Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


13.

Джоузеф влезе в тъмния обор. По дългия проход зад яслите стигна до фенера, който висеше на една тел. Когато минаваше зад конете, те спираха ритмичното си дъвкане и го поглеждаха през рамо, а един-два от по-закачливите потропнаха с крак, за да привлекат вниманието му. В яслата срещу фенера Томас оседлаваше кобила. Спря с ръка на колана и погледна Джоузеф над седлото.

— Смятам да взема Рони — каза той. — Слабичка е. Бързата езда ще й се отрази добре. Освен това стъпва най-уверено в тъмното.

— Измисли някаква история — рече Джоузеф. — Кажи, че се е подхлъзнал и е паднал на ножа. Гледай да мине, без да идва съдебният лекар. Ще погребем Бенджи утре, ако е възможно — усмихна се той уморено. — Първият гроб. Малко по малко се установяваме. Къщи, деца и гробове — това е домът, Том. Тези неща привързват човека. Кой кон е в обора, Том?

— Само Пач — отвърна Том. — Вчера пуснах останалите ездитни коне да попасат и да се раздвижат. Нямат достатъчно работа. Защо, ще излизаш ли?

— Ще излизам.

— След Хуанито ли тръгваш? Не можеш да го догониш по тези места. Той познава всяко стръкче трева, всяка дупка, дори и тези, в които се крият змиите.

Джоузеф метна коланите със стремената на едно от седлата, наредени на гредата, и го вдигна за рога и задния лък.

— Хуанито ме чака при боровете — каза той.

— Джо, моля те, не отивай сега. Почакай до утре. Нека съмне. И вземи пушка.

— Защо ми е пушка?

— Защото не знаеш какво ще направи. Тези индианци са особени. Кой знае какво ще му дойде наум.

— Няма да ме застреля — успокои го Джоузеф. — Би било много лесно. Пък и мен не ме е страх, а това е по-сигурна защита от пушката.

Томас развърза въжето на оглавника и заднишком изтика сънливото животно от яслата.

— И все пак изчакай до утре. Хуанито ще потърпи.

— Не, тръгвам сега. Не искам да го карам да чака.

Томас изведе коня от обора.

— По-добре вземи пушка — извика през рамо.

Джоузеф го чу как се качва на седлото и потегля в тръс. Незабавно нещо го последва задъхано — два млади койота и една хрътка се втурнаха след него.

Джоузеф оседла едрия жребец, изведе го в нощта и го яхна. Когато след светлината на фенера очите му свикнаха с тъмнината, забеляза, че нощта е станала по-неприветлива. На хоризонта планинските склонове изпъкваха заоблени като плът. Наситен пурпурен цвят очертаваше билото. Нощта, хълмовете, черните могили от дървета бяха меки и топли като прегръдка. Далеч напред обаче върховете на боровете като черни стрели се врязваха в небето.

Нощта преваляше, листата и тревата шептяха и въздишаха под свежия полъх на утринния вятър. Някъде напред просвистяха крилете на патици — невидим ескадрон рано-рано се стягаше за път на юг. Огромните кукумявки неспокойно прелитаха из въздуха и привършваха нощния лов. Отдолу, откъм хълмовете, вятърът довя дъх на борове, аромат на полски бурени и приятния букет на диви цветя, който, носен отдалеч, по-скоро миришеше на азалии. Джоузеф почти забрави за какво е тръгнал. Хълмовете гальовно протягаха ръце към него, а планините бяха нежни и настойчиви като току-що пробудила се любяща жена. Нагоре по склона се усещаше топлината на земята. Пач тръсна голямата си глава, изпръхтя през широко разтворените ноздри и раздруса грива, после повдигна опашка и затанцува, ритна няколко пъти и метна копита високо като състезателен кон.

Женствеността на планините му напомни Елизабет. Замисли се какво ли прави. Не беше се сещал за нея, откакто видя Томас, изправен до фенера.

„Рама ще се погрижи“ — си каза успокоително той.

Стигнаха края на дългия склон и започнаха по-тежко, по-трудно изкачване. Пач престана да играе и наведе глава към копитата си. Нататък боровете се източваха и все по-високо се забиваха в небето. Отстрани на пътеката се чуваше съсъкът на малко поточе, втурнало се към долината. После изведнъж на пътя се изпречи горичка. Черната стена преграждаше пътеката. Джоузеф зави надясно и се опита да си спомни още колко има до широката пътека, която водеше към средата на горичката. Пач остро изцвили, удари копито в земята и тръсна глава. Когато Джоузеф се опита да го насочи към пътеката, конят отказа да тръгне по нея. Шпорите го накараха само да отстъпи назад и да забъхти с предни крака, а камшикът — да се втурне презглава надолу по хълма. Джоузеф слезе и опита да го поведе по пътеката, но той заби крака в земята и отказа да помръдне. Джоузеф опипа тръпнещите мускули на врата му.

— Добре — каза той. — Ще те вържа тук. Не знам от какво те е страх, но то кара и Томас да се бои, а Томас разбира от тези неща повече от мен.

Дръпна въжето от седлото и го преметна два пъти около една фиданка.

Около пътеката бе тъмно като в рог. Дори небето чезнеше зад преплетените върхари и Джоузеф пристъпваше внимателно, протегнал ръце напред, за да не се блъсне в ствола на някое дърво. Освен тихия ромон на мъничко поточе, който идваше отстрани на пътеката, не се чуваше и звук. После пред него се появи малко сиво петно. Джоузеф отпусна ръце и бързо тръгна нататък. Из клоните на дърветата изпърпори вятър, без да проникне по-надолу. След него обаче въздухът се изпълни с нещо тревожно. Не беше нито звук, нито потрепване, а нещо необяснимо, нещо средно между двете. Джоузеф стана още по-предпазлив, защото в спящата горичка се бе притаил страхът. Започна да стъпва по игличките съвсем безшумно. Най-сетне стигна до открития овал сред дърветата. Сивото пространство бе изпълнено с прашинки светлина и похлупено с тъмносивото огледало на небето. Над него вятърът се възобнови и игличките на боровете засъскаха, а източените им върхове унесено се поклащаха. Огромната скала в средата на поляната бе черна, по-черна дори от стволовете на дърветата и само от едната й страна светулка разпръсваше светлосиньо сияние.

Джоузеф тръгна към скалата. Обзеха го мрачни предчувствия и подозрения, сякаш бе малко момче, което влиза в празна църква и отдалеч заобикаля олтара, вперило поглед в него със страх да не би някой светия да помръдне ръка или пък окървавеният Христос да простене на кръста. Така и Джоузеф сега направи широк кръг, извил глава към скалата. Светулката се промъкна зад пукнатина в камъка и изчезна.

Шумоленето се усили. Навсякъде из облото пространство вече гъмжеше живот, преливаше потайно движение. Косата на Джоузеф настръхна. „Тази нощ тук витае злото — рече си той. — Сега знам от какво се страхуваше конят.“ Пристъпи обратно в сянката, седна и се облегна на един ствол. Когато докосна земята, почувства приглушено трептене. След миг до него се чу тих глас:

— Тук съм, сеньор.

Джоузеф едва не подскочи.

— Уплаши ме, Хуанито.

— Знам, сеньор. Много е тихо. Тук винаги е тихо. Чуваш разни шумове, но те винаги са някъде навън, изолирани са и се мъчат да влязат.

За момент замълчаха. В тъмното Хуанито се виждаше като още по-тъмна сянка.

— Помоли ме да дойда — каза Джоузеф.

— Да, сеньор, приятелю. Не искам друг да го направи. Само вие.

— Какво да направя, Хуанито? Какво искаш да направя?

— Каквото трябва, сеньор. Донесохте ли нож?

— Не — Джоузеф нищо не разбираше. — Нямам нож.

— Тогава вземете джобното ми ножче. Използвам го за телетата. Острието е късо, но като изберете точно мястото, ще свърши работа. Ще ви покажа къде.

— За какво говориш, Хуанито?

— Насочете острието точно, приятелю. Така ще мине право между ребрата. Ще ви покажа къде и острието ще стигне до целта.

Джоузеф се изправи.

— Искаш да те убия ли, Хуанито?

— Така трябва, приятелю.

Джоузеф го приближи и опита да разгледа лицето му, но не успя.

— Защо трябва да те убивам, Хуанито? — попита той.

— Аз убих брат ви, сеньор. А вие сте мой приятел. Сега трябва да станете мой враг.

— Не — каза Джоузеф. — Тук нещо не е наред.

Неловко замълча. Вятърът в клоните на дърветата бе замрял. На поляната като гъста мъгла се бе спуснала тишина и думите сякаш огласяха въздуха с нежелан звук. Почувства се неуверено. Гласът му затихна до шепот, но дори това нарушаваше покоя на поляната.

— Тук нещо не е наред. Ти не си знаел, че е брат ми.

— Трябваше да го проверя, сеньор.

— Не, дори да беше видял, нямаше да е по-различно. Тези неща са естествени. Сторил си го според природата си. То е естествено и нищо не може да се направи.

Още не успяваше да различи лицето на Хуанито, макар сивата зора да се изливаше над поляната.

— Не разбирам, сеньор — унило рече Хуанито. — Това е по-лошо и от ножа. С него усещаш за момент болка като от огън и после всичко свършва. Така трябва и правото ще е на ваша страна. А вас не ви разбирам. Все едно да прекараш цял живот в затвора.

Дърветата започнаха да се открояват. Между тях се прокрадна светлинка и те заприличаха на черни наблюдатели.

Джоузеф погледна скалата. Търсеше в нея сила и подкрепа. Видя грубите й очертания. Видя и правата сребриста лента на мястото, където малкото поточе пресичаше поляната.

— Това не е наказание — каза накрая той. — Не съм аз, който ще наказва. Може би трябва да се накажеш сам, ако инстинктът ти го подсказва. Послушай природата си, както би постъпил млад птичар, когато открие скривалището на птиците, защото това е в природата му. Аз не желая да те наказвам.

Хуанито изтича към скалата, загреба вода с шепи и я изпи. После бързо се върна.

— Добра е тази вода, сеньор. Индианците я носят със себе си и я пият, когато са болни. Казват, че идвала от сърцето на земята.

Той изтри устни с ръкава си. Джоузеф успя да различи очертанието на лицето му и малките очни вдлъбнатини.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото кажете, сеньор.

— Прекалено много искаш от мен! Прави каквото знаеш! — ядоса се Джоузеф.

— Но аз исках да ме убиете, приятелю.

— Ще се върнеш ли на работа?

— Не — бавно отвърна Хуанито. — Много е близо до гроба на човек, който не е отмъстен. Не мога да направя това, докато костите му не побелеят. Ще замина за известно време, сеньор. И когато костите побелеят, ще се върна. Споменът за ножа ще си отиде заедно с плътта.

Внезапно силна тъга завладя Джоузеф, толкова силна, че чу причини болка в гърдите.

— Къде ще отидеш, Хуанито?

— Знам къде. Ще взема и Уили. Ще заминем заедно. Стига да има коне, ще се оправим. Когато съм с Уили и му помагам да се пребори с кошмарите за мъртвото място и хората, които излизат от дупките, за да го разкъсат, наказанието няма да е толкова страшно.

Той се обърна и веднага изчезна сред боровете. Иззад стената от дървета долетя гласът му:

— Конят ми е тук, сеньор. Ще се върна, когато костите побелеят.

Миг по късно Джоузеф чу как проплакват коланите на стремената, после копитата затуптяха по боровите иглички.

Небето се проясни. Високо над центъра на поляната бе надвиснало късче огнен облак, но самата тя все още бе тъмна и сива, а в средата се извисяваше огромната скала.

Джоузеф се приближи до нея и прокара ръка по плътния мъх.

„От сърцето на земята — рече си той и се сети за полюсите на батериите. — От сърцето на земята.“

Обърна се и бавно, с мъка се отдалечи от скалата. Тръгна надолу по склона. Слънцето изгря зад гърба му, хвърляйки отблясъци в стъклата на прозорците на къщите в долината. По жълтата трева блестеше роса. Склоновете на хълмовете вече отслабваха и измършавяваха, готвеха се за зимата. Няколко малки бичета бавно извърнаха глави след него и го проследиха с поглед.

Силна радост обхвана Джоузеф, защото осъзна, че неговата природа е слята с природата на земята. Замисли се, че Томас е в Нуестра Сеньора и освен него няма кой да скове ковчег за Бенджи, и подкара коня в тръс. За секунда, докато конят препускаше, се опита да си представи що за човек беше Бенджи, но скоро се отказа, защото не можеше да се съсредоточи.

Над къщата на Томас се виеше струйка дим. Влезе в стопанския двор. Пусна Пач и окачи седлото.

„Елизабет сигурно е при Рама“ — помисли той. С нетърпение очакваше да види младата си съпруга.