Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4

История

  1. — Добавяне

24.

Настъпи есента, седмиците се превърнаха в месеци, а лятната жега не си отиваше. Накрая си тръгна толкова бавно, че смяната на сезона остана незабелязана. Гълъбите, които се тълпяха, когато наблизо имаше вода, отдавна бяха напуснали. Дивите патици прелитаха нависоко, оглеждаха се за водна площ, където да починат, и изнурени продължаваха нататък, а изнемощелите кацаха сред сушавото поле и на сутринта се присъединяваха към някое ново ято. Едва през ноември въздухът се охлади и зимата започна да настъпва, но земята вече бе станала суха като прахан и дори лишеите се лющеха от скалите.

Горещите седмици продължаваха да се точат. Джоузеф живееше в кръга сред боровете и чакаше зимата. Новият начин на живот му бе създал нови навици. Всяка сутрин носеше вода от дълбокия, широк вир, който бе изкопал, и заливаше мъха на скалата. Вечер отново го поливаше. Мъхът откликна; лъсна и позеленя. По цялата земя нямаше друго зелено място. Джоузеф следеше сушата да не се промъкне и там. Поточето малко по малко изтъняваше, но идваше зима и имаше достатъчно вода, за да поддържа скалата напоена с влага.

На всеки две седмици Джоузеф прехвърляше изпепелените хълмове и отиваше в Нуестра Сеньора за храна. В началото на есента там го очакваше писмо.

Томас пишеше само най-важното:

„Тук има трева. Загубихме триста глави добитък по пътя. Останалите крави са дебели. Рама е добре. Децата също. Наемът за пасищата е висок заради сушата. Децата плуват в реката.“

Джоузеф потърси Ромас и той му разказа подробностите за пътуването. Разказа как кравите падали една след друга, дори остенът не можел да ги вдигне и те само уморено гледали небето. Ромас можел да прецени до милиметър колко сили са им останали. Поглеждал в очите им и застрелвал изтощените животни, а измъчените очи замръзвали и се изцъкляли, но не се променяли. Пашата била недостатъчно, водата била недостатъчно; стадата изпълвали пътищата и фермерите наоколо били враждебно настроени. Пазели около оградите и застрелвали всяко животно, което преминело в имота им. Пътят бил осеян с прашни трупове и от край до край се разнасяла вонята на разлагаща се плът. Рама се бояла, че на децата може да им прилошее от смрадта, и непрекъснато покривала лицата им с мокри кърпи. С всеки следващ ден изминавали все по-къси разстояния. Изморените животни спели по цяла нощ и вече не търсели храна. Наложило се да върнат един от вакеросите, после още един, защото стадото се топяло, но Ромас останал, останали и двамата мъже от ранчото, останали, докато малката групичка с последни сили пристигнала до рекичката и говедата се стоварили на колене и цяла нощ не спрели да ядат. Ромас се усмихваше, докато разказваше, а гласът му бе равен. Когато свърши, той бързо се отдалечи и извика през рамо:

— Брат ви ми плати.

После изчезна в кръчмата.

Докато го слушаше, Джоузеф усети тъпа болка в стомаха и се зарадва, че Ромас си тръгва. Купи храна и се върна в убежището си. За пръв път не забеляза сухата земя, разцепена на зигзаг от пукнатините. Не усети и вкопчващите се в дрехите му клонки на храстите. В съзнанието му се виеше само прашен път, по който измираха изтощените говеда. По-добре нищо да не беше чул. Сега този нов враг щеше да се опълчи срещу защитата на боровете.

Шубракът в горичката вече бе мъртъв, но правите стволове още пазеха скалата. Сушата най-напред пропълзяваше по земята и убиваше къпините и ниските храсти. Корените на боровете проникваха в земята до скалата и пиеха по малко вода, а игличките още пазеха тъмнозеления си цвят. Джоузеф навлезе в полянката и плъзна ръце по скалата, за да се увери, че е влажна. За пръв път отбеляза докъде стига водата. Така щеше да проследи колко бързо изчезва.

През декември сух студ попари страната. Слънцето изгряваше червено, а северният вятър всеки ден вееше над земята, разхвърляше сухите листа и насищаше въздуха с прахоляк. Джоузеф слезе до фермата да вземе палатка за нощите. Докато се разхождаше сред притихналите къщи, пусна водната помпа и за момент се заслуша как тръбите засмукват въздух. После обърна малкото лостче и перките спряха. Тръгна нагоре по склона, без да поглежда назад. Заобиколи отдалеч гробовете на хълма.

Същия следобед видя мъглата и над западните хълмове. „Може да отида до стареца — помисли си той. — Сигурно има да ми каже още нещо.“

За съжаление много добре знаеше, че не може да напусне скалата от страх мъхът да не загине. Върна се на тихата поляна и разпъна палатката. Взе кофата от купа с инструменти и отиде да залее скалата с вода. Нещо се беше случило. Поточето се бе отдръпнало от колчетата с цели шест сантиметра. Сушата бе атакувала потока някъде под земята. Джоузеф напълни кофата от вира и плисна водата върху мъха. После отново я напълни. Скоро вирът се изпразни; наложи се да чака половин час умиращото поточе да го напълни.

За първи път го обзе паника. Пропълзя в пещерата и се вгледа в малката цепнатина, от която бавно се процеждаше водата. После изпълзя навън, покрит с влагата на пещерата. Седна до поточето и се загледа как то се влива във вира. Имаше чувството, че нивото му спада пред очите. Вятърът неспокойно разлюля клоните на боровете.

— Тя ще победи — високо изрече Джоузеф. — Сушата ще се добере до нас.

Изплаши се.

Привечер се разходи до края на пътеката. Дълго време гледа как слънцето залязва над Пуерто Суело. От невидимото море изплува мъгла и погълна слънцето. В студената зимна вечер Джоузеф събра наръч мъртви борови клонки и торба шишарки за огъня. Тази вечер стъкна огнището близо до вира, за да може отблясъците му да падат върху поточето. След като приключи с оскъдната вечеря, се облегна на седлото и се загледа как водата безшумно се плъзга във вира. Вятърът бе утихнал и боровете мълчаха. Джоузеф чуваше как навсякъде наоколо сушата дебне, пълзи по олющената кожа на земята, обикаля край горичката. Чуваше сухия изплашен шепот на земята, когато сушата минаваше над нея. Стана и подложи кофата във вира под струйката на поточето. Щом се напълнеше, я изливаше върху скалата, сядаше и чакаше кофата да се напълни отново, и всеки път кофата сякаш се пълнеше все по-бавно. Кукумявките, които трудно намираха дребни животни за плячка, непрестанно прелитаха из въздуха. Изведнъж Джоузеф чу слаби, бавни удари по земята. Затаи дъх и се заслуша.

— Качва се по хълма. Тази нощ ще стигне до тук.

Пое въздух и отново се заслуша за ритмичното туптене.

— Когато стигне до тук — прошепна той, — земята ще умре и потокът ще пресъхне.

Звукът упорито се изкачваше нагоре и Джоузеф, хванат в клопка със скалата, чуваше как той приближава. Конят вдигна глава и изцвили. Откъм склона под горичката се чу изцвилване в отговор. Джоузеф рязко се изправи, застана до малкия огън и зачака — сви рамене и наведе глава, за да посрещне удара. В неясната нощна светлина видя как на поляната навлезе конник и спря. Ездачът изглеждаше по-висок от боровете, а главата му сякаш бе обградена от бледосиня светлина. После тихо извика:

— Сеньор Уейн.

Джоузеф въздъхна и мускулите му се отпуснаха.

— Това си ти, Хуанито — едва промълви той. — Познах те по гласа.

Хуанито слезе от коня, върза го и пристъпи към огъня.

— Най-напред отидох в Нуестра Сеньора. Там ми казаха, че сте сам. После отидох в ранчото и видях, че къщите са изоставени.

— Как разбра къде съм? — попита Джоузеф.

Хуанито клекна до огъня и протегна ръце към него. Хвърли съчки и пламъкът наново лумна.

— Спомних си какво казахте веднъж на брат си, сеньор. Казахте: „Това място е като студена вода.“ Дойдох през сухите хълмове и разбрах къде сте.

Пламъкът се разгоря и той се вгледа в лицето на Джоузеф.

— Не ви е добре, сеньор. Изглеждате слаб и болен.

— Добре съм, Хуанито.

— Изглеждате съсухрен и трескав, сеньор. Утре трябва да отидете при доктора.

— Няма нужда, добре съм. Защо се върна, Хуанито?

Хуанито се усмихна на спомена за отминала болка.

— Онова, заради което си тръгнах, вече го няма, сеньор. Разбрах, че си е отишло, и се върнах. Имам малък син, сеньор. Тази вечер го видях за първи път. Прилича на мен. Има сини очи и може да казва няколко думи. Дядо му го нарича Чанго, казва, че е малък piojo[1], и се смее. Щастливец е този Гарсия.

Цялото му лице светеше от радост, но после отново помръкна.

— Казаха ми и за вас, и за нещастната госпожа, сеньор. В църквата палят свещи за нея.

Джоузеф леко поклати глава, за да отпъди спомена.

— Това се задаваше отдавна, Хуанито. Усещах го, че идва. Чувствах как се промъква към нас. Вече е плъзнало почти навсякъде, останал е само този малък остров.

— Какво искате да кажете, сеньор?

— Слушай какво ще ти кажа, Хуанито. Първо беше земята. После дойдох аз да се грижа за нея, а сега земята е почти мъртва. Останали сме само тази скала и аз. Аз съм земята.

В очите му се долови тъга.

— Веднъж Елизабет ми разказа за човека, който избягал от трите мойри и потърсил спасение при един олтар, където бил в безопасност — Джоузеф се усмихна на спомена. — Елизабет знаеше истории за всичко, което се случваше, истории, които вървяха успоредно с нещата и подсказваха края им.

Стана тихо. Хуанито начупи още съчки и ги хвърли в огъня.

— Къде отиде, когато си тръгна? — попита Джоузеф.

— Отидох в Нуестра Сеньора. Намерих Уили и го взех със себе си — той впи очи в Джоузеф. — Нали помните съня, сеньор. Често ми го разказваше. Сънувал, че е на корава и прашна земя, където всичко свети. Земята била изпъстрена с дупки. От тях изскачали мъже и го разкъсвали на парчета като муха. Това беше сън. Аз го взех със себе си, клетия Уили. Отидохме в Санта Круз и се хванахме на работа в едно ранчо в планината. Уили харесваше големите дървета по хълмовете. Онази страна беше толкова различна от мястото в сънищата му.

Хуанито млъкна и се загледа в полумесеца на небето, който надничаше над върховете на дърветата.

— Чакай малко — прекъсна го Джоузеф, взе пълната кофа от дупката и плисна водата на скалата.

Хуанито го наблюдаваше мълчаливо.

— Вече мразя луната — рече той след известно време. — Грижехме се за добитъка и Уили беше щастлив. Понякога сънят се явяваше, но аз бях наблизо и му помагах. Всеки път, когато го сънуваше, ходехме до Санта Круз, пиехме уиски и си намирахме по някое момиче.

Хуанито дръпна шапката си надолу и скри лицето си от лунната светлина.

— Веднъж Уили пак го сънува и на другата вечер отидохме до града. На плажа в Санта Круз има различни забавления, палатки и малки колички. Уили обичаше да ходи там. Вечерта се разхождахме край брега и видяхме един човек с телескоп. За пет цента можеше да се види луната. Аз погледнах пръв. После — Уили.

Хуанито се извърна от Джоузеф.

— На Уили му стана много лошо — каза той. — Качих го отпред на седлото и водех коня му за юздата. Уили не можа да го понесе и същата нощ се обеси на клона на едно дърво с ласото. Всичко беше наред, докато си мислеше, че е сън, но когато разбра, че мястото наистина съществува и не е сън, не пожела да живее повече. Онези дупки, сеньор, и сухото мъртво място. Нали разбирате, то наистина съществува. Видя го през телескопа.

Хуанито начупи съчки и ги хвърли в огъня.

— На сутринта го намерих увиснал на ласото.

Джоузеф рязко се изправи.

— Усили огъня, Хуанито. Ще сваря малко кафе. Студено е тази вечер.

Хуанито начупи още съчки и раздроби един сух клон с пета.

— Исках да се върна, сеньор. Бях самотен. Онова отдавнашно нещо още ли е в душата ви?

— Не. Никога не е било там. Тук няма нищо за теб. Само аз съм тук.

Хуанито понечи да докосне ръката на Джоузеф, но се отдръпна.

— Защо стоите тук? Казват, че добитъка го няма и семейството ви е заминало. Елате с мен, сеньор. Хайде да напуснем това място.

През отблясъците на огъня Хуанито се вгледа в лицето на Джоузеф и видя суровия му поглед.

— Останали са само скалата и поточето. Ала поточето пресъхва. Скоро ще изчезне съвсем и мъхът ще пожълтее, после ще стане кафяв и ще започне да се троши в ръката ти. Тогава ще остана само аз. И никога няма да напусна това място.

Погледът му стана трескав.

— Докато умра. Когато и това се случи, няма да остане нищо.

— Аз ще остана с вас — каза Хуанито. — Ще започнат дъждовете и ще ги чакаме тук заедно.

Джоузеф наведе глава.

— Не те искам тук — тъжно рече той. — Трябва да се чака дълго време. Сега има само нощ и ден, мрак и светлина. Ако останеш, ще се появят още хиляди промеждутъци, от които времето ще се проточи; промеждутъци между думите и дългото разстояние във времето между две големи крачки. Наближава ли Коледа? — изведнъж попита той.

— Вече мина — отговори Хуанито. — След два дни е Нова година.

— Аха — въздъхна Джоузеф и се облегна на седлото. Прилежно приглади брадата си. — Нова година — тихо каза той. — Видя ли облаци по пътя насам, Хуанито?

— Няма облаци, сеньор. Стори ми се, че има малко мъгла, но покрай луната няма обръч.

— Може да се появят утре — каза Джоузеф. — Нова година е толкова близо — може и да завали.

Той отново взе кофата и плисна вода на скалата.

Седяха смълчани до огъня, от време на време го подхранваха със съчки, а луната се плъзгаше в небето над кръга. Застудя. Джоузеф даде одеяло на Хуанито да се завие и двамата зачакаха кофата бавно да се напълни. Хуанито не попита за скалата, но Джоузеф му обясни:

— Не мога да позволя и капка вода да отиде на вятъра. Няма достатъчно.

— Не ви е добре, сеньор — надигна се Хуанито.

— Разбира се, че съм добре. Нищо не правя и ям по малко, но съм добре.

— Мислихте ли да се видите с отец Анджело? — изведнъж попита Хуанито.

— Със свещеника! Не, защо?

Хуанито разпери ръце, сякаш не придаваше особена важност на идеята си.

— Той е мъдър човек, свещеник. Близо е до Бога.

— Какво може да направи той? — попита Джоузеф.

— Не знам, сеньор, но е мъдър човек, свещеник. Преди да замина, след онази случка отидох при него и се изповядах. Той е мъдър човек. Рече, че вие също сте мъдър. Каза: „Един ден ще дойде да потропа на вратата ми.“ Така каза отец Анджело: „Един ден ще дойде. Може да стане и през нощта. При цялата си мъдрост ще има нужда от сила.“ Странен е той, сеньор. Изслушва изповедта, кара те да се покаеш и после понякога говори, но хората не го разбират. Той гледа над главите им и не се интересува дали го разбират или не. Някои хора не харесват това. Страхуват се.

Джоузеф се бе навел напред и слушаше с интерес.

— Какво мога да искам от него? — настоя той. — Какво може да ми даде, от което имам нужда сега?

— Не знам — отвърна Хуанито. — Може да се помоли за вас.

— Сбъдват ли се молитвите му, Хуанито?

— Да — отговори Хуанито. — Той отправя молитви към Светата Дева. Молитвите му се сбъдват.

Джоузеф отново се облегна на седлото. Изведнъж се изсмя.

— Ще отида — каза той. — Всичко ще направя. Виж, Хуанито — ти познаваш това място и прадедите ти са го познавали. Защо никой от вашите хора не дойде тук, когато започна сушата. Именно на това място трябваше да дойдат.

— Старите отдавна са мъртви — спокойно рече Хуанито. — Младите може да са забравили. Аз го помня, защото майка ми ме водеше. Луната залязва. Няма ли да поспите, сеньор?

— Да спя? Не, няма да спя. Не искам да похабявам водата.

— Аз ще я гледам, докато спите. Нито капка няма да похабя.

— Не, няма да спя — каза Джоузеф. — Понякога подремвам през деня, докато кофата се пълни. Това ми стига. Сега нямам работа.

Стана да вземе кофата, но изведнъж се наведе и извика:

— Гледай, Хуанито!

Запали клечка кибрит и я доближи до поточето.

— Истина е! Водата се увеличава. Твоето идване я доведе. Гледай, надига се около колчетата. Покачила се е с два сантиметра.

Той припряно отиде до скалата, пропълзя в пещерата, запали нова клечка кибрит и се вгледа в поточето.

— Усилва се — отбеляза той. — Наклади огън, Хуанито.

— Луната е ниско долу — каза Хуанито. — Лягайте, сеньор. Аз ще гледам водата. Имате нужда от сън.

— Не, подсили огъня да стане по-светло. Искам да виждам водата.

После каза:

— Може би там, откъдето идва водата, се е случило нещо добро. Може би поточето ще се налее и ние ще излезем оттук и ще си възвърнем земята. Пояс зелена трева, после по-широк пояс — очите му заблестяха. — От този център надолу по хълма до равнината… Гледай, Хуанито, вече е три сантиметра над колчето. Три сантиметра.

— Трябва да поспите, сеньор — не отстъпваше Хуанито. — Имате нужда от сън. Виждам как се покачва водата. Няма да позволя да се пропилее.

Той потупа Джоузеф по ръката.

— Хайде, трябва да поспите! — настояваше той.

Джоузеф остави Хуанито да го завие с одеялото и успокоен от набъбването на поточето, заспа дълбоко.

Хуанито седеше в тъмното и съвестно поливаше скалата с вода, когато кофата се напълнеше. Отдавна Джоузеф не беше си почивал толкова дълго. Хуанито поддържаше малкия огън със съчки и топлеше ръцете си. Скрежът, който цяла нощ бе витал из въздуха, покри земята с прозрачна бяла пелена. Хуанито гледаше спящия Джоузеф. Видя колко е отслабнал, колко е съсухрен и колко е посивяла косата му. Кратките индиански приказки, които майка му някога разказваше, се върнаха в спомените му — приказки за великия тайнствен Дух, за шегите, които си правел с хората и с другите богове. После се загледа в лицето на Джоузеф и си спомни старата църква в Нуестра Сеньора, с дебелите кирпичени стени и глинени подове. Под стрехите имаше отвори и понякога по време на служба вътре влизаха птици и често на главата на свети Джоузеф и по синята наметка на Девата имаше птичи изпражнения. Пред очите му бе разпнатият Исус, увиснал на кръста, мъртъв и окървавен. По лицето му вече не се четеше болка, а само разочарование и недоумение и над всичко преобладаваше безкрайна умора. Исус бе мъртъв и нямаше вече живот. Хуанито разпали огъня и се вгледа в лицето на Джоузеф. По него се четяха същите чувства — разочарование и умора. Джоузеф обаче не беше мъртъв. Дори насън упорито стискаше заби. Хуанито се прекръсти. После отиде до леглото и придърпа одеялото около Джоузеф. Погали коравото рамо. Обичаше Джоузеф до болка. Стоя на пост до идването на зората. Отново и отново изливаше вода на скалата.

През нощта водата леко се покачи. Сега се плискаше около колчето, поставено от Джоузеф, и образуваше малък водовъртеж. Най-после студеното слънце изгря и лъчите му проникнаха в гората. Джоузеф се събуди и седна.

— Как е водата? — попита той.

Хуанито се усмихна, щастлив от новината, която имаше да съобщи.

— Поточето се е наляло — каза той. — Поизпълни се, докато спяхте.

Джоузеф изрита одеялото и отиде да провери.

— Наистина — рече той. — Някъде нещо се е променило — прокара ръка по мъха. — Добре си се грижил за него, Хуанито. Благодаря ти. Изглежда ли ти по-зелен тази сутрин?

— Не можах да видя цвета му през нощта — отговори Хуанито.

Приготвиха закуската и седнаха да пият кафе край огъня.

— Днес отиваме да видим отец Анджело — каза Хуанито.

Джоузеф бавно поклати глава.

— Прекалено много вода ще изтече на вятъра. Освен това няма нужда да ходим. Поточето започва да се пълни.

Без да вдига поглед от земята, за да не се виждат очите му, Хуанито повтори упорито:

— Хубаво е да се види свещеник. След като говориш със свещеника, се чувстваш добре. Дори да се изповядаш за нещо дребно, се чувстваш добре.

— Не съм от вашата църква, Хуанито. Не мога да се изповядам.

Хуанито се замисли.

— Всеки може да говори с отец Анджело — каза той. — Има мъже, които не са стъпвали в църква от деца, но накрая идват при отец Анджело като подивели гълъби, които вечер се връщат при поилките.

Джоузеф погледна към скалата.

— Но водата се покачва — каза той. — Вече няма нужда да ходя.

Хуанито бе уверен, че църквата може да помогне, и затова поизлъга:

— Живея в тази страна, откакто съм се родил, сеньор, вие сте тук съвсем отскоро. Има неща, които не знаете.

— Какви неща? — попита Джоузеф.

Хуанито го погледна право в очите.

— Виждал съм го много пъти, сеньор — гласът му бе пълен със състрадание. — Преди да пресъхнат, поточетата леко набъбват.

Джоузеф бързо погледна поточето.

— Значи това е знак за края?

— Да, сеньор. И само Бог може да попречи на поточето да пресъхне.

Джоузеф се умисли. Накрая стана и вдигна седлото за рога.

— Да вървим при свещеника — рязко рече той.

— Може и да не успее да помогне — каза Хуанито.

Джоузеф оседла коня.

— Не мога да си позволя да изпусна каквато и да било възможност — извика той и изля още една кофа вода върху скалата. — Ще се върна, преди да изсъхне.

Яздеха напряко през хълмовете. Тръгнаха по пътя доста по-късно. Движеха се в тръс. Над тях бе надвиснал облак прах. Въздухът бе мразовит и щипеше неприятно. По средата на пътя до Нуестра Сеньора вятърът се усили, раздуха прашния облак из цялата долина и продължи да разпръсква прахоляка във въздуха, докато се превърна в жълта мъгла и забули слънцето. Хуанито се завъртя на седлото и се вгледа на запад, откъдето идваше вятърът.

— Край морето има мъгла — каза той.

Джоузеф дори не погледна натам.

— Отдавна има мъгла. За крайбрежието няма страшно, докато съществува океанът.

— Вятърът идва от запад, сеньор — с надежда каза Хуанито.

Джоузеф горчиво се засмя.

— Всяка друга година това щеше да означава, че е време да приберем сеното и да покрием дървата. Тази година вятърът често идва от запад.

— Но все някога трябва да завали, сеньор.

— Защо да е речено, че ще завали?

Опустошената земя го потискаше. Сърдеше се на опосканите хълмове, на разголените дървета. Само дъбовете продължаваха да живеят и да крият живота под слой прах.

Най-после Джоузеф и Хуанито тръгнаха по единствената дълга улица на Нуестра Сеньора. Половината от хората си бяха отишли; бяха заминали при роднини, на места, където съдбата бе по-благосклонна, и бяха изоставили къщите, изпепелените си дворове и празните курници. Ромас излезе до вратата и мълчаливо помаха. Мисис Гутиерес надникна през прозореца. Пред бара нямаше клиенти.

Когато пристигнаха пред схлупената църква, вече се стъмваше и краткият зимен ден бе към края си. Две чернокожи момчета играеха на пътя, потънали в прахоляк до глезените. Мъжете завързаха конете за старото маслинено дърво.

— Отивам в църквата да запаля свещ — каза Хуанито. — Отец Анджело е в къщата отзад. Когато приключите и решите да си тръгнете, аз ще бъда в къщата на тъста.

Тръгна към църквата, но Джоузеф го повика:

— Виж, Хуанито, не бива да идваш с мен.

— Искам да дойда, сеньор. Аз съм ви приятел.

— Не! — отсече Джоузеф. — Не те искам там. Искам да бъда сам.

Погледът на Хуанито потъмня от негодувание и обида.

— Добре, приятелю — тихо рече той и влезе в църквата.

Малката варосана къщичка на отец Анджело се намираше непосредствено зад църквата. Джоузеф се изкачи по стълбите и почука на вратата. Отец Анджело веднага отвори. Над работния гащеризон бе нахлузил старо расо. Лицето му бе доста бледо, а очите — зачервени от четене.

— Влизай — усмихна се той за добре дошъл.

Джоузеф се озова в стаичка, украсена с няколко цветни свети изображения. В ъглите бяха струпани дебели книги, подвързани с пергамент — стари книги, останали още от мисиите.

— Работникът ми Хуанито ме посъветва да дойда — каза Джоузеф.

Почувства как от свещеника се излъчва благост. Равният глас го успокои.

— Знаех, че един ден ще дойдеш. Седни. Дървото изостави ли те накрая?

Джоузеф се учуди.

— И преди говореше за дървото. Какво знаеш за дървото?

Отец Анджело се разсмя.

— Доста отдавна съм свещенослужител и мога да разпозная друг свещенослужител. Най-добре ми викай „отче“; така ме наричат всички.

Джоузеф почувства силата на човека, застанал пред него.

— Хуанито ме посъветва да дойда, отче.

— Знам. Дървото изостави ли те накрая?

— Брат ми го уби — мрачно заяви Джоузеф.

Отец Анджело се угрижи.

— Това не е хубаво. Глупаво е. Имало е още мощ в дървото.

— Дървото умря — каза Джоузеф. — Дървото е мъртво.

— Да не би най-после да се завръщаш в църквата?

Джоузеф се усмихна при мисълта за мисията си.

— Не, отче — отговори той. — Дойдох да те моля да се помолиш за дъжд. Аз съм от Върмонт, отче. Там ни казаха някои неща за вашата църква.

Свещеникът кимна.

— Знам за какво говориш.

— Земята умира — внезапно извика Джоузеф. — Моли се за дъжд, отче! Моли ли се вече за дъжд?

Част от увереността на отец Анджело изчезна.

— Ще ти помогна да се помолиш за душата си, синко. Дъждът ще дойде. Отслужихме литургия. Бог праща дъжд. Той си знае работата.

— Откъде знаеш, че ще завали? — настоя Джоузеф. — Казвам ти, че земята умира.

— Земята не може да умре — рязко го прекъсна свещеникът.

— Откъде знаеш? — ядосано го изгледа Джоузеф. — Някога в пустинята е имало живот. Хората се разболяват и оздравяват — означава ли това, че никога няма да умрат?

Отец Анджело стана от стола и се надвеси над Джоузеф.

— Ти си болен, синко — каза той. — Тялото ти е болно, душата ти е болна. Ела в църквата и потърси лек за душата си. Повярвай в Исус и се помоли за душата си.

Джоузеф скочи от стола и се изправи пред него.

— Душата? По дяволите душата! — яростно извика той. — Земята умира, казвам ти. Моли се за земята!

Свещеникът се вгледа в блесналите очи и долови потока на трескавите му чувства.

— Най-важната грижа на Бог са хората — каза той, — пътят им към рая и наказанието в ада.

Внезапно гневът напусна Джоузеф.

— Тръгвам, отче. Ще се върна при скалата и ще чакам.

Отец Анджело го изпрати до вратата.

— Ще се моля за душата ти, синко. В нея има прекалено много болка.

— Сбогом, отче. Благодаря ти.

Джоузеф се отдалечи в тъмнината.

Когато го изгуби от поглед, отец Анджело седна на стола. Бе разтърсен от силата на този човек. Спря поглед на едно от светите изображения — свалянето от кръста. „Благодаря на Бога, че този човек няма мисия. Благодаря на Бога, че няма послание, което да бъде запомнено, в което хората да повярват. Иначе — през ума му се стрелна еретична мисъл — тук, на Запад, можеше да се появи нов Христос.“

Отец Анджело се изправи и влезе в църквата. Застана пред високия олтар и се помоли за душата на Джоузеф. Помоли за прошка за малката ерес, която бе допуснал. Накрая, преди да излезе, се помоли дъждът скоро да дойде и да спаси загиващата земя.

Бележки

[1] Буквално „въшка“ (исп.). Думата има гальовен оттенък, нещо като буболече. — Бел.прев.