Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


3.

Дълго преди да се появят каруците с дървения материал, Джоузеф чу сладостното остро дрънчене на малките пискливи звънчета, кацнали върху хамутите, които предупреждаваха насрещните впрягове да се отдръпнат от тесния път. Джоузеф се бе измил и бе сресал брадата и косата си. Очите му изгаряха от нетърпение, тъй като не бе виждал жива душа цели две седмици. Най-после огромните впрягове излязоха иззад дърветата. Под тежкия товар конете едва пристъпваха по новия неотъпкан път. Водачът на първия впряг размаха шапка за поздрав и слънцето пробяга по токата. Джоузеф отиде да посрещне каруците и се покатери на високата капра на първата кола до водача — мъж на средна възраст. Късо подстриганата му груба коса бе бяла, лицето — кафяво, прилично на тютюнев лист. Той прехвърли поводите в лявата си ръка и протегна дясната.

— Чаках ви по-рано — каза Джоузеф. — Да не сте имали неприятности по пътя?

— Не, мистър Уейн, нищо особено. Капрата на Хуанито се разигра, а пък синът ми У или сигурно е заспал, та предното му колело затъна в една кална дупка. Пътят не е кой знае колко удобен последните две мили.

— Ще стане — каза Джоузеф. — Когато още много впрягове като този преминат по него, ще се оправи. Ще стоварим талпите до големия дъб ей там — посочи той.

По лицето на водача премина сянка на лошо предчувствие.

— Нима ще строите под дърво? Не е хубаво това. Някой клон може да се отчупи и да отнесе покрива. Може и вас да отнесе някоя нощ, докато спите.

— Дървото е здраво и силно — увери го Джоузеф. — Не ми се ще да строя къщата далеч от дървото. До твоята няма ли дърво?

— Има. Точно затова ви казвам. Проклетото нещо е надвиснало право над нея. Представа нямам защо съм я построил там. Колко нощи съм лежал, без да мигна, слушам вятъра и си представям как някакъв клон, дебел като буре, пропада през покрива. — Той дръпна поводите на конете и омота каишите около спирачката. — Подредете се тук! — нареди на останалите.

Разтовариха талпите, завързаха оглавниците на конете за каруците и им дадоха торбите със зоб. Животните задъвкаха овеса. Едва тогава мъжете разстлаха одеялата на дъната на каруците. Джоузеф вече беше запалил огън и приготвяше вечерята. Държеше тигана високо над пламъците и непрекъснато обръщаше бекона. Ромас, старият каруцар, отиде до него и седна край огъня.

— Утре тръгваме рано сутринта — каза той. — С празни каруци ще стигнем бързо.

Джоузеф отдръпна тигана от огъня.

— Защо не пуснете конете да попасат?

— Когато работят! Не. В тревата няма сила. Трябва им нещо по-добро, когато теглят каруците по път като твоя. Ако искаш да стане беконът, сложи тигана на огъня за малко.

— Не знаеш ти как се готви бекон. Като го пържиш на бавен огън и го обръщаш, става по-хрупкав, без да плувне в мас.

— Нали и едното, и другото стават за ядене — рече Ромас. — Все се яде.

Хуанито и Уили приближиха. Хуанито имаше тъмна като на индианец кожа и сини очи. Под кората от полепнал прахоляк лицето на Уили бе разкривено и бледо от някаква болест. Очите му бяха потайни и плахи, тъй като никой не вярваше в болките, които разтърсваха тялото му посред нощ, никой не вярваше на кошмарите, които го тормозеха насън. Джоузеф вдигна поглед и се усмихна.

— Очите ми ли гледате? — дръзко рече Хуанито. — Не съм индианец. Испанец съм. Вижте ми кожата. Тъмна е и това е от слънцето, а испанците са със сини очи.

— На всички разправя така — прекъсна го Ромас. — Обича да се хвали пред непознати. Всички в Нуестра Сеньора знаят, че майка му е индианка, а един господ знае кой е баща му.

Хуанито яростно го изгледа и прокара пръсти по дългия нож, закачен на колана му, ала Ромас само се изсмя и се обърна към Джоузеф.

— Хуанито си казва: — „Някой ден ще убия с този нож.“ По този начин поддържа гордостта си. Ала знае, че никого няма да убие, и това му помага да не се възгордява особено. Подостри една пръчка да изядеш бекона, Хуанито — презрително подхвърли той. — И гледай следващия път, когато тръгнеш да разправяш, че си испанец, да не те познават наоколо.

Джоузеф пусна тигана на земята и изгледа Ромас с любопитство.

— Защо му се караш? — попита той. — Какъв смисъл има? Никому не пречи, че е испанец.

— Това е лъжа, мистър Уейн. Всички лъжи са еднакви. Току-виж почнал да разправя, че е братовчед на испанската кралица. Хуанито, както го гледате, е каруцар. И то дяволски добър. Не мога да му позволя да се прави на принц.

Джоузеф обаче поклати глава и отново хвана тигана. Без да вдига глава, каза:

— Според мен е испанец. Очите му са сини, а има и още нещо. Не знам точно как, но усещам, че е испанец.

В погледа на Хуанито блесна гордост.

— Благодаря, сеньор. Прав сте. — Той театрално се изпъчи. — Добре се разбираме, сеньор. Ние сме кабалерос.

Джоузеф наслага бекона в чугунените чинии и наля кафето.

— Баща ми мисли, че е бог — засмя се той. — И наистина е така.

— Само да знаете каква грешка правите — протестира Ромас. — Как ще понасям този кабалеро. Сега няма да иска да работи. Ще се разхожда наоколо и ще се възхищава сам на себе си.

Джоузеф духна в кафето и отгоре се образуваха вълнички.

— Когато се възгордее прекалено, ще намеря как да го използвам.

— Ама, по дяволите, той е страхотен мошеник.

— Знам — тихо рече Джоузеф. — Джентълмените обикновено са мошеници, за да не се налага да работят.

Хуанито изведнъж скочи рязко и изчезна сред сгъстяващия се мрак.

— Някой кон си е измъкнал крака от въжето — обясни Ромас вместо него.

На западния склон още се виждаше сребърният отблясък на вечерното сияние, но над гребените на планините, заградили долината на Нуестра Сеньора, вече преливаше тъмнина. Сред стоманеносивото небе звездите, като излети, сякаш примигваха срещу нощта и се бореха с нея. Четиримата мъже седяха около жаравата и сенките изпълваха лицата им със сила. Джоузеф гладеше брадата си. Погледът му бе празен, зареян в далечината. Ромас бе обхванал колене с ръце. Върхът на цигарата му ту припламваше в червено, ту се губеше зад пепелта. Главата на Хуанито беше изправена, а вратът неподвижен, но зад притворените клепачи очите не изпускаха Джоузеф. Бледото лице на Уили като че висеше във въздуха, отделено от тялото. От време на време нервен тик изкривяваше устните му. Носът бе измършавял и заострен, а устата му се извиваше като папагалски клюн. Когато светлината от огъня отслабна, така че се виждаха само лицата на мъжете, Уили протегна изпосталялата си ръка, а Хуанито я хвана и силно стисна пръстите му. Да, Хуанито знаеше колко много се страхува Уили от тъмнината. Джоузеф хвърли съчка в огъня. Появи се малко пламъче.

— Ромас — каза той, — тревата тук е сочна, почвата е плодородна и без пари. Трябва само да я пообърнеш с ралото. Защо са я оставили да пустее, Ромас? Защо никой не я е поискал по-рано?

Ромас изплю фаса в огъня.

— Не знам. Хората не идват насам много лесно. Мястото е отдалечено от главния път. Сигурно биха я взели, ако не беше сушата. Тя върна страната години назад.

— Сушата? Кога е имало суша?

— Между осемдесета и деветдесета година. Тогава земята изпръхна, кладенците пресъхнаха и добитъкът измря. — Той се подсмихна. — Страхотна суша беше, казвам ви. Половината от хората, които живееха тук, трябваше да се преместят. Който успя, откара добитъка навътре към Сан Хоакин. Там имаше трева покрай реката. По пътя кравите също умираха. Тогава бях по-млад, но си спомням мъртвите крави и подутите им кореми. Стреляхме в тях и те спадаха като спукани балони, а миризмата беше непоносима.

— Но е заваляло, нали? — бързо рече Джоузеф. — Сега в земята има вода.

— О, да. Заваля след десет години. Пороен дъжд. Тревата отново порасна и дърветата се раззелениха. Още помня как се радвахме тогава. Хората в Нуестра Сеньора устроиха празник в дъжда. Имаше малък навес само над китаристите, за да пази струните от водата. Хората бяха пияни и танцуваха в калта. Опиха се от водата. И не само мексиканците. Отец Анджело дойде и ни накара да спрем.

— Защо? — попита Джоузеф.

— Ами, нямате представа какво правеха хората в калта. Отец Анджело направо побесня. Каза, че сме допуснали дявола до себе си. Прогони го и накара хората да се измият и да престанат да се въргалят в тинята. Накара всички да се покаят. Направо побесня отец Анджело. Остана там чак докато дъждът спря.

— Пияни били, казваш.

— Да, цяла седмица. И се държаха неприлично — сваляха си дрехите…

— Щастливи бяха, сеньор — прекъсна го Хуанито. — Кладенците бяха пресъхнали. Хълмовете бяха побелели като пепел, затова хората бяха щастливи, когато дойде дъждът. Не можеха да понесат толкова много щастие и се държаха неприлично. Хората винаги вършат непозволени неща, когато са прекалено щастливи.

— Дано това не се повтори — рече Джоузеф.

— Отец Анджело казва, че е Божие наказание, но индианците говорят, че се е случвало и преди — два пъти, откакто се помнят старите хора.

Джоузеф припряно се изправи.

— Не ми се мисли за тези неща. Сигурно няма да се повтори. Виж колко е пораснала тревата.

Ромас протегна ръце.

— Дано. Но не разчитайте на това. Време е за сън. Утре тръгваме рано-рано.

Призори стана студено. Джоузеф се събуди. Сякаш бе чул рязък писък в съня си. „Сигурно е бухал“ — предположи той. Понякога сънят променя звука и го усилва. После обаче се вслуша по-внимателно и долови задавени хлипове някъде навън. Нахлузи джинсите и ботушите и изпълзя от палатката. Тихият плач идваше откъм каруците.

Хуанито се бе привел към Уили.

— Какво става? — попита Джоузеф.

На слабата светлина забеляза, че Хуанито държи ръката на Уили.

— Сънува — тихо обясни той. — Понякога не може да се събуди сам и трябва да му помагам. А понякога се буди и мисли, че сънува, а сънят бил истински.

— Хайде, Уили — каза Хуанито. — Ето, събуди се. Сънува ужасни неща, сеньор, и тогава трябва да го ощипя. Страхува се, разбирате ли, сеньор?

— Уили яде прекалено много — обади се Ромас от своята каруца. — Просто е сънувал лош сън. Винаги е имал кошмари. Лягайте си, мистър Уейн.

Джоузеф са наведе над Уили. Видя ужаса, изписан на лицето му.

— Няма нищо страшно в тъмното, Уили — успокои го той. — Ако искаш, ела да спиш при мен в палатката.

— Сънува, че е в някакво ярко осветено място, сухо и мъртво. Там от дупките излизат хора и му изскубват ръцете и краката, сеньор. Почти всяка нощ го сънува. Хайде, Уили, ето, оставам при тебе. Виж, Уили, конете са тук. Заобиколили са те и те гледат. Понякога, сеньор, конете му помагат в съня. Обича да са около него, когато спи. Пак отива в сухото мъртво място, но когато конете са наблизо, не го е страх от хората. Лягайте си, сеньор. Аз ще го подържа.

Джоузеф сложи ръка на челото на Уили. Беше студено като камък.

— Ще запаля огън да се стопли.

— Няма нужда, сеньор. Непрекъснато му е студено. Не може да се стопли.

— Добро момче си ти, Хуанито.

Хуанито се извърна.

— Вика ме, сеньор.

Джоузеф прокара ръка по топлия хълбок на един кон и се върна към палатката. На слабата утринна светлина боровата горичка на южното било напомняше нащърбен гребен. Тревата неспокойно се раздвижи, пробудена от ветреца.