Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


18.

Лятната жега бе непоносима. Ден след ден слънчевите лъчи изгаряха долината и изсмукваха влагата от почвата, изсушаваха тревата и караха всичко живо да търси закрила в дълбоката сянка на пелина по хълмовете. Там от сутрин до вечер се излежаваха конете и кравите и чакаха идването на нощта, за да излязат на паша. Кучетата в ранчото се изтягаха по земята. Тръпнещите им, влажни езици висяха отстрани на устите, а гърдите се издуваха като ковашки мехове. Дори шумните по природа насекоми не обезпокояваха обедната тишина. По пладне се чуваха само стоновете на земята и скалите, жестоко прежуряни от слънцето. Реката все повече изтъняваше и накрая се превърна в мъничко ручейче. С идването на август се стопи дори и то.

Томас косеше и разстилаше сеното да се суши. Джоузеф отбираше добитъка за продажба и го откарваше зад новата ограда. Бъртън се готвеше за пътуването до Пасифик Гроув, където щеше да присъства на събора. Натовари на каруцата палатка, кухненски прибори, завивки и храна и една сутрин впрегна два хубави коня и заедно с жена си се отправи към лагера, разположен на деветдесет мили разстояние. Рама щеше да се грижи за децата по време на триседмичното им отсъствие.

Елизабет излезе да им помаха за довиждане. Отново сияеше от здраве. След краткото неразположение пак се бе разхубавила и се чувстваше прекрасно. Страните й руменееха. Очите блестяха от тайнствено щастие. Джоузеф обичаше да я наблюдава и често недоумяваше защо изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее.

„Знае нещо — казваше си. — Жените в това състояние са надарени от Божа благодат. Те със сигурност знаят неща, които не са известни на никой друг. Със сигурност изпитват радост, по-велика от всяка друга радост. Те държат нервните окончания на земята в ръцете си.“

Джоузеф не откъсваше очи от нея и поглаждаше брадата си, както подобава на старец.

Колкото по̀ наближаваше времето, толкова по-силно ставаше желанието на Елизабет да не се отделя от съпруга си. Искаше да е при нея денем и нощем и се пооплакваше, когато той кажеше, че има работа.

— Нищо не правя. Лентяйството обича компания.

А той отговаряше:

— Не е вярно, ти работиш.

В съзнанието си виждаше как го прави. Ръцете стояха безпомощно скръстени в скута, но от костите се оформяха кости, кръвта дестилираше кръв, плътта моделираше плът. Развесели се, като си спомни думите й, че не правела нищо.

Вечер, когато искаше Джоузеф да остане при нея, протягаше ръка и го караше да я помилва.

— Страх ме е да не си отидеш — казваше тя. — Може да излезеш от тази врата и никога вече да не се върнеш. Тогава бебето ще остане без баща.

Един ден седяха на верандата и тя ненадейно попита:

— Защо толкова много обичаш дървото, Джоузеф? Помниш ли как ме накара да седна на него, когато дойдох тук за първи път? — Вдигна поглед високо към чатала, където бе седяла.

— Защо ли? То е голямо, красиво дърво — бавно обясни той. — Харесвам го, защото е идеално, поне така ми се струва.

— Джоузеф, има нещо повече. Една нощ чух, че му говориш като на жив човек — изобличи го тя. — Нарече го „сър“. Чух те.

Той втренчено се загледа в дървото. След малко й разказа как баща му починал с желанието да дойде на Запад. Разказа и за сутринта, когато пристигнало писмото.

— То е като игра, разбираш ли? Така имам чувството, че баща ми е още до мен.

Тя го погледна с широко отворени очи, пълни с мъдростта на бъдещата майка.

— Не е игра, Джоузеф — отвърна тя. — Дори да искаш, не можеш да си играеш. Не, това не е игра, но е хубаво.

За първи път надникна в съзнанието на мъжа си; за секунда успя да види как се оформят мислите му и той го разбра. Силното чувство стегна гърлото му. Наведе се да я целуне, но челото му докосна коленете й. Гърдите му се изпълниха до пръсване.

Тя погали косата му и се усмихна с мъдрата си усмивка.

— Трябваше да ми позволиш да погледна по-рано.

После добави:

— А може би по-рано не съм гледала със същите очи.

Когато вечер си лягаха и тя за малко облягаше глава на рамото му, преди да заспят, нощ след нощ молеше да й обещае:

— Когато дойде времето, Джоузеф, нали ще останеш с мен? Боя се, че ще ме е страх. Боя се, че ще те викам, а ти няма да си наблизо. Нали няма да си някъде далеч? И ако извикам, ще дойдеш?

И той малко тъжно я уверяваше:

— Ще бъда с теб, Елизабет. Не се притеснявай за това.

— Но няма да си в същата стая, Джоузеф. Не искам да го виждаш. Не знам защо. Мисля, че ако си в другата стая и слушаш да не извикам, никак няма да ме е страх.

През някоя такава нощ му разказваше нещата, които знаеше — как персийците нападнали Гърция и били отблъснати, как Орест потърсил закрила при Делфийския оракул и как Фурните седели и чакали да огладнее и да отпусне хватка. Разказваше през смях — откъслечните познания, чието първоначално предназначение бе да докажат, че го превъзхожда, сега й се струваха много повърхностни.

Започна да брои седмиците до раждането. От четвъртък нататък оставаха три. После две и един ден, после само десет дни.

— Днес е петък. Джоузеф, значи ще стане в събота. Дано да е тогава. Рама го слуша. Казва, че се чуват даже ударите на сърцето. Можеш ли да повярваш?

Една нощ каза:

— Остава само седмица. Тръпки ме побиват, като си помисля.

Джоузеф спеше много леко. Когато Елизабет въздъхнеше насън, отваряше очи и неспокойно се ослушваше.

Една сутрин се събуди от хора на младите петли, покачени на високо. Беше още тъмно, но въздухът бе оживен от идващата зора и свежестта на утрото. Чу как по-възрастните петли кукуригат и извиват плътни гласове, сякаш за да укорят младежите за неукрепналата писклива песен. Джоузеф остана да лежи с отворени очи. Навлязоха хиляди светли точици и въздухът стана тъмносив. Постепенно започнаха да се появяват очертанията на мебелите. Елизабет дишаше учестено. Джоузеф тъкмо се канеше да се измъкне от леглото, да се облече и да отиде при конете, когато Елизабет внезапно се изправи. Дъхът й спря. После краката й се вдървиха и тя изкрещя от болка.

— Какво става? — извика Джоузеф. — Какво ти е, скъпа?

Тя не отговори и той скочи. Запали лампата и се надвеси над нея. Очите й бяха силно изпъкнали, устата — отворена, и цялото тяло напрегнато се тресеше. Отново дрезгаво изкрещя. Започна да разтрива ръцете й. След малко тя отново се отпусна на възглавницата.

— Боли ме гърбът, Джоузеф — простена Елизабет. — Нещо не е наред. Ще умра.

— Ей сега, скъпа. Ще извикам Рама — и изхвърча от стаята.

Още сънена, Рама се усмихна мрачно.

— Връщай се при нея! — изкомандва тя. — Ей сега идвам. Малко по-рано е, отколкото очаквах. Засега няма нужда от мен.

— Все пак побързай! — настоя той.

— Няма смисъл да се бърза. Веднага започни да я разхождаш. Ще извикам Алис да ми помогне.

Зората вече червенееше, когато двете жени пресякоха двора, натоварени с чисти чаршафи. Рама веднага взе положението в свои ръце. Елизабет, все още втрещена от острата болка, я погледна безпомощно.

— Няма страшно — успокои я Рама. — Всичко е наред.

Изпрати Алис в кухнята да запали огън и да свари вода.

— Хайде, Джоузеф, помогни й да се изправи, помогни й да походи наоколо.

И докато той я разхождаше из стаята, Рама смъкна покривките от леглото, застла го със специалната постелка, после закачи примките на кадифеното въже за долния край на леглото. Когато убийствената болка отново се обади, я сложиха да седне на стол с изправена облегалка, докато болката премине. Елизабет се стараеше да не крещи, но Рама се наведе над нея и каза:

— Недей се сдържа. Всичко, което можеш да направиш сега, има смисъл.

Джоузеф я бе обхванал с ръка през кръста, разхождаше я из стаята и я задържаше, когато залитнеше. Вече не се страхуваше. В очите му трескаво блестеше радостна светлина. Болките ставаха все по-чести. Рама донесе големия часовник марка „Сет Томас“ от кухнята, окачи го на стената и го поглеждаше всеки път, когато се появяха болките. А болките ставаха все по-чести. Часовете минаваха.

Беше почти пладне, когато Рама рязко кимна.

— Сега я остави да легне. Можеш да излезеш, Джоузеф. Ще си подготвям ръцете.

Той я погледна с премрежени очи. Сякаш беше в унес.

— Какво искаш да кажеш? Как ще си подготвяш ръцете? — настоятелно попита той.

— Ще ги измия хубаво с гореща вода и сапун и ще си изрежа ноктите дълбоко.

— Аз ще го направя.

— Тръгвай вече, Джоузеф. Няма време.

— Не! — навъси се той. — Ще поема собственото си дете. Ти ще ми казваш какво да правя.

— Не може, Джоузеф. Това не е мъжка работа.

Той я изгледа мрачно и волята й се огъна пред спокойствието му.

— Аз трябва да го направя! — каза той.

Още с изгрева на слънцето децата се надигнаха и се струпаха под прозореца на спалнята. Стояха, тръпнещи от любопитство, и слушаха слабите викове на Елизабет.

— Понякога се случва да умрат — отбеляза авторитетно Марта.

Макар сутрешното слънце здравата да прежуряше, децата не напускаха поста си. Марта установи правилата:

— Първият, който чуе бебето да изплаче, вика „Чух го!“ и получава подарък. Той получава и първото бебе. Мама ми каза.

Останалите бяха много развълнувани и в един глас викаха „Чух го!“ всеки път, когато отвътре се чуеха нови писъци. Марта ги накара да й помогнат да се покатерва от време на време нависоко, за да може да хвърля по някой поглед.

— Чичо Джоузеф се разхожда с нея — докладва тя.

По-късно:

— Сега лежи на леглото и държи червеното въже, което направи мама.

Виковете станаха по-чести. Децата отново помогнаха на Марта да надникне. Когато слезе, изглеждаше малко бледа и стресната от видяното. Струпаха се плътно около нея да чуят какво ново има да съобщи.

— Видях чичо Джоузеф… той се беше навел… — спря да си поеме дъх. — И… и ръцете му бяха… червени!

Тя млъкна и децата втренчено я загледаха. Никой не смееше да продума. Само стояха и слушаха. Виковете бяха станали толкова слаби, че едва се чуваха.

Марта придоби тайнствено изражение. Шепнешком предупреди останалите да млъкнат. Чуха се три слаби шляпвания. Марта незабавно извика:

— Чух го!

Много скоро след това всички чуха плача на бебето. Стояха и гледаха Марта със страхопочитание.

— Как разбра кога да го кажеш?

Марта бе неумолима:

— Аз съм най-голямата и освен това от доста време съм послушна. Мама ми каза за какво да се ослушвам.

— За какво? — разпитваха останалите. — За какво се ослушваше.

— За шамарчето! — тържествуващо обяви тя. — Винаги плясват бебето, за да го накарат да плаче. Спечелих и сега си искам подаръка. Искам кукла с коса.

Малко по-късно Джоузеф излезе на верандата и се облегна на парапета. Децата притичаха и застанаха пред него с вдигнати нагоре очи. Бяха разочаровани, че ръцете му вече не са червени. Лицето му бе толкова напрегнато и изтормозено, очите — толкова безизразни, че не смееха да го заговорят.

Марта неуверено поде:

— Аз чух първия плач на бебето — рече тя — Искам кукла с коса за подарък.

Той ги погледна от високото и едва се усмихна.

— Ще ти купя — отговори той. — Ще има подаръци за всички ви, когато отида в града.

— Момче ли е или момиче? — вежливо попита Марта.

— Момче — каза Джоузеф. — Може би скоро ще ви разрешат да го видите.

Ръцете му здраво стискаха парапета, още го присвиваше стомахът от болката, която му бе причинила Елизабет. Той издълбоко вдъхна горещия следобеден въздух и се върна в къщата.

Рама миеше беззъбата уста на бебето с топла вода, докато Алис забождаше безопасните игли в парчето муселин, с което щяха да пристегнат бедрата на Елизабет, след като падне плацентата.

— Още съвсем малко — каза Рама. — До час ще свърши.

Джоузеф тежко се отпусна на един стол и се загледа в жените; загледа се в безжизнените, измъчени очи на Елизабет, изпълнени със страдание. Бебето лежеше в плетеното кошче, облечено в риза, два пъти по-дълга от него самото.

Когато раждането приключи окончателно, Джоузеф вдигна Елизабет и я взе в скута си, докато жените махнаха мръсната постелка и оправиха леглото. Алис изнесе всички парцали и ги изгори в кухненската печка. Рама затегна здраво превръзката около бедрата на Елизабет.

След като жените излязоха, Елизабет изнурено се отпусна на чистото легло и подаде ръка на Джоузеф.

— Сънувам — едва-едва промълви тя. — Мина цял ден, а аз продължавам да сънувам.

Той помилва пръстите й един по един.

— Искаш ли да ти донеса бебето?

Тя уморено сбърчи чело.

— Не още — отговори тя. — Все още го мразя, задето ми причини толкова болка. Нека малко си почина.

Скоро заспа.

Късно следобед Джоузеф отиде към обора. Почти не погледна дървото, когато мина покрай него.

— Ти си кръговратът — рече той, — а кръговратът е прекалено жесток.

Оборът бе идеално почистен. Всички ясли бяха пълни догоре с прясно сено. Томас се бе настанил на обичайното си място в яслата на Блу. Той кратко кимна на Джоузеф.

— Вълчицата има кърлеж в ухото — уведоми го той. — Намерил къде да се завре.

Джоузеф влезе в яслата и седна до брат си. Леко подпря брадичка в дланите си.

— Какво е? — тихо попита Томас.

Джоузеф се загледа в широкия лъч слънчева светлина, който прорязваше въздуха от една пролука в стената. Мухите проблясваха из него като метеори, навлезли в земната атмосфера.

— Момче — разсеяно отвърна той. — Аз прерязах пъпната връв. Рама ми показа как. Отрязах я с ножицата, вързах възела и го стегнах към гърдите с превръзка.

— Тежко ли беше раждането? — попита Томас. — Дойдох тук, за да не се втурна вътре да помагам.

— Да, тежко беше, макар Рама да казва, че било леко. Боже, колко упорито се борят тези дребосъчета за живота!

Томас дръпна една сламка от балата зад гърба си и я разцепи със зъби.

— Никога не съм виждал как се ражда човешко същество. Рама не би ми позволила. На много крави обаче съм помагал, когато са имали нужда.

Джоузеф неспокойно излезе от яслата и отиде до малкото прозорче. През рамо рече:

— Денят беше горещ. Въздухът още трепти над планината.

Слънцето потъваше зад хълмовете, топеше се и се разливаше безформено.

— Томас, никога не сме ходили оттатък билото, към крайбрежието. Хайде да отидем, когато имаме време. Искам да видя океана.

— Ходил съм отвъд билото и съм поглеждал нататък — каза Томас. — Диво е. Секвоите са по-високи, отколкото можеш да си представиш. Храстите са много гъсти и океанът се вижда на мили навътре. Гледах как един кораб стигна чак до средата на океана.

Вечерта бързо преваляше в нощ.

— Джоузеф, къде си? — чу се гласът на Рама.

Той бързо отиде до вратата на обора.

— Тук съм. Какво има?

— Елизабет се събуди. Иска да постоиш при нея. Томас, вечерята ти скоро ще е готова.

Джоузеф седна в полумрака до леглото на Елизабет и тя отново му подаде река.

— Искала си да ме видиш? — каза той.

— Да, скъпи. Поспах малко, но искам да ти кажа, преди да заспя отново. Може да забравя какво искам да кажа. Ти трябва да го запомниш вместо мен.

В стаята се стъмваше. Джоузеф вдигна ръката на Елизабет към устните си. Тя леко размърда пръсти.

— Какво има, Елизабет?

— Ами, докато те нямаше, отидох до боровата горичка на билото. Там открих празно място, а на него — зелена скала.

Той се изправи вцепенен.

— Защо отиде? — попита.

— Не знам. Прииска ми се. Зелената скала ме изплаши и после я сънувах. Джоузеф, искам, като оздравея, да се върна там и отново да видя скалата. Когато съм здрава, няма вече да ме е страх от нея и няма да я сънувам повече. Нали няма да забравиш, скъпи. Много силно ми стискаш пръстите, Джоузеф, боли.

— Знам за кое място говориш — каза той. — Странно място е.

— Нали няма да забравиш да ме заведеш там?

— Не — забави той отговора си. — Няма да забравя. Трябва да помисля дали бива да отидеш.

— Тогава поседни за малко. Съвсем скоро ще заспя — каза тя.