Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (19)

19.

Лятото лениво се точеше и дори с идването на есенните месеци жегата не намаля. Бъртън се завърна от лагер-сбора в Пасифик Гроув, изпълнен с възторг. Той ентусиазирано описваше спретнатия полуостров и синия му залив и разказваше как проповедниците дарявали хората със Словото.

— Някога — сподели той с Джоузеф — ще си построя малка къщичка и ще живея там цялата година. Няколко души вече са се установили. Един ден ще стане хубав град.

Бъртън много хареса бебето.

— Личи си, че е наша кръв със съвсем малка разлика.

И се похвали на Елизабет:

— Нашата кръв е силна. Вече почти двеста години момчетата се раждат с такива очи.

— Това е цветът на моите очи — възрази Елизабет. — Освен това очите на бебетата се променят с възрастта.

— Става дума за изражението — обясни Бъртън. — То е типично за децата от семейство Уейн. Кога смятате да го кръщавате?

— О, не знам. Може би скоро ще ходим в Сан Луис Обиспо и, разбира се, иска ми се да си отида до Монтерей за малко.

Жегата се спускаше над планините още в ранните часове, прекъсваше сутрешната спявка на пилетата и ги разпиляваше по торището. Около единадесет слънцето вече прежуряше неприятно, но преди това Джоузеф и Елизабет често изнасяха столове от къщата и сядаха под сенчестите клони на огромния дъб. Елизабет кърмеше, а Джоузеф обичаше да гледа как бебето дърпа мляко от гърдата.

— Расте по-бавно, отколкото си представях — кахъреше се той.

— Защото си свикнал с добитъка — напомни му тя. — Животните растат много по-бързо, но и живеят по-малко.

Джоузеф кротко и с възхищение погледна съпругата си.

„Колко е помъдряла — помисли си той. — Без да полага специални усилия, е научила толкова много неща.“

Това го озадачаваше.

— Чувстваш ли се много по-различна от момичето, което пристигна да учи децата в Нуестра Сеньора? — попита той.

Тя се засмя.

— Различна ли изглеждам, Джоузеф?

— Да, разбира се.

— Тогава значи съм се променила.

Тя премести бебето на другата гърда и се облегна на другото коляно. Бебето лакомо налапа зърното като пъстърва стръвта.

— Раздвоена съм — продължи Елизабет. — Не бях се замисляла сериозно за това. Преди разсъждавах според прочетеното в книгите. Сега никога не постъпвам така. Изобщо не се замислям. Просто върша нещата, както ми идва отвътре. Как ще го кръстим, Джоузеф?

— Защо? — отговори той. — Мисля да го кръстим Джон. В рода ни от край време е имало Джоузеф или Джон. Синът на Джоузеф винаги е бил Джон и синът на Джон винаги е бил Джоузеф. Винаги е било така.

Тя кимна. Гледаше някъде надалеч.

— Да, името е хубаво. Няма да му създава неприятности и да го кара да се срамува. Дори няма особено значение. Имало е много мъже на име Джон — най-различни мъже, добри и лоши…

Тя прибра гърдата си и закопча роклята. После обърна бебето и го потупа, за да се оригне.

— Джоузеф, забелязал ли си, че хората на име Джон са или добри, или лоши, но никога не са безинтересни. Ако е някое скучно дете с това име, то не го запазва, а го сменя с Джак.

Обърна бебето и го погледна в лицето. То примижа с очички като прасенце.

— Името ти е Джон, чуваш ли? — закачливо рече тя. — Чуваш ли? Надявам се никога да не станеш Джак. По-добре да бъдеш лош, отколкото Джак.

Джоузеф весело се усмихна.

— Още не е сядал на дървото, скъпа. Не мислиш ли, че му е време?

— Пак твоето дърво! — каза тя. — Мислиш, че целият свят се върти около твоето дърво.

Той се облегна назад и вдигна поглед към огромните нежни клони.

— Вече го познавам, разбираш ли? — тихо каза той. — Вече го познавам толкова добре, че мога по листата да позная какъв ще бъде денят. Ще направя столче за бебето и ще го закрепя в чатала на дървото. Когато поотрасне, ще издълбая в кората стълби, за да може да се качва.

— Но може да падне и да се удари.

— Не и от това дърво. То ще го предпазва да не падне.

Тя внимателно го изгледа.

— Още ли продължаваш да играеш играта, която не е игра, Джоузеф?

— Да — отговори той. — Още я играя. Дай сега бебето. Ще го сложа между клоните.

Блясъкът на листата се бе загубил под слоя летен прахоляк. Кората бе суха, бледосива.

— Може да падне, Джоузеф — предупреди го тя. — Забравяш, че не може да седи сам.

Откъм зеленчуковата градина се зададе Бъртън и дойде при тях. Изтри потта от челото си с шарена кърпа.

— Пъпешите узряха — осведоми ги той. — Енотите вече ги нападат. Най-добре да заложим няколко капана.

Джоузеф се наведе към Елизабет с протегнати ръце.

— Опасно е да не падне! — протестира тя.

— Ще го държа. Няма да го оставя да падне.

— Какво си намислил да правиш? — попита Бъртън.

— Джоузеф иска да сложи детето да седне на дървото.

Лицето на Бъртън придоби суров вид, очите му помръкнаха.

— Не го прави, Джоузеф — рязко рече той. — Не бива да го правиш.

— Няма да го оставя да падне. Няма да го изпускам от ръце.

Пот изби по челото на Бъртън на едри капки. В очите му се появиха ужас и молба. Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Джоузеф, за да го задържи.

— Моля те, недей! — почти изплака той.

— Няма до го оставя да падне, казвам ти.

— Не става дума за това. Знаеш какво имам предвид. Закълни се, че никога няма да го направиш.

Джоузеф се извърна.

— Няма да се закълна — троснато отвърна той. — Защо трябва да се заклевам? В това няма нищо лошо.

Бъртън тихо отговори:

— Джоузеф, никога не съм те молил за нищо. Не е в кръвта ни да молим. Ето, сега те умолявам да се откажеш. Щом съм готов дори на това, можеш да разбереш колко е важно — просълзи се той.

Изразът на лицето на Джоузеф омекна.

— След като толкова те притеснява, няма да го направя.

— Закълни се, че никога няма да го направиш.

— Не! Няма да се закълна! От къде на къде ще ти отстъпвам?

— Защото допускаш злото в себе си — разпали се Бъртън. — Защото отваряш вратата за злото. Подобно нещо няма да остане ненаказано.

Джоузеф се изсмя.

— Тогава приемам наказанието — отвърна той.

— Нима не разбираш, Джоузеф! Не става дума само за теб. Разрухата ще се стовари върху всички.

— Значи се опитваш да предпазиш себе си, Бъртън?

— Не, опитвам се да предпазя всички ни. Мисля за бебето и за Елизабет.

Елизабет гледаше ту единия, ту другия. Стана и притисна бебето към гърдите си.

— За какво се карате вие двамата? — настоятелно попита тя. — Тук има нещо, което не знам.

— Ще й кажа! — заплаши Бъртън.

— Какво ще й кажеш? Какво толкова има за казване?

Бъртън дълбоко въздъхна.

— Добре тогава, на твоя отговорност. Елизабет, брат ми се отрича от Христа. Извършва ритуали като старите езичници. Погубва душата си и допуска злото в нея.

— Нищо подобно, не се отричам от Христос! — сопна се Джоузеф. — Правя нещо обикновено, което ми доставя удоволствие.

— Значи да окачваш дарове на дървото, да го поливаш с кръв, да му предлагаш от всичко хубаво, което имаш, е нещо обикновено?

— Да, нещо обикновено е — каза Джоузеф. — На никого не вреди.

— Да предлагаш първородния си син на дървото също ли е нещо обикновено?

— Да, това е малка игра.

Бъртън плъзна поглед към хоризонта.

Горещината се разстилаше на вълни, толкова плътни, че придобиваха син оттенък, а от движението им хълмовете сякаш се извиваха и трептяха.

— Опитах се да ти помогна — тъжно промълви той. — Опитвах по-упорито, отколкото ни учи Светото писание.

Той рязко се извърна.

— Значи, няма да се закълнеш?

— Не! — отговори Джоузеф. — Няма да се закълна за нещо, което ме спъва, което ми поставя ограничения. Естествено, че няма да се закълна.

— Тогава се отричам от теб — Бъртън пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Отказвам да остана тук и да ме въвличаш в това.

— Вярно ли е… което казва? — попита Елизабет. — Наистина ли постъпваш така?

Джоузеф унесено се загледа в земята.

— Не знам — ръката му се вдигна към брадата и я погали. — Но според мен това, което правя, не бива да се тълкува така.

— Виждал съм го — прекъсна го Бъртън. — Нощ след нощ гледам как идва под дървото в тъмното. Направих, каквото можах. Ще се махна от това зло.

— Къде ще отидеш, Бъртън?

— Хариет има три хиляди долара. Ще отидем в Пасифик Гроув и ще си построим къща там. Ще продам своята част от ранчото. Може да отворя малък магазин. Градът ще се разрасне, ще видиш.

Джоузеф пристъпи напред, сякаш да пресече решителността на брат си.

— Ще ми е мъчно, като си помисля, че аз съм те пропъдил — каза той.

Бъртън се надвеси над Елизабет и погледна детето.

— Не е само заради теб, Джоузеф. Червеят на разложението глождеше още баща ни и не бе премахнат навреме. Разложението се разрасна и го обсеби изцяло. От предсмъртните му думи пролича докъде беше стигнал. Виждах го още преди да тръгнеш на Запад. Ако беше отишъл сред хора, които познават Словото, които имат силна вяра в Словото, то щеше да умре, но ти дойде тук — Бъртън разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата околност. — Планините са прекалено високи — извика той. — Мястото е прекалено нецивилизовано. И всички хора носят семето на разложението в себе си. Видях ги и прозрях. Видях фиестата и прозрях. Мога само да се моля синът ти да не наследи разложението.

Джоузеф бързо отстъпи.

— Ще се закълна, ако останеш. Не знам дали ще удържа на клетвата, но ще се закълна. Нали разбираш, някой път може да забравя и да започна да мисля постарому.

— Не, Джоузеф, ти прекалено силно обичаш земята. Не мислиш за предстоящото. Твоята клетва не е достатъчно силна.

Той тръгна към дома си.

— Не си отивай, преди да сме го обсъдили — извика Джоузеф, но Бъртън нито се обърна, нито отговори.

Джоузеф го изпроводи с поглед. Елизабет се усмихваше едновременно иронично и весело.

— Мисля, че той просто иска да замине — каза тя.

— Да, донякъде. Но има още нещо — обясни Джоузеф, — той наистина се страхува заради греховете ми.

— А ти грешен ли си, Джоузеф?

Той напрегнато се замисли.

— Не — отвърна накрая. — Ако Бъртън постъпваше така, щеше да е грешен. Аз просто искам синът ми да обича дървото.

Той протегна ръце към бебето. Елизабет му подаде малкия пашкул. От прага на дома Бъртън се обърна и видя как Джоузеф държи детето в чатала на дървото. Видя как възлестите клони грижливо го обгръщат.