Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


10.

Сватбата беше в Монтерей — тържествена, тягостна церемония в малък протестантски параклис. Църквата толкова често е била свидетел на гибелта на две жизнени тела в процеса на съвместния живот, че ритуалът сякаш отбелязваше мистична двойна смърт. И Джоузеф, и Елизабет усещаха бремето на присъдата. „Търпи!“ — произнасяше се църквата, а в музиката се таеше мрачно предзнаменование.

Елизабет обърна глава към приведеното тяло на баща си. Старецът мяташе гневни погледи към инвентара на християнството, защото той обиждаше онова, което той наричаше свой интелект. Нямаше благословия в сбръчканите пръсти на баща й. Тя хвърли поглед към мъжа до нея, който с всяка изминала секунда все по-неотменимо се превръщаше в неин съпруг. Лицето на Джоузеф бе стегнато и строго. Личеше как мускулите на челюстта му потрепват от напрежение. Изведнъж Елизабет изпита съжаление към него. „Ако мама беше тук — трескаво и с тъга мислеше Елизабет, — щеше да му каже: «Ето я Елизабет. Тя е добро момиче и аз я обичам, Джоузеф. Ще ти бъде добра съпруга, трябва само да се научи. Надявам се да разчупиш твърдата си черупка, Джоузеф, и да бъдеш нежен с Елизабет. Това е всичко, което тя иска, и то не е невъзможно.»“

В очите на Елизабет проблеснаха сълзи.

— Да — високо отговори тя.

После тихичко промълви:

— Трябва да се помоля. Господи Исусе Христе, помогни ми, защото се боя. През цялото време, когато трябваше да науча нещо за себе си, не научих нищо. Бъди добър с мен, Исусе Христе, поне докато разбера що за човек съм.

Би искала в църквата да има разпятие, но тя бе протестантска и когато нарисува в съзнанието си образа на Исус, той доби лицето, младежката брада и пронизващите, смутени очи на Джоузеф, който стоеше до нея.

Необясним страх стягаше главата на Джоузеф.

„Тук има нещо нечисто — помисли си той. — Защо трябва да преминем през всичко това, за да достигнем до брака? Мислех, че тук, в църквата, се таи красота, стига човек да съумее да я открие, но това е само някакво бъбриво преклонение пред дявола.“

Той бе разочарован — за себе си, за Елизабет. Неловко му беше, че тя трябва да присъства на омърсеното въвеждане в брака.

Елизабет го дръпна за ръката и прошепна:

— Свърши вече. Трябва да излезем. Обърни се към мен, бавно.

Тя му помогна да се обърне и докато двамата заедно правеха първата стъпка по пътеката, камбаните в камбанарията над главите им се взривиха. Джоузеф въздъхна на пресекулки:

„Ето, Господ идва за сватбата със закъснение. Ето го най-после железният Господ.“ — Почувства, че би се помолил, ако знаеше някакъв силен начин да го направи. „Това е то. Това е бракът — добрият железен глас! — мислеше си той. — Ето това обичам и разбирам. Любимите ми звънци, които блъскат по телата с лудите си сърца! Това са слънчевите лъчи, които сутрин бият небесната камбана; това е глухото плющене на дъжда по издутия корем на земята, така е, разбира се — то удря измъчения въздух със светкавици; а понякога в жълтия следобед топлият сладък вятър поклаща върховете на дърветата.“

Той погледна настрани, след това надолу и прошепна:

— Звънците са хубаво нещо, Елизабет. Звънците са свещени.

Тя се сепна и се взря в него с недоумение, защото видението още бе пред очите й. Лицето на Исус все още бе лицето на Джоузеф. Елизабет смутено се засмя.

„Моля се на собствения си съпруг“ — призна пред себе си тя.

Седларят Макгрегор се натъжи, когато си тръгнаха. Той сковано целуна Елизабет по челото.

— И не забравяй баща си — рече той. — Макар че и да се случи, няма да се изненадам. В наши дни то е почти обичайно.

— Ще идваш да ни виждаш в ранчото, нали, татко.

— При никого не ходя — ядно отвърна той. — От задълженията си човек получава малко удоволствие, а те го карат да проявява слабостите си.

— Ще се радваме, ако дойдете — каза Джоузеф.

— Ами, ще има да почакате и ти, и твоите ранчо и хилядите акри земя. По-скоро ще ви видя и двамата в ада, отколкото да дойда в ранчото.

Малко по-късно дръпна Джоузеф настрани, където Елизабет не можеше да ги чуе, и тъжно рече:

— Защото си по-силен от мен, затова те мразя. Ето, искам да те харесам, а не мога, защото съм слаб човек. И с Елизабет и лудата й майка беше така. И двете знаеха, че съм слаб, и аз ги мразех.

Джоузеф се усмихна на седларя. Изпитваше към него съжаление и любов.

— Сегашната ви постъпка не е проява на слабост — отбеляза той.

— Не! — извика Макгрегор. — Това е постъпка на силен човек. О, аз знам как да бъда силен, но не съм.

Джоузеф грубо го потупа по ръката.

— Ще се радваме, ако дойдете.

Макгрегор гневно сви устни.

Отпътуваха от Монтерей. Влакът минаваше през дългата долина Салинас — сиво-златиста ивица между две мускулести планински вериги. От прозореца се виждаше как вятърът духа през долината към морето. Сухият му силен повей стелеше житото по земята и то се слягаше като козината на охранено куче, подкарваше стадата тръни и те се търкаляха към входа на долината. Вятърът неспирно огъваше короните на дърветата и те, сякаш носени от поток, започваха да растат приведени. На малките гари Чуалар, Гонзалес и Грийнфилд работниците стояха край пътя и чакаха да разтоварят пълните чували в складовете. Пътуваха успоредно на пресъхналата река Салинас. Из широкото жълто корито по горещия пясък отчаяни крачеха сини чапли и търсеха вода, за да уловят малко риба. От време на време някой притеснен сив койот тичешком се отдалечаваше и с безпокойство извръщаше глава след влака. Планините неотклонно ги съпровождаха от двете страни като огромни коловози на гигантска железница.

В Кинг Сити — малко градче по пътя — Джоузеф и Елизабет слязоха от влака и отидоха в конюшнята, където Джоузеф бе оставил конете. Когато излязоха от Кинг Сити на пътя за долината Нуестра Сеньора, се почувстваха обновени, сияйни и необичайно млади. В сандъка на каруцата имаше кошници, а в тях — нови дрехи. Облякоха дълги наметала от бял лен, предпазващи от праха по пътя. Лицето на Елизабет бе забулено с тъмносин воал, зад който очите й се стрелкаха и събираха впечатления. Седнали рамо до рамо, вперили поглед в жълто-кафявия път, Джоузеф и Елизабет бяха смутени, защото им се струваше, че са се впуснали в доста самонадеяна игра. Конете бяха почивали четири дни и се бяха натъпкали с овес. Сега тръскаха глави и се опитваха да вървят в галоп, но Джоузеф подръпна хамутите и ги задържа.

— Спокойно, Блу! Спокойно, Пиджън! — рече той. — Ще се изморите още преди да стигнем вкъщи.

Няколко мили по-нататък се мернаха върбите покрай поточето, което идваше откъм дома, точно където то се срещаше с широката река Салинас. През този сезон върбите бяха жълти. Измежду клоните, ален и страшен, се провираше отровен бръшлян. Когато стигнаха на мястото, където двете реки се сливаха, Джоузеф спря и се загледа как водата на Нуестра Сеньора блещука, преди уморено да потъне и да изчезне в белия пясък на новото си корито. Знаеше се, че тече бистра и сладка и под земята и това можеше да се провери, като се изкопаят няколко фута. И сега се виждаха широки дупки, издълбани в коритото, за водопой на добитъка.

Следобедът беше много горещ и Джоузеф разкопча наметалото. После разхлаби кърпата, която пазеше яката му от прахоляка, свали черната шапка и избърса кожената лента от вътрешната страна с шарена кърпа.

— Искаш ли да слезеш, Елизабет? — попита той. — Може да си топнеш ръцете във водата. Ще се разхладиш.

Елизабет поклати глава. Някак странно изглеждаше движението на увитата в шала глава.

— Не. И така ми е добре, скъпи. Ще стане много късно, докато стигнем вкъщи. Нямам търпение да тръгнем.

Той удари плоските каиши о хълбоците на конете и те потеглиха покрай реката. Високите върби край пътя размахваха клони над главите им и от време на време протягаха гъвкави вейки и нежно ги погалваха по раменете. Щурците пееха пронизително сред напечения храсталак. Хвъркати скакалци подскачаха нависоко, изшумоляваха с крилца и се приземяваха на сигурно сред сухата трева, а по време на полета крилата им проблясваха ту в бяло, ту в жълто. Час по час някой полски заек уплашено се втурваше встрани от пътя и отдалечил се на безопасно разстояние, сядаше на задните си крака и надничаше към каруцата. Във въздуха се усещаше мирис на нагорещена трева, на горчивата кора на върбите и ароматът на лаврови дървета.

Омаяни от ритъма на знойния ден, унесени от ударите на копитата, Джоузеф и Елизабет се бяха отпуснали на кожените облегалки. Гърбовете и раменете им незабелязано поглъщаха друсането на каруцата. Състоянието им наподобяваше сън, но бе много по-близко до безсъзнателност, много по-всеобхватно от сън. Пътят и реката вече вървяха право към планините. Тъмнозеленият пелин покриваше високите склонове като необработена кожа и само урвите бяха голи и сиви като зараснали рани на гърба на ездитен кон. Сега пътят и реката водеха на запад, където слънцето се прибираше за сън. За двамата пътници, настанили се зад мудните коне, времето се разпадаше в протяжно разстояние от мисъл до мисъл. Хълмовете и речното дефиле величествено се изпречиха пред тях. Пътят започна да се спуска надолу. Конете се сгърбиха и сковано продължиха напред. Главите им се движеха нагоре-надолу като някакви чукове. Поеха нагоре по полегат склон. Раздробените отломъци варовик, от който бяха образувани хълмовете, скърцаха под натиска на каруцата. Железните колела безжалостно газеха скалата.

Джоузеф се наведе напред и подобно на куче, което отърсва вода от ушите си, разтърси глава, за да се отърве от магията.

— Елизабет — рече той, — наближаваме дефилето.

Тя развърза воала и го загърна върху шапката си. Очите й бавно се оживиха.

— Сигурно съм заспала — каза тя.

— И аз. Спал съм с отворени очи. Ето го дефилето.

Планината бе разцепена. Двете голи, гладки рамена от варовик се спускаха плавно надолу и почти се докосваха до дъното, където бяха оставили място само за речното легло. Пътят рязко се надвесваше от скалата само на три метра от водната повърхност. В средата на дефилето, където реката, свита в тясното пространство, бе дълбока и течеше бързо и безшумно, се издигаше груб монолит. Той се врязваше в потока подобно нос на кораб, устремен срещу течението. Чуваше се гневен шепот като от водовъртеж. Слънцето вече бе превалило планината, но през дефилето се виждаше как тръпнещата светлина облива долината на Нуестра Сеньора. Каруцата навлезе в студената синя сянка на белите скали. След като изкачиха дългия склон, конете тръгнаха с по-голяма лекота и започнаха да пръхтят и протягат шии надолу към реката под пътя.

Джоузеф хвана поводите по-здраво, изнесе десния си крак напред и леко го постави на спирачката. Погледна към спокойната вода и изпита топло, чисто удоволствие, породено от предусещането за гледката на долината, която щеше да се разкрие пред очите им след малко. Обърна се и погледна Елизабет. Искаше да сподели удоволствието с нея. Лицето й бе изопнато, в очите й се четеше ужас.

— Нека спрем, скъпи — извика тя. — Страх ме е.

През процепа тя бе вперила очи в обляната от слънце долина.

Джоузеф дръпна юздите и отпусна спирачката. Погледна я озадачен.

— Не знаех. От тесния път и водата долу ли те е страх?

— Не.

Той слезе на земята и й подаде ръка, но когато я поведе към дефилето, тя издърпа ръката си и се спря разтреперена в сянката.

„Трябва да опитам да й кажа — рече си той. — Никога не съм опитвал да й говоря за подобно нещо. По-рано изглеждаше много трудно, но сега вече трябва да се опитам да й кажа.“ И той започна да повтаря наум онова, което трябваше да й каже. „Елизабет! — извика той наум. — Чуваш ли ме? Толкова искам да ти кажа нещо, че желанието ме смразява. Как се моля да открия начин да ти го кажа. — Очите му се разшириха и той изпадна в транс. — Мислил съм без думи — извика. — Веднъж един човек ми каза, че това не е възможно, но аз съм го правил… Чуваш ли ме, Елизабет? Разпнатият Христос може да бъде повече от символ на цялата човешка мъка. Той може наистина да побира цялата човешка мъка. Човек, застанал на върха на планината с разтворени ръце, символ на символа, също може да побере цялата болка, съществувала някога.“

За миг тя прекъсна мислите му. Извика:

— Страх ме е, Джоузеф!

И той продължи да мисли:

„Чуй ме, Елизабет. Не се страхувай. Казвам ти, мислил съм без думи. Остави ме сега да се полутам из думите, да ги опитам, да ги проверя. Това е някъде между истината и другата — чиста, непоколебима истина, неизкривена от сетивата. Тук е границата. Вчера бе сватбата ни, но тя не беше истинска сватба. Сега ще бъде сватбата ни — в дефилето, — когато навлезем в процепа като сперматозоид и яйцеклетка, превърнали се в неразрушимата единица на плода. Това е символ на неизкривената истина. В сърцето си пазя момент, различен по форма, състав и продължителност от всеки друг момент. Елизабет, това е то — смисълът на брака, побран в нашия момент — не спря да мисли той. — Христос в малкото време, което е прекарал на кръста, е поел в Себе си цялото страдание, съществувало някога, и в Него то не е било изкривено.“

Известно време се бе отнесъл някъде далеч. Сега хълмовете изведнъж се втурнаха към него и нарушиха мислите му. Усети ръцете си тежки и безжизнени като тежести на дебели въжета, увиснали от раменете му, уморени вече да ги крепят.

Елизабет видя как устата му се отпуска от безнадеждност, как от очите му изчезва червеният блясък отпреди миг.

— Какво има, Джоузеф? — извика тя. — Какво искаш да направя?

На два пъти опита да отговори, ала нещо засядаше в гърлото му и му пречеше да отрони дума.

— Искам да минем през дефилето — дрезгаво изрече той.

— Страх ме е, Джоузеф. Не знам защо, но ужасно ме е страх.

Тогава Джоузеф излезе от унеса и уви една от разлюлените тежести около кръста на Елизабет.

— Няма нищо страшно, скъпа. Няма нищо. Прекалено дълго съм бил сам и преминаването през дефилето заедно с теб сякаш има някакво значение за мен.

Тя потрепери в прегръдката му и боязливо погледна към мрачната синя сянка в дефилето.

— Ще дойда, Джоузеф — тъжно каза тя, — но част от мен ще остане тук. Ще си представя, че надничам към новата си същност, която ще се появи от другата страна.

Тя ясно си спомни как сервираше слаб чай в малки чугунени чашки на три малки момиченца и как те си напомняха: „Вече сме дами, дамите винаги държат пръстите си ето така.“ Спомни си и как бе опитвала да хване сънищата на куклата си в носна кърпичка.

— Джоузеф — каза тя, — горчиво е да бъдеш жена. Страхувам се да стана жена. Всичко, което съм била, което съм мислила, ще остане отсам дефилето. Когато го премина, ще бъда вече голяма жена. Мислех, че ще стане постепенно. Това е прекалено бързо за мен.

После си спомни как майка й казваше:

„Когато пораснеш, Елизабет, ще познаеш болката, но тя няма да бъде такава, каквато си я представяш. Това ще е болка, която не може да бъде излекувана с лечебна целувка.“

— Сега можем да вървим, Джоузеф — тихо промълви тя. — Държах се глупаво. Трябва да очакваш много глупави постъпки от мен.

Джоузеф почувства как се освобождава от тежестта. Прегръдката над талията й стана по-здрава и той леко я побутна напред. Макар да бе навела глава, тя знаеше, че той я гледа и че в очите му има много нежност. Те бавно преминаха през дефилето, през синята сянка. Джоузеф тихо се изсмя.

— Може да познаеш болки, по-пронизващи от удоволствието, Елизабет, като вкуса на ментовия бонбон, който изгаря езика. Горчивината на това да бъдеш жена може да предизвика екстаз.

Гласът му секна и стъпките им отекнаха по каменистия път и се заблъскаха между скалите. Елизабет затвори очи и се облегна на ръката на Джоузеф. Опита се да изолира съзнанието си, да се върне в тъмнината, но чу сърдития шепот на скалата и реката и почувства каменния студ във въздуха.

После въздухът се затопли. Под краката си вече не усещаше скалата. Клепачите над очите й станаха черно-червени, сетне жълто-червени. Джоузеф спря и я притегли плътно към себе си.

— Преминахме, Елизабет. Свърши.

Тя отвори очи и огледа затворената долина. Земята танцуваше в сгорещения от слънцето въздух, а малките сплотени семейства от бели тополи леко се размърдаха от вятъра, който радваше отиващия си следобед. Пред тях бе градчето Нуестра Сеньора. Времето бе придало на къщите кафяв цвят, а листата на розовите храсти добавяха зеленото. Оградите от колове горяха с нежния пламък на латинките.

Елизабет рязко извика от облекчение.

— Сънувах лош сън. Бях заспала. Сега ще го забравя. Той не беше истински.

Очите на Джоузеф заблестяха.

— Значи не е толкова горчиво да бъдеш жена? — попита той.

— Няма никаква разлика. Нищо не се е променило. Досега не бях разбрала колко е красива долината.

— Почакай тук. Ще се върна да преведа конете.

Но когато остана сама, Елизабет горчиво се разплака, защото от другата страна видя момиченце с къса колосана поличка и плитчици, пуснати на гърба. То стоеше до дефилето, нетърпеливо се взираше надолу и пристъпваше от крак на крак. После неспокойно подскочи и ритна камъче в реката. За миг, колкото Елизабет да си спомни как веднъж чакаше баща си на ъгъла на улицата, видението замря, след това детето тъжно се извърна и бавно тръгна към Монтерей. Домъчня й за него. „Горчиво е да бъдеш дете — рече си тя. — Има толкова нови и чисти повърхности, върху които може да се драска.“