Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (26)

26.

Дъждът наводни долината. Само след няколко часа поточетата бясно се спускаха по склоновете и се вливаха в Нуестра Сеньора. Земята почерня и жадно пи вода, докато се насити и не можеше да поеме повече. Реката бушуваше и се пенеше около огромните камъни в коритото и неудържимо се носеше към дефилето сред хълмовете.

Когато заваля дъждът, отец Анджело седеше в малката къщичка сред подвързаните с пергамент книги и свещени изображения. Четеше La Vida del San Bartolomeo^[1], но когато дъждът забарабани по покрива, остави книгата настрана. Часове наред слуша бученето на водата и рева на реката в долината. От време на време отиваше до вратата и поглеждаше навън. После цяла нощ стоя буден и блажено слуша лудориите на дъжда. Радваше се, че се помоли за него.

По здрач на втория ден бурята продължаваше да вилнее необуздано. Отец Анджело отиде в църквата, запали нови свещи на Светата Дева и изнесе служба. После застана на прага на тъмната църква и се загледа в подгизналата земя. Мануел Гомес притича, понесъл мокра кожа от койот. След малко се зададе Хосе Алварес с чифт еленови рога в ръка. Отец Анджело се скри в сянката на вратата. Мисис Гутиерес прецапа през локвите, прегърнала проядена от молците меча кожа. Свещеникът знаеше какво ще се случи в дъждовната нощ. В гърдите му се надигна парещ гняв.

— Само да започнат и ще ги спра — закани се той.

Върна се в църквата, взе тежкото разпятие от сандъка и го отнесе вкъщи. Още с влизането покри кръста с фосфор, за да се вижда по-добре в тъмното. После седна и се заослушва за познатия шум. Не беше лесно да го долови сред плясъка и барабаненето на дъжда, но накрая успя да различи неспирния тежък пулс на басовите струни. Ала отец Анджело продължи да седи и да слуша и необяснимо нежелание да стане и да се намеси го завладя. Нисък многогласен напев се сля с ритъма на струните — ту висок, ту нисък. Свещеникът ясно си представи как хората танцуват, как пляскат с боси крака в размекнатата земя. Знаеше, че са навлекли животинските кожи, макар да не разбират защо го правят. Пулсът на ритъма се усили и стана по-настоятелен. Гласовете на певците неудържимо се изостриха.

— Сега ще си свалят дрехите — прошепна отец Анджело — и ще започнат да се въргалят в калта. Ще започнат да рият из калта като прасета.

Хвърли на гърба си тежкото наметало, вдигна разпятието и отвори вратата. Дъждът с рев удряше о земята. В далечината реката се разбиваше в речните камъни. Струните на китарите бясно пулсираха, напевът се превърна в животинско ръмжене. Стори му се, че чува как телата пляскат в калта.

Бавно затвори вратата, свали наметалото и остави фосфоресциращото разпятие.

— Не можах да ги видя. Ще избягат в тъмното — рече той. — Толкова силно копнееха за този дъжд — призна той. — Горките деца. Ще ги порицая в неделя. Ще наложа на всички по едно малко наказание.

Седна на стола, заслушан в шуртенето на водата. Сети се за Джоузеф Уейн и видя бледите очи, които страдаха заради нуждата на земята.

— Този човек сигурно е много щастлив сега — каза си отец Анджело.