Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (14)

14.

Тази година зимата дойде рано. Цели три седмици преди Деня на благодарността вечерното небе над крайморските планини не спря да аленее. Настървеният вятър не се насити да бръсне над земята, да свири нощем край ъглите на къщите и да блъска капаците на прозорците. Малки вихрушки загребваха прах и листа и те се понасяха по пътя като пияни войници. Косовете се скупчваха и отлитаха на малки трептящи облачета. Гълъбите покрусени кацаха по оградите и после някоя нощ изчезваха. По цял ден ята патици и гъски прекосяваха небето, безпогрешно насочили като стрели човки на юг, а привечер търсеха къде проблясва вода, за да отпочинат близо до нея след залеза. Сетне една нощ в долината дойде студът и попари до жълто върбите и кучешкия дрян.

На небето и земята течаха трескави приготовления. Катеричките припкаха из полето и струпваха в общите подземни складове десет пъти повече храна, отколкото беше нужно. През това време на входовете на дупките стояха посивелите старейшини, пищяха пронизително и даваха наставления за прибирането на реколтата. Лъскавият косъм на конете и кравите се смени с груба зимна козина. Кучетата издълбаваха плитки дупки, където да спят, необезпокоявани от приземния вятър. Над долината обаче въпреки непрестанното движение тегнеше тъга, подобно на гъстата синя мъгла, която се стелеше над хълмовете. Пелинът придоби пурпурночерен цвят. Дъбовете неспирно ръсеха шума и при все това оставаха покрити с листа. Нощем небето над морето изгаряше в пламъци. Облаците се групираха и разпръсваха, атакуваха и отстъпваха в подготовка за зимата.

В ранчото на семейство Уейн също вървяха приготовления. Тревата беше окосена и хамбарът преливаше от сено. Трионите стържеха по дъбовите трупи, големите брадви разбиваха цепениците. Джоузеф надзираваше работата, а братята му превиваха гръб под неговите нареждания. Томас построи навес за инструментите и намаза с масло плуговете и върховете на браните. Бъртън стегна покривите и почисти всички такъми и седла. Общият куп дърва се издигна висок като къща.

Погребаха съпруга на Джени в подножието на един хълм на четвърт миля от фермата. Бъртън направи кръст, а около гроба Томас скова от колчета малка бяла ограда с портичка.

Известно време Джени ходеше на гроба и носеше зеленина, но споменът за Бенджи бързо избледня. Започна да тъгува за дома и за роднините си, да мисли за танците, за разходките с коне в снега, за родителите, които остаряваха. И все по-ясно осъзнаваше колко много те се нуждаят от нея. Още повече, че сега, когато вече нямаше съпруг, се боеше от чуждите за нея места. Така един ден Джоузеф отпътува с нея, а останалите от семейство Уейн ги изпратиха с погледи. Всичките й вещи се побраха в един кош. Там влязоха и ланецът, и часовникът на Бенджи, и сватбените им снимки.

В Кинг Сити Джоузеф постоя с Джени на гарата. Тя тихичко поплака, може би защото си тръгваше, но по-скоро защото се страхуваше от предстоящото дълго пътуване.

— Ще идвате да ме виждате, нали? — попита тя.

Джоузеф, обхванат от нетърпение да се върне в ранчото, от страх да не би дъждът да завали в негово отсъствие, отвърна:

— Да, разбира се. Някой път ще минем да те видим.

Жената на Хуанито тъгуваше много по-силно от Джени. Тя не плачеше. Само понякога сядаше на прага и се поклащаше напред-назад. Чакаше дете, а освен това много обичаше Хуанито и го съжаляваше. Стоеше така с часове — клатеше тяло, тихичко тананикаше, но никога не плачеше. Накрая Елизабет я доведе в къщата на Джоузеф да работи в кухнята. Тогава Алис се поразвесели. Понякога бъбреше по малко, докато миеше чиниите, застанала далеч от мивката, за да не удари бебето.

— Жив е — често убеждаваше тя себе си пред Елизабет. — Един ден ще си дойде, сутрин, както винаги. И аз ще забравя, че го е нямало. Знаете ли — гордо рече тя, — баща ми иска да се върна в къщи, но аз не желая. Ще чакам Хуанито тук. Защото той ще се върне тук.

И тя отново и отново разпитваше Джоузеф за намеренията на Хуанито:

— Мислите ли, че ще се върне? Сигурен ли сте?

И Джоузеф отново и отново сериозно отговаряше:

— Каза, че ще се върне.

— Но кога ще се върне според вас?

— След година, може би две. Трябва да изчака.

И тя отиваше при Елизабет.

— Бебето сигурно вече ще е проходило, когато си дойде.

Елизабет навлезе в руслото на новия живот и се промени, за да се приспособи към него. Две седмици обикаля из къщата, смръщена се взираше във всичко и съставяше списък с вещи, които да бъдат доставени от Монтерей. Къщната работа бързо прогони спомена за вечерта с Рама. Само нощем понякога се будеше, скована от студ и страх, с усещането, че до нея лежи мраморна статуя. Тогава докосваше ръката на Джоузеф, за да се увери, че е топла. Рама се оказа права. Онази нощ се бе открехнала врата. Сега тя беше затворена. Рама никога повече не спомена за това. Добра учителка беше Рама, тактична жена, защото можеше да покаже на Елизабет как да домакинства, без да я критикува.

Когато пристигнаха мебелите от орехово дърво и емайлираните съдове, когато всичко бе подредено и закачено — полицата за шапки с ромбоидни огледала, малките люлеещи се столове, широката кленова спалня, високото бюро, едва тогава поставиха във всекидневната лъскавата печка, покрита с пласт черна боя и с никелирани лъскави части. Едва след като свърши всичко, притеснението изчезна от очите на Елизабет и тя спря да бърчи вежди. Тогава започна да пее испанските песни, които бе научила в Монтерей. А когато Алис дойде да работи при нея, започнаха да пеят заедно.

Всяка сутрин Рама идваше на приказки. Говореха си все тайни неща, защото Рама бе пълна с тайни. Обясняваше на Елизабет някои неща за брака, които, тъй като нямаше майка, тя не знаеше. Учеше я какво да прави, за да има момчета, и какво за момичета. Е, наистина начините не бяха съвсем сигурни, понякога не успяваха, но нищо не пречеше да се изпробват. Рама можеше да изброи поне сто случая, когато бяха подействали. Алис също слушаше и понякога казваше:

— Това не е така. Тук го правим иначе.

И Алис разказваше какво се прави, за да не пляска пилето с криле, когато му отрежат главата:

— Първо се чертае кръст на земята — обясняваше Алис. — След като се отсече главата на пилето, се слага внимателно върху кръста и то въобще няма да пляска с криле, защото знакът е свещен.

По-късно Рама опита и се оказа, че върши работа. Оттогава започна да проявява повече поносимост към католиците.

Добри времена бяха, изпълнени с тайнственост и множество ритуали. Елизабет гледаше как Рама подправя яхнията. Опитва, млясва с устни и със строго изражение на очите пита:

— Добре ли е? Не, не още.

Нищо, което Рама готвеше, не беше достатъчно добро.

Всяка сряда Рама идваше, хванала под мишница голяма кошница с дрехи за поправка. След нея се точеха децата, които се бяха държали прилично. Алис, Рама и Елизабет сядаха една срещу друга и образуваха триъгълник, а гъбките за кърпене на чорапи сновяха навън-навътре и търсеха дупки.

По средата на триъгълника седяха добрите деца. (Лошите си бяха вкъщи и нищо не правеха — Рама знаеше колко лошо наказание е безделието за децата.) И тогава Рама разказваше приказки. Скоро Алис се престраши и започна да споделя различни чудеса. Веднъж привечер баща й видял пламтящ козел да пресича долината Кармел. Освен това Алис знаеше петдесетина истории с духове, и то неща, които се бяха случили не някъде далеч, а тук, в Нуестра Сеньора. Разказваше как семейство Валдес било посетено в навечерието на Вси светии от прапрапрабаба си и всички чули дълбоката й кашлица, и как генерал-лейтенант Мърфи, убит от отряд яки, които се завръщали в Мексико, преминал на кон през долината, а гръдният му кош бил отворен, за да се види, че няма сърце. Яките го били изяли, поне така смяташе Алис. Всичко това беше истина и можеше да се провери. Очите й се уголемяваха от страх, докато разказваше. И нощем ако някое от децата кажеше „Ама той нямал сърце!“, всички започваха да пищят от ужас.

Елизабет разказваше истории, донесени от майка й, приказки за шотландски феи и вечните им занимания, ако не със злато, то поне с някой полезен занаят. Интересни бяха, но нямаха въздействието на историите на Рама, нито на Алис, защото се бяха случили отдавна, отдавна в далечна страна, която бе мъничко по-реална от феите. Ала ако тръгнеш по пътя, можеш и да стигнеш до мястото, откъдето генерал-лейтенант Мърфи преминава всеки три месеца, а стига да поискаше, Алис можеше да обещае, че ще те заведе до един каньон, където всяка нощ тромаво се разхождаха фенери, които никой не носеше.

Добри времена бяха и Елизабет бе безкрайно щастлива. Джоузеф не беше твърде разговорчив, но всеки път, когато минеше край него, той протягаше ръка да я погали и всеки път, когато го погледнеше, той бавно и спокойно се усмихваше и това я обливаше с топлина и щастие. Той сякаш никога не заспиваше напълно — по което време на нощта да се събудеше и протегнеше търсеща ръка към него, той веднага я вземаше в прегръдките си. През тези няколко месеца гърдите й се наляха и очите й станаха дълбоки и тайнствени.

Вълнуващи времена бяха, защото Алис щеше да има бебе и зимата идваше.

Къщата на Бенджи остана свободна. Двама нови мексикански вакероси се изнесоха от хамбара и се преместиха да живеят там. Томас бе уловил сред хълмовете мече гризли и се опитваше да го опитоми, но неуспешно.

— Прилича по-скоро на човек, отколкото на животно — казваше Томас. — Не иска да се научи.

И макар да го хапеше всеки път, когато се приближеше до него, той се радваше на мечето, защото всички говореха, че няма повече гризли из Крайбрежните планини.

Бъртън бе зает с духовни приготовления. Възнамеряваше да замине на събора в Пасифик Гроув и да прекара там следващото лято. Той предварително изживяваше предстоящите положителни емоции. В гърдите му се надигаше екстаз, като мислеше за времето, когато отново ще открие Христа и ще признае греховете си пред съмишленици.

— Вечер може да се ходи в общата стая — казваше той на жена си. — Всяка вечер хората ще пеят в общата стая и ще ядат сладолед. Ще вземем палатка и ще останем месец-два.

И той си представяше как ще възхвалява проповедниците за посланията им.