Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (25)

25.

Джоузеф затегна колана и отвърза въжето от маслината. Яхна коня и потегли към ранчото. Докато беше в къщата на свещеника, нощта бе настъпила. Беше много тъмно, защото луната още не бе изгряла. По улицата в Нуестра Сеньора светеха няколко прозореца, замъглени от влагата, полепнала по стъклата отвътре. Не бе изминал и тридесетина метра в студената нощ, когато се появи Хуанито.

— Искам да дойда с вас, сеньор — твърдо рече той.

Джоузеф въздъхна.

— Не, Хуанито, казах ти вече.

— Нищо не сте ял. Алис ви е приготвила топла вечеря. Чака ви.

— Не, благодаря — каза Джоузеф. — Трябва да вървя.

— Нощта е много студена — настоя Хуанито. — Елате поне да пийнем нещо.

Джоузеф погледна прозорците на бара. Оттам идваше убита светлина.

— Ще пийна нещо — съгласи се той.

Вързаха конете пред входа и влязоха през въртящите се врати. Нямаше никого. Само съдържателят седеше на висок стол зад тезгяха. Когато влязоха, ги погледна, смъкна се от стола и лъсна едно петънце на бара.

— Мистър Уейн — поздрави той. — Отдавна не съм ви виждал.

— Рядко идвам в града. Уиски.

— И за мен уиски — каза Хуанито.

— Разбрах, че сте спасили част от кравите си, мистър Уейн.

— Да, малко.

— По-добре сте от някои хора. Зет ми загуби своите до една.

И той започна да разказва как добитъкът измирал, как хората изоставяли фермите и напускали Нуестра Сеньора.

— Вече няма работа — оплака се той. — Не продавам и десетина питиета дневно. От време на време някой се отбива за бутилка, но хората вече не пият заедно. Взимат бутилката и се напиват вкъщи сами.

Джоузеф докосна с устни празната чаша и я остави на бара.

— Дай още едно — каза той. — Май отсега нататък тук ще има пустиня. Налей и на себе си.

Съдържателят напълни чашата си.

— Когато завали, ще се върнат. Бих сложил една бъчва с уиски на улицата без пари, стига утре да завали.

Джоузеф изпи уискито и погледна съдържателя.

— А ако изобщо не завали, тогава какво? — попита той.

— Не знам, мистър Уейн, и няма да разбера. Ако не завали в най-скоро време, и аз ще трябва да си вървя. Бих сложил цяла бъчва с уиски пред кръчмата, от никого няма да взема и цент. Само да започнат бурите.

Джоузеф постави чашата на бара.

— Лека нощ — каза той. — Дано желанието ти се изпълни.

Хуанито го последва незабавно.

— Алис държи вечерята на печката — каза той.

Джоузеф спря по средата на улицата и погледна неясните звезди.

— Огладнях от уискито, ще дойда.

Алис ги посрещна на вратата на бащиния си дом.

— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Вечерята не е кой знае какво, но поне е по-различна. Откакто Хуанито се върна, майка и татко са на гости в Сан Луис Обиспо.

Алис се притесняваше от важния гост. В кухнята настани двамата мъже пред снежнобяла покривка и сервира шарен боб, червено вино, тънки царевични питки и пухкав ориз.

— Отдавна не сте опитвали боба ми, мистър Уейн, още откакто… толкова отдавна.

Джоузеф се усмихна.

— Хубав е. Елизабет казваше, че е най-вкусният на света.

Алис пое дълбоко въздух.

— Радвам се, че заговорихте за нея — очите й се наляха със сълзи.

— Защо да не говоря за нея?

— Мислех, че това може да ви причини силна болка.

— Стига, Алис — тихо я прекъсна Хуанито. — Остави госта да похапне.

Джоузеф изяде боба, изтопи соса с царевичното хлебче и прие още една порция.

— Дали ще искате да видите бебето? — срамежливо попита Алис. — Дядо му го нарича Чанго, но това не е истинското му име.

— Събуди го и го доведи — каза Хуанито.

Тя донесе съненото дете и го изправи пред Джоузеф.

— Ето — каза тя, — очите му ще бъдат сиви. Синьото от Хуанито и черното от мен.

Джоузеф с интерес се вгледа в детето.

— Силен е и красив. Радвам се.

— Знае имената на десет дървета. Хуанито ще му купи пони, когато настъпят по-добри времена.

Хуанито кимна с удоволствие.

— Истински чанго е — стеснително рече той.

Джоузеф стана от масата.

— Как се казва?

Алис се изчерви и взе полузаспалото дете на ръце.

— Съименник ви е — каза тя. — Кръстихме го Джоузеф. Ще го благословите ли?

Джоузеф я изгледа с недоумение.

— Да го благословя ли? Добре — каза той, — ще го благословя.

Взе момченцето на ръце, отмести черната му косица и го целуна по челото.

— Бъди здрав. Да пораснеш голям и умен.

Алис пое бебето, сякаш вече не беше съвсем нейно.

— Ще го сложа да легне и ще отидем в гостната.

Джоузеф обаче бързо се насочи към вратата.

— Време е да вървя. Благодаря за вечерята. Благодаря за името.

Алис се опита да го задържи, но Хуанито я спря. Излезе с Джоузеф на двора, провери колана на седлото вместо него и пъхна мундщука в устата на коня.

— Страх ме е да ви пусна да си вървите, сеньор — настоя Хуанито.

— От какво те е страх? Виж — луната изгрява.

Хуанито погледна и развълнувано извика:

— Погледнете, около луната се е образувал ореол!

Джоузеф рязко се изсмя и се качи на седлото.

— В тази страна съществува поговорка. Знам я отдавна — „В сушава година всички знаци са грешни.“ Лека нощ, Хуанито.

Хуанито повървя редом с коня.

— Довиждане, сеньор. Пазете се.

Потупа коня и отстъпи. Не изпусна Джоузеф от очи, докато се изгуби в нощта, смътно осветявана от луната.

Джоузеф обърна гръб на луната и потегли на запад, далеч от нея. Земята изглеждаше призрачна под неясната, неестествена светлина; сухите дървета приличаха на сенки от по-плътна мъгла. Излезе от Нуестра Сеньора и пое по пътя край реката. Градът остана за гърба му и връзката с него прекъсна. Усещаше как под копитата на коня се вдига ситен прах, но не можеше да го види. Далеч на север слабо проблясваше северното сияние, което рядко се виждаше толкова на юг. Студената безразлична луна се издигна нависоко и го последва. Хребетът на планината сякаш бе поръсен с фосфор. Блед студен блясък, подобен на сиянието на светулка, като че прозираше през кожата на земята. Нощта имаше с какво да бъде запомнена. Джоузеф си спомни бащината благословия и съжали, че не благослови детето по същия начин. Спомни си как някога земята бе пропита с духа на баща му и всяка скала, всеки храст му бяха близки и скъпи. Спомни си как миришеше влажната земя, колко приятно бе да я докосва и как корените на тревата се сплитаха под земната повърхност. Конят тежко и упорито продължаваше напред, навел глава, прехвърлил част от тежестта на оглавника.

Мислите на Джоузеф лениво се лутаха из отминалите дни. Всяко събитие бе оцветено като нощта. Чувстваше се, сякаш е някъде далеч от земята.

„Задава се промяна — помисли си той. — Скоро ще започне нещо ново.“

Още докато го мислеше, от запад задуха вятър; чу как съска дълго преди да се стовари върху него — силен, постоянен вятър, повлякъл боклуците от мъртвите дървета и храсти по земята, наситен с бодливи прашинки. Дребни камъчета се забиваха в очите на Джоузеф. Постепенно вятърът се усили и над хълмовете, облени в лунна светлина, се простряха дълги воали от прах. Отпред койот излая отсечено някакъв въпрос. Отговорът дойде от другата страна на пътя. Двата гласа се сляха във висок писклив кикот и се понесоха с вятъра. Долетя още един кратък въпрос и тримата заедно се разхихикаха. Джоузеф леко потръпна. „Гладни са — помисли си той. — Почти не е останала мърша.“ От високия гъсталак край пътя се чу стон на теленце. Обърна коня и го пришпори през крехките храсти. След миг се озова сред малка полянка. Мъртва крава бе полегнала настрани, а кльощавото теленце трескаво мушкаше с муцунка и се мъчеше да открие млечна бозка. Койотите отново се разкикотиха и се притаиха в очакване. Джоузеф слезе от коня и отиде до мъртвата крава. Задницата й приличаше на планина, а набраздените ребра — на урви. Бе умряла, защото изсъхналите храсти повече не бяха в състояние да поддържат живота в нея. Телето се опита да избяга, ала бе твърде слабо, залитна и тежко се строполи. Заблъска с копита в земята, но не можа да се изправи. Джоузеф свали ласото и завърза мършавите крака. Сложи телето пред седлото и яхна коня.

— Сега можете да си получите вечерята — извика той на койотите. — Изяжте кравата, че скоро няма да има нищо за ядене.

Погледна през рамо към призрачно бялата луна, надвиснала над земята, плувнала в облака прах.

— Скоро — рече той — ще се спусне надолу и ще погълне света.

Прокара ръка по слабото телце на телето. Пръстите му се спуснаха по острите ребра и сухите крака. Телето опря глава в рамото на коня и се задруса безжизнено в синхрон с движението. Най-сетне преодоляха височината и Джоузеф видя къщите в ранчото — сякаш смалени и сгушени една в друга. Перките на водната помпа хвърляха слаби отблясъци в тъмнината. Долината не се виждаше много ясно, защото вятърът бясно препускаше и насищаше въздуха с бял прахоляк. Джоузеф тръгна нагоре по хълма — не искаше да минава покрай фермата. Докато се изкачваше към черната горичка, луната се скри зад хълмовете на запад и земята потъна в мрак. Вятърът виеше надолу по склоновете и пишеше в сухите клони на дърветата. Конят наведе глава, за да се предпази от напора му. Над планината започна да се очертава светла ивица и като приближи към горичката, Джоузеф различи тъмните й очертания. Чуваше плясъка на клоните, съскането на игличките, които прорязваха вятъра, и стона на дебелите черни клони, които се търкаха един в друг и се мятаха на фона на настъпващата зора. Конят уморено навлезе сред дърветата и вятърът остана отвън. В сивия кръг бе много тихо. Това чувство се усилваше от спомена за шума наоколо. Джоузеф слезе от коня и смъкна телето на земята. Свали седлото и сложи двойна доза ечемик в хранилката. Накрая с неохота се обърна към скалата.

Светлината тайно бе пропълзяла вътре и дърветата и скалата изглеждаха сиви. Джоузеф прекоси поляната с бавни крачки и коленичи.

Поточето го нямаше. Безшумно приседна и докосна коритото с ръка. Чакълът бе още влажен, но от пещерата вече не идваше вода.

Джоузеф бе много изморен. Вятърът, който виеше около горичката, и сушата, която се промъкваше навсякъде, бяха твърде силни, за да може да се пребори с тях.

— Край — реши той. — Знаех си, че ще дойде краят.

Зората просветля. Бледите слънчеви лъчи огряха прашните облаци, изпълнили въздуха. Джоузеф стана, приближи се до скалата и я погали. Мъхът бе станал по-рехав и зеленият цвят избледнял. „Може да се покатеря горе и да поспя“ — рече си той. В този миг слънцето огря хълмовете и сноп светлина проникна през стволовете на боровете и очерта ослепително петно на земята. Зад Джоузеф се чу слаб звук — телето се мъчеше да се освободи от примките на ласото. Изведнъж Джоузеф се сети за стареца от върха на канарата. Очите му заблестяха от вълнение.

— Това трябва да направя! — извика той.

Отнесе телето до поточето и преряза гърлото му с джобно ножче. Кръвта шурна по коритото на поточето, зачерви чакъла и се стече в кофата. Свърши прекалено бързо.

„Толкова малко — тъжно си помисли Джоузеф. — Бедното изгладняло същество имаше толкова малко кръв.“ Пред очите му малкото червено поточе изтече и попи в чакъла, загуби яркия си цвят и потъмня. Седна до мъртвото теле и отново се замисли за стареца.

— Тайната принадлежеше само на него — каза той. — На мен тя не можа да помогне.

Слънцето помръкна и се скри зад прозрачните облаци. Джоузеф се вгледа в умиращия мъх и в кръга от дървета.

— Отидоха си. Останах съвсем сам.

Изведнъж го обзе страх.

— Защо трябва да оставам на това мъртво място?

Спомни си зеления каньон на Пуерто Суело. Вече я нямаше подкрепата на скалата и поточето и той неимоверно се страхуваше от прокрадващата се суша.

— Ще се махна! — изведнъж извика той. Взе седлото и се втурна през поляната. Конят навири муцуна и изцвили от уплаха. Джоузеф вдигна тежкото седло, но когато стремето докосна хълбока на коня, той направи крачка назад, хвърли се напред и се освободи от въжето. Седлото изхвърча и се удари в гърдите на Джоузеф. Той не помръдна и с усмивка проследи бягството на коня през поляната, далеч от горичката. Спокойствието отново го завладя и страхът го напусна.

— Ще се кача на скалата и ще поспя — каза той.

Усети слаба болка в китката, вдигна ръка и я погледна. Токата от седлото го бе порязала и китката и дланта му бяха окървавени. Докато гледаше малката рана, спокойствието го завладя още по-силно и той сякаш се отдалечи от горичката и от целия свят.

— Точно така — каза той, — ще се кача на скалата.

Предпазливо се покатери по стръмните стени на скалата и легна на мекия мъх на върха. Почина няколко минути, извади ножчето и внимателно сряза вените на китката си. Отначало болката бе остра, но само след миг претръпна. Видя как яркочервената кръв се спуска по мъха, чу писъка на вятъра край горичката. Небето посивяваше. Времето течеше и Джоузеф също посивяваше. Лежеше настрани, с изпъната ръка и съзерцаваше дългата планинска верига на тялото си. После то стана огромно и олекна. Издигна се в небето и от него рукна дъждът.

— Трябваше да се досетя по-рано — прошепна той. — Аз съм дъждът.

Той тъжно плъзна поглед надолу по планината на тялото си, чиито склонове се спускаха в дълбока пропаст. Почувства ударите на дъжда и чу как плющи и барабани по земята. Видя как хълмовете потъмняват от влагата. После през сърцето на земята премина пронизваща болка.

— Аз съм земята — каза той. — Аз съм дъждът. Скоро от мен ще поникне трева.

Бурята се усили и мрак забули земята. Светът потъна в бученето на водата.