Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


12.

Рама хвана Елизабет за ръката и я поведе през двора.

— И недей плака — каза тя. — Недей се разстройва. Ти не познаваше мъртвия и не може да ти е мъчно за него. Няма и да го видиш, затова няма защо да се страхуваш.

Поведе я нагоре по стълбите. На люлеещите се столове в уютната всекидневна имаше пъстри възглавници, по абажурите на лампите, донесени от Рочестър, бяха нарисувани рози и дори парчетата плат за обшитите с ширит пътечки бяха взети от възможно най-ярките фусти.

— Хубаво е тук — рече Елизабет и се вгледа в широкото лице на Рама. Цяла педя разделяше скулите й, а черните вежди почти се сключваха над очите. Гъстата коса се спускаше ниско над челото.

— Гледам да е удобно — отвърна Рама. — Сигурно и ти ще се стремиш към същото.

Рама се бе облякла специално за случая — черна рокля със стегнат корсаж и широка пола от тафта, която силно шумолеше, когато тя се движеше. Около врата си на сребърна верижка носеше амулет от слонова кост, донесен от далечен дядо моряк от някакъв остров в Индийския океан. Тя се настани на стола, покрит с възглавнички на малки цветчета и ситни точки. Рама постави ръце на коленете си и разпери пръсти като пианист, който изпробва роял.

— Седни — каза тя. — Ще се наложи да почакаш доста.

Елизабет усети силата на Рама и вместо да се почувства потисната, присъствието на тази уверена жена й вдъхна толкова приятно спокойствие. Тя седна изискано и кръстоса ръце в скута.

— Още не си ми казала какво е станало.

Рама мрачно се усмихна.

— Бедно дете, дойде в много лош момент. Всеки друг би могъл да е лош, но този е позорен.

Пръстите в скута й отново се стегнаха.

— Бенджамин Уейн бе наръган с нож тази вечер — каза тя. — Умря за десет минути. След два дни ще бъде погребан.

Тя вдигна поглед към Елизабет и тъжно се усмихна, сякаш винаги бе знаела какво ще се случи до най-малката подробност.

— Сега вече знаеш — продължи тя. — Питай, каквото има да питаш, тази вечер. Напрегнати сме и не сме на себе си. Подобни неща ни разтърсват за известно време. Питай, каквото те интересува, тази вечер. Утре вече може да ни е срам. След като го погребем, никой повече няма да споменава Бенджи. След година ще сме забравили, че е съществувал.

Елизабет изправи гръб. Всичко беше толкова различно от представата й за посрещането в новия дом, според която трябваше да получи уважението на клана и да се държи вежливо с членовете му. Стаята плуваше, увлечена от сила, която Елизабет не можеше да овладее. Тя седеше на ръба на дълбоко черно езеро и гледаше как в дълбините тайнствено се движат огромни бледи риби.

— Защо го наръгаха? — попита тя. — Чух, че Хуанито го е сторил.

На устните на Рама се появи лека усмивка на умиление.

— Бенджи си беше крадец — рече тя. — Не че искаше особено много нещата, които вземаше. Крадеше мъничкото скъпоценно благоприличие на момичетата. Ами да, той пиеше, за да открадне парченце от смъртта — и ето сега тя цялата е негова. Това трябваше да се случи, Елизабет. Ако хвърлиш пълна шепа бобови зърна към обърнат наопаки напръстник, едно от тях непременно ще влезе в него. Сега разбираш ли? Хуанито се върнал вкъщи и хванал малкия крадец на местопрестъплението. Ние всички обичахме Бенджи — каза Рама. — Между любовта и презрението разстоянието не е кой знае колко голямо.

Елизабет се чувстваше самотна и изолирана, много слаба, подвластна на силата на Рама.

— Идвам толкова отдалеч — обясни тя. — Не съм вечеряла. Дори лицето си не съм измила.

Устните й потръпнаха, като си спомни едно по едно нещата, които й причиняваха болка. Погледът на Рама се смекчи и като я погледна отново, видя младоженката в Елизабет.

— И къде е Джоузеф? — проплака Елизабет. — Това е първата ни нощ вкъщи, а него го няма. Дори вода не съм пила.

Рама стана и приглади шумолящата си пола.

— Горкичката. Извинявай, и през ум не ми мина. Ела в кухнята да се измиеш. Ще направя чай и ще ти нарежа малко хляб и месо.

Чайникът в кухнята дишаше учестено. Рама наряза печено телешко и хляб и наля чаша горещ жълт чай.

— Ела сега във всекидневната, Елизабет. Там ще ти е по-удобно да вечеряш.

Елизабет си направи дебели сандвичи и лакомо се нахвърли върху тях. Горещият чай, горчив и силен, й помогна да се отпусне и да забрави оплакванията си. Рама седеше на стола си скована и изправена и наблюдаваше как Елизабет тъпче устата си с хляб и месо.

— Хубава си — отсъди Рама. — Не мислех, че Джоузеф е способен да избере хубава жена.

Елизабет се изчерви.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Наоколо се лееха потоци от чувства, които не можеше да определи, начин на мислене, който не се вписваше в категориите на нейния опит или знания. Това я плашеше и затова тя възбудено се засмя.

— Естествено, че е способен. Нали той ми каза.

Рама кротко се усмихна.

— Не съм го познавала толкова добре, колкото предполагах. Мислех, че ще си избере жена така, както избира крава — да върши работа, да е идеална в онова, за което служи кравата — жената трябва да бъде добра жена и много да прилича на кравите. Може би е по-човечен, отколкото мисля — в гласа й се долавяше лека горчивина. Силните бели пръсти пригладиха надолу косата от двете страни на пътя.

— Ще долея малко вода в чая. Сигурно вече е убийствено силен.

— Естествено, че е човечен. Не разбирам защо смяташ, че не е. Просто е свенлив. Смущава се.

Внезапно си спомни дефилето между хълмовете и буйната река. Стресна се и пропъди мисълта надалеч.

Рама съжалително се усмихна.

— Не, не е свенлив — възрази тя. — Няма на света човек, който да е по-малко срамежлив, Елизабет.

После състрадателно добави:

— Ти не го познаваш. Ще ти разкажа за него. Не за да те плаша, а за да не се изплашиш, когато го опознаеш.

В съзнанието й нахлуха мисли и тя се залута в търсене на начин да ги изкаже.

— Виждам — рече тя, — че вече искаш да намериш извинения, извинения, зад които можеш да се скриеш като зад храст, за да не се изправяш лице в лице с мислите си.

Ръцете й загубиха увереността си и се плъзнаха по коленете като търсещи пипала на гладно морско животно.

— Ти си казваш: „Той е като дете. Мечтае“ — гласът на Рама звучеше остро и жестоко. — Той не е дете — добави тя. — И дори да мечтае, ти никога няма да узнаеш какви са мечтите му.

Елизабет избухна:

— Какви ги разправяш? Той е мой съпруг. Да не се опитваш да го отдалечиш от мен? — Гласът й се разтрепери. — Ами, естествено, че го познавам. Смяташ ли, че щях да се омъжа за човек, когото не познавам?

Рама само се усмихна.

— Не се плаши, Елизабет. Вече видя някои неща. Той не е жесток, Елизабет, така мисля. Можеш да го боготвориш без страх, че ще бъдеш пожертвана.

Споменът за сватбата обзе мислите й. Тогава по време на монотонната служба тя обърка съпруга си с Христос.

— Не разбирам какво имаш предвид — извика тя. — Защо казваш да го „боготворя“? Изморена съм, разбираш ли. Цял ден пътувам. Значенията на думите се променят от умората. Защо казваш „боготворя“?

Рама придърпа стола, така че да може да сложи ръце на коленете на Елизабет.

— Времето е особено — тихо промълви тя. — Преди малко ти казах, че тази вечер се е отворила врата. Също като в нощта на Вси светии, когато излизат всички духове. Понеже брат ни умря тази вечер, в мен се отвори врата, отвори се отчасти и в теб. Мисли, скрити дълбоко в съзнанието, в мрака, зад челото, тази вечер могат да излязат на повърхността. Ще ти кажа какво съм мислила и пазила в тайна досега. Понякога в очите на хората, като сянка във водата, съм виждала същите мисли.

Тя леко потупваше Елизабет по коляното, докато говореше. С потупванията отмерваше ритъма на думите, а очите й блестяха от напрежение, докато накрая в тях припламнаха червени искри.

— Познавам мъжете — продължи тя. — Познавам Томас толкова добре, че долавям мислите му още преди да са се породили. Усещам импулса в него още преди да е станал достатъчно силен, за да го раздвижи. Познавам Бъртън до дъното на бедната му душица. И Бенджи… познавах омаята и леността на Бенджи. Зная колко много съжаляваше за това, че е Бенджи, и как нищо не можеше да направи — тя се усмихна на спомена си. — Бенджи дойде тук една нощ, когато Томас го нямаше. Бе толкова безпомощен и тъжен. Държах го в прегръдките си почти до сутринта. — Пръстите й се прегънаха и образуваха отпуснат юмрук. — Познавах ги всичките — дрезгаво рече тя. — Инстинктът никога не ме е лъгал. Но Джоузеф не познавам. Не познавах и баща му.

Завладяна от ритъма, Елизабет бавно кимаше.

Рама продължи:

— Не знам дали съществуват хора, родени извън човечеството, или някои са толкова човечни, че останалите изглеждат неистински. Може би от време на време на земята слиза някой божи пратеник. Джоузеф притежава непоклатима сила, притежава спокойствието на планините, а чувствата му са неудържими, необуздани и непредвидими като светкавица и струва ми се също толкова необясними. Когато си далеч от Джоузеф, опитай се да мислиш за него и ще разбереш какво искам да кажа. Образът ще се уголемява, ще стане огромен и накрая ще засенчи планините, а силата му ще бъде като неукротимия порив на вятъра. Бенджи е мъртъв, но за Джоузеф не можеш да мислиш като за човек, който ще умре. Той е безсмъртен. Баща му умря, но това не беше истинска смърт. — Устните й безпомощно търсеха думите. Тя като че извика от болка. — Казвам ти — този мъж не е човек. Или може би е побрал в себе си всички човеци, взети заедно. Силата, устойчивостта, отколешната и колеблива мисъл на цялото човечество, цялата радост и цялото страдание, които се изключват взаимно и все пак в основата си остават. Той е всичко това. Хранилище за малки частици от душите на всички хора, нещо повече — той е символ на душата на цялата земя.

Тя сведе очи и отдръпна ръката си.

— Казах ти — тази вечер се е отворила врата.

Елизабет разтри коляното си на мястото, където досега усещаше ритъма. Очите, пълни със сълзи, блестяха.

— Толкова съм уморена — каза тя. — Пътувахме в жегата, тревата беше кафява. Дали са извадили пилетата, агнето и козата от каруцата. Трябва да ги изкарат на двора на въздух да не им се подуят краката.

Елизабет извади кърпичка от пазвата си и си избърса носа. Изтри го толкова яростно, че той се зачерви. Упорито отказваше да погледне Рама.

— Ти обичаш съпруга ми — тихичко я обвини тя. — Обичаш го и те е страх.

Рама бавно вдигна поглед. Очите й се плъзнаха по лицето на Елизабет, после отново се сведоха.

— Не го обичам. Няма надежда за взаимност. Боготворя го, а в случая не е нужна взаимност. Ти също ще започнеш да го боготвориш и няма да получиш взаимност. Сега вече знаеш и няма защо да се страхуваш.

За миг закова поглед в скута си. После рязко вдигна глава и приглади надолу косата от двете страни на пътя.

— Сега затварям вратата — каза тя. — Край на всичко. Помни това, защото може да ти потрябва. Когато това време настъпи, ще бъда готова да ти помогна. Ще направя малко пресен чай, а ти можеш да ми разкажеш за Монтерей.