Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (1)

1.

В един късен следобед, когато реколтата във фермата на семейство Уейн, близо до Питсфорд, Върмонт, вече беше прибрана, дървата за огрев — насечени, и първият снежец беше посипал земята, Джоузеф Уейн се приближи до креслото край камината и се изправи пред баща си. Двамата мъже си приличаха. Лицата им, скулести, с големи носове, сякаш бяха изсечени от материал, по-твърд и устойчив от плътта, който трудно би се поддал на въздействие. Брадата на Джоузеф бе черна и лъскава, но все още рядка и през нея смътно прозираше брадичката. Брадата на стареца бе бяла и дълга. Той я опипваше тук-там, внимателно подпъхваше крайчетата навътре — да не би да им се случи нещо. Чак след известно време усети, че синът му е до него, и вдигна очи, изпълнени с мъдрост и спокойствие, стари и сини. Очите на Джоузеф също бяха сини, но от тях бликаха младежка буйност и любознателност. Сега, когато най-после се бе изправил пред бащата, синът се побоя да оправдае новото си еретично желание.

— Земята вече не може да ни даде достатъчно, сър — с уважение промълви той.

Старецът придърпа кариран шал около костеливите си, но изправени рамене. Гласът му бе благ, точно какъвто бе нужен за въдворяването на изначална справедливост:

— И какво не ти харесва, Джоузеф?

— Знаете ли, че Бенджи си е намерил момиче, сър? Ще се жени рано напролет. През есента ще дойде детето, а следващото лято още едно дете. Земята не се разтяга, сър. Няма да стигне.

Старецът бавно сведе поглед надолу към пръстите на ръцете си, които лениво се преплитаха в скута му.

— Бенджамин още не ми е казал. Никак не може да му се вярва. Сигурен ли си, че има сериозни намерения?

— Семейство Рамзи са се похвалили в Питсфорд, сър. Джени Рамзи си е купила нова рокля и е по-хубава от всякога. Днес я срещнах и тя смутено извърна поглед.

— Значи може и да е вярно. Бенджамин трябва да ми каже.

— Видяхте ли, сър, земята не може да роди достатъчно за всички ни.

Джон Уейн отново погледна нагоре.

— Има достатъчно земя, Джоузеф — спокойно рече той. — Бъртън и Томас доведоха жените си и земята пак е достатъчно. Ти си следващият. Трябва да се ожениш, Джоузеф.

— Нищо не е безкрайно, сър. Земята може да изхрани само определен брой хора.

Погледът на баща му стана по-строг.

— Да не си се скарал с братята си, Джоузеф? Да няма между вас вражда, за която не съм чул?

— Не, сър — запротестира Джоузеф. — Фермата е много малка. — Той наведе източеното си тяло. — Жадувам за своя собствена земя, сър. Четох за Запада. Там земята е евтина и плодородна.

Джон Уейн въздъхна, поглади брада и подпъхна косъмчетата навътре. Между двамата мъже се възцари тягостна тишина. Джоузеф стоеше срещу главата на семейството и очакваше думата му.

— Би могъл да потърпиш година — промълви най-сетне старецът. — Какво е една година, когато си на тридесет и пет. Ако изчакаш година, най-много две, сигурен съм, тогава няма да те спирам. Не си най-големият, Джоузеф, но винаги съм мислил, че ти трябва да получиш благословията ми. Томас и Бъртън са достойни мъже и добри синове, но винаги съм искал да благословя теб и ти да заемеш мястото ми. Не ме питай защо. В теб има повече сила, отколкото у братята ти, Джоузеф, повече сигурност, повече задълбоченост.

— Но, сър, на Запад вече разпределят земята. След три години е краят на века. Трябва само да живееш там година, да построиш къща, да разореш малко и земята е твоя. После никой никога не може да ти я отнеме.

— Знам. Чувал съм за това. И знаеш ли какво ще стане, ако заминеш веднага? Ще можеш само да пишеш как си и какво правиш. След година, най-много две… ами че аз ще дойда с теб. Стар човек съм, Джоузеф. Тогава ще бъда с теб през цялото време, над теб, на небето. Ще мога да видя каква земя ще избереш и каква къща ще построиш. Искам да знам, разбираш ли? Може даже да ти помагам от време на време. Ако се случи да загубиш някоя крава, ще ти помогна да я намериш. Като съм над земята, ще мога да виждам много надалеч. Защо не почакаш дотогава, Джоузеф?

— Земята ще свърши — упорито настоя Джоузеф. — Ако се забавя, добрата земя може да свърши. Жадувам за земя, сър — от нетърпение погледът му стана трескав.

Джон Уейн кимна, пак кимна и после придърпа шала плътно около раменете си.

— Разбирам — умисли се той. — Може би не е само припряност. Може би ще успея да те намеря и по-късно.

После по-твърдо рече:

— Ела при мен, Джоузеф. Сложи ръка тук, не — тук. Баща ми правеше така. Обичай толкова отколешен не може да бъде погрешен. Така, задръж ръката си тук.

Старецът склони беловласата си глава.

— Нека Божията благословия и моята благословия бъдат с моя син. Нека живее според Божиите закони. Нека бъде доволен от живота.

Той замълча за миг.

— Сега вече можеш да вървиш на Запад. Нямаш повече работа при мен.

Зимата не закъсня. Снегът бе дълбок, а въздухът толкова студен, че чак пробождаше. Цял месец Джоузеф се лута из къщата. Не му се щеше да напуска младостта, да изоставя материалните спомени от нея, ала благословията го бе откъснала от тях. Беше като гост и имаше чувството, че братята му ще се радват, когато си тръгне. Замина преди идването на пролетта. Тревата по хълмовете на Калифорния бе зелена, когато пристигна.