Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (20)

20.

След като взе окончателно решение, Бъртън не остана дълго в ранчото. Само за седмица нещата му бяха опаковани и готови за път. Вечерта преди заминаването до късно ковеше капаци на сандъците. Цяла нощ Джоузеф слуша как се разхожда наоколо, дялка и чука и още преди пукването на зората бе на крак. Откри го в обора. Разчесваше конете, които щеше да вземе. Томас седеше наблизо на купа сено и му даваше кратки съвети.

— Бил се уморява бързо. Оставяй го да почива от време на време, докато загрее както трябва. Този впряг досега не е минавал през дефилето. Може да се наложи да слезеш и да ги преведеш. Но може и да не е нужно, сега водата е доста плитка.

Джоузеф влезе бавно и се облегна на стената под фенера.

— Съжалявам, че си тръгваш, Бъртън — каза той.

Бъртън спря чесалото на широката задница на животното.

— Заминавам по много причини. Хариет ще се чувства по-щастлива в малко градче, където ще има приятели, които да й идват на гости. Тук сме прекалено изолирани и Хариет е самотна.

— Знам, Бъртън — спокойно рече Джоузеф, — но ще ни липсвате. Така ще отслабне силата на семейството.

Бъртън смутено наведе очи и продължи да вчесва коня.

— Никога не съм искал да бъда фермер — унило каза той. — Още преди да дойдем тук, мислех да отворя малък магазин в града.

Ръцете му спряха да се движат и той разпалено продължи:

— Винаги съм се опитвал да живея според нормите. Каквото съм правил, съм го правил, защото съм сметнал, че е правилно. Има само един закон и аз съм се старал да живея според него. Мисля, че постъпих правилно, Джоузеф. Помни това. Искам да го запомниш.

Джоузеф леко се усмихна.

— Не се опитвам да те задържа, щом искаш да си отидеш, Бъртън. Тази страна е дива. Ако не я обикнеш, остава само омразата. Няма църква. А ти обичаш храма. Не те виня, че искаш да си сред хора, които споделят убежденията ти.

Бъртън отиде до съседната ясла.

— Съмва се — неспокойно забеляза той. — Хариет приготвя закуската. Искам да тръгна колкото може по-рано, след като съмне.

Семействата и вакеросите дойдоха със зората да изпратят Бъртън.

— Идвайте ни на гости — тъжно извика Хариет. — Там е хубаво. Непременно ни идвайте на гости.

Бъртън взе поводите, но преди да подкара конете, се обърна към Джоузеф:

— Довиждане. Направих каквото трябва. Ще разбереш, че е за добро. Това беше единственият начин. Запомни, Джоузеф. Когато разбереш, ще ми бъдеш благодарен.

Джоузеф приближи фургона и потупа брат си по рамото.

— Приех да се закълна и щях да опитам да удържа на думата си.

Бъртън вдигна поводите и подкара конете. Те напрегнаха шии в хамутите. Децата, които седяха на купчината багаж, размахаха ръце. Децата, които оставаха, се затичаха след фургона, вкопчиха се в стърчишката и застъргаха крака в земята.

Рама стоеше и махаше с кърпичка, но тайно прошепна на Елизабет:

— Така износват повече обувки, отколкото ако обиколят целия свят пеша.

Семействата продължаваха да стоят под утринното слънце и да гледат след отдалечаващия се фургон. Той изчезна в крайречната горичка, после се появи отново и те видяха как се изкачва по ниския хълм, накрая се спусна отвъд билото и се изгуби от погледа им.

След като фургонът се скри, сред семействата се възцари безразличие. Стояха смълчани и не знаеха какво да правят.

Осъзнаваха, че е отминал период от живота им, че си е отишъл етап от него. Накрая децата си тръгнаха.

Марта каза:

— Снощи ни се родиха кученца.

И всички се втурнаха да видят кучката, която съвсем не се беше окучила.

Най-после и Джоузеф обърна гръб на пътя. Томас тръгна с него.

— Ще изкарам няколко коня, Джо — каза той. — Ще заравня част от зеленчуковата градина, за да не изтича водата.

Джоузеф вървеше бавно с наведена глава.

— Знаеш ли, Бъртън замина заради мен.

— Не. Той замина, защото искаше да замине.

— Замина заради дървото — продължи Джоузеф. — Казваше, че го въздигам в култ.

Джоузеф вдигна очи към дървото. Внезапно се закова втрещен.

— Томас, погледни дървото!

— Е, какво му има?

Джоузеф бързо се приближи до ствола и вдигна очи към клоните.

— Май всичко е наред.

Той млъкна и прокара ръце по кората.

— Странно! Като го погледнах, ми се стори, че нещо му е станало. Май само ми се е сторило. — Помълча и сетне продължи: — Не исках Бъртън да заминава. Това разделя семейството.

Елизабет вървеше с тях към къщата.

— Още ли играеш играта, Джоузеф? — подразни го тя и избърза напред.

Той сепнато отдръпна ръката си и я последва.

— Ще опитаме да се справим с един човек по-малко — каза той на Томас. — Ако работата ни се стори прекалено много, ще наемем още един мексиканец.

Влезе вкъщи и нерешително се изправи във всекидневната.

Елизабет излезе от спалнята. Прокара пръсти през косата си.

— Едва сварих да се облека — обясни тя. Мимоходом погледна Джоузеф. — Мъчно ли ти е, че Бъртън замина?

— Май да — колебливо отвърна той. — Притеснен съм от нещо, но не зная от какво.

— Защо не пояздиш? Нямаш ли работа?

Той нетърпеливо поклати глава.

— В Нуестра Сеньора са ни докарали овошките. Трябва да отида да ги взема.

— Защо не отидеш тогава?

Пристъпи към вратата и погледна навън към дървото.

— Не знам. Страх ме е да отида. Нещо не е наред.

Елизабет застана до него.

— Не се вживявай прекалено в играта, Джоузеф. Не се оставяй да те обсеби.

Той сви рамене.

— Май точно това правя. Веднъж ти казах, че мога да познавам времето по дървото. То е нещо като връзка между земята и мен. Погледни го, Елизабет! Добре ли ти изглежда?

— Много си развълнуван — каза тя. — Нищо му няма на дървото. Върви да вземеш овошките. Не бива дълго да стоят извадени от земята.

С огромно нежелание Джоузеф впрегна каруцата и замина за града.

Беше времето, когато мухите се раздвижваха, преди зимата да ги покоси. Те прорязваха ослепителни ивици през слънчевите лъчи, настаняваха се по ушите на конете и кацаха в кръг около очите им. Макар в утрото да се усещаше щипещ есенен студ, слънцето на циганското лято изгаряше земята. Реката се криеше под земята, а в няколкото по-дълбоки вирчета, които бяха останали, лениво плуваха черни змиорки и огромни пъстърви безстрашно подаваха уста над водата.

Джоузеф подкара в тръс впряга и нагази в крехките листа на чинарите. Следваше го лошо предчувствие, което постепенно го обхвана изцяло.

„Може пък Бъртън да е прав — помисли си той. — Може би извършвам грях, без да съзнавам. Над земята е надвиснало злото.“

После си помисли:

„Надявам се скоро да завали и реката отново да се налее.“

Сухата река му навяваше тъга. За да пропъди тъгата, той се замисли за хамбара, пълен догоре със сено, за купите сено, струпани до оградата за добитък, готови за зимата. Замисли се дали поточето в боровата горичка още извира от входа на пещерата.

„Скоро ще отида да проверя“ — рече си той.

Подкара впряга бързо, за да стигне в ранчото по-скоро, но пристигна късно през нощта. Когато усетиха, че юздите се разхлабват, конете уморено отпуснаха глави.

Томас го чакаше пред обора.

— Много бързо караш — забеляза той. — Мислех, че ще се забавиш още няколко часа.

— Прибери конете, моля те — каза Джоузеф. — Ще изпомпам малко вода за дръвчетата.

Той отнесе фиданките до резервоара и навлажни сукното, с което бяха завити корените. После бързо отиде при дъба.

„Нещо наистина не е наред — рече си той със страх. — В него няма живот.“

Отново опипа кората, откъсна лист, смачка го и го помириса. Нямаше нищо тревожно.

Елизабет беше готова с вечерята почти веднага, след като влезе.

— Изглеждаш уморен, скъпи. Легни си по-рано.

Той притеснено погледна назад през рамо.

— Искам да говоря с Томас след вечеря — каза той.

Щом се навечеряха, веднага излезе. Мина покрай обора и се изкачи по хълма. Опипа с длани сухата земя, още топла от слънчевите лъчи. Отиде до групичка дъбове, поглади стъблата, смачка и помириса лист от всеки един. Не пропусна нищо. С пръсти провери как е земята. Студът вече навлизаше откъм планините и изстудяваше тревата. Тази нощ Джоузеф чу как излетя първото ято диви гъски.

Земята мълчеше. Бе суха, но жива. Само да завали и зелените стъбла щяха да се устремят нагоре. Най-после доволен, той се върна вкъщи и застана под своето дърво.

— Страх ме беше, сър — каза той. — Нещо във въздуха ме накара да се страхувам.

Погали кората на дъба. Внезапно усети хлад и самота. Нещо прониза съзнанието му.

„Дървото е мъртво. В дървото няма живот.“

Усещането за загуба го задуши и цялата мъка, която трябваше да почувства, когато почина баща му, се стовари върху него. Черните планини го заобиколиха. Студеното сиво небе и неприятелски настроените звезди го затиснаха. От мястото, където стоеше, земята се разпростираше във всички посоки. Беше враждебна — не чак готова да нападне, но безразлична, притихнала и студена. Джоузеф седна в основата на дървото. Вече дори твърдата кора не му предлагаше спокойствие и сигурност. Бе наежена като останалата част от света, хладна и надменна като трупа на приятел.

„Какво ще правя сега? — недоумяваше той. — Къде да отида?“

През въздуха проблесна бял метеор и изгоря.

„А може би греша — помисли Джоузеф. — Може би все пак на дървото му няма нищо.“

Стана и влезе вкъщи. От самота тази нощ притисна Елизабет в обятията си толкова силно, че тя извика от болка и щастие.

— Защо си толкова самотен, скъпи? — попита тя. — Защо ми причиняваш болка тази вечер?

— Не знаех, че ти причинявам болка, съжалявам — каза той. — Мисля, че дървото е мъртво.

— Как така — мъртво? Дърветата не умират толкова бързо, Джоузеф.

— Не знам. Мисля, че е мъртво.

Скоро Елизабет се умълча. Престори се на заспала, но знаеше много добре, че и той не спи.

С настъпването на зората Джоузеф се измъкна от леглото и излезе. Листата на дъба бяха леко спаружени и бяха загубили от лъскавината си.

Томас бе тръгнал към обора, но като видя Джоузеф, се спря при него.

— За Бога, нещо с това дърво не е наред — каза той.

Джоузеф притеснено проследи как той преглежда кората и клоните.

— Излишно се безпокоиш — каза Томас. Взе мотика и я заби в меката пръст в основата на дъба. Копна само два пъти и отстъпи назад.

— Ето го, Джоузеф.

Джоузеф клекна до дупката и видя, че в кората е издълбан улей.

— От какво е това?

Томас грубо се разсмя.

— Бъртън — естествено! Обелил е кората на дървото! За да прогони дявола.

Джоузеф трескаво започна да копае с голи ръце. Копа, докато разкри целия улей.

— Не може ли да се направи нещо, Томас? Няма ли да стане с катран?

Томас поклати глава.

— Жилите са прекъснати. Нищо не може да се направи.

Той замълча.

— Освен да се прогони дяволът от душата на Бъртън.

Джоузеф коленичи. Сега, след като всичко беше свършено, го завладяха безразличие и спокойствие, сляпа неспособност да съди.

„Значи за това говореше. Затова каза, че е прав.“

— Така е. Бих искал да прогоня дявола от душата на Бъртън. Дървото беше хубаво.

Джоузеф говореше много бавно, сякаш измъкваше всяка дума от надигаща се гъста мъгла:

— Той не беше сигурен, че е постъпил правилно. Не, не беше сигурен. Не му е присъщо да постъпва по този начин. Затова ще страда.

— Нищо ли няма да направиш? — попита Томас.

— Не.

Спокойствието и тъгата бяха толкова силни, че притискаха гърдите му. Самотата го обгради от всички страни като непреодолима стена.

— Сам ще се накаже. Аз не мога да раздавам наказания.

Загледа се в дървото, все още зелено, но мъртво. Мина доста време. Извърна глава към боровата горичка на склона.

„Трябва да отида колкото може по-скоро — помисли си той. — Ще имам нужда от сладостта и силата на това място.“