Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (23)

23.

На сутринта светът бе обгърнат от сива мъгла. В неясната светлина къщата и бараките изпъкваха като тъмни сенки. В подножието на скалата прибоят биеше приглушено и кухо. Одеялата бяха мокри. Ситни капчици влага се бяха впили в лицата и косите им. Джоузеф потърси стареца. Откри го в колибата, седнал до тлеещия огън.

— Тръгваме веднага щом намерим конете — каза Джоузеф.

Старецът, изглежда, се натъжи, че заминават.

— Мислех, че ще поостанете. Разкрих ти познанията си. Надявах се ти да споделиш своите.

Джоузеф горчиво се засмя.

— Нямам какво да споделя. Моите познания се оказаха безполезни. Как да открием конете в мъглата?

— Аз ще ги намеря.

Отиде до вратата и пронизително изсвири. След миг се чу сребърното звънче. Мулетата пристигнаха в тръс, последвани от конете.

Джоузеф и Томас ги оседлаха и завързаха одеялата отстрани. Джоузеф се обърна да се сбогува със стареца, но той бе изчезнал в мъглата и не отговори.

— Този човек е луд — каза Томас. — Хайде да вървим.

Отведоха конете до пътеката и ги оставиха сами да избират пътя в гъстата мъгла, в която човек не можеше да се ориентира. Стигнаха до гънката в планината с избуялата растителност и секвоите. От всеки лист се процеждаше влага. Мъглата висеше на парцали по стволовете подобно на опърпани знамена. Едва когато изминаха половината път до прохода, мъглата взе да изтънява, да се разкъсва и да се вие наоколо като легион духове, пленени от дневната светлина. Накрая пътеката изпълзя над мъглата и когато погледнаха назад, Джоузеф и Томас видяха развълнуваното море мъгла, което се простираше към хоризонта и скриваше от поглед океана и планинските склонове. Скоро стигнаха дефилето и пред очите им се разстла сухата, мъртва долина, изгаряща под безмилостните слънчеви лъчи, тлееща под горещите вълни на жегата. Спряха насред прохода и се загледаха в зеленината на каньона, откъдето идваха, и в сивото море мъгла.

— Никак не ми се тръгва — каза Томас. — Само да имаше паша за добитъка, щях да се преместя тук.

Джоузеф погледна назад, после бързо подкара коня през дефилето.

— Тази земя не е наша, Томас — отвърна Джоузеф. — Тя е като красива жена, която не ни принадлежи.

Той пришпори коня по нажежената напукана скала.

— Старецът ми разкри тайна, Томас. Каза ми някои неподправени, чисти неща.

— Той е луд — настояваше Томас. — Навсякъде другаде щяха да го приберат. За какво държи всички онези същества затворени?

Джоузеф понечи да му обясни. Опита се да намери подходящи думи.

— Ами… държи ги за ядене — рече той. — Не се намира лесно дивеч и затова ги лови и ги държи, докато му потрябват.

— Тогава като че ли всичко е наред — успокои се Томас. — Стори ми се, че има нещо друго. Щом е така, нямам нищо против. Значи лудостта му не е свързана с животните и птиците?

— В никакъв случай — каза Джоузеф.

— Ако знаех, нямаше да ви изоставя. Изплаших се, че става дума за някакъв ритуал.

— Винаги се страхуваш, когато става дума за ритуали, Томас. Знаеш ли защо е така?

Джоузеф намали хода на коня, докато Томас се изравни с него.

— Не, не знам — бавно призна Томас. — Прилича ми на капан, на малък капан.

— Може и така да е — каза Джоузеф. — Не бях помислил за това.

Спряха конете до лавровото дърво край извора на реката в подножието на хълма. Мъхът и папратта бяха сухи и крехки.

— Да се прехвърлим оттатък и да приберем всичкия добитък, който намерим — предложи Томас.

Изоставиха коритото на реката и поеха покрай планината. Обгърна ги облак прах. Изведнъж Томас спря коня и посочи надолу.

— Погледни натам.

По склона бяха разпилени двадесетина купчинки оглозгани кости. Няколко сиви койота се измъкваха към гъсталака, а лешоядите кацаха по ребрата и смъкваха от тях последните късчета плът.

Лицето на Томас бе изпито от мъка.

— Ето защо мразя тази страна. Никога няма да се върна — извика той. — Хайде, искам да стигна до ранчото по-скоро. Искам да тръгна още утре, ако мога.

Рязко обърна коня и го пришпори в тръс надолу по склона, далеч от полето, осеяно с кости. Джоузеф го проследи с поглед, но не се опита да го догони. Сърцето му преливаше от тревога и отчаяние.

„Нещо не е наред — помисли си той. — Бях избран да се грижа за земята и не успях да се справя. — Бе разочарован от себе си, от земята, но не се отказваше. — Няма да я изоставя. Ще остана при нея. Може би още не е мъртва. — Спомни си за скалата сред боровете и се развълнува. — Интересно дали и малкото поточе е пресъхнало. Ако все още тече, значи земята не е мъртва. Скоро ще отида да проверя.“

Прехвърли билото преди Томас да препусне към къщите. Оградите около последните купи бяха свалени и ненаситните крави дърпаха сено и образуваха дупки в тях. Джоузеф приближи и забеляза колко изпосталели и кльощави са и как стърчат костите на задниците им. Отиде до мястото, където Томас разговаряше с Мануел.

— Колко са?

— Четиристотин и шестнайсет — отговори Мануел. — Загубили сме повече от сто.

— Повече от сто!

Томас бързо се отправи към обора. Джоузеф се загледа след него. После се обърна към краваря:

— Останалите ще успеят ли да стигнат до Сан Хоакин, Мануел?

Мануел сви рамене.

— Ще се движим бавно. Може да намерим малко трева. Може да има оттатък. Сигурно ще загубим някоя и друга крава. Брат ви не иска кравите да умрат. Той обича животните.

— Оставете ги да изядат всичкото сено — нареди Джоузеф. — Тръгваме, когато свърши.

— Има до утре — каза Мануел.

На двора товареха фургоните — дюшеци, клетки с пилета, тенджери — много внимателно трупаха всичко на високи купове. Пристигнаха Ромас и още един кравар да помагат при прехода на стадата. Рама щеше да кара каруцата, а Томас — фургона студебейкър със зоб за конете и два варела с вода. На фургоните бяха натоварени палатки, хранителни запаси, три живи прасета и няколко гъски. Вземаха всичко необходимо да издържат до зимата.

Вечерта Джоузеф наблюдаваше от верандата последните приготовления. Рама остави работата и се настани при него на стълбите.

— Защо оставаш? — попита тя.

— Някой трябва да се грижи за ранчото, Рама.

— Нищо не е останало, за какво ще се грижиш. Томас е прав, Джоузеф, нищо не е останало.

Очите му потърсиха хребета с тъмните борове.

— Останало е нещо, Рама. Оставам в ранчото.

Тя дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че искаш да взема бебето.

— Да. Няма да мога да се грижа за него.

— Нали знаеш, че животът в палатка не е съвсем за него.

— Не го ли искаш, Рама? — попита той.

— Искам го. Искам го за себе си.

Джоузеф се извърна и отново погледна боровата горичка. Последните слънчеви лъчи потъваха зад Пуерто Суело. Джоузеф си спомни за стареца и неговото жертвоприношение.

— Защо искаш детето? — тихо попита.

— Защото е част от тебе.

— Обичаш ли ме, Рама? Затова ли е всичко?

Дъхът й рязко спря в гърлото.

— Не! — извика тя. — Почти те мразя.

— Тогава вземи детето — бързо каза той. — Твой е. Кълна се. Твой е завинаги. Повече нямам права над него.

И той за пореден път трескаво погледна към хребета с боровете, като че търсеше отговор.

— Как мога да бъда сигурна? — поколеба се Рама. — Когато вече съм свикнала, че детето е мое, когато то вече ме мисли за своя майка, как да съм сигурна, че няма да дойдеш и да ми го отнемеш?

Той се усмихна. Познатото му леко спокойствие го завладя. Посочи мъртвото голо дърво до верандата.

— Виж, Рама, това беше моето дърво. То бе центърът на земята, бе нещо като баща на земята. Бъртън го уби.

Млъкна, поглади брадата си и подпъхна крайчетата навътре, както правеше баща му. Погледът му потъмня от болка и се изостри от стремежа да й устои.

— Погледни хребета, където са боровете, Рама — рече той.

— В средата на горичката има кръг и в кръга огромна скала. Тази скала уби Елизабет, а на онзи хълм са гробовете на Бенджи и Елизабет.

Тя го гледаше с недоумение.

— Земята е поразена — продължи той. — Тя не е мъртва, а подвластна на сила прекалено голяма, за да може да й устои. Аз оставам да пазя земята.

— Какво значение има всичко това за мен? — попита тя. — За мен или за детето?

— Не знам. Може би ми помага да ти дам детето. Изглежда ми като нещо, което може да помогне на земята.

Тя припряно отметна косата си назад и я приглади отстрани на пътя.

— Да не искаш да кажеш, че жертваш детето? Така ли е, Джоузеф?

— Не знам как да го нарека — отговори той. — Опитвам се да помогна на земята и затова няма да поискам да си върна детето.

Тогава тя стана и бавно се отдалечи от него.

— Сбогом, Джоузеф — каза тя. — Тръгваме сутринта и се радвам, защото отсега нататък винаги ще се боя от теб.

Устните й потръпнаха и очите й се наляха със сълзи.

— Нещастен самотник!

Тя бързо тръгна към дома, а Джоузеф само мрачно се усмихна, отправил поглед към боровата горичка.

„Най-после сме едно — помисли той, — най-после сме сами. Ще съединим усилията си.“

Откъм хълмовете довя вятър и вдигна облак задушаващ прахоляк във въздуха.

Цяла нощ добитъкът дъвка сеното.

Фургоните тръгнаха на път преди изгрев. Два часа фенерите не спряха да се движат наоколо. Рама приготви закуска за децата и ги настани на безопасно място най-отгоре върху багажа. Сложи кошницата с бебето на пода на фургона пред себе си. Най-сетне бяха готови и конете впрегнати. Рама се покатери на мястото си и Томас се изправи до нея. Дойде и Джоузеф. Стояха в тъмнината. И тримата несъзнателно душеха въздуха. Децата съвсем притихнаха. Рама постави крак на спирачката. Томас дълбоко въздъхна.

— Ще ти пиша как сме пристигнали — каза той.

— Ще чакам — отговори Джоузеф.

— Ами, тогава най-добре да потегляме.

— Нали ще спирате в горещите часове на деня?

— Ако открием дърво, под което да спрем. Е, довиждане — рече Томас. — Дълъг път ни чака.

Един от конете тръсна глава и тропна с копито.

— Сбогом, Томас. Сбогом, Рама.

— Ще накарам Томас да ти пише как е бебето — обеща Рама.

Томас не помръдна. После внезапно се извърна и тръгна към впряга, без да продума. Спирачката кратко изсвистя и осите изскърцаха под тежкия товар. Рама подкара конете и двата впряга потеглиха. На върха на купа багаж Марта горчиво плачеше, защото никой не я изпращаше и не й махаше с кърпичка. Останалите деца спяха, но Марта ги събуди.

— Отиваме на едно лошо място — тихо каза тя. — Аз обаче се радвам, че заминаваме, защото това място тук ще изгори до една-две седмици.

Джоузеф продължи да чува скърцането на колелата дори след като впряговете изчезнаха от погледа му. Отиде до къщата, която някога бе принадлежала на Хуанито. Там пастирите довършваха кафето и пърженото месо. С първите проблясъци на зората изпразниха чашите и тежко се изправиха на крака. Ромас се приближи до оградата на обора с Джоузеф.

— Не ги пресилвайте — заръча Джоузеф.

— Естествено, че няма. Момчетата ми са добри, мистър Уейн. Познавам ги до един.

Мъжете отегчено оседлаваха конете. Шест кучета с дълга козина се надигнаха от праха и уморено се хванаха на работа — отговорни кучета бяха. Червената зора се разпука. Кучетата се подредиха. Оградата се отвори и стадото потегли — по три кучета от всяка страна го насочваха в пътя, а вакеросите го следваха във ветрилообразен строй. Още с първите стъпки във въздуха се надигнаха талази прахоляк. Мъжете грабнаха носни кърпи и завързаха носовете си. След около десетина ярда стадото потъна в прашния облак. После слънцето се издигна и го обагри в червено. Джоузеф стоеше до оградата и наблюдаваше как прашната ивица пълзи като червей по земята, която се разпростираше в далечината подобно на жълта мъгла.

Най-после плътният облак се прехвърли отвъд хълма, но част от прахоляка продължи да виси във въздуха часове след това.

Джоузеф почувства умората от дългия преход. Жегата на ранното слънце го изгаряше и прахът дращеше носа му. Дълго време стоя неподвижен. Стоеше и гледаше наситения с прах въздух, откъдето бе преминал добитъкът. Обзе го тъга.

„Кравите си отиват завинаги — мислеше си той. — Повечето от тях се родиха тук, а сега вече ги няма.“

Спомни си ги като новородени теленца с копринена козина, изблизани до блясък от майките си; спомни си как нощем телцата им образуваха малки вдлъбнатини в тревата. Спомни си как жално мучаха кравите, когато малките се загубеха. Сега вече нямаше крави. Обърна се към мъртвите къщи, мъртвия обор и голямото мъртво дърво. Беше нетърпимо тихо. Вратата на обора се люлееше на пантите. Къщата на Рама също беше отворена. Вътре се виждаха столовете и излъсканата печка. Вдигна от земята парче тел, нави го и го окачи на оградата. Влезе в празния хамбар. По пода върху утъпканата слама бяха разпилени буци твърда черна пръст. Беше останал само един кон. Джоузеф тръгна покрай дългия ред празни ясли. Спомените му започнаха да се подреждат. „Тук седеше Томас, когато хамбарът бе пълен със сено.“

Погледна нагоре и се опита да си спомни как точно е било. Из въздуха проблясваха тънките жилки на жълтото слънце.

Трите кукумявки седяха с лице към обора в своите тъмни ъгли под стрехите. Джоузеф влезе в хамбара, донесе ечемик и го сипа в яслата на коня, после донесе още и го разпиля по земята пред вратата. Бавно пресече двора.

Някъде по това време Рама изнасяше коша с изпраните дрехи и ги простираше — червени престилки, джинси, избелели от често пране, малките сини роклички и червените трикотажни фусти на момичетата. Някъде по това време извеждаха конете от обора и те протягаха вратове над коритата с вода, пръхтяха и издухваха мехурчета във водата. Никога по-рано Джоузеф не бе изпитвал такава нужда от работа. Премина през всички къщи, заключи вратите и затвори прозорците, закова вратите на бараките. В къщата на Рама вдигна влажна кърпа от пода и я метна на облегалката на един стол. Рама беше уредна жена — чекмеджетата на бюрото бяха заключени, подът пометен, метлата и лопатата изправени в ъгъла, а сутринта печката бе почистена с пуешко крило. Джоузеф повдигна капака и видя как гаснат последните въглени. Докато заключваше къщата на Рама, почувства вина, подобна на вината, която човек усеща, когато капакът на ковчега се затваря за последен път и тялото остава само и забравено.

Върна се в своята къща. Постла леглото и внесе дърва, за да сготви вечерята. Помете, лъсна печката и нави часовника. Свърши всичко преди пладне. Отиде и седна на верандата. Слънчевите лъчи напичаха двора и се отразяваха в парченцата натрошено стъкло. Въздухът бе неподвижен и горещ, но въпреки това няколко птички подскачаха наоколо и кълвяха зърното, което Джоузеф бе разпилял. Привлечена от новините, че ранчото е изоставено, една катеричка безстрашно прекоси двора. Кафява невестулка се хвърли върху нея, но не улучи точно и двете безшумно се затъркаляха в праха. От прахоляка изскочи крастава жаба, заклати се към верандата и се настани на долното стъпало да лови мухи. Конят удари копито в земята и Джоузеф се зарадва на шума. Започваше да оглупява от тишината. Времето течеше по-бавно и мислите му едва се влачеха, подобно на краставата жаба, когато изпълзя от ситния прахоляк. Джоузеф погледна нагоре към сухите, побелели хълмове и примижа от отражението на жаркото слънце. Очите му проследиха урвите нагоре по хълма до пресъхналите извори и се плъзнаха по оголената планина. Сетне, както винаги, спря поглед на боровата горичка на хребета. Дълго време се взира в нея. После стана и слезе по стълбите. Тръгна към боровете. Вървеше бавно нагоре по полегатия склон. Като стигна подножието на хълма, хвърли поглед назад към къщите, скупчени в сушата под слънцето. Ризата му потъмня от пот. Следван от облаче прах, той продължаваше да върви към черните дървета.

Най-после стигна дерето с поточето, което идваше от горичката. В него се процеждаше вода и по ръбовете растеше зелена трева, а във водата все още плуваше по някое стръкче кресон. Джоузеф изкопа дупка в коритото и когато водата се избистри, коленичи и пи. Почувства прохладата по лицето си. Продължи нататък. Поточето се поналя и зелената ивица трева се разшири. На местата, където поточето изчезваше под земята, извън обсега на слънчевите лъчи, от черната почва се подаваше малко папрат. Вече не бе толкова отчаян.

— Знаех, че ще е тук — промълви той. — Не можеше да ми измени. Не и на това място.

Свали шапка и бързо продължи нататък. На поляната излезе гологлав. Изправи се срещу скалата и се загледа в нея.

Гъстият мъх бе пожълтял и изтънял. Папратта около входа бе оклюмала. Поточето все още се прокрадваше от отвора в скалата, но от него не бе останала и една четвърт. Джоузеф предпазливо приближи скалата и отскубна малко мъх. Още не беше съвсем изсъхнал. Изкопа дупка в коритото на поточето — дълбока дупка — и когато се напълни, загреба вода с шапка, плисна я върху скалата и видя как тя попи в умиращия мъх. Дупката отново бавно се напълни. Много пъти загребва вода с шапка, за да напои мъха, а той жадно пиеше и по нищо не личеше да е овлажнял. Поля белезите на мястото, където се подхлъзна Елизабет.

— Утре ще донеса кофа и лопата — рече си той. — Тогава ще е по-лесно.

Докато работеше, почувства, че скалата вече е свързана с него. Изпитваше към нея същото чувство на привързаност, каквото изпитваше към собственото си тяло. Пазеше я от смъртта, сякаш бранеше собствения си живот.

Когато приключи, седна до поточето и изми лицето и врата си със студената вода. После пи от шапката. Облегна се на скалата и се загледа в черния предпазен пояс дървета. Замисли се за страната отвъд пръстена, за спечените, изгорени хълмове, за сивия прашен пелин.

„Тук е безопасно — рече си той. — Тук семето ще остане живо, докато се върне дъждът. Тук е сърцето на земята и то още бие.“

Почувства как влагата от напоения мъх прониква през ризата му.

„Интересно защо земята сякаш търси отмъщение, сега, когато е мъртва?“ — продължи да разсъждава той. Замисли се за хълмовете, които като слепи змии с опърпана, олющена кожа обсаждаха крепостта, където водата още течеше. Спомни си как земята попиваше поточето, преди още да е изминало стотина ярда.

„Земята е настървена на водата — помисли си той, — като куче, освирепяло от глад.“

Развесели се от мисълта, защото почти й повярва.

„Земята ще нахлуе, ще пресуши потока и ще изпие кръвта ми, ако може. Полудяла е от жажда.“

Погледна надолу. Поточето се прокрадваше през поляната.

„Ето го семето на живота. Трябва да го пазим от полудялата земя. Трябва да използваме водата, за да спасим сърцето. В противен случай вкусът на капчица вода може да накара земята да се нахвърли върху нас.“

Следобедът преваляше. Сянката на дърветата се плъзна върху скалата и се съедини с противоположния край на кръга. На поляната цареше спокойствие.

— Навреме дойдох — каза Джоузеф на себе си и на скалата. — Ще чакаме тук, барикадирани срещу сушата.

Скоро главата му клюмна и той заспа.

Събуди се, след като слънцето потъна зад хълмовете, прахът улегна и настъпи нощта. Кукумявките, излезли на лов, се спускаха под звездите и бризът, постоянен спътник на нощта, галеше хълмовете. Загледа се в черното небе. Скоро съзнанието му се отърси от съня и той разпозна мястото.

„Станало е нещо необичайно — помисли си той. — Сега живея тук.“

Къщите долу във фермата не бяха вече негов дом. Щеше да се промъква в долината и бързо да се връща към сигурността, предлагана му от поляната. Изправи се и раздвижи заспалите си мускули. Безшумно се отдалечи от скалата. Когато излезе от горичката, тръгна тихо, сякаш се страхуваше да не разбуди земята.

Този път от къщите не идваше светлина, която да го направлява. Вървеше по памет. Стигна до фермата още преди да я види. Оседла коня и завърза за седлото одеялата, чувал зърно, бекон, три бута шунка и голяма торба кафе. Накрая отново се измъкна, повел натоварения кон. Къщите спяха; земята шептеше под нощния вятър. По едно време дочу стъпките на някакво тежко животно в храсталака и косата му настръхна от страх, но изчака, докато отминат, и продължи напред.

Пристигна на поляната с първите отблясъци на зората. Този път конят не отказа да върви по пътеката. Джоузеф го завърза за едно дърво и го нахрани с ечемик от торбата. Отиде до скалата и постла одеялата до малкия вир, издълбан от него. Вече започваше да просветлява, когато легна да спи, закрилян от скалата. Малко парцаливо облаче високо във въздуха припламна от слънцето. Джоузеф заспа, както го наблюдаваше.