Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (7)

7.

В Монтерей живееше и работеше сарач на име Макгрегор, разпален философ, марксист, щом се захванеше спор. Възрастта не беше смекчила яростните му възгледи, а утопията на Маркс бе останала далеч зад гърба му. Постоянното стискане на челюсти и свиването на устни в знак на несъгласие със света бяха издълбали дълги, дълбоки бръчки около устата му. Враждебността често го караше да гледа отвисоко. Съдеше съседите си за най-малкото посегателство върху правата му и непрекъснато се убеждаваше колко нищожна е компетентността на закона, що се отнася до тях. Опитваше се да сплаши дъщеря си Елизабет и безславно се проваляше, точно както това се бе случило и с майка й, защото Елизабет стискаше зъби и не го допускаше до възгледите си, като просто никога не ги споделяше с него. Старецът се вбесяваше от мисълта, че не може да заклейми разбиранията й с помощта на своите, защото не знае що за разбирания са те.

Елизабет бе красиво момиче. Красиво и непреклонно. Косата й бе пухкава, носът малък, а брадичката твърда от непрестанните схватки с баща й. Красотата й се криеше в очите — сиви, силно раздалечени и с толкова гъсти мигли, които сякаш пазеха отдавнашни и свръхестествени познания. Елизабет беше висока. Не слаба, а жилава и силна, като изопната — пъргава, неспокойна и енергична. Макгрегор често изтъкваше недостатъците й или по-скоро онова, което той считаше за недостатъци.

— Ти си като майка си — казваше той. — Нищо не ти влиза в главата. Нямаш капка мозък. Правиш всичко, както намериш за добре. Виж майка си. Дойде тук право от планините. Родителите й вярваха във феи и когато й задавах някой въпрос на шега, тя вирваше брадичка и стискаше устни като клещи. После казваше „Има неща, които не подлежат на обяснение и въпреки всичко са си такива.“ Готов съм да се обзаложа, че ти е напълнила главата с духове, преди да умре.

Той моделираше бъдещето й вместо нея.

— Ще дойде време — предричаше, — когато жените сами ще си изкарват хляба. Не виждам защо една жена да не може да научи занаят. Ето ти например — казваше той. — Ще дойде време, и то не е много далеч, когато момиче като теб ще може да си изкарва прехраната и не ще се обрече на първия мъж, който поиска да се ожени за нея.

И въпреки това Макгрегор бе потресен, когато Елизабет започна да учи за районните изпити, за да стане учителка.

— Още си много млада, Елизабет — почти се разнежи той. — Поне дай възможност костите ти да укрепнат.

Елизабет само леко и тържествуващо се усмихна и нищо не отвърна. В дома, където и най-безобидното изявление автоматично мобилизираше разрушителни сили от контрааргументи, тя се бе научила на мълчание.

За момиче с дух учителската професия означаваше много повече от обикновено наставляване на децата. След като навърши седемнадесет години, девойката вече можеше да се яви на районните изпити и да рискува. Това бе достоен начин да напусне дома и родния град, където я познаваха прекалено добре, средство да се запази изостреното, крехко достойнство на младо момиче. Сред хората, където я изпратеха, тя бе непозната, тайнствена и желана. Разбираше от дроби и поезия, умееше да чете малко френски и да подхвърля по някоя френска дума в разговор. Понякога носеше ленено, дори копринено бельо, което личеше, когато простреше дрехите си. Тези неща можеше да изглеждат превзети у обикновените хора, но от учителката те се очакваха и предизвикваха възхищение към нея, защото тя беше човек от значение както за обществото, така и за образованието, и определяше интелектуалния и културния тон в своя район. Хората, при които отиваше да живее, не знаеха галеното й име. Тя приемаше титлата „госпожица“. Мантията от тайнственост и ученост я обгръщаше, а тя беше само на седемнадесет години. Ако до шест месеца не се оженеше за най-желания ерген в района, значи беше грозна като горгона, тъй като учителката допринасяше за социалното издигане на бъдещия си съпруг. За децата й се смяташе, че са по-интелигентни от обикновените деца. Работата в училище можеше да се окаже, ако учителката искаше да се възползва от нея, изискан и безотказен ход по пътя към женитбата.

Елизабет Макгрегор бе дори по-добре образована от повечето учителки. Като не забравяме дробите и френския език, тя бе чела откъси от Платон и Лукреций, знаеше заглавията на няколко произведения от Есхил, Аристофан и Еврипид и имаше познания върху класици като Омир и Вергилий. След като взе изпитите, я назначиха в училището в Нуестра Сеньора. Елизабет бе доволна от отдалечеността на мястото. Тя искаше да обмисли всичко, което знаеше, да го подреди в съзнанието си и според евентуалния резултат да моделира новата Елизабет Макгрегор. В градчето, наречено Нуестра Сеньора, тя се настани у семейство Гонзалес.

Из долината се понесе вестта, че новата учителка е млада и много красива. И всеки път, когато Елизабет излезеше, тръгнеше за училище или се отправеше бързешком към бакалницата, на пътя й се изпречваха млади мъже, които нямаха определена работа, и насочваха цялото си внимание я към часовника, я към свиването на цигара или към някоя неясна, но жизненоважна точка в далечината. Понякога обаче между безделниците се появяваше странен мъж, който отдаваше цялото си внимание на Елизабет. Той бе висок, с черна брада и пронизващи сини очи. Този човек притесняваше Елизабет, защото я гледаше втренчено и погледът му проникваше през дрехите й.

Когато Джоузеф научи за новата учителка, той започна да я обсажда, като непрекъснато стесняваше обръча, докато накрая се озова в гостната на семейство Гонзалес — уютна стая, застлана с килим, — вперил очи в Елизабет. Беше официално посещение. Меката коса на Елизабет бе бухнала, ала тя бе учителката. На лицето си бе придала тържествено, почти строго изражение. Ако изключим, че непрекъснато приглаждаше роклята върху коленете си, може да се каже, че бе спокойна. От време на време вдигаше поглед към настоятелните очи на Джоузеф и после отново го отправяше в друга посока. Джоузеф беше с черен костюм и нови ботуши. Косата и брадата му бяха подстригани, а ноктите — възможно най-чисти.

— Обичате ли поезия? — попита Елизабет и за миг надникна в пронизващите, неподвижни очи.

— Ами, да… да. Харесвам я, поне това, което съм чел.

— Разбира се, господин Уейн, не съществуват съвременни поети, които биха могли да се сравняват с гръцките, като Омир например.

На лицето на Джоузеф започна да се изписва нетърпение.

— Спомням си — рече той. — Естествено, че си спомням. Един мъж отишъл на някакъв остров и се превърнал в прасе.

Устните на Елизабет се повдигнаха в ъгълчетата. За миг тя стана учителката, недостъпна и с превъзходство над ученика.

— Това е „Одисея“ — каза тя. — Счита се, че Омир е живял около деветстотната година преди Христа. Оказал е дълбоко влияние върху древногръцката литература.

— Госпожице Макгрегор — открито започна Джоузеф, — има си начини за това, но аз не ги знам. Някои хора го усещат инстинктивно, но не и аз. Преди да дойда, се опитах да обмисля какво да ви кажа, но не намерих думи, защото никога по-рано не съм правил подобно нещо. Известно време трябва да се увърта, но аз не знам как се прави. Освен това ми се струва безсмислено.

Елизабет бе като приклещена от очите му, тя бе стресната от наситеността в думите му.

— Не знам за какво говорите, господин Уейн.

Бяха я изхвърлили от трона на нейната начетеност и падането я бе изплашило.

— Известно ми е, че не го правя както трябва — каза той. — Само че не знам друг начин. Виждате ли, госпожице Макгрегор, боя се, че може да се объркам или да се смутя. Искам да се омъжите за мен и на вас сигурно ви е известно. Ние с братята ми притежаваме шестстотин и четиридесет акра земя. Кръвта ни е чиста. Мисля, че ще е по-добре за вас, ако знам какво мислите по въпроса.

Джоузеф бе свел поглед, докато говореше. Сега я погледна и видя, че се е изчервила и изглежда много нещастна. Той скочи на крака.

— Май сгреших. Ето, вече се обърках, но поне го казах. А сега си отивам, госпожице Макгрегор. Ще се върна, когато престанем да се чувстваме неудобно един от друг.

Той бързо излезе, без да се сбогува, скочи на коня и в галоп се отдалечи в нощта.

В гърлото си усещаше паренето на срам и задоволство. Когато стигна до гористата долчинка, спря коня, изправи се на стремената и извика, за да облекчи парещата болка, а ехото изкрещя в отговор. Нощта беше мастиленочерна и мъглата високо в небето притъпяваше яркостта на звездите и заглушаваше нощните шумове. Викът му проряза нощната тишина и го изплаши. За миг остана безмълвен. Почувства тежкото дишане на коня.

— Нощта е прекалено тиха — каза той, — прекалено безразлична. Трябва да направя нещо.

Чувстваше, че моментът заслужава да бъде отличен, че има нужда от действие, което да му придаде смисъл. По някакъв начин негова постъпка трябваше да го приобщи към отминаващия миг, преди да се е изплъзнал, без да вземе частица от него със себе си. Той свали шапката си и я запрати далеч в тъмнината, но това му се стори недостатъчно. Потърси опипом камшика, провесен от рога на седлото, отскубна го и яростно изплющя с него върху крака си, за да си причини болка. Конят отскочи настрани, уплашен от свистенето на удара, и отстъпи назад. Джоузеф захвърли камшика далеч сред храсталака, овладя коня, като го притисна силно с коленете си, и когато изплашеното животно притихна, го подкара в галоп към ранчото. Той отвори уста и студеният въздух нахлу в гърлото му.

Елизабет видя как вратата се затваря.

„Под тази врата има прекалено голяма пролука — помисли си тя. — Когато духа, оттам ще става течение. Дали да не се преместя в друга къща?“ Тя опъна полата си надолу, после прокара пръст по средата, така че платът прилепна към краката и очерта формата им. Внимателно разгледа пръстите си.

„Сега вече съм готова — продължи тя. — Готова съм да го накажа. Селяндур, недодялан глупак. Няма никакви маниери. Не умее да бъде вежлив. Няма никаква представа от прилично държане. Не ми харесва брадата му. Прекалено втренчено ме гледа. А и костюмът му е достоен за съжаление. — Тя се замисли за наказанието и бавно кимна. — Не знаел как да говори със заобикалки. Искал да се ожени за мен. И цял живот да трябва да понасям тези очи. Брадата му сигурно е твърда… не, сигурно не е. Не, надали е твърда. Колко хубаво — да си дойдеш на думата веднага. А костюмът… и ще ме прегръща — мисълта й се отплесна. — Интересно какво ще правя?“

Човекът, който възнамеряваше да влезе в живота й, бе непознат и Елизабет не разбираше поведението му. Тя се качи в стаята си и бавно се съблече.

— Следващия път трябва да погледна ръката му. Тогава ще разбера.

Тя мрачно поклати глава, после се хвърли на леглото си и се разплака. Плачът й се отрази като успокоителна и приятна сутрешна прозявка. След малко стана, изгаси лампата и примъкна малкия люлеещ се стол с плюшена седалка до прозореца. Опря лакти на перваза и се загледа в нощта. Във въздуха се появи тежка влажна мъгла, а надолу по изровената от каруците улица светеше прозорец.

Елизабет долови движението на дебнещо животно в двора. Нещо скочи, после чу съскащ, стържещ звук на прекършена кост. Тя се взря в сивата тъмнина и успя да различи дългото снишено тяло на котка, която се измъкваше крадешком, стиснала някакво дребно същество в устата си. Един прилеп неспокойно прехвръкна край главата й, проскърца и се огледа.

„Интересно къде ли е сега? — помисли си тя. — Навярно язди, а брадата му се вее от вятъра. Когато стигне вкъщи, ще бъде много уморен. А пък аз съм си тук и си почивам, и нищо не правя. Пада му се.“

От другия край на градчето, където беше барът, се задаваше хармоника. Когато съвсем приближи, към нея се присъедини глас, сладостен и безнадежден като въздишка.

„Хълмовете на Максуелтон са красиви…“

Две фигури залитаха покрай къщата.

— Спри! Бъркаш мелодията! Разкарай проклетия мексикански ритъм от нея. Слушай сега: „Хълмовете на Максуелтон са красиви…“ Пак сбърка!

Мъжете спряха.

— Ех, да можех да свиря на смахнатата ти хармоника!

— Можеш да опиташ, сеньор.

— Да опитам! По дяволите! Нали опитвах! Само се оригва, когато се опитам да свиря на нея.

— Да го опитаме пак, сеньор, този Максуелтон.

Единият от мъжете пристъпи към оградата. Елизабет видя, че гледа към нейния прозорец.

— Слез долу — замоли се той. — Моля те, слез.

Елизабет замря, не смееше да помръдне.

— Ще изпратя индианеца да си върви вкъщи.

— Не ми викай индианец, сеньор.

— Ще изпратя джентълмена да си върви вкъщи, ако слезеш. Самотен съм.

— Няма! — гласът й я изплаши.

— Ще ти попея, само слез. Слушай как пея. Свири, Панчо, изсвири Sebre las olas^[1].

Гласът изпълваше въздуха като златиста мъгла; бе изпълнен с омайваща тъга. Краят на песента бе толкова тих, че тя се наведе напред, за да го чуе.

— Сега ще дойдеш ли? Чакам те.

Тя потрепери силно, протегна се и спусна прозореца, но дори и през стъклото продължи да чува гласа.

— Няма да слезе, Панчо. А в следващата къща?

— Стари хора са, сеньор, почти на осемдесет.

— А в следващата?

— Ами, може би… Има едно малко момиченце. На тринайсет.

— Тогава ще опитаме при малкото момиченце. Така: „Хълмовете на Максуелтон са красиви…“

Елизабет бе заровила глава в завивките и трепереше от ужас.

— Щях да отида — отчаяно промълви тя. — Страх ме е, че щях да отида, ако ме беше помолил отново.