Василий Гросман
Живот и съдба (87)

13

Генералите и офицерите, които по-рядко виждаха командващия 6-а пехотна армия Паулус, смятаха, че в мислите и настроението на генерал-полковника не са настъпили промени. Обноските му, естеството на заповедите му, усмивката, с която изслушваше и дребните частни забележки, и сериозните донесения, говореха, че генерал-полковникът все така държи в ръцете си обстоятелствата на войната.

И само хората, особено близки на командващия, неговият адютант полковник Адамс и началник-щабът на армията генерал Шмит разбираха колко се е променил Паулус по време на сталинградските боеве.

Както и преди, той умееше да бъде мило остроумен и снизходителен или пък приятелски да се интересува от живота на своите офицери, както и преди имаше власт да въвежда в бой полкове и дивизии, да повишава и да понижава в длъжност, да подписва заповеди за награждаване, все така пушеше любимите си пури… Но най-важното — скритото, душевното, се променяше с дни и скоро напълно щеше да се промени.

Чувството, че държи в ръцете си обстоятелствата и сроковете го напускаше. Съвсем доскоро плъзгаше спокоен поглед по донесенията на разузнавателния отдел на щаба — не е ли все едно какво са намислили руснаците, има ли значение движението на техните резерви?

Сега Адамс виждаше: от папката с донесенията и документите, която сутрин слагаше на бюрото му, командващият взема първо разузнавателните данни за нощните придвижвания на руснаците.

Адамс веднъж промени реда, сложи най-отгоре в купчинката донесенията на разузнавателния отдел. Паулус отвори папката, погледна най-горния документ. Дългите му вежди се повдигнаха, после той затвори папката.

Полковник Адамс разбра, че е постъпил нетактично. Порази го бързият и сякаш жален поглед на генерал-полковника.

Няколко дни по-късно, след като прегледа донесенията и документите, подредени както обикновено, Паулус се усмихна и се обърна към адютанта си:

— Господин новатор, вие, изглежда, сте наблюдателен човек.

Тази тиха есенна вечер генерал Шмит тръгна за доклад при Паулус в доста тържествено настроение.

Шмит крачеше по широката селска улица към къщата на командващия, с удоволствие вдишваше студения въздух, плакнещ неговото опушвано от цигарен дим цяла нощ гърло, поглеждаше небето, нашарено от тъмните багри на степния залез. На душата му беше спокойно, той мислеше за живописта и за следобедните си киселини, които вече бяха престанали да го мъчат.

Крачеше по тихата и пуста вечерна улица и в главата му, под фуражката с голямата тежка козирка, се бе подредило всичко, което трябваше да се прояви в най-ожесточената схватка, подготвяна през цялото време на сталинградската епопея. И се изрази точно така, когато командващият го покани да седне и се приготви да слуша.

— Разбира се, в историята на нашето оръжие се е случвало за настъпление да се мобилизира несравнимо по-голямо количество техника. Но никога не съм създавал подобна плътност на земята и във въздуха на такъв нищожен фронтови участък.

Докато слушаше началник-щаба, Паулус седеше прегърбен, някак не като генерал, и припряно и послушно извръщаше глава подир пръста на Шмит, който сочеше колонки на графици и квадрати от картата. Това настъпление бе замислил Паулус. Паулус бе определил неговите параметри. Но сега, докато слушаше Шмит — най-блестящия началник-щаб, с когото бе работил някога, не можеше да познае своите мисли в подробностите от разработката на предстоящата операция.

Шмит сякаш не изразяваше съображенията на Паулус, разгърнати в бойна програма, а му налагаше волята си, въпреки желанието му подготвяше за удар пехота, танкове, сапьори, батальони.

— Да, да, плътността — каза Паулус. — Тя прави особено силно впечатление, когато я сравним с празнотата на нашия ляв фланг.

— Няма как — каза Шмит, — твърде много земя има на изток, повече, отколкото са германските войници.

— Това тревожи не само мен — Фон Вайхс ми каза: „Ние удряхме не с юмрук, а с разперени пръсти по безкрайното източно пространство“. Това тревожи не само Вайхс. Това не тревожи единствено…

Той не довърши.

Всичко вървеше както трябва и всичко вървеше не така, както трябва.

Струваше му се, че в случайните неясноти и вбесяващите дреболии от последните седмици всеки момент ще му се разкрие по нов начин, безрадостно и безнадеждно, истинската същина на войната.

Разузнаването непрекъснато докладва за концентрирането на съветски войски на северозапад. Авиацията е безсилна да им попречи. Вайхс няма на фланговете на Паулусовата армия германски резерви. Вайхс се мъчи да дезинформира руснаците, като установява германски радиостанции в румънските части. Но това няма да направи румънците германци.

Африканската кампания, която отначало бе имала всички изгледи да бъде победоносна, блестящата разправа с англичаните в Дюнкерк, в Норвегия и Гърция не завърши със завземане на Британските острови; колосалните победи на изток, хилядакилометровият пробив до Волга не завърши с окончателен разгром на съветските армии. Винаги ти се струва, че най-важното вече е сторено и ако работата не е изведена докрай, това е само случайно, незначително забавяне…

Какво означават тези неколкостотин метра, които го делят от Волга, полуразрушените заводи, обгорелите, празни скелети на сградите в сравнение с грандиозните пространства, завзети по време на лятното настъпление?… Но нали няколко километра пустиня деляха и Ромел от египетския оазис? И няколко дюнкеркски часа и километра не достигнаха за пълното ни тържество в покорената Франция… Навсякъде и винаги не достигат няколко километра за пълния разгром на противника, навсякъде и винаги — празни флангове, огромни пространства зад гърба на победоносните войски, недостиг на резерви.

Миналото лято! Преживяванията му от онези дни очевидно могат да се изпитат само веднъж в живота. Бе усетил по лицето си дъха на Индия. Ако лавината, помитаща гори, изхвърляща реки от коритата им, беше способна да чувства, тя би чувствала именно това, което бе усещал той.

В тези дни го споходи мисълта, че германското ухо е свикнало с името Фридрих — вярно, мисъл шеговита, несериозна, но реална. Но именно в тези дни една зла, корава песъчинка изскърца под краката му или пък между зъбите. В щаба цареше тържествено и щастливо напрежение. Той приемаше от командирите на части писмени рапорти, устни рапорти, радиорапорти, телефонни рапорти. Това сякаш не беше вече тежък боен труд, а символичен израз на германското тържество… Паулус вдигна телефонната слушалка. „Господин генерал-полковник…“ Позна гласа на говорещия, интонацията на военните делници никак не хармонираше с камбаните във въздуха и в ефира.

Командирът на дивизия Ведлер докладва, че на неговия участък руснаците преминали в настъпление, едно тяхно пехотно подразделение, нещо като подсилен батальон, успяло да направи пробив на запад и да заеме сталинградската гара. Именно с това нищожно произшествие стабилно се свърза зараждането на тревожното чувство.

Шмит прочете на глас проекта на бойната заповед, леко разкърши рамене и повдигна брадичката си — знак, че чувството на официалност не го напуска, макар с командващия да го свързват добри лични отношения.

И с неочаквано тих глас генерал-полковникът съвсем не повоенному, не по генералски, изрече странни, смутили Шмит думи:

— Аз вярвам в успеха. Но знаете ли какво? Нашата борба за този град е съвършено ненужна, безсмислена е.

— Малко неочаквано от страна на командващия войските в Сталинград — каза Шмит.

— Неочаквано ли ви се вижда? Сталинград престана да съществува като комуникационен център и като център на тежката промишленост. Каква работа имаме тук след това? Североизточният фланг на кавказките армии може да се обезвреди по линията Астрахан-Калач. Сталинград не ни е нужен за тази цел. Аз вярвам в успеха, Шмит: ще завземем Тракторния завод. Но така няма да закрием нашия фланг. Фон Вайхс не се съмнява, че руснаците ще нанесат удар. Блъфът няма да ги спре.

— С течението на събитията техният смисъл се променя, но фюрерът никога не е отстъпвал, преди да реши задачата докрай — продума Шмит.

Паулус си мислеше: бедата е тъкмо там, че най-блестящите победи не дадоха плодове, тъй като не бяха доведени докрай с упорство и решителност; същевременно си мислеше, че истинската сила на един пълководец се проявява в отказа му да решава изгубили смисъла си задачи.

Ала, загледан в настойчивите и умни очи на генерал Шмит, той каза:

— Не ние ще натрапваме волята си на великия стратег.

Взе от бюрото текста на заповедта за настъпление и го подписа.

— Четири екземпляра предвид особената секретност — каза Шмит.