Василий Гросман
Живот и съдба (80)

6

Мисълта, която една нощ внезапно порази Щрум, легна в основата на нова теория. Уравненията, изведени от него за няколко седмици работа, ни най-малко не служеха за разширяването на приетата от физиците класическа теория, не станаха допълнение към нея. Напротив, самата класическа теория се превърна в частен случай на разработеното от Щрум ново, широко решение, неговите уравнения включваха теорията, смятана досега за всеобхватна.

Щрум известно време не ходи в института, Соколов ръководеше работата на лабораторията. Щрум почти не излизаше от къщи, крачеше из стаята, с часове седеше зад бюрото. Понякога вечер тръгваше да се разхожда, избираше тихите улици около гарата, за да не среща познати. Вкъщи живееше както винаги: шегуваше се на масата, четеше вестници, слушаше съобщенията на Совинформбюро, заяждаше се с Надя, разпитваше Александра Владимировна за завода, разговаряше с жена си.

Людмила Николаевна чувстваше, че през тези дни мъжът й заприлича на нея — и той вършеше всичко обичайно, възприето вече, без вътрешно да участва в живота, в който му беше леко само защото му бе станало навик. Но тази еднаквост не сближаваше Людмила Николаевна с мъжа й, тя бе само илюзорна. Напълно противоположни причини определяха вътрешната им отчужденост от дома — и животът, и смъртта.

Щрум не се съмняваше в резултатите си. Подобна увереност изобщо не му бе присъща. Но именно сега, когато формулира най-важното научно решение, което бе намирал в живота си, той нито веднъж не се усъмни в истинността му. В минутите, когато го споходи мисълта за системата уравнения, позволили му да тълкува по нов начин широка група физически явления, той усети неизвестно защо, без присъщите му съмнения и колебания, че тази мисъл е вярна.

И сега, привършвайки своята извънредно сложна математическа работа, отново и отново проверявайки хода на разсъжденията си, той не изпитваше по-голяма увереност, отколкото в минутите, когато внезапната догадка го порази насред пустата улица.

Понякога се опитваше да схване пътя, по който бе вървял. Външно всичко изглеждаше доста просто.

Поставените в лабораторията опити трябваше да потвърдят предсказанията на теорията. Но това не стана. Противоречието между резултата от опита и теорията естествено будеше съмнение в точността на опита. Теорията, изведена въз основа на десетките години работа на много изследователи и на свой ред обяснила много положения в новите опитни трудове, изглеждаше непоклатима. Повторните опити отново и отново показваха, че отклоненията, които претърпяват заредените частици, участващи в ядреното взаимодействие, все така ни най-малко не отговарят на теоретичните предсказания. Всички възможни, и най-щедрите поправки за евентуална неточност на опитите, за несъвършенство на измерителната апаратура и фотоемулсиите, използвани при фотографирането на ядрените взривове, не биха могли да обяснят такива големи несъответствия.

Тогава стана очевидно, че резултатите от опитите не подлежат на съмнение, и Щрум се постара да позакърпи теорията, да въведе в нея произволни хипотези, позволяващи полученият в лабораторията нов опитен материал да се подчини на теорията. Всичко, което правеше, произлизаше от признаването на основното и главното: теорията е изведена от опита и затова опитът не може да противоречи на теорията. Огромен труд бе хвърлен, за да се постигне обвързване на теорията с новите опити. Ала закърпената теория, от която му се виждаше немислимо да се отдръпне и отрече, все така не помагаше да се обяснят все новите и нови противоречиви опитни данни. Закърпена, теорията си оставаше все така безпомощна, както и незакърпена.

И тогава дойде новото.

Старата теория престана да бъде основа, фундамент, всеобхватно цяло. Тя не излезе погрешна, не излезе нелепа заблуда, но се включи като частно решение в новата теория… Порфироносната вдовица сведе глава пред новата царица. Всичко това стана мигновено.

Когато Щрум се замисли как се бе родила в мозъка му новата теория, порази го нещо неочаквано.

Оказа се, че напълно липсва простата логика, свързваща теорията с опита. Тук сякаш свършваха дирите по земята, той не можеше да възстанови пътя, по който бе вървял.

По-рано винаги бе смятал, че теорията се ражда от опита; опитът е нейната утроба. Противоречията между теорията и новите опитни данни, бе смятал Щрум, естествено довеждат до нова, по-широка теория.

Но колко странно — той се убеди, че всичко далеч не е така. Бе постигнал успеха си именно когато не се бе опитвал да свърже нито опита с теорията, нито теорията с опита.

Новото сякаш се бе родило не от опита, а от главата на Щрум. Той разбираше това с удивителна яснота. Новото се бе родило свободно. Една глава бе родила теория. Логиката й, нейните причинни връзки нямаха нищо общо с опитите, провеждани от Марков в лабораторията. Теорията сякаш бе възникнала от само себе си в свободната игра на мисълта и именно тази, сякаш откъснала се от опита игра на мисълта позволи да бъде обяснено цялото богатство на стария и новия опитен материал.

Опитът беше външният подтик, накарал мисълта да работи. Но той не бе определил съдържанието на мисълта.

Това беше поразително…

Главата му беше пълна с математически връзки, с диференциални уравнения, с правила на вероятността, със закони от висшата алгебра и теорията на числата. Тези математически връзки съществуваха самостоятелно в празното нищо, извън света на атомните ядра и звездите, извън електромагнитните и гравитационни полета, извън пространството и времето, извън човешката история и извън геологическата история на Земята. Но те бяха в главата му.

И същевременно главата му бе пълна с други връзки и закони — на квантовите взаимодействия, на силовите полета, на константите, определящи живата същност на ядрените процеси, движението на светлината, свиванията и разтяганията на времето и пространството. И колко странно — в главата на физика теоретик процесите на материалния свят бяха само отражение на законите, породени в математическата пустиня. В главата на Щрум не математиката отразяваше света, а светът бе проекция на диференциалните уравнения, светът бе отражение на математиката.

И същевременно главата му бе изпълнена с показания на броячи и прибори, пунктирани линии, отразили движението на частиците и ядрените взривове в емулсия и на фотохартия.

И същевременно в главата му живееха шумът на листата и лунната светлина, просената каша с мляко и бумтенето на огъня в печката, откъслечни мелодии, кучешки лай, римският сенат, съобщенията на Совинформбюро, омразата към робството, слабостта към тиквените семки.

И ето че от тази каша излезе теорията, изплува, изскочи от бездната, където нямаше нито математика, нито физика, нито опити във физическа лаборатория, нито жизнен опит, където нямаше съзнание, а се стелеше само горливият торф на подсъзнанието…

И логиката на математиката, която не бе свързана със света, се отрази и изрази, въплъти се в реална физическа теория, а теорията изведнъж с божествена точност се сля със сложния, пунктирен орнамент, отпечатан на фотохартията.

И човекът, в чиято глава се бе извършила цялата тази работа, като гледаше диференциалните уравнения и късовете фотохартия, потвърждаващи породената от него истина, хлипаше и бършеше своите разплакани щастливи очи.

И все пак — ако не бяха тези неуспешни опити, ако не бе се развихрил хаосът на нелепостта, те със Соколов щяха как да е да пооправят и позакърпят старата теория и щяха да сгрешат.

Какво щастие — че нелепостта не отстъпи на тяхната настойчивост!

И все пак, въпреки че новото обяснение се роди в една глава, то бе свързано с опитите на Марков. Вярно си е — ако на света нямаше атомни ядра и атоми, нямаше да ги има и в човешкия мозък. Да, да, и ако не бяха живели на света великите стъклари Петушкови, ако не бе имало МОГЗС^[1], ако не бе имало металургични пещи и производство на чисти реактиви, в главата на физика теоретик нямаше да живее предугаждащата реалността математика.

Щрум се чудеше, че бе постигнал своя най-голям научен успех по времето, когато бе смазан от мъка, когато постоянна скръб притискаше мозъка му. Как можа да се случи това?

И защо именно след развълнувалите го опасни, смели, резки приказки, които нямаха никакво отношение към работата му, всичко неразрешимо изведнъж намери решение за някакви си кратки мигове? Но, разбира се, това е просто съвпадение.

Трудно беше човек да се ориентира във всичко това…

Работата беше приключена и на Щрум му се дощя да говори за нея — преди това не бе мислил за хората, с които ще сподели мислите си.

Дощя му се да види Соколов, да пише на Чепижин, започна да си представя как ще посрещнат неговите нови уравнения Манделщам, Йофе, Ландау, Там, Курчатов, как ще ги възприемат колегите от отдела, от сектора, от лабораторията, какво впечатление ще направят на ленинградчани. Замисли се под какво заглавие ще публикува труда си. Замисли се как ли ще възприеме творбата му великият датчанин, какво ли ще каже Ферми. А може и самият Айнщайн да я прочете, може да му драсне няколко думи. Кой ще стане неин противник, какви въпроси ще се решат с нейна помощ?

Не му се щеше да говори за своята работа с жена си. Обикновено, преди да изпрати делово писмо, той го прочиташе на Людмила. Когато на улицата неочаквано срещнеше познат, първата му мисъл беше: ей, че ще се учуди Людмила. Когато спореше с директора на института и кажеше нещо рязко, си мислеше: „Ще разкажа на Людмила как го срязах“. Не си представяше как може да гледа филм, да бъде в театъра и Людмила да не е до него, да не може да й пошепне: „Господи, каква глупост“. И всичко, което сериозно го тревожеше, споделяше пак с нея; още като студент й бе казвал: „Знаеш ли, струва ми се, че съм малоумен“.

Но защо мълчеше сега? Може би потребността да споделя с нея живота си бе предизвиквана от вярата, че тя живее повече в неговия живот, отколкото в своя, че неговият живот е всъщност неин живот? А сега тази увереност изчезна. Тя ли го бе разлюбила? Може би той я бе разлюбил?

Но все пак разказа на жена си за работата, макар да не му се говореше с нея.

— Разбираш ли — каза той, — изпитвам някакво странно чувство: каквото и да се случи с мен сега, сърцето ми знае — не изживях живота си напразно. Разбираш ли, именно сега за пръв път не ме е страх да умра, още тази минута, нали това вече го има, роди се!

И й показа изписания лист на бюрото си.

— Не преувеличавам: това е нов възглед за природата на ядрените сили, нов принцип — вярно, вярно, това е ключ за много заключени врати… И разбираш ли, като в детството, не, всъщност не е така, но знаеш ли, имам чувството, сякаш от тъмна тиха вода изведнъж е изплувала лилия, ах, Боже мой.

— Много се радвам, много се радвам, Витенка — повтаряше тя и се усмихваше.

Той видя, че тя мисли за нещо свое, не изживява неговата радост и вълнение.

Пък и не сподели нито с майка си, нито с Надя това, което й бе разказал — изглежда, забрави.

Вечерта Щрум се запъти за Соколови.

Искаше му се да разговаря със Соколов не само за работата си. Искаше да сподели с него чувствата си.

Пьотър Лаврентиевич ще го разбере, той не само е умен, а има добра и чиста душа.

И същевременно се опасяваше, че Соколов ще започне да го кори, да му припомня как бе изпаднал в малодушие. Соколов обича да обяснява чужди постъпки и многословно да поучава.

Отдавна не беше ходил у Соколови. Пьотър Лаврентиевич сигурно поне три пъти оттогава бе събирал гости. За миг си представи изпъкналите очи на Мадяров. „Смел е, проклетникът“ — помисли си. Странно, през всичкото това време почти не си бе спомнял за вечерните им асамблеи. Пък и сега не му се мислеше за тях. Някаква тревога, страх, очакване на неминуемо нещастие бяха свързани с тези вечерни разговори. Наистина, прекалено се бяха разпасали. Предричаха, предричаха нещо лошо, а ето че Сталинград се държи, германците са спрени, евакуираните се връщат в Москва.

Снощи бе казал на Людмила, че сега не се страхува от смъртта, ако ще тя да настъпи в тази минута. А го бе страх да си припомня своите критикарски приказки. Мадяров пък съвсем се бе разпуснал. Да те е страх да си спомниш. А подозренията на Каримов просто ужасяват. Ами ако Мадяров наистина е провокатор?

„Да, да, не е страшно да умреш — помисли си Щрум, — но сега аз съм пролетарий, който има какво да губи, не само веригите си“.

Соколов седеше по кабинетен халат зад бюрото си и четеше книга.

— А къде е Маря Ивановна? — изненадано попита Щрум и сам се изненада на своята изненада. Като не я завари вкъщи, се обърка, сякаш не с Пьотър Лаврентиевич, а с нея смяташе да разговаря за теоретична физика.

Соколов прибра очилата си в калъфа и се усмихна:

— Маря Ивановна длъжна ли е винаги да бъде вкъщи?

И ето, като оплиташе думите, заекваше, кашляше и се вълнуваше, Щрум започна да излага пред Соколов своите мисли, да извежда уравненията.

Соколов бе първият човек, който научи мислите му, и Щрум по нов начин съвсем особено усети случилото се.

— Е, това е — каза Щрум и гласът му трепна, той долови вълнението на Соколов.

Мълчаха и тази тишина бе прекрасна за Щрум. Той седеше с наведена глава, навъсен, и тъжно кимаше. Накрая бързо, плахо погледна Соколов — стори му се, че в очите на Пьотър Лаврентиевич има сълзи.

В тази бедна стаичка по време на страшната, обхванала целия свят война седяха двама души и някаква вълшебна нишка ги свързваше с хората от другите страни и с хората, живели преди стотици години, чиято чиста мисъл се бе стремила към най-възвишеното и прекрасното, което е отредено да извърши човекът.

На Щрум му се искаше Соколов да помълчи още. В тази тишина имаше нещо божествено…

Мълчаха дълго. После Соколов се изправи до Щрум, сложи ръка на рамото му и Виктор Павлович почувства, че сега ще заплаче.

Пьотър Лаврентиевич каза:

— Красота, чудо, каква изящна красота. От все сърце ви поздравявам. Каква удивителна сила, логика, изящество! Вашите изводи са съвършени дори естетически.

И тутакси, обзет от вълнение, Щрум си помисли:

„Ах, Боже мой, Боже, та това е хляб, не е важно изяществото“.

— Ето, виждате ли, Виктор Павлович — каза Соколов, — колко не бяхте прав, като падахте духом, като искахте да отложите всичко до връщането ни в Москва. — И с тона на учителя им по закон Божи, когото Щрум не можеше да понася, заговори: — Вяра не ви достига, търпение също. Това често ви пречи…

— Да, да — бързо го пресече Щрум. — Знам. Тази затънтеност много ме потискаше, всичко ми бе опротивяло.

А Соколов взе да философства и думите, които говореше, не харесваха на Щрум, макар че Пьотър Лаврентиевич отведнъж бе схванал значението на труда му и го бе оценил със суперлативи. Но на Виктор Павлович всякакви оценки му изглеждаха неприятни, лаишки плоски.

„Трудът ви обещава забележителни резултати“. Ама че глупава дума — „обещава“. Щрум знае и без Пьотър Лаврентиевич какво „обещава“. И защо да обещава резултати? Той самият е резултат, какво има да обещава. „Използвали сте оригинален метод за решаване“. Абе тук не е важна оригиналността… Хляб, хляб, черен хляб е той.

Щрум нарочно заговори за текущата работа на лабораторията.

— Между другото, забравих да ви кажа, Пьотър Лаврентиевич, получих писъмце от Урал — изпълнението на нашата поръчка се забавя.

— Ами да, да — каза Соколов, — апаратурата ще пристигне, а ние вече ще бъдем в Москва, В това има и нещо положително. Защото в Казан и без това нямаше да започнем монтиране и щяха да ни обвинят, че бавим изпълнението на тематичния план.

Разприказва се за работата на лабораторията, за изпълнението на тематичния план. И макар че сам бе отклонил разговора към текущите институтски работи, Щрум се огорчи, задето Соколов така лесно изостави главната, голямата тема.

В тези минути Щрум особено силно почувства самотата си.

Нима Соколов не разбира, че става дума за нещо по-голямо от обичайната институтска тематика?

Това вероятно бе най-важното научно решение, което бе постигнал Щрум; то влияеше върху възгледите на физиците.

Соколов, изглежда, усети по физиономията на Щрум, че прекалено леко и бързо бе преминал към разговор по текущите проблеми.

— Интересно — каза той, — вие по съвсем нов начин сте потвърдили тоя момент с неутроните и тежкото ядро — и с длан направи движение, напомнящо стремително и плавно спускане на шейна по стръмен склон. — Тъкмо тук ще ни влезе в работа новата апаратура.

— Да, вероятно — потвърди Щрум. — Но според мен това е частен случай.

— А, не говорете така — отвърна Соколов, — този частен случай е доста всеобемащ, това е гигантска енергия, съгласете се.

— Ах, и тъй да е — каза Щрум. — Според мен най-интересното е промяната на възгледите върху естеството на микросилите. Това може да зарадва някои хора и да ги избави от сляпото тъпчене на място.

— Съмнявам се колко ще се зарадват — каза Соколов. — Колкото се радват спортистите, когато някой друг е поставил рекорд.

Щрум не отговори. Соколов бе засегнал темата на спора, който неотдавна бяха водили в лабораторията.

При този спор Савостянов уверяваше, че работата на учения напомня тренировка на спортист — учените се готвят, тренират, напрежението при решаването на научните проблеми не се различава от спортното. И пак се поставят рекорди.

Изказването на Савостянов ядоса Щрум и особено Соколов.

Соколов дори произнесе цяла реч, нарече Савостянов млад циник и говори така, сякаш науката бе нещо като религия, сякаш в научната работа бе изразен стремежът на човека към божеството.

Щрум разбираше, че в този спор го хвана яд на Савостянов не само защото Савостянов не беше прав. Нали и той понякога изпитваше спортна радост, спортно вълнение и завист.

Обаче знаеше, че суетата и завистта, хазартът, чувството за рекорд, спортното вълнение не са същина, а само повърхност на отношенията му с науката. Беше го яд на Савостянов не само защото той бе прав, но и защото не бе прав.

За истинското си чувство към науката, зародило се навремето в неговата още млада душа, не бе разговарял с никого, дори с жена си. И му беше приятно, че Соколов така правилно, възвишено говори за науката в спора със Савостянов.

Защо сега Пьотър Лаврентиевич изведнъж подхвърли, че учените приличат на спортистите? Защо каза това? С каква цел го каза, и то именно в този особен, изключителен за Щрум момент?

И в своето объркване и обида рязко попита Соколов:

— А вие, Пьотър Лаврентиевич, нима не се радвате на това, за което говорихме, щом не вие сте поставили рекорда?

В тази минута Соколов си мислеше колко е просто решението, намерено от Щрум, как се е разбирало от само себе си, че то вече е съществувало в собствената му глава и всеки момент е щял да го изкаже самият той.

Соколов отговори:

— Да, точно така, както Лоренц не е бил във възторг, когато Айнщайн, а не самият той е преобразувал Лоренцовите уравнения.

Удивително простодушно бе това признание и Щрум се разкая за лошото си чувство.

Но Соколов веднага добави:

— Шегувам се, естествено, шегувам се. Лоренц няма нищо общо. Не мисля така. И все пак прав съм аз, а не вие, макар да не мисля така.

— Разбира се, не мислите, не мислите — каза Щрум, но раздразнението му не премина, вече със сигурност бе разбрал, че Соколов бе мислил именно така.

„Днес не е искрен — мислеше си Щрум, — а е чист като дете и неискреността веднага му личи“.

— Пьотър Лаврентиевич — каза той, — в събота ще имате ли гости както обикновено?

Соколов помръдна дебелия си разбойнически нос, понечи да каже нещо, но нищо не каза.

Щрум го загледа въпросително.

Соколов заговори:

— Виктор Павлович, между нас казано, тези сбирки на чай нещо престанаха да ми харесват.

Сега той вече погледна въпросително Щрум и макар че Щрум мълчеше, каза:

— Питате защо ли? Сам разбирате… С тези неща няма шега. Разпуснаха се езиците.

— Нали вие не си го разпускате — каза Щрум. — Обикновено си мълчите.

— Да ви кажа, тъкмо там е работата.

— Моля, тогава нека се събираме у нас, много ще се радвам — каза Щрум.

Странно! И той не беше искрен! Защо лъжеше? Защо спореше със Соколов, когато вътрешно бе съгласен с него? Нали и той се бе уплашил от тези сбирки, сега не ги желаеше.

— Защо пък у вас? — възрази Соколов. — Не е там въпросът. И да ви кажа откровено — скарах се с моя роднина, с главния оратор Мадяров.

На Щрум много му се искаше да попита: „Пьотър Лаврентиевич, сигурен ли сте, че Мадяров е честен човек? Можете ли да гарантирате за него?“

Но каза:

— Че какво толкова? Сами сме си внушили, че от всяка смела дума държавата ще рухне. Жалко, че сте се скарали с Мадяров, той ми харесва. Много!

— Не е благородно в тежки за Русия времена руснаци да се занимават с критикарство — продума Соколов.

Щрум отново понечи да попита: „Пьотър Лаврентиевич, тази работа е сериозна, сигурен ли сте, че Мадяров не е доносник?“

Но не зададе този въпрос, само каза:

— Напротив, именно сега положението се облекчи. Сталинград е обрат към пролет. Ето, нали с вас подготвихме списъците за реевакуацията. А я си спомнете какво беше преди два месеца? Урал, тайгата, Казахстан — такива неща ни вълнуваха.

— Тъкмо затова я — каза Соколов. — Не виждам причини за черногледство.

— За черногледство ли? — попита Щрум.

— Именно за черногледство.

— Е де, какви ги приказвате, Пьотър Лаврентиевич — каза Щрум.

На сбогуване със Соколов недоумение, тъжно чувство тегнеше в душата му.

Сграбчи го непоносима самота. От сутринта се бе вълнувал, бе мислил за срещата със Соколов. Бе предчувствал: ще бъде особена среща. А почти всичко, което бе говорил сега Соколов, му изглеждаше неискрено, дребно.

И той не беше искрен. Усещането за самота не го напускаше, засилваше се.

Излезе на двора и до външната врата го извика тих женски глас. Щрум позна този глас.

Осветеното от уличната лампа лице на Маря Ивановна, бузите и челото й блестяха от дъждовни капки. С вехтото си палто, с вълнения си шал, тя, съпругата на доктор на науките, на професор, изглеждаше като въплъщение на военната евакуационна беднотия.

„Кондукторка“ — помисли си той.

— Как е Людмила Николаевна? — попита тя и тъмните й очи се взряха в лицето на Щрум.

Той махна с ръка и каза:

— Все така.

— Утре по-раничко ще дойда у вас — каза тя.

— Вие и без това сте неин лекар-пазител — каза Щрум. — Добре, че Пьотър Лаврентиевич ви търпи, той е като дете, и един час не може да живее без вас, а вие толкова често ходите при Людмила Николаевна.

Тя го гледаше все така замислено, сякаш слушаше и не чуваше думите му, после каза:

— Днес лицето ви е съвсем особено, Виктор Павлович. Нещо хубаво ли ви се е случило?

— Защо мислите, че е така?

— Очите ви са различни от друг път. — И неочаквано каза: — Работата ви е потръгнала, нали? Ето, виждате ли, а вие смятахте, че голямата мъка е унищожила учения във вас.

— Откъде знаете това? — попита и си помисли: „Ех, че са бъбриви тези жени, сигурно Людмила й е издрънкала!“ — А какво се вижда в очите ми? — попита, скрил в шегата раздразнението си.

Тя помълча, обмисли думите му и каза, без да приема шеговития му тон:

— В очите ви винаги има страдание, а днес го няма.

И той изведнъж й заговори:

— Маря Ивановна, колко е странно само. Ето, чувствам — сега извърших най-важното през живота си. Нали науката е хляб, хляб за душата. И това се случи в такова горчиво, трудно време. Колко е странно, колко е объркано всичко в живота. Ах, колко бих искал… Но хайде, какво сега…

Тя го изслуша, все така взряна в очите му, после тихо промълви:

— Да можех да пропъдя мъката от прага на вашия дом.

— Благодаря ви, мила Маря Ивановна — каза Щрум и си взе довиждане с нея. Внезапно се успокои, сякаш бе търсил именно нея и бе й казал всичко, което бе искал да й каже.

А след минута, забравил за Соколови, той крачеше по тъмната улица, от черните входове вееше студ, на пресечките вятърът дърпаше полите на палтото му. Щрум свиваше рамене, бърчеше чело — нима майка му никога, никога няма да научи за днешните дела на сина си?