Василий Гросман
Живот и съдба (28)

28

Грубо и жестоко посрещна Саратов Людмила Николаевна.

Още на пристана тя се сблъска с някакъв облечен в шинел пиян мъж — той се препъна, блъсна я и мръсно изпсува.

Людмила Николаевна се заизкачва по стръмното шосе, спря и, тежко задъхана, се огледа. Параходът се белееше долу между сивите магазини на пристана и сякаш я разбра, та гръмко, отсечено протръби: „Ха върви де, върви“. И тя тръгна.

Когато се качваше в трамвая, млади жени с мълчаливо старание изблъскваха старите и слабите. Един слепец с червеноармейско кепе, изглежда, наскоро пуснат от болницата и още несвикнал сам да носи слепотата си, пристъпваше ситно и суетливо и тояжката потропваше пред него. По детински жадно се улови за ръкава на немлада жена. Тя си дръпна ръката и закрачи, трополейки по паважа с подкованите си ботуши, докато той, все тъй вкопчен в ръката й, припряно обясняваше:

— Помогнете ми да се кача, от болницата ида.

Жената изруга, блъсна слепеца, той изгуби равновесие и седна насред платното.

Людмила погледна лицето на жената.

Откъде е този нечовешки израз, какво го е породило — гладът през 1921-ва, който е преживяла като дете; морът през 1930-а? Животът й, препълнен докрай с недоимък?

За миг слепият се втрещи, после скочи, развика се с птичи глас. Сигурно с непоносима острота видя със слепите си очи сам себе си: смъкнатото кепе, безсмислено размаханата тояжка.

Слепецът сечеше въздуха с тояжката и с тези въртеливи движения изразяваше омразата си към безжалостния свят на виждащите. Хората се блъскаха, напираха към трамвая, а той стоеше, плачеше и простенваше. А хората, които Людмила с надежда и обич бе обединила в семейството на труда, недоимъка, добрината и мъката, сякаш се бяха наговорили да опровергаят мнението, че добрината със сигурност може да се предвиди в сърцата на хората с омаслени дрехи, с потъмнели от труд ръце.

Нещо мъчително, тъмно докосна Людмила Николаевна и самото му докосване я изпълни със студа и мрака на хилядоверстните сиромашки руски простори, с чувството за безпомощност сред житейската тундра.

Людмила помоли кондукторката да повтори къде ще трябва да слезе и кондукторката спокойно отвърна:

— Вече съобщих, да не си нещо оглушала?

Пътниците, застанали пред изхода, не отговаряха дали слизат, сякаш бяха каменни, не желаеха да се помръднат.

Някога Людмила бе учила в подготвителния, „азбучния“ клас на саратовската женска гимназия. В зимно утро седеше до масата, клатеше крака и пиеше чай, а баща й, когото тя обожаваше, й мажеше с масло комат топъл кравай… Лампата се оглеждаше в дебелата буза на самовара и на нея не й се искаше да се отделя от топлата ръка на баща си, от топлия хляб, от топлинката на самовара.

И тогава сякаш в този град нямаше ноемврийски вятър, глад, самоубийци, умиращи по болниците деца, а само топлина, топлина, топлина.

В тукашните гробища бе погребана по-голямата й сестра Соня, която почина от круп — Александра Владимировна я бе кръстила Соня на Софя Лвовна Перовска. В същите гробища май лежеше и дядо й.

Тя приближи до триетажната училищна сграда, тук беше болницата, където лежеше Толя.

Пред вратата нямаше часови и тя си каза, че това е добър знак. Долови дъха на болница — толкова тежък и лепкав, че дори измъчените от студа хора не се радваха на топлината му, а отново гледаха да излязат на студа. Тя мина покрай тоалетните, където още висяха табелките „За момчета“ и „За момичета“. Продължи по коридора и я облъхна миризмата на кухните, отиде още по-нататък и през един запотен прозорец различи във вътрешния двор няколко правоъгълни ковчега, тогава отново като в антрето с неразпечатаното писмо в ръка си помисли: „О, Боже, защо ли не умра“. Ала закрачи широко нататък, по една сива килимена пътека подмина шкафчетата с познатите й стайни растения — аспарагуси и филодендрони, и стигна до врата, на която до табелката „Четвърти клас“ беше окачено картонче с надпис на ръка „Регистратура“.

Людмила натисна дръжката на вратата и слънчевата светлина, прорязала облаците, плисна в прозорците, всичко наоколо засия.

А след няколко минути разговорливият писар запреглежда картоните в един дълъг шперплатов сандък и забъбри:

— Така… значи, Шапошников. А. Во… Анатолий Ве… така… имали сте късмет, че не сте срещнали нашия комендант, както сте с палтото, щяхте да видите тогава… така, така… аха, ами ето значи… Шапошников… Да, да, същият, лейтенант, точно така.

Людмила гледаше пръстите, измъкващи картона от дългото шперплатово сандъче, и й се струваше, че е застанала пред Господ Бог и от него зависи дали ще й каже дума живот или дума смърт — ето, той позамлъкна, още не бе решил дали синът й да живее, или да умре.