Василий Гросман
Живот и съдба (101)

27

В Централния комитет на партията се разглеждал въпросът за състоянието на научната работа в страната. Говореше се, че сега партията щяла да обърне внимание преди всичко на развитието на физиката, математиката и химията.

Централният комитет смятал, че науката трябва да прояви грижа към производството, по-отблизо, по-тясно да се свърже с живота.

Говореше се, че на заседанието присъствал Сталин, както обикновено се разхождал из залата с лула в ръката, замислено спирал и се вслушвал в думите на говорещите, а може би в своите мисли.

Участниците в съвещанието се изказвали остро срещу идеализма и срещу подценяването на родната философия и наука.

Сталин се обадил на два пъти. Когато Шчербаков поискал ограничаване на бюджета на Академията, Сталин отрицателно поклатил глава и казал:

— Да правиш наука не е като да вариш сапун. Няма да правим икономии от Академията.

Втората си реплика произнесъл, когато се говорело за вредните идеалистически теории и за прекомерното преклонение на част от учените пред западната наука. Сталин кимнал и казал:

— Трябва най-сетне да защитим нашите хора от аракчеевците.

Учените, поканени на това съвещание, разказваха за него на приятелите си, като им искаха обещание да мълчат. След три дена цяла научна Москва в десетки семейства и приятелски кръгове тихичко обсъждаше подробностите на съвещанието.

Шепнеше се, че Сталин бил побелял, а зъбите му били черни, развалени, че имал красиви ръце с тънки пръсти и набраздено от сипаница лице.

Възрастните предупреждаваха непълнолетните слушатели:

— Внимавай, ако дрънкаш много, ще погубиш не само себе си, а и всички нас.

Всички смятаха, че положението на учените значително ще се подобри, като свързваха надеждите си със Сталиновите думи за аракчеевщината.

След няколко дена бе арестуван видният ботаник, генетикът Четвериков. Носеха се различни слухове: едни казваха, че излязъл шпионин, други — че по време на командировките си в чужбина се срещал с руски емигранти, трети — че жена му, немкиня, преди войната си кореспондирала със сестра си, която живеела в Берлин, четвърти разправяха, че се опитал да въведе негодни сортове пшеница, за да причини мор и ниска реколта, пети свързваха неговото арестуване с фразата му за пръста, който сочел единствено верния път, шести — с политическия виц, който бил разказал на свой приятел от детинство.

По време на войната сравнително рядко се чуваше за политически арести и мнозина, с тях и Щрум, бяха сметнали, че тези страшни процеси са отминали завинаги.

Спомниха си 1937 година, когато почти всеки ден се чуваха имена на хора, арестувани предната нощ. Спомниха си как споделяха по телефона: „Снощи се разболял мъжът на Ана Сергеевна…“ Спомняха си как съседите отговаряха по телефона за арестувани: „Замина и не се знае кога ще се върне…“ Спомниха си разказите за арести — отиват у някого, а той тъкмо къпел детето, другиго прибрали от работата му или от театъра, късно през нощта… Спомниха си: „Обискът продължи две денонощия, преровиха всичко, дори пода изкъртиха… Почти нищо не гледаха, просто за очи прелистиха книгите…“

Спомниха си десетки имена на хора, заминали и невърнали се: академик Вавилов… Визе… поета Манделщам, писателя Бабел… Борис Пилняк… Мейерхолд… бактериолозите Коршунов и Златогоров… професор Плетньов… доктор Левин…

Но най-важното не беше известността, прочутите имена на арестуваните. Важното беше, че и прочутите, и неизвестните, скромните, незабележимите бяха невинни, всички бяха работили честно.

Нима всичко ще започне отново, нима и след войната сърцето ще замира от среднощни стъпки, от автомобилен клаксон?

Колко е трудно да свържеш войната за свобода и това… Да, да, не биваше така да си развързваме езиците в Казан.

Една седмица след арестуването на Четвериков Чепижин заяви, че напуска Института по физика, и на негово място бе назначен Шишаков.

Президентът на Академията посетил Чепижин вкъщи, говореше се, че Берия или пък Маленков викали Чепижин, но той отказал да промени тематичния план на института.

Говореше се, че заради големите му научни заслуги отначало не искали да предприемат крайни мерки спрямо него. Заедно с Чепижин бе отстранен и административният директор, младият либерал Пименов — като неподходящ за длъжността.

Академик Шишаков пое функциите на директор, както и научното ръководство, което бе осъществявал Чепижин.

Пръсна се слух, че след тези събития Чепижин получил сърдечен пристъп. Щрум веднага реши да го посети, обади се по телефона; домашната помощничка каза, че Дмитрий Петрович наистина се чувствал зле напоследък и лекарят го посъветвал да замине с Надежда Фьодоровна извън града, щял да се върне след две-три седмици.

Щрум каза на Людмила:

— Ей така те свалят от стъпалото на трамвая, като че си хлапе, а наричат всичко това защита от аракчеевщината. Физиката какво я интересува дали Чепижин е марксист, будист или ламаист. Чепижин създаде школа. Чепижин е приятел на Ръдърфорд. Всеки уличен метач знае уравнението на Чепижин.

— Е, татко, изсили се за уличния метач — каза Надя.

Щрум отговори:

— Внимавай, ако дрънкаш много, ще погубиш не само себе си, но и нас.

— Знам, такива работи се говорят само вкъщи.

Щрум каза кротко:

— Уви, Наденка, какво мога да направя аз, за да променя решението на ЦК? Да троша стени с главата си ли? Пък и нали Дмитрий Петрович сам е пожелал да напусне. И, както казват, народът не е одобрил неговата дейност.

Людмила Николаевна каза на мъжа си:

— Недей се ядосва толкова. Освен това самият ти си спорил с Дмитрий Петрович.

— Ако между приятели няма спорове, те не са истински приятели.

— Именно — каза Людмила Николаевна. — И ще видиш, че с този твой език ще ти отнемат ръководството на лабораторията.

— Друго ме тревожи — каза Щрум. — Надя е права, всичките ми приказки са за вътрешна употреба, съпротива наум. Обади се на Четверикова, иди да я видиш! Нали се познавате.

— Това не е прието, пък и не сме толкова близки — възрази Людмила Николаевна. — С нищо не мога да й помогна. Сега не й е до мен. Ти обаждал ли си се на някого след подобни събития?

— Аз пък мисля, че не е нужно — обади се Надя.

Щрум се намръщи.

— Пък и обажданията по телефона са все същата съпротива наум.

Искаше му се да поговори за напускането на Чепижин със Соколов, тези неща не се обсъждат със съпруги и дъщери. Но не си разреши да се обади на Пьотър Лаврентиевич, то не е приказка за телефон.

Все пак странно. Защо Шишаков? Нали е ясно, че последният труд на Щрум е събитие в науката. Чепижин каза пред научния съвет, че той е най-значителното събитие в съветската теория на физиката през последните десет години. А начело на института поставят Шишаков. На какво прилича това! Дали му стотици снимки, видял следите от електрони, отклоняващи се наляво, и не щеш ли — ето ти снимки на същите следи, на същите частици, отклоняващи се надясно. Може да се каже, държал в ръка позитрона. Дори младият Савостянов щеше да се сети! А Шишаков издул устни и отместил снимките като дефектни. „Ех — казал Селифан, — та това е именно надясно, бива ли да не знаеш кое е дясно и кое — ляво“.

Но най-странното е, че такива неща, кой знае защо, не учудват никого. По някакъв начин те станаха естествени от само себе си. И всички приятели на Щрум, и жена му, и той самият смятат това положение за нормално. Щрум не става за директор, а Шишаков става.

Как го беше казал Постоев? Аха, да… „Най-важното е, че ние с вас сме руснаци“.

Но май е трудно някой да бъде повече руснак от Чепижин.

На сутринта на път към института Щрум си представяше, че всички сътрудници, от докторите до лаборантите, говорят само за Чепижин.

Пред входа бе спрял един ЗИС, шофьорът, възрастен мъж с очила, четеше вестник.

Старият пазач, с когото Щрум през лятото бе пил чай в лабораторията, го посрещна на стълбището и каза:

— Пристигна новият началник. — И покрусено добави: — Ама нашият Дмитрий Петрович какво така, а?

В залата лаборантките разговаряха за монтажа на оборудването, което снощи пристигнало от Казан. Главната лабораторна зала беше задръстена от големи сандъци. Заедно със старото оборудване беше пристигнала и нова апаратура, изработена в един завод на Урал. Ноздрин стоеше до един огромен сандък, Щрум си каза, че физиономията му е надменна.

Перепелицин подскачаше около този сандък на един крак и си държеше патерицата под мишница.

Ана Степановна посочи сандъците и рече:

— Ето, виждате ли, Виктор Павлович?

— Такива грамади и сляп човек ще ги види — отвърна Перепелицин.

Но Ана Степановна нямаше предвид сандъците.

— Виждам, виждам, разбира се, виждам — каза Щрум.

— Работниците ще дойдат до един час — съобщи му Ноздрин. — Разбрали сме се с професор Марков.

Произнесе тези думи със спокойния, бавен тон на стопанин. Бе дошло неговото време.

Щрум влезе в кабинета си. Марков и Савостянов седяха на дивана, Соколов стоеше до прозореца, завеждащият съседната магнитна лаборатория Свечин седеше зад бюрото и пушеше свита на ръка цигара.

Когато влезе Щрум, Свечин стана, отстъпи му креслото:

— Мястото на стопанина.

— Нищо, нищо, седете си — каза Щрум и веднага попита: — За какво разговаряше високоуважаемата компания?

Марков отговори:

— Ами на, за лимитите — че щели да вдигат лимита за академиците до хиляда и петстотин, а за простосмъртните да го повишат до петстотин, като на народните артисти и на великите поети от рода на Лебедев-Кумач.

— Започваме монтажа на оборудването — каза Щрум, — а Дмитрий Петрович го няма в института. Както се казва: къщата гори, а часовникът си върви.

Но присъстващите не подкрепиха този разговор.

Савостянов каза:

— Вчера пристигна братовчед ми, излязъл от болницата и заминава за фронта, трябваше ни водка и аз купих от съседката половин литър за триста и петдесет рубли.

— Фантастика! — възкликна Свечин.

— Да правиш наука не е като да вариш сапун — весело отвърна Савостянов, но по физиономиите на събеседниците си видя, че шегата му е неуместна.

— Новият шеф вече е тук — каза Щрум.

— Много енергичен човек — обади се и Свечин.

— С Алексей Алексеевич ще бъдем добре — каза Марков. — Пил е чай у другаря Жданов.

Странен човек беше Марков — уж нямаше много познати, а винаги знаеше всичко: и че кандидатката на науките Габричевска от съседната лаборатория забременяла, и че мъжът на чистачката Лида пак бил в болницата, и че ВАК не утвърдил Смородинцев за „доктор“.

— Абе какво сега — продума Савостянов. — Прочутата грешка на Шишаков я знаем. Ама инак той не е лош човек. Между другото знаете ли разликата между добрия и лошия човек? Добрият човек върши подлости без желание.

— Грешката си е грешка — намеси се завеждащият магнитната лаборатория, — но нали академик не се става заради грешка.

Свечин беше член на партийното бюро в института, бе влязъл в партията през есента на 1941 година и като много хора, отскоро приобщени към партийния живот, беше непоколебимо праволинеен, гледаше на партийните поръчения с молитвена сериозност.

— Виктор Павлович — каза той, — трябва да свършим с вас една работа, партийното бюро ви моли да говорите на събранието за новите задачи.

— За грешката на ръководството, да плюя Чепижин ли? — попита Щрум раздразнено, разговорът вървеше далеч не така, както му се бе искало. — Не знам дали съм добър, или лош, но подлости върша без желание.

Обърна се към сътрудниците на лабораторията и попита:

— Вие, другари, например съгласни ли сте с напускането на Чепижин? — Беше предварително сигурен в тяхната подкрепа и се смути, когато Савостянов неопределено сви рамене:

— Остаря, не го бива вече.

Свечин каза:

— Чепижин заяви, че няма да започва нови теми. Какво тогава? При това сам напусна, напротив, ръководството го моли да остане.

— Аракчеев ли? — попита Щрум. — Ето, най-сетне се намери.

Марков тихо се обади:

— Виктор Павлович, разправят, че навремето Ръдърфорд дал клетва да не започва работа с неутроните, понеже се опасявал, че покрай тях може да се открият огромни взривни сили. Благородно е, но всъщност безсмислено чистофайничество. А и за Дмитрий Петрович се чува, че приказвал в същия баптистки дух.

„Господи — помисли си Щрум, — откъде ли научава всичко това?“

И каза:

— Пьотър Лаврентиевич, май не сме в мнозинство с вас.

Соколов поклати глава:

— Виктор Павлович, струва ми се, че в такова време индивидуализмът, опърничавостта са недопустими. Нали сме във война. Не за себе си, не за своите интереси трябваше да мисли Чепижин, когато с него са разговаряли по-старшите другари.

— Охо, значи и ти, Бруте? — възкликна Щрум, скрил объркването си с насмешливата фраза.

Ала друго беше странно: не само се стъписа, но сякаш се и зарадва. „Ами да, така си и знаех“ — помисли си тогава. Но защо пък „ами да“? Нали не беше дори предполагал, че Соколов може да отговори така? А ако бе предполагал, на какво се зарадва?

— Вие трябва да се изкажете — настоя Свечин. — Изобщо не е задължително да критикувате Чепижин. Кажете поне няколко думи за перспективите на вашата работа във връзка с решението на ЦК.

Преди войната Щрум бе срещал Свечин на симфонични концерти в консерваторията. Разправяха, че на млади години, когато бил студент във физико-математическия, Свечин пишел отвеяни стихове, носел хризантема в бутониерата си. А сега Свечин говореше за решенията на партийното бюро, сякаш ставаше дума за формулиране на неоспорими истини.

Понякога на Щрум му се дощяваше да му намигне, леко да го бодне с пръст в хълбока, да каже: „Я, друже, да си побъбрим като хората“.

Ала знаеше, че със Свечин сега не може да се разговаря като хората. И въпреки това, смаян от думите на Соколов, Щрум продължи без усукване.

— Като вкараха Четвериков в затвора — попита той, — и това ли беше свързано с новите задачи? Ами по-големият, Вавилов, и той ли е в затвора в тази връзка? А ако аз си позволя да заявя, че за мен Дмитрий Петрович е по-голям авторитет във физиката от другаря Жданов, завеждащия отдел „Наука“ в ЦК и че дори…

Видя очите на хората, които го гледаха и очакваха, че ще произнесе името на Сталин, махна с ръка и каза:

— Е, хайде, стига, да вървим в лабораторната зала.

Сандъците с новата апаратура, пристигнала от Урал, вече бяха разковани и основната, тежка три четвърти тон част от апаратурата внимателно бе освободена от талаша, хартията и изпочупените груби дъски. Щрум постави длан върху полираната повърхност на метала.

От тази метална утроба, както Волга изпод параклисчето на Селигер, ще се раждат стремителни снопове частици.

Добри бяха очите на хората в тези минути. Хубаво е да чувстваш, че на света съществува такова вълшебно машинище — какво по-хубаво от това!

След работа Щрум и Соколов останаха сами в лабораторията.

— Виктор Павлович, защо връхлитате като петел? Все не ви сдържа. Разказах на Маша какви ги свършихте на заседанието в Академията, когато само за половин час успяхте да си развалите отношенията с новия директор и с великия хлапак от отдел „Наука“. Маша ужасно се притесни, дори през нощта не можа да заспи. Знаете в какво време живеем. Видях лицето ви, когато гледахте апаратурата. Бива ли да жертвате всичко това заради някакви си приказки.

— Почакайте, почакайте — каза Щрум, — не може да се диша така.

— Ох, Господи — прекъсна го Соколов. — Никой няма да ви пречи на работата. Дишайте си свободно.

— Знаете ли, драги — кисело се усмихна Щрум, — от сърце ви благодаря за приятелската забележка. Позволете и аз да отговоря на искреността ви с искреност. Хайде, кажете ми за Бога, защо така неочаквано се изказахте пред Свечин за Дмитрий Петрович? Много ме заболя след казанското ни свободомислие. А аз… за съжаление не съм чак толкова храбър. Не съм Дантон, както казвахме в студентските години.

— И слава Богу, че не сте Дантон. Откровено казано, винаги съм смятал, че политически оратори стават именно хора, които не могат да се изявят в творчеството, в съзиданието. А ние с вас можем.

— Хубава работа — отвърна Щрум, — а къде ще денете французина Галоа? Ами Кибалчич?

Соколов отмести един стол и каза:

— Кибалчич, както знаете, е отишъл на смърт, а аз говоря за празните приказки. Като онези на Мадяров.

Щрум попита:

— Значи аз съм празен бъбривец?

Соколов мълчаливо сви рамене.

Човек би помислил, че това скарване ще се забрави тъй, както бяха забравени много конфликти и спорове помежду им. Но кой знае защо това кратко избухване не мина безследно, не се забрави. Когато приятелски чувства свързват двама души, те често се карат и понякога са несправедливи в споровете, но въпреки това взаимните обиди отминават безследно. Но ако между хората започва вътрешно разединение, без те още да са го разбрали, тогава и случайна дума, незначителна небрежност във взаимоотношенията им се превръщат в острие, смъртоносно за приятелството им.

Не, не заради някакъв си гъсок са се скарали Иван Иванович и Иван Никифорович!^[1]