Василий Гросман
Живот и съдба (85)

11

Лейтенант Петер Бах попадна в болницата заради рана от куршум в рамото. Раняването беше леко и приятелите, които изпратиха Бах до санитарния фургон, му честитиха късмета.

Блажено зарадван и същевременно пъшкайки от болка, Бах тръгна, подкрепян от санитаря, да се изкъпе.

Насладата от допира на топлата вода беше голяма.

— По-добре ли е, отколкото в окопите? — попита санитарят и в желанието си да каже на ранения нещо приятно, добави: — Когато ви изпишем, там вече сигурно всичко ще е наред.

И махна с ръка по посока на равномерния плътен тътнеж.

— Отскоро ли сте тук? — попита Бах.

Санитарят разтърка с гъбата гърба на лейтенанта и каза:

— Защо сметнахте, че съм отскоро?

— Там вече никой не мисли, че работата ще свърши набързо. Там мислят, че работата няма да свърши скоро.

Санитарят погледна голия офицер във ваната. Бах си спомни: персоналът в болниците е инструктиран да докладва за настроенията на ранените, а в думите на лейтенанта се прояви неверието му в мощта на въоръжените сили. Бах ясно и натъртено повтори:

— Да, санитарю, засега никой не знае как ще свърши това. Защо повтори тези опасни думи? Би могъл да го разбере само човек, живеещ в тоталитарна империя.

Повтори ги от яд заради собствената си уплаха, след като ги произнесе за пръв път. Повтори ги и със защитна цел — да измами с безгрижието си предполагаемия доносник.

После, за да разруши вредното впечатление за своята опозиционност, каза:

— Такава сила, каквато сме събрали тук, сигурно не е имало от началото на войната. Повярвайте ми, санитарю.

После му стана гадно от тази изсушаваща сложна игра и той се отдаде на детински развлечения: опитваше се да стисне в длан топлата сапунена вода — водата пръскаше ту края на ваната, ту собственото му лице.

— Принципът на огнехвъргачката — каза на санитаря.

Колко бе отслабнал! Оглеждаше голите си ръце, гърдите и си мислеше за младата рускиня, която го бе целувала преди два дни. Бе ли си мислил, че в Сталинград ще завърти любов с рускиня? Вярно, трудно е това да се нарече любов. Случайна военна връзка. Необичайна, фантастична обстановка, срещат се в мазе, той отива при нея през развалините, огрян от пламъците на взривовете. Такива срещи е добре да се опишат в книга. Вчера трябваше да отиде при нея. Сигурно е помислила, че е убит. Когато оздравее, пак ще отиде. Интересно, кой ли ще е заел мястото му. Природата не търпи вакуум…

Скоро след банята го изпратиха в рентгеновия кабинет и лекарят намести Бах пред екрана на апарата.

— Жежко ли е там, лейтенанте?

— На руснаците им е по-жежко, отколкото на нас — отговори Бах в желанието си да се хареса на лекаря и да получи хубава диагноза — такава, при която операцията да мине леко и без болки.

Влезе хирургът. Двамата лекари взеха да заничат в карантиите на Бах и биха могли да видят дългогодишните наслоявания на опозиционната нечиста сила в гръдния му кош.

Хирургът грабна ръката на Бах и взе да я върти, да я приближава и отдалечава от екрана. Интересуваше го раната от куршум „дум-дум“, а тази подробност, че към раната бе прикрепен младеж с висше образование, беше случайна.

Двамата лекари заговориха, смесвайки латинските думи с шеговити германски ругатни, и Бах разбра, че положението му не е лошо — ръката му ще оцелее.

— Подгответе лейтенанта за операция — каза хирургът, — а аз ще видя тук един сложен случай — тежко черепно раняване.

Санитарят свали халата на Бах, оперативната сестра му каза да седне на табуретката.

— Дявол да го вземе — каза Бах, жално усмихнат и засрамен от голотата си, — вие, фройлайн, трябваше да стоплите стола, преди да настаните на него голия задник на един участник в Сталинградската битка.

Тя му отговори без усмивка:

— Нямаме такава длъжност, болният — и започна да вади от стъкленото шкафче инструменти, чийто вид ужаси Бах.

Ала отстраняването на парчето мина леко и бързо, Бах дори се обиди на лекаря — презрението към дребната операцийка той пренесе и върху болния.

Операционната сестра попита Бах нужно ли е да го придружи до болничната стая.

— Ще ида сам — отговори той.

— Няма да се залежите при нас — каза тя успокоително.

— Чудесно — отговори той, — защото вече започнах да скучая.

Тя се усмихна.

Сестрата, изглежда, си бе изградила представа за ранените от вестникарските кореспонденции. В тях писатели и журналисти съобщаваха за ранени, които тайно бягали от болниците в своите любими батальони и роти; трябвало непременно да стрелят по противника, инак животът им опротивявал.

Журналистите може и да бяха намирали в болниците такива хора, но Бах изпита срамно блаженство, когато легна в кревата с чиста постеля, изяде чиния мляко с ориз и като запали цигара (пушенето в стаята беше строго забранено), се заприказва със съседите.

В стаята имаше четирима ранени — тримата бяха офицери фронтоваци, а четвъртият — чиновник с хлътнали гърди и издут корем, дошъл в командировка от тила и някъде към Гумрак претърпял автомобилна катастрофа. Когато лежеше по гръб, събрал ръце върху корема, човек би помислил, че на тоя мършав чичка са му пъхнали футболна топка под одеялото.

Сигурно затова ранените му викаха Вратаря.

Вратаря, единствен от всички, се тюхкаше, че раняването го извадило от строя. Говореше възвишено за родината, за армията, за дълга, за гордостта си от телесната повреда, получена в Сталинград.

Фронтовите офицери, пролели кръвта си за народа, се присмиваха на неговия патриотизъм.

Единият от тях, лежащият по корем заради раната си в задните части командир на разузнавателна рота Крап, бледолик, с дебели устни и изпъкнали светлокафяви очи, му каза:

— Вие, изглежда, сте от онези вратари, които нямат нищо против да вкарат топката, а не само да я отбият.

Разузнавачът беше сексуален маниак — говореше най-вече за полови сношения.

За да си върне ухапването, Вратаря го попита:

— Защо не сте почернели от слънцето? Сигурно ви се налага да работите в канцелария?

Но Крап не беше работил в канцелария.

— Аз съм нощна птица — каза той, — ловувам нощем. За разлика от вас с жени спя денем.

В стаята хулеха бюрократите, които привечер бягаха от Берлин с колите си по вилите; хулеха интендантите, които получаваха ордени по-бързо от фронтоваците; говореха за бедстващите семейства на фронтоваци, чиито къщи били разрушени от бомбардировките; хулеха разпасаните тиловаци, които посягаха на жените на армейците; хулеха фронтовите лавки, където се продаваха само одеколон и ножчета за бръснене.

До Бах лежеше лейтенант Герне. Бах отначало бе помислил, че е аристократ, но се разбра, че Герне е селянин, от хората, издигнали се благодарение на националсоциалистическия преврат. Бил заместник началник-щаб, една нощ го ранил шрапнел от авиационна бомба.

Когато откараха Вратаря на операция, простоватият човечец, който лежеше в ъгъла, старши лейтенант Фресер, се обади:

— По мене стрелят от трийсет и девета година, ама още нито веднъж не съм крещял какъв патриот съм. Хранят ме, поят ме, обличат ме — и аз се бия. Без да философствам.

Бах каза:

— А, защо. Във факта, че фронтоваците се подиграха с фалша на Вратаря, също се крие някаква философия.

— Така значи! — възкликна Герне. — Интересно, каква ли ще е тази философия?

По озлобения му поглед Бах с набито око усети човека, изпитващ омраза към интелигенцията от времето преди Хитлер. Бах бе чел и слушал много приказки за влечението на старата интелигенция към американската плутокрация, за тайните й симпатии към талмудизма и еврейската абстракция, към юдейския стил в живописта и литературата. Кипна от яд. Защо сега, когато е готов да превие врат пред грубата мощ на новите хора, го гледат с мрачна, вълча подозрителност? Не го ли ядоха и него въшките, не го ли гори студът, както и тях? Него, офицера от предната линия, не го смятат за германец! Бах затвори очи и се извърна към стената.

— Защо е тази злоба във въпроса ви? — промърмори сърдито.

Герне отговори презрително, с чувство за превъзходство:

— Защо се правите, че не разбирате?

— Нали ви казах, не разбирам — ядосано отвърна Бах и добави: — Тоест досещам се.

Естествено, Герне се разсмя.

— Аха, двойственост? — извика Бах.

— Именно, именно двойственост — кикотеше се Герне.

— Волева импотенция?

Сега Фресер ще избухне в смях. А Крап ще се повдигне на лакти и ще погледне Бах неописуемо нахално.

— Дегенерати — с гръмовен глас ще каже Бах. — Тези двамата са извън границите на човешкото мислене, но вие, Герне, сте вече някъде на половината път между маймуната и човека… Я да си говорим сериозно.

И той изстина от омраза, стисна затворените си очи.

— Достатъчно е да напишете брошурка по кое да е жалко въпросче, и вие вече мразите хората, които са градили основите и са издигали стените на германската наука. Достатъчно е да напишете някоя хилава повест, и започвате да оплювате славата на германската литература. Струва ви се, че науката и изкуството са нещо като министерства, че чиновниците от старото поколение не ви дават възможност да получите добро място, така ли? На вас, с вашето книжле, ви става тясно, вече ви пречат Кох, Нернст, Планк, Келерман… Науката и изкуството не са канцелария, те са парнаско възвишение под необятното небе, там винаги е просторно, там има място за всички таланти от цялата човешка история, докато се пръквате вие с вашата мизерна родитбичка. Но това не означава, че там е тясно, просто на вас не ви е мястото там. А вие се втурвате да разчиствате площадката. Това обаче не повдига нищожните ви, зле надути балони дори на метър. Ако изхвърлите Айнщайн, вие няма да заемете мястото му. Да, да, Айнщайн наистина е евреин, но ще прощавате, той е гений. Няма власт на света, която би ви помогнала да заемете неговото място. Помислете — струва ли си да хабите толкова сили, за да унищожите хора, чиито места ще останат навеки празни. Ако вашата непълноценност ви е попречила да тръгнете по пътищата, посочени от Хитлер, за това сте виновен единствено вие; и не изгаряйте от злоба към пълноценните хора. В областта на културата не можете да направите нищо чрез метода на полицейската омраза! Виждате ли колко дълбоко разбират това Хитлер, Гьобелс? Те ни учат с примера си. Колко любов, търпение, такт проявяват те в топлите си грижи за германската наука, живопис, литература. От тях вземайте пример, вървете по пътя на консолидацията, не внасяйте разкол в нашето общогерманско дело!

Когато привърши безмълвната си въображаема реч, Бах отвори очи. Съседите му лежаха под одеялата си.

Фресер каза:

— Другари, погледнете тук — и с движение на фокусник измъкна изпод възглавницата еднолитрова бутилка италиански коняк „Три валета“.

Герне издаде странен гърлен звук — само истински пияница, и то селски пияница, можеше да гледа бутилката с такава физиономия.

„Явно не е лош човек, по всичко личи, не е лош“ — помисли си Бах и се засрами от своята произнесена и непроизнесена истерична реч.

А през това време, подскачайки на един крак, Фресер наливаше коняк във водните чаши по нощните шкафчета.

— Страшен сте — усмихнат каза разузнавачът.

— Ей това се казва боеви лейтенант — каза Герне.

Фресер обясни:

— Някакво медицинско началство забеляза моята бутилка и ме попита: „Какво носите в този вестник?“ Пък аз му рекох: „Това са писмата от мама, никога не се разделям с тях“.

Той вдигна чашата си:

— И тъй, фронтовашки привет, оберлейтенант Фресер!

И всички пиха.

Герне, на когото тутакси му се допи още, каза:

— Ех, ще трябва да оставим и на Вратаря.

— Абе я го зарежете тоя Вратар, нали, лейтенанте? — обади се Крап.

— Той нека изпълнява дълга си пред родината, а ние просто ще си пийнем — каза Фресер. — Нали всеки иска да живее.

— Задникът ми съвсем живна — каза разузнавачът. — Сега да ми паднеше и една дама, средно охранена…

На всички им стана весело и леко.

— Е, хайде — и Герне вдигна чашата.

Отново отпиха.

— Добре, че се случихме в една стая.

— Аз, щом ви видях, веднага разбрах: „Ей това са истински момчета, печени фронтоваци“.

— Аз пък, право да си кажа, малко се съмнявах в Бах — каза Герне. — Помислих си: „Този е партийно другарче“.

— Не, безпартиен съм.

Всички бяха отметнали одеялата. Стана им горещо. Заприказваха се за фронта.

Фресер бе воювал на левия фланг, в района на село Окатовка.

— Абе де да ги знам — каза той. — Руснаците хич не ги бива да настъпват. Ама вече е началото на ноември, пък и ние стоим на едно място. Колко водка изпихме през август и наздравиците ни все бяха: „Хайде да не се забравяме един друг след войната, да основем дружество на бившите бойци от Сталинград“.

— Добре си настъпват те — каза разузнавачът, който бе воювал в района на заводите. — Не ги бива да удържат завзетото. Избутат ни от някоя къща и веднага или лягат да спят, или започват лапачка, а командирите им се наливат.

— Диваци — каза Фресер и намигна. — За тия сталинградски диваци съсипахме повече желязо, отколкото за цяла Европа.

— Не само желязо — каза Бах. — В нашия полк имаме хора, дето плачат без причина или кукуригат като петли.

— Ако до зимата не свършим тая работа — каза Герне, — ще започне китайска война. Безсмислена блъсканица.

Разузнавачът изрече полугласно:

— Знаете ли, подготвяме се за настъпление в района на заводите, събрани са такива сили, каквито никога не е имало тук. Всичко това ще гръмне само след някой и друг ден. На двайсети ноември всички ще спим със саратовските момета.

Отвън, зад прозорците със спуснат завеси, се чуваше широкият, величествен и бавен тътен на артилерията, бученето на нощните самолети.

— Ей го, забучаха рус-фанер — продума Бах. — По това време бомбардират. Някои им викат „трион за нерви“.

— А в нашия щаб им викат „дежурен унтерофицер“ — каза Герне.

— По-тихо! — И разузнавачът вдигна пръст. — Чувате ли, главните калибри!

— А ние си пийваме в стаята за леко ранени — каза Фресер.

И за трети път този ден им стана весело.

Заприказваха се за руските жени. Всеки имаше какво да разкаже. Бах не обичаше такива разговори.

Но тази вечер той разказа за Зина, която живееше в мазето на полуразрушената къща, разказа остроумно, всички се смяха.

Влезе санитарят, огледа веселите им лица и започна да прибира чаршафите от леглото на Вратаря.

— Санитарю, защо мълчиш — попит Герне, — всички сме мъже, ако се е случило нещо, кажи ни.

— Умря — каза санитарят. — Сърцето му спря.

— Виждате ли докъде водят патриотичните приказки — каза Герне.

Бах се намеси:

— Не бива да говорим така за умрял човек. Той не е лъгал, защо ще лъже пред нас. Значи е бил искрен. Не е хубаво, другари.

— О — каза Герне, — не току-така ми се е сторило, че лейтенантът е дошъл при нас с партийното слово. Веднага разбрах, че е от новата идейна порода.