Василий Гросман
Живот и съдба (43)

43

Софя Осиповна Левинтон понякога си мислеше за миналото — петте години в Цюрихския университет, лятната екскурзия до Париж и Италия, концертите в Консерваторията и експедициите из планинските райони на Централна Азия, лекарската работа, с която се бе занимавала трийсет и две години, любимите ястия, приятелите, чийто живот, с всичките му тежки и весели дни, се бе преплел с нейния, познатите телефонни обаждания, познатите думички „ако щеш… е, хайде…“, игрите на карти, вещите, останали в московската й стая.

Спомняше си сталинградските месеци — Александра Владимировна, Женя, Серьожа, Вера, Маруся. Колкото по-близки й бяха станали едни хора, толкова повече се отдалечаваха сега.

Една вечер в заключения товарен вагон на ешелона, оставен на резервен коловоз на някаква възлова гара близо до Киев, тя затърси въшки по яката на гимнастьорката си, а до нея две възрастни жени бързо и тихо си говореха на еврейски. В този момент с необичайна яснота осъзна, че именно с нея, със Сонечка, Сонка, Софа, Софя Осиповна Левинтон, майор от медицинската служба, се е случило всичко това.

Основната промяна в хората се състоеше в отслабването на чувството за собствен характер, за личност в усилването, нарастването на чувството за съдба.

„Но коя в действителност, истински съм аз, аз, аз? — мислеше си Софя Осиповна. — Дали онази възгрозна сополанка, дето се страхуваше от татко и баба, или дебелата, избухливата, с двете ленти на яката, или пък тази — келявата, въшливата?“

Желанието да бъде щастлива си отиде, но се появиха безброй мечти: да изтрепе въшките… да се добере до цепнатинката и да подиша чист въздух… да отиде по малка нужда… да си измие поне единия крак… и желанието, изпълнило цялото й тяло — да се напие с вода.

Блъснаха я във вагона и тя се озърна в полумрака, който отначало й се стори пълен мрак, после чу тих смях.

— Луди ли се смеят тук? — попита тя.

— Не — отговори мъжки глас. — Тук разказват виц.

Някой меланхолично произнесе:

— Още една еврейка попадна в нашия нещастен ешелон.

Застанала до вратата, Софя Осиповна примижаваше, за да свикне с тъмното, и отговаряше на въпросите.

Едновременно с плача, стоновете, зловонието Софя Осиповна отведнъж се видя погълната от атмосферата на забравените от детинство думи, интонации…

Софя Осиповна понечи да влезе навътре във вагона, но не можа. В тъмното напипа слабичко краче в късо крачолче и каза:

— Извинявай, момченце, да не те ударих?

Но момчето не й отговори. Софя Осиповна произнесе в тъмното:

— Майко, защо не поотместите нямото си синче? Не мога непрекъснато да стоя права.

От ъгъла един истеричен мъжки глас подигравателно отвърна:

— Трябваше предварително да ни биете телеграма, щяхме да ви приготвим стая с баня.

Софя Осиповна ясно и отсечено изрече:

— Глупак.

Една жена, чието лице вече можеше да се различи в мрака, каза:

— Седнете до мен, тук има много място.

Софя Осиповна почувства, че пръстите й бързо, ситно треперят.

Беше светът, познат й от детството, светът на еврейската махала, и тя усети как всичко в този свят е променено.

Във вагона пътуваха работници от задруги, един радиомеханик, курсистки от педагогически техникум, преподаватели от занаятчийски училища, един инженер от консервен завод, един зоотехник, едно младо момиче — ветеринарна лекарка. По-рано еврейската махала не познаваше такива професии. Но нали Софя Осиповна си беше същата, онази, която някога се бе страхувала от татко, от баба. И може би този нов свят е същият, не е променен? Но всъщност не е ли все едно — еврейската махала, нова или стара, се търкаля надолу, към бездната.

Тя чу как глас на млада жена произнесе:

— Съвременните германци са диваци, те дори не са чували за Хайнрих Хайне.

От другия ъгъл мъжки глас присмехулно отговори:

— Ама в крайна сметка тези диваци ни карат нанякъде, като че сме говеда. С какво ни помогна този Хайне?

Разпитваха Софя Осиповна за положението по фронтовете и тъй като не чуха от нея нищо добро, обясниха й, че сведенията й са неверни, и тя разбра, че конският вагон си има своя стратегия, основана върху страстното желание да съществува на Земята.

— Нима не знаете, че на Хитлер е изпратен ултиматум незабавно да пусне всички евреи?

Да, да, разбира се, така е. Когато чувството на овча скръб, на обреченост се сменяше с парливото усещане за ужаса, на помощ на хората идваше безсмисленият опиум — оптимизмът.

Скоро интересът към Софя Осиповна се притъпи и тя се превърна в пътничка, която не знае къде и защо я карат, също като останалите. Никой не я попита за собственото и бащиното й име, фамилното никой не запомни.

Софя Осиповна дори се учуди — само няколко дни бяха достатъчни, за да се измине обратният път от човека до мръсното и нещастно, лишено от име и свобода животно, докато пътят до човека е продължил милиони години.

Тя бе поразена, че в огромното сполетяло хората бедствие те продължават да се вълнуват от житейски дреболии, че се дразнят от нищо и никакво.

Една възрастна жена й зашепна:

— Виж я, докторке, оная грандама, седи до цепнатинката, сякаш само нейното дете трябва да диша кислород. Пани е тръгнала на курорт.

През нощта влакът спира на два пъти и всички се вслушваха в скърцащите стъпки на охраната, във всяка неясна руска и немска дума.

Ужасно звучеше езикът на Гьоте по нощните руски гарички, но още по-зловеща им изглеждаше родната руска реч на хората, служещи в германската охрана.

На разсъмване Софя Осиповна като всички изпитваше болезнен глад и мечтаеше за глътка вода. И мечтата й беше хилава, плаха, тя си представяше смачкана консервена кутия с малко топла и замърсена водица на дъното. Почесваше се с краткото, бързо движение, с което куче се чисти от бълхите.

Сега, мислеше си Софя Осиповна, тя разбра разликата между живота и съществуването. Животът — той свърши, секна, а съществуването се проточи, продължи. И макар то да беше жалко, мизерно, мисълта за насилствена смърт изпълваше душата й с ужас.

Заваля, няколко капки влязоха през зарешетеното прозорче. Софя Осиповна откъсна от подгъва на ризата си тънка ивичка и се премести към стената на вагона, после провря плата през малката цепнатинка и зачака да се напои с дъждовна влага. След това дръпна парцалчето и го задъвка, прохладно и мокро. А до стените и по ъглите на вагона хората също взеха да късат парцалчета, тогава Софя Осиповна изпита гордост — бе изобретила начин да се лови, да се използва дъждът.

Момчето, което Софя Осиповна бе блъснала снощи, седеше наблизо и следеше как хората провират парцалчета през цепнатините между вратата и пода. В мъждивата светлина тя видя неговото мършаво, остроносо лице. Изглежда, беше на около шест годинки. Софя Осиповна си помисли, че през цялото време, откак бе влязла във вагона, никой не заговори това момче и то седеше неподвижно, на никого не продума. Подаде му мокрото парцалче и каза:

— Вземи, момченце.

То мълчеше.

— Вземи, вземи — повтори тя и нерешително протегна ръка.

— Как се казваш? — попита го.

То тихо отговори:

— Давид.

Нейната съседка, Муся Борисовна, й разказа, че Давид бил дошъл на гости на баба си от Москва и войната го разделила от майка му. Баба му загинала в гетото, а роднината на Давид — Ребека Бухман, която пътувала с болния си съпруг, дори не позволявала на момчето да седи до нея.

До вечерта Софя Осиповна чу безброй разговори, разкази, спорове, тя също говори и спори. Когато се обръщаше към събеседниците си, казваше:

— Бридер иден^[1], чуйте какво ще ви кажа.

Много хора очакваха с надежда края на пътуването, смятаха, че ги карат в лагери, където всеки ще работи по специалността си, а болните ще бъдат настанени в инвалидни бараки. Всички почти непрекъснато говореха за това. А тайният ужас, немият, мълчалив вой не отминаваше, живееше в душата.

Софя Осиповна научи от хорските разкази, че в човека живее не само човещина. Разказаха й за една жена, която сложила парализираната си сестра в корито и в зимната нощ я изтътрила на улицата, замразила я. Разказаха й, че имало майки, които убивали децата си, и в техния вагон имало една такава. Разказаха й за хора, които като плъхове с месеци се криели в канализацията и се хранели с нечистотии, били готови на всякакво страдание, само да съществуват.

Животът на евреите при фашизма беше ужасен, а евреите не бяха нито светци, нито злодеи, те бяха хора.

Чувството на жал, което изпитваше Софя Осиповна към хората, се усилваше особено много, щом погледнеше малкия Давид.

Обикновено той мълчеше и седеше неподвижно. От време на време вадеше от джоба си омачкана кибритена кутийка и надничаше в нея, после пак скриваше кутийката в джоба си.

Няколко денонощия Софя Осиповна не мигна, не й се спеше. И тази нощ седеше будна в зловонния мрак. „А къде ли е сега Женя Шапошникова?“ — сети се изведнъж. Слушаше бълнуванията, подвикванията и си мислеше, че в спящите тревожни глави сега с ужасна жива сила се нижат картини, непредаваеми с думи. Как да ги запазиш, как да ги спреш като на снимка — в случай че човекът остане да живее на Земята и поиска да научи какво е било преди него?…

„Злата! Злата!“ — извика ридаещ мъжки глас.