Василий Гросман
Живот и съдба (195)

57

Вечери в селцето край „Лубянка“…

След разпитите Кримов лежеше на леглото, стенеше, мислеше, разговаряше с Каценеленбоген.

Сега вече не му изглеждаха невероятни влудяващите признания на Бухарин и Риков, на Каменев и Зиновиев, процесът срещу троцкистите, срещу дясно-левичарските центрове, съдбата на Бубнов, Муралов, Шляпников. Тук одираха кожата от живото тяло на революцията, с тази кожа искаше да се нагизди новото време, а кървавото живо месо, димящите вътрешности на пролетарската революция отиваха на бунището, новото време не се нуждаеше от тях. Трябваше им кожата на революцията, затова одираха тази кожа от живи хора. Онези, които я навличаха, говореха с думите на революцията, повтаряха нейните жестове, но имаха друг мозък, други бели дробове, черен дроб, очи.

Сталин! Великият Сталин! Може би човекът с желязната воля беше най-безволевият от всички. Роб на времето и обстоятелствата, смирен покорен слуга на днешния ден, разтварящ вратите пред новото време.

Да, да, да… А онези, които не се кланяха пред новото време, отиваха на бунището.

Сега той знаеше как са изтръгвали признанията. Обискът, отпраните копчета, свалените очила са създавали усещане за физическа нищожност. В следователския кабинет осъзнава, че участието му в революцията, в гражданската война нищо не означава, неговите знания, работата му — всичко е нищожно! И ето го, значи, второто: човекът е нищожен не само физически.

Онези, които са продължавали да настояват за правото си да бъдат хора, са били подлагани на разколебаване и разрушаване, на разсичане, прекършване, размиване и разпадане, за да бъдат доведени до такава ронливост, трошливост, пластичност и слабост, при каквато хората вече не търсят нито справедливост, нито свобода, нито дори спокойствие, а искат единствено да ги отърват от живота, който им е станал омразен.

В единството на физическия и духовния човек се е заключавал почти винаги безпогрешният ход на следователската работа. Душата и тялото са скачени съдове и разрушавайки, смазвайки отбраната на физическото естество на човека, нападащата страна винаги успешно е въвеждала в атака своите подвижни средства, овладявала е душата и е докарвала човека до пълна капитулация.

Нямаше сили да мисли за всичко това, нямаше сили и да не мисли за него.

Кой го е предал? Кой е направил донос? Кой го е наклеветил? Но той чувстваше, че сега този въпрос не го вълнува.

Винаги се бе гордял с умението си да подчинява своя живот на логиката. Но сега не беше така. Логиката му говореше, че сведенията за разговора му с Троцки е дала Евгения Николаевна. А целият му днешен живот, борбата му със следователя, способността му да диша, да остава другарят Кримов се бяха крепили върху вярата, че Женя не би могла да го стори. Учудваше се как е могъл за няколко минути да изгуби увереността си в това. Нямаше сила, която би отнела вярата му в Женя. Той вярваше, макар да беше сигурен, че никой освен Евгения Николаевна не е знаел за разговора му с Троцки, вярваше, макар да знаеше, че жените изневеряват, жените са слаби, че Женя го бе изоставила, бе го напуснала в тежък момент от живота му.

Разказа на Каценеленбоген за разпита, но за този случай — нито дума.

Каценеленбоген сега не се правеше на шут, не обръщаше всичко на шега.

Наистина, Кримов не беше се излъгал в него. Той беше умен. Но това, което говореше, беше страшно и странно. Понякога Кримов оставаше с чувството, че няма нищо несправедливо в затварянето на стария чекист в килия на вътрешния затвор. Не можеше да бъде другояче. Понякога на Кримов му се струваше, че е луд.

Той беше поет, певец на органите за държавна сигурност.

С възхищение разказа на Кримов как на последния партиен конгрес Сталин по време на една почивка попитал Ежов защо е допуснал увлечения и крайности в наказателната политика и когато стъписаният Ежов отговорил, че е изпълнявал преките указания на Сталин, вождът се обърнал към заобиколилите го делегати и тъжно продумал: „И това го казва партиен член“.

Разказа за ужаса, който изпитвал Ягода…

Спомняше си за великите чекисти, ценители на Волтер, познавачи на Рабле, почитатели на Верлен, ръководили някога работата в голямото безсънно здание.

Разказа за един дългогодишен московски палач, симпатичен и кротък дядка, латвиец, който след екзекуцията искал разрешение да предаде дрехите на екзекутирания на някое сиропиталище. И веднага след това разказа за друг изпълнител на присъди — той пък пиел денонощно, било му чоглаво без работа, а когато го съкратили, започнал да обикаля из подмосковските совхози и да коли свине, донасял си по бутилка свинска кръв — разправял, че лекарят му бил предписал да пие свинска кръв срещу малокръвие.

Разказа как през 1937 година всяка нощ се изпълнявали стотици присъди на осъдени без право на кореспонденция, как по цяла нощ пушели комините на московския крематориум, как мобилизираните за изпълняване на присъдите и откарване на труповете комсомолци полудявали.

Разказа за разпита на Бухарин, за упорството на Каменев. А веднъж разговаряха цялата нощ, чак до сутринта.

Тази нощ чекистът разви своята теория, направи обобщения.

Каценеленбоген разказа на Кримов за невероятната съдба на непмана инженер Френкел. В началото на непа Френкел построил в Одеса завод за мотори. В средата на двайсетте години го арестували и го изпратили в Соловки. Докато бил в Соловецкия лагер, Френкел изготвил и предложил на Сталин гениален проект — старият чекист произнесе именно тази дума: „гениален“.

В проекта подробно, с икономически и технически обосновки се говорело за използването на огромните маси затворници за построяване на пътища, язовири, хидроцентрали, изкуствени водохранилища.

Затвореният непман станал генерал-лейтенант от НКГБ — Стопанинът оценил мисълта му.

В простотата на труда, обусловен от простотата на арестантските роти и старата каторга, труд с лопата, кирка, брадва и трион, нахлул двайсетият век.

Лагерният свят започнал да всмуква прогреса, той притеглял в своята орбита електровози, ескалатори, булдозери, електрически триони, турбини, подкопни машини, огромно количество автомобили и трактори. Лагерният свят усвоявал транспортната и свързочната авиация, радиовръзките и селекторните връзки, автоматичните стругове, най-модерните системи за обогатяване на руди; лагерният свят проектирал, планирал, чертаел, раждал рудници, заводи, нови морета, гигантски електроцентрали.

Той се развивал стремително и старата каторга изглеждала край него смешна, трогателна като детски кубчета.

Но лагерът, продължи Каценеленбоген, въпреки това не успявал да върви в крак с живота, който го захранвал. Все така оставали неизползвани много учени и специалисти — те нямали отношение към техниката и медицината…

Историци със световноизвестни имена, математици, астрономи, литературоведи, географи, специалисти по световна живопис, учени, владеещи санскрит и древни келтски наречия, нямали какво да правят в системата на ГУЛАГ. В своето развитие лагерът още не бил дорасъл до използване на тези хора по специалността им. Те били общи работници или така наречените малоумници из канцеларийките и в културно-възпитателните части — КВЧ, или пък се мотаели из инвалидните лагери и не намирали приложение на своите знания, често огромни, не само с общоруска, но и със световна ценност.

Кримов слушаше Каценеленбоген, имаше чувството, че учен говори за големия труд на живота си. Той не само възпяваше и славеше. Той беше изследовател, сравняваше, изтъкваше недостатъци и противоречия, сближаваше, противопоставяше.

Недостатъци — естествено, в несравнимо по-мека форма — съществували и от другата страна на лагерната бодлива тел. В живота има доста хора, които вършат не това, което биха могли, и не така, както биха могли — в университети, в редакции, в изследователски институти на Академията.

В лагерите, говореше Каценеленбоген, криминалните престъпници господствали над политическите затворници. Разюздани, невежи, мързеливи и подкупни, склонни към кървави побоища и грабежи, криминалните спъвали развитието на трудовия и културния живот на лагерите.

И веднага добави, че всъщност и от другата страна на бодливата тел нискообразовани, неинтелигентни и ограничени хора ръководели работата на учени и на бележити дейци на културата.

Лагерът давал един вид хиперболично, увеличено отражение на извънлагерния живот. Ала действителността от двете страни на телта не била противоположна, а отговаряла на закона за симетрията.

И ето, че той заговори не като певец, не като мислител, а като пророк.

Ако системата на лагерите се развива смело, последователно, ако тя бъде освободена от спирачките и недостатъците, това развитие ще доведе до заличаване на границите. На лагера предстои да се слее с извънлагерния живот. В това именно сливане, в унищожаването на противоположността между лагера и извънлагерния живот ще блесне зрелостта, тържеството на великите принципи. При всичките си недостатъци лагерната система притежава едно решаващо предимство. Само в лагера на принципа на личната свобода в абсолютно чиста форма е противопоставен висшият принцип — разумът. Този принцип ще изведе лагера до висотата, която ще му позволи да се самозакрие, да се слее с живота на селото и града.

Каценеленбоген бил ръководил лагерни конструкторски бюра и там се убедил, че учените, инженерите са в състояние да решават най-сложни въпроси в лагерни условия. Не можели да им се опрат никакви проблеми на световната научна и техническа мисъл. Необходимо било само хората разумно да се ръководят и да им се създават добри битови условия. Старата приказка, че без свобода нямало наука, била абсолютно невярна.

— Когато нивата се изравнят — каза той — и ние поставим знак за равенство между живота от едната и от другата страна на бодливата тел, не ще има нужда от репресии, ще престанем да пишем заповеди за арестуване. Ще срутим затворите и политизолаторите, КВЧ — културно-възпитателната част — ще се справя с всякакви аномалии. Мохамед и планината ще тръгнат, за да се срещнат.

Премахването на лагерите ще бъде тържество на хуманизма и същевременно хаотичният, първобитен, пещерен принцип на личната свобода няма да спечели, няма да надигне глава. Напротив, той ще бъде напълно преодолян.

След дълго мълчание той каза, че може би след векове ще се самозакрие и тази система и в своето самозакриване ще породи демокрация и лична свобода.

— Нищо не е вечно под Луната — каза той, — но аз не бих искал да живея в това бъдещо време.

Кримов му каза:

— Вашите мисли са безумни. Душата и сърцето на революцията не се състоят в това. Казват, че психиатри, които са работили дълго време в психиатрични клиники, също полудяват. Извинете, но вашето място наистина е в затвора. Вие, другарю Каценеленбоген, приписвате на органите на сигурността атрибути на божество. Наистина е дошло време да ви сменят.

Каценеленбоген добродушно кимна:

— Да, аз вярвам в Бог. Аз съм неук, вярващ старец. Всяка епоха създава божество по свое подобие. Органите на сигурността са разумни и могъщи, те са господарите на човека от двайсетия век. Някога подобна сила, обожествявана от човека, са били земетресенията, светкавиците и гръмотевиците, горските пожари. Обаче в затвора съм не само аз, а и вие. И вас е дошло време да ви сменят. Някой ден ще се разбере кой все пак е правият — вие или аз.

— А дядката Дрелинг сега си пътува за вкъщи, за своя лагер — подхвърли Кримов, знаеше, че тези думи ще изиграят ролята си.

И наистина, Каценеленбоген промълви:

— Ей това калпаво старче пречи на вярата ми.