Василий Гросман
Живот и съдба (15)

15

Нямаше писма от Толя… Сутрин Людмила Николаевна изпращаше майка си и мъжа си на работа, Надя на училище. Първа тръгваше майка й — беше химичка в лабораторията на прочутия казански завод за сапун. На минаване покрай стаята на зетя Александра Владимировна обикновено подхвърляше шегата, която беше чула от работниците в завода: „Управляващата класа е на работа от шест, а слугите на народа — от девет“.

След нея тръгваше на училище Надя, по-точно не тръгваше, а хукваше в галоп, защото беше невъзможно да я вдигнеш от леглото навреме, тя скачаше в последната минута, грабваше и навличаше чорапите, жилетката, напъхваше книги и тетрадки в чантата, давеше се с чая, докато закусваше, а вече тичешком по стълбището намотаваше шала и намяташе палтото.

Когато Виктор Павлович сядаше да закусва, чайникът беше вече изстинал след Надя и трябваше отново да се сгрява.

Александра Владимировна се ядосваше, когато Надя казваше: „Да можеше по-скоро да се измъкнем от тази дупка“. Надя не знаеше, че Державин навремето е живял в Казан, че тук са живели Аксаков, Толстой, Ленин, Зинин, Лобачевски, че Максим Горки някога е работил в една казанска фурна.

— Какво старческо безразличие — казваше Александра Владимировна и този упрек, отправен от старица към младо момиче, звучеше странно.

Людмила виждаше, че майка й продължава да се интересува от хората, от новата си работа. Редом с възхищението от душевната сила на тази жена у Людмила живееше съвсем друго чувство — как може в нещастието им да се интересува от хидрирането на мазнините, от казанските улици и музеи.

И когато веднъж Щрум каза на жена си нещо по повод душевната младост на Александра Владимировна, Людмила не се сдържа и отговори:

— Това маминото не е младост, а старчески егоизъм.

— Баба не е егоистка, тя е народничка — каза Надя и добави: — Народниците са добри хора, но не са много умни.

Надя винаги изказваше мнението си категорично и вероятно поради вечния недостиг на време — кратко. „Дрън-дрън“ — произнасяше тя с твърде много „р“. Следеше съобщенията на Совинформбюро, беше в течение на военните събития, намесваше се в разговори за политика. След лятната бригада обясняваше на майка си причините за лошата производителност на колхозния труд.

Не показваше на майка си бележките от училище и само веднъж сконфузено съобщи:

— Знаеш ли, намалиха ми поведението с една единица. Представяш ли си, математичката ме изгони от час. Пък аз на излизане викнах: „Гудбай!“ — и всички се разкикотиха.

Като много деца от заможни семейства, които преди войната не бяха имали материални и кухненски грижи, през евакуацията Надя често говореше за дажби, за добрите черти и недостатъците на разпределителите, научи предимствата на олиото пред маслото, силните и слабите страни на груханите варива, изгодата от захарта на бучки в сравнение с насипната.

— Знаеш ли какво? — казваше на майка си. — Реших: от днес нататък ми давай чай с мед вместо чай с кондензирано мляко. Мисля, че е по на сметка за мен, а за теб няма значение.

Понякога Надя се начумерваше, с презрителна усмивчица нагрубяваше възрастните. Веднъж пред майка си каза на баща си:

— Ти си глупак — изтърси го с такава злоба, че Щрум се слиса.

Понякога майката виждаше как, четейки книга, Надя плаче. Смяташе се за същество изостанало, без късмет, обречено да живее скучно, тежко.

— Никой не иска да дружи с мен, глупава съм, не съм интересна на никого — каза веднъж на масата. — Никой няма да се ожени за мен, ще завърша аптекарски курсове и ще живея на село.

— В далечните селца няма аптеки — каза Александра Владимировна.

— Относно омъжването прогнозата ти е прекалено мрачна — намеси се Щрум. — Напоследък си се разхубавила.

— Чудо голямо — каза Надя и злобно изгледа баща си.

А през нощта майката видя как Надя, хванала книжка с извадената си изпод юргана тънка гола ръка, четеше стихове.

Веднъж Надя донесе от академическия разпределител два килограма масло и голям пакет ориз и каза:

— Хората, включително и аз, сме мръсници и подлеци, възползваме се от всичко това. И татко подло заменя таланта си срещу масло. Сякаш болните, нискообразованите хора и слабите дечица трябва почти да гладуват, защото не знаят физика или не могат да изпълнят плана си на триста процента… Само избраници могат да плюскат масло.

А на вечеря предизвикателно изтърси:

— Мамо, дай ми двойна порция мед и масло, нали сутринта се успах.

По характер Надя много приличаше на баща си. Людмила Николаевна забелязваше, че именно чертите, по които дъщеря му приличаше на него, най-силно дразнят Виктор Павлович.

Веднъж Надя, точно повтаряйки интонацията на баща си, каза за Постоев:

— Хитрец, бездарник и мошеник!

Щрум се възмути:

— Как смееш ти, недоучена хлапачке, да говориш така за академик!

Но Людмила не беше забравила, че като студент Виктор казваше за много академични светила: „Нищожество, бездарник, дърдорко, кариерист!“

Людмила Николаевна разбираше, че на Надя не й е лесно в живота, твърде объркан, самотнически, тежък беше характерът й.

След излизането на Надя Виктор Павлович пиеше чай. Извъртайки очи, той се взираше в книгата, гълташе, без да дъвче, правеше глупави учудени физиономии, намираше пипнешком чашата и с поглед, забит в редовете, казваше: „Ако обичаш, долей ми по-горещ“. Тя познаваше всичките му жестове — ту започваше да се чеше по главата, ту издуваше устни, ту с изкривено лице си чоплеше зъбите — и често казваше:

— Господи, Витя, кога най-сетне ще идеш на зъболекар?

Знаеше, че той се чеше и издува устни, понеже се е замислил за работата си, а не защото го сърби главата или носът. Знаеше, че ако каже: „Витя, ти дори не чуваш какво ти говоря“, той, все така втренчил очи в книгата, ще отговори: „Всичко чувам и мога да повторя какво каза: «Витя, кога най-сетне ще идеш на зъболекар?»“ — после пак ще направи учудена физиономия, ще преглътне, шизофренично ще се накокошини — и всичко това ще означава, че преглеждайки работата на познат физик, за някои неща мисли като него, а за други — не. После Виктор Павлович дълго ще седи неподвижно, после ще започне да кима, някак покорно, старчески тъжно — вероятно такъв израз на лицето и очите имат хора, болни от тумор в мозъка. И отново Людмила Николаевна ще знае: Щрум мисли за майка си.

И когато той пиеше чай, размишляваше за работата си, пъшкаше, обзет от тъга, Людмила Николаевна гледаше очите, които бе целувала, къдравите коси, които бе галила, устните, които я бяха целували, клепките, веждите, ръцете с малки нежни пръсти, на които бе рязала ноктите, повтаряйки: „Ах, че си ми нескопосен“.

Тя знаеше всичко за него — че чете детски книжки преди лягане, как изглежда лицето му, когато отива в банята да си мие зъбите, познаваше звънкия му, леко потреперващ глас, когато с официален костюм започваше да чете доклад за неутронното излъчване. Знаеше, че обича украински борш с фасул, знаеше, че тихичко стене насън и се върти в леглото. Знаеше колко бързо се изтърква токът на лявата му обувка и се зацапват маншетите на ризите му; знаеше, че обича да спи на две възглавници; познаваше тайния му страх, когато пресичаше градските площади, познаваше мириса на кожата му, формата на дупките по чорапите му. Знаеше как си тананика, когато е гладен и чака да сервират яденето, каква е формата на палците на краката му, как му е казвала на галено майка му, когато е бил на две годинки; познаваше походката му — малко тътреше нозе; знаеше имената на момчетата, с които се беше бил в старшия подготвителен клас. Познаваше неговата присмехулност, навика му да се шегува с Толя, Надя, с колегите си. Дори сега, когато почти винаги беше в лошо настроение, Щрум я подкачаше за нейната близка приятелка Маря Ивановна Соколова — четяла малко и веднъж в разговор объркала Балзак с Флобер.

Много майсторски подкачаше Людмила и тя винаги се ядосваше. И сега сърдито, съвсем сериозно му възразяваше, защитавайки приятелката си:

— Вечно се присмиваш на хора, които са ми близки. Машенка има безпогрешен вкус, тя няма нужда много да чете, винаги чувства книгата.

— Дума да няма, дума да няма — казваше той. — Сигурна е, че Анатол Франс е написал „Макс и Мориц“.

Тя познаваше любовта му към музиката, неговите политически възгледи. Веднъж го видя разплакан, видя го как вбесен разкъса ризата си и като се оплете в наполеонките, заскача на един крак към нея с вдигнат юмрук, готов да я удари. Беше виждала неговата жестока, смела прямота, вдъхновението му; беше го виждала как декламира стихове; беше го виждала как взема очистително.

Чувстваше, че сега той й е обиден, макар че на пръв поглед нищо в отношенията им не беше се променило. Но промяна имаше, тя се изразяваше в едно — престана да разговаря с нея за работата си. Разговаряха за писмата от разни познати, за купоните за хранителни продукти и други стоки. Понякога споделяше по нещо и за института, за лабораторията, как се обсъждал планът на работата им, за сътрудниците: Савостянов дошъл на работа, след като пил цяла нощ, и заспал, лаборантките варели картофи в апарата под налягане, Марков подготвил нова серия опити.

Ала за работата си, онази, вътрешната, за която в целия свят разговаряше единствено с Людмила, престана изобщо да споменава.

Веднъж той се бе оплакал на Людмила Николаевна, че когато чете записките си за някои свои недовършени размисли дори пред най-близки приятели, на другия ден изпитва неприятно чувство — работата му се струва избледняла, не му се мисли за нея.

Единственият човек, пред когото разголваше своите съмнения, на когото четеше откъси от записките си, своите фантастични и самонадеяни хипотези, без после да му е неудобно, беше Людмила Николаевна.

Сега престана да разговаря с нея.

Разтоварваше се от лошото си настроение с обвинения срещу Людмила. Постоянно, неотстъпно мислеше за майка си. Мислеше за неща, за които никога не бе мислил, за които го бе накарал да мисли фашизмът — че е евреин, че майка му е еврейка.

Вътрешно упрекваше Людмила, задето се бе отнасяла студено с майка му. Веднъж й каза:

— Ако беше съумяла да заживееш в разбирателство с мама, сега тя щеше да е с нас в Москва.

А тя си припомняше всички грубости и несправедливости, които Виктор Павлович бе проявявал спрямо Толя — и, разбира се, имаше какво да си спомни.

Сърцето й се ожесточаваше, толкова несправедлив беше той към доведеника си, толкова лоши неща виждаше у Толя, толкова трудно му прощаваше недостатъците. А на Надя прощаваше и грубостта, и мързела, и нехайството, и нежеланието да помага на майка си в домакинството.

Тя мислеше за майката на Виктор Павлович — съдбата й беше ужасна. Но как можеше Виктор да изисква от Людмила приятелско отношение към Ана Семьоновна — нали Ана Семьоновна не обичаше Толя. Всяко нейно писмо, всяко нейно гостуване в Москва ставаха непоносими за Людмила тъкмо поради това. Надя, Надя, Надя… Надя имала очите на Виктор… Надя била разсеяна, Надя била остроумна, Надя била замислена. Нежността, любовта на Ана Семьоновна към сина й вървяха ръка за ръка с любовта и нежността й към внучката. А Толя не държал вилицата така, както я държал Виктор Павлович.

И странно, напоследък тя по-често отпреди си спомняше бащата на Толя, своя първи съпруг. Искаше й се да намери роднините му, по-голямата му сестра, те биха се радвали на очите на Толя, сестрата на Абарчук би откривала в очите на Толя, в изкривения му палец, в широкия нос очите, ръцете, носа на брат си.

И тъй като не искаше да си спомни всичко добро в отношението на Виктор Павлович към Толя, тя прощаваше на Абарчук всичко лошо, дори дето я заряза с бебето, като забрани Толя да носи фамилното име Абарчук.

Сутрин Людмила Николаевна оставаше вкъщи сама. Очакваше този час, близките й пречеха. Всички събития по света, пойната, съдбата на сестрите й, работата на мъжа й, характерът на Надя, здравето на майка й, съчувствието към ранените, болката за загиналите в плен при германците — всичко оживяваше чрез болката за сина й, чрез тревогата за него.

Тя усещаше, че чувствата на майка й, на мъжа й, на дъщеря й са излети от съвсем друга руда. Тяхната привързаност и обич към Толя според нея бяха дълбоки. За нея Толя беше целият свят, за тях — само частица от света.

Минаваха дни, минаваха седмици — писмо от Толя не идваше.

Всеки ден радиото предаваше съобщенията на Совинформбюро, всеки ден вестниците бяха изпълнени с войната. Съветските войски отстъпваха. В съобщенията и във вестниците се говореше за артилерията. Толя служеше в артилерията — писмо от Толя не идваше.

Тя си мислеше: един човек истински разбира мъката й — Маря Ивановна, жената на Соколов.

Людмила Николаевна не обичаше да се сприятелява с жените на професорите, дразнеха я техните приказки за научните успехи на съпрузите им, за рокли, за домашни помощнички. Но вероятно заради това, че мекият характер на стеснителната Маря Ивановна беше пълна противоположност на нейния и защото я трогваше отношението на Маря Ивановна към Толя, тя много се привърза към тази жена.

С нея Людмила разговаряше за Толя по-свободно, отколкото с мъжа си и с майка си, и всеки път й ставаше по-спокойно, по-леко на душата. И макар че Маря Ивановна почти всеки ден се отбиваше у Щрумови, Людмила Николаевна се чудеше защо ли толкова отдавна не се е мяркала приятелката й, надничаше през прозореца — дали не се вижда слабичката фигура на Маря Ивановна, нейното мило лице.

А писма от Толя не идваха.