Василий Гросман
Живот и съдба (201)

63

Цяла нощ в къщата беше задушно от напалената още от вечерта печка.

Квартирантката и мъжът й, който пристигна снощи — ранен, излязъл от болницата военен, не спаха почти до сутринта. Шепнеха си, за да не събудят старата хазайка и момиченцето, което спеше на сандъка.

Старата се помъчи да заспи, но не можа. Ядосваше се, че квартирантката и мъжът й си шепнат — това й пречеше, тя неволно се ослушваше, мъчеше се да свързва откъслечните думи, които стигаха до нея.

Струваше й се, че ако говореха по-високо, щеше да послуша малко и да заспи. Дори понечи да потропа по стената и да каже: „Хайде сега, какво си шепнете, кой се интересува от вашите приказки?“

На няколко пъти старицата улавяше отделни фрази, после шепотът пак ставаше неразбираем.

Военният каза:

— Ида от болницата, не можах дори едно бонбонче да ви донеса. Виж, ако идвах от фронта, друго беше.

— Аз пък — отвърна квартирантката — те нагостих само с картофи, изпържени с олио.

После от шепота им вече нищо не се разбираше, после квартирантката май се разплака.

Старицата чу как тя каза:

— Моята любов те е опазила.

„Ох, калпазанино“ — помисли си старицата за военния.

Старицата задряма за няколко минути, изглежда, бе изхъркала, защото гласовете станаха по-силни.

Събуди се и се ослуша:

— Пивоваров ми писа до болницата, че тия дни тъкмо ми дали чин подполковник и веднага ме представили за полковник. Командармът лично. Нали той ме сложи да водя дивизията. И за орден „Ленин“. И всичко това — заради онзи бой, когато седях като глупак, жив заровен в цеха, без връзка с батальоните, и пеех. Все ми тежи чувството, че съм измамник. Нямаш представа колко ми е неудобно.

После те явно забелязаха, че старицата не хърка, и зашепнаха.

Старицата беше самотна, нейният дядо беше умрял преди войната, единствената й дъщеря не живееше с нея, работеше в Свердловск. Нямаше никого на фронта и не можеше да разбере защо толкова я натъжи пристигането на военния.

Не обичаше квартирантката си, тя й се виждаше лекомислена, несамостоятелна жена. Ставаше късно, момиченцето й ходеше окъсано, ядеше, каквото намери. Квартирантката повече мълчеше, седеше до масата и гледаше през прозореца. А понякога нещо я прихващаше, та се залавяше за работа, тогава се оказваше, че за всичко я бива: и да шие, и пода да измие, и хубава супа да свари, умееше дори да дои кравата, нищо че беше гражданка. Види се, нещо не беше с ума си. И момиченцето й беше нефелно. Много обичаше да си играе с бръмбари, скакалци, хлебарки, и то някак шантаво, не като другите деца — целува бръмбарите, разказва им нещо, после ги пусне, па ревне, вика ги, хем по име. Есенес старицата й донесе от гората таралежче, момиченцето не се отделяше от него — където то, там и тя. Таралежчето изгрухти, тя примре от радост. Таралежчето се пъхне под скрина, тя седне на пода до скрина и го чака, казва на майка си: „Тихо, той си почива“. А когато таралежът избяга в гората, два дни не хапна нищо.

Старицата все се плашеше, че квартирантката ще се обеси, чудеше се: къде ли ще дява момиченцето? Не й трябваха нови грижи на стари години.

— Не съм длъжна никому — казваше тя и наистина я измъчваше мисълта: ще стане една сутрин, а квартирантката й — увиснала на въжето. Къде ще дява туй дете?

Тя смяташе, че мъжът на квартирантката я е зарязал, че си е намерил някоя по-млада на фронта, та затуй е такава умислена. Рядко идваха писма от него, а когато идваха, тя не се развеселяваше. Нищо не можеше да измъкне от нея — все мълчеше. И съседките забелязваха, че квартирантката й е чудата.

Старицата доста бе препатила с мъжа си. Той беше пияница, скандалджия. И биеше не като хората, ами все гледаше да я цапне я с ръжена, я с тояга. И дъщерята биеше. И трезвен не беше свят — скръндза, заядлив, все си пъхаше носа в гърнетата, като жена: нищо не му харесваше. Учеше я да готви, не била купила каквото трябвало, неправилно дояла кравата, лошо оправяла леглото. И всяка втора дума му беше псувня. И нея научи, малко нещо да не й е по сърце, и тя псуваше. Псуваше дори любимата си крава. Когато мъжът й умря, една сълза не отрони. И до стари години я напъваше за оная работа. Какво да го правиш, пияница. Поне от щерката да се свенеше, срам я беше само като си спомнеше. А пък как хъркаше, особено пиян. Кравата пък така й бягаше, така й бягаше, че… Хрумне й нещо и побегне от стадото, за стар човек ли е да я гони.

Старицата ту се вслушваше в шепота зад преградката, ту си спомняше тежкия живот с мъжа си и покрай яда изпитваше и жал към него. Все пак тежка му беше работата, малко печелеше. Ако не беше кравата, съвсем щяха да я закършат. Че и умря, защото се нагълта с прахоляци в рудника. Пък тя не умря, на, жива е. А той навремето й донесе гердан от Екатеринбург, сега го носи дъщерята…

Рано сутринта, още преди да се събуди момиченцето, двамата отидоха до съседното село за хляб, там срещу военния пътен купон можеше да се вземе бял хляб.

Вървяха мълчаливо, хванати за ръце, трябваше да изминат километър и половина през гората, да слязат до езерото, а оттам — все по брега.

Снегът още не беше се стопил и изглеждаше синкав. В неговите едри грапави кристали се зараждаше, наливаше се синевата на езерната вода. По слънчевия склон на хълма снегът се топеше, водата шумеше в крайпътната канавка. Блясъкът на снега, на водата, на скованите от лед локви заслепяваше. Светлината беше толкова много, че трябваше да се промъкват през нея като през храсталак. Тя ги безпокоеше, пречеше им и когато стъпваха върху замръзналите локвички и разтрошеният лед лумваше на слънцето, на тях им се струваше, че под краката им хрупа светлина, раздробява се на бодливи, остри късчета лъчи. Светлината се лееше в крайпътната канавка, а там, където камъни преграждаха канавката, светлината се издуваше, разпенваше се, звънтеше и ромолеше. Пролетното слънце бе слязло съвсем близо до земята. Въздухът беше едновременно прохладен и топъл.

Той имаше чувството, че гърлото му, обгорено от студовете и от водката, осаждено от тютюна и от барутните газове, от праха и от псувните, сега е измито, изплакнато от светлината, от небесната синева. Двамата влязоха в гората, под сянката на първите борове пазачи. Тук снегът лежеше като плътна, неразтопима пелена. По боровете, сред зеленото колело на клоните, се трудеха катерички, а долу, върху бонбонената повърхност на снега, лежаха в широк кръг изгризани шишарки, оръфан от малките зъбки дървесен паспал.

В гората беше тихо, защото светлината, възпирана от многоетажните борови клони, не шумеше, не прозвънваше, а сякаш внимателно бе обвила земята.

Те вървяха все така мълчаливо, бяха заедно и това бе достатъчно, за да се разхубави всичко наоколо, за да дойде пролетта.

Без да се сговарят, спряха. Два отяли си синигера бяха кацнали на елхово клонче. Червените издути гърди на синигерите им заприличаха на цветя, разцъфнали върху омагьосания сняг. Странна, чудновата беше в този час тишината.

Тя пазеше спомена за поколението на ланшната шума, за отзвучалите дъждове, за свитите и напуснати гнезда, за детството, за безрадостния труд на мравките, за вероломството и злодеянията на лисиците и ястребите, за световната война на всички срещу всички, за злобата и добротата, родени в едно сърце и с това сърце умрели, за бурите и гръмотевиците, от които потръпваха сърцата на зайците и стъблата на боровете. В прохладния сумрак под снега спеше един отишъл си живот — радостта на любовните срещи, априлският плах птичи брътвеж, запознанството със странните, а после близки съседи. Спяха силните и слабите, смелите и боязливите, щастливите и нещастните. В опустял и изоставен дом — последно сбогуване с умрелите, с онези, които са го напуснали навеки.

Ала сред горския студ пролетта се чувстваше по-изострено, отколкото на огряната от слънце равнина. В тази горска тишина имаше повече печал, отколкото в тишината на есента. В нейната безезична немота се долавяше вопълът за умрелите и яростната радост на живота…

Още е тъмно и студено, ала съвсем скоро ще се разтворят вратите и кепенците и празният дом ще оживее, ще се изпълни с детски смях и плач, припряно ще затупкат мили женски стъпки, ще обходи къщата уверен стопанин.

Те стояха с торбичките за хляб в ръце и мълчаха.