Василий Гросман
Живот и съдба (53)

53

На Новиков му се видя странно, че Гетманов, след като прочете писмото, получено от къщи, каза: „Съпругата ни жали, бях й писал в какви условия живеем“.

Този тежък според комисаря живот смущаваше Новиков с разкоша си.

Той за пръв път си избра сам къща за живеене. Веднъж на тръгване за бригадата спомена, че не му харесва диванът на хазаите, и когато се върна, намери вместо диван кресло с дървена облегалка и адютантът му Вершков притеснено го попита дали креслото е по вкуса му.

Готвачът го питаше: „Харесва ли ви боршът, другарю полковник?“

От дете обичаше животните. И сега под кревата му живееше един таралеж, нощем тичаше из стаята и петичките му тупкаха свойски, а в клетка с емблема танк, изработена от ремонтниците, гризеше лешници млада катеричка. Катеричката бързо свикна с Новиков и понякога се наместваше в скута му и го поглеждаше с детински доверчиви и внимателни очички. Всички бяха внимателни и добри към животинчето: и адютантът Вершков, и готвачът Орленев, и шофьорът на уилиса Харитонов.

Всичко това не изглеждаше на Новиков дребно, незначително. Когато преди войната донесе в блока на командния състав кученце и то изгриза чехъла на съседката — жената на полковника, и за половин час направи три локви, в общата кухня се вдигна такава дандания, че Новиков бе принуден начаса да се раздели с кучето.

Настъпи денят на заминаването и сложният конфликт между командира на танковия полк и неговия началник-щаб остана неразрешен.

Настъпи денят на заминаването и с него — грижите за горивото, за продоволствието за из път, за реда на товаренето по ешелони.

Започна да го вълнува мисълта за бъдещите съседи, чиито стрелкови и артилерийски полкове днес излизаха от резерва, движеха се към железопътната линия, вълнуваше го мисълта за човека, пред когото щеше да заеме стойка „мирно“ и да каже: „Другарю генерал, разрешете да доложа…“

Настъпи денят на заминаването — не успя да види брат си, племенницата. Когато тръгваше за Урал, си мислеше — брат му е наблизо, а излезе, че не намери време за него.

Ето, вече на командира на корпуса докладваха за движението на бригадите, за железопътните платформи за тежките машини, а също и че таралежът и катеричката са пуснати в гората на свобода.

Трудно е да си стопанин, да отговаряш за всяка дреболия, да проверяваш всяка подробност. Ето, танковете вече са настанени по платформите. Но дали не са забравили да поставят машините на спирачка, включили ли са на първа предавка, закрепили ли са куполите с оръдието напред, плътно ли са затворени капаците на люковете? Приготвили ли са дървените накладки, за да закрепят танковете, да ги обезопасят от люшкането на вагоните?

— Ех, защо ли не извъртим едно прощално преферансче? — рече Гетманов.

— Не възразявам — отвърна Неудобнов.

Ала на Новиков му се искаше да излезе на въздух, да остане сам.

В този тих предвечерен час въздухът беше учудващо прозрачен и най-незабележимите и скромни предмети изглеждаха ясно очертани и изпъкнали. Пушекът изтичаше от комините, без да се закъдря, източваше се на съвършено вертикални прави струи. Пращяха дървата в полевите кухни. Насред улицата стоеше тъмновежд танкист с момиче, то прегърна момчето, сложи глава на гърдите му, заплака. От щабните помещения изнасяха сандъци и куфари, пишещи машини в черни калъфи. Свързочниците сваляха връзката, прокарана до бригадните щабове, тлъстите черни кабели се навиваха на макарите. Оставеният зад бараките щабен танк пухтеше, гърмеше, пушеше, готвейки се за поход. Шофьорите наливаха гориво в новите товарни фордове, сваляха от капаците плътните чергила. А светът наоколо бе замрял.

Новиков стоеше на стълбището пред къщата, оглеждаше се наоколо — и кълбото от суетни и грижи се търколи далече от него.

Привечер той пое с уилиса по пътя към гарата.

Танковете излизаха от гората.

Осланената земя прозвънваше под тежестта им. Вечерното слънце огряваше върховете на далечната елова гора, откъдето се задаваше бригадата на подполковник Карпов. Полковете на Макаров се придвижваха сред младите брези. Танкистите бяха украсили броните с клонки, сякаш еловите иглици и брезовите листа бяха родени заедно с бронята на танковете, с бученето на моторите, със сребърното скърцане на гъсениците.

Видят ли тръгнали към фронта резерви, военните казват: „Сватба ще се вдига!“

Новиков спря встрани от пътя и се загледа в минаващите край него машини.

Колко драми, колко странни и смешни истории се развиха тук! За какви ли само извънредни произшествия не му бяха докладвали!… Веднъж по време на закуска в щабния батальон намерили в супата жаба… Младши лейтенант Рождественски, младеж със средно образование, както си чистел автомата, случайно ранил в корема другаря си, след което се самоуби. Един червеноармеец от мотострелковия полк отказа да положи военна клетва, заяви: „Аз се кълна само в църква“.

Синкава и сива мъглица полепваше по крайпътните храсти.

Много различни мисли се рояха в главите под тези кожени шлемове. Сред тях имаше и мисли, общи за целия народ — мъка поради войната, обич към родната земя, но имаше и невероятни различия, именно онези, които правят общото у хората прекрасно.

Ах, Боже мой, Боже мой… Колко са много — в черни комбинезони, препасани с черни колани. Началството е подбрало момчета, широки в раменете, нисички на ръст, та по-лесно да влизат през люка, да могат да се движат из танка. Колко еднакви отговори има в анкетите им — и за бащи и майки, и за година на раждане, и за завършено училище, и за курсове за трактористи. Зелените сплескани танкове „трийсет и четворки“ се сливат с еднакво вдигнатите капаци на люковете, с еднакво прикрепения към зелената броня брезент. Един танкист си тананика; втори, притворил очи, е изпълнен със страх и лоши предчувствия; трети мисли за родния си дом; четвърти дъвче хляб със салам и мисли за салама; пети, зинал, се мъчи да разпознае каква е птицата, кацнала на дървото — не е ли папуняк; шести се тревожи дали вчера не е обидил с груби думи другаря си; седми, преизпълнен с хитра и неизстиваща злоба, мечтае да фрасне по муцуната своя неприятел — командира на „трийсет и четворката“, която се движи най-отпред; осми реди наум стихове — сбогуване с есенната гора; девети мисли за гърдите на една мома; десети съжалява кучето — усетило, че го изоставят сред опустелите блиндажи, се хвърли върху бронята на танка и се замоли на танкиста, бързо и жално завъртя опашка; единайсети си мисли колко хубаво би било да се скрие в гората, да живее сам в малка къщурка, да се храни с горски плодове, да пие изворна вода и да ходи бос; дванайсети си прави сметки, дали да се престори на болен и да се скатае в някоя болница; тринайсети за кой ли път разказва приказка, която е чул още като дете; четиринайсети си спомня един разговор със своето момиче и не тъгува, че раздялата им е вечна, а се радва; петнайсети си мисли за бъдещето: добре ще е след войната да стане управител на гостилница.

„Ох, момчета“ — мисли си Новиков.

Те го гледат. Сигурно проверява дали е в ред униформата им, слуша моторите и по слух определя опита и неопитността на механиците водачи, следи дали спазват определената дистанция машините и поделенията, не се ли изпреварват лудите глави.

А той ги гледа и е същият като тях — каквото вълнува тях, вълнува и него: и мисълта за бутилката коняк, отворена лично от Гетманов, и какъв тежък човек е Неудобнов, и че няма вече да ловуват в Урал, а последният лов излезе неуспешен — с пукотевица на автомати, с много водка, с идиотски вицове… и мисълта, че ще види жената, която обича от дълги години… когато преди шест години научи, че се е омъжила, написа рапорт-писмо: „Излизам в безсрочен отпуск, приложение — наган X-10322“ — тогава служеше в Николск-Усурийск, ала не натисна спусъка…

Плахи, мрачни, весели и студени, замислени, женкари, безобидни егоисти, скитници, скъперници, съзерцатели, добряци… Ето ги, тръгнали на бой за общото справедливо дело. Тази истина е толкова проста, че ти се струва неудобно да говориш за нея. Но за тази проста истина забравят тъкмо онези, които би трябвало да се ръководят от нея.

Някъде тук се крие решението на стария спор — заради съботата ли живее човек?^[1]

Колко са дребни мислите за ботушите, за изоставеното кученце, мисълта за къща в затънтено селце, омразата към другаря, който ти е отнел момичето… Но ето къде е същината.

Човешките обединения, техният смисъл са определени от една-единствена важна цел — да извоюват за хората правото да бъдат различни, особени, по свой начин, оригинално да чувстват, да мислят, да живеят на този свят.

За да извоюват това право или за да го защитят, или разширят, хората се обединяват. И тук се ражда ужасният, но мощен предразсъдък, че в обединяването в името на раса, бог, партия, държава се състои смисълът на живота, а не средството за него. Не, не, не! В човека, в неговата скромна своеобразност, в неговото право на тази своеобразност се крие единственият, истинният и вечният смисъл на борбата за живот.

Новиков чувстваше, че те ще постигнат своето — ще надвият, ще надхитрят, ще надиграят в битката врага. Тази грамада от ум, трудолюбие, храброст и съобразителност, работническо умение, озлобление, това духовно богатство на народните момчета — студенти, гимназисти, стругари, трактористи, учители, електротехници, шофьори, лоши, добри, избухливи, веселяци, певци, хармонисти, предпазливи, мудни, храбри — ще се слее в едно, обединени, те не може да се победят, твърде богати са.

Ако не един — друг, ако не в центъра — на фланга, ако не в първия час на боя — във втория, но ще притиснат, ще надхитрят и тогава вече с цялата си грамада ще прекършат, ще надвият… Успехът в битката идва именно от тях, те го печелят сред прах, сред дим, в мига, когато съумяват да измислят най-умното, да се разгърнат, да се хвърлят в атака, да ударят с частица от секундата по-рано, с частица от сантиметъра по-точно, по-чевръсто, по-силно от противника.

В тях е разрешението на задачата, в тези момчета по машините с оръдията и картечниците — те са главната сила на войната.

Ала съществен е и въпросът, дали ще се съедини, дали ще се събере в една сила вътрешното богатство на всичките тези хора.

Новиков ги гледаше, гледаше, а в душата му растеше щастливото, уверено обръщение към жената, чувството: „Моя ще бъде, ще бъде моя“.