Василий Гросман
Живот и съдба (12)

12

Нощта премина. Сред обгорения буренак се търкаляха тела на убити. Безрадостно и мрачно дишаше край бреговете тежката вода. Мъка обземаше сърцето при вида на разровената земя, на голите скелети на изгорелите къщи.

Започваше нов ден и войната се готвеше щедро — догоре — да го изпълни с дим, раздробен камънак, желязо, с окървавени бинтове. А го предшестваха много други такива дни. И на света вече нямаше нищо друго, освен тази разорана от желязо земя, освен пламналото небе.

Кримов седеше на един сандък, подпрял глава върху циментовата вътрешност на тръбата, и дремеше.

Слушаше неясните гласове на хората от щаба, чуваше звъна на чашите — комисарят на дивизията и началник-щабът пиеха чай и разменяха по някоя дума със сънени гласове. Говореха си, че плененият германец излязъл сапьор; батальонът му бил прехвърлен преди няколко дена със самолети от Магдебург. В съзнанието на Кримов се мярна картинка от детски учебник — два тежкотоварни коня с дебели задници, пришпорвани от двамина с островърхи шапки, се мъчат да разцепят земните полукълба. И досадата, която предизвикваше в детството му тази картинка, отново се обади.

— Това е добре — каза Белски, — значи резервите са се постегнали.

— Дума да няма, добре е — съгласи се Вавилов, — щабът на дивизията вече тръгна в контраатаки.

И тогава Кримов чу тихия глас на Родимцев:

— Това е нищо, тепърва в заводите ще става, каквото ще става.

Кримов сякаш бе хвърлил всичките си душевни сили в този нощен бой. За да види Родимцев, трябваше да извърне глава, но Кримов не се помръдна. „Толкова празен се чувства сигурно кладенец, от който са извадили всичката вода“ — помисли си той. Отново задряма и тихите гласове, стрелбата и взривовете се сляха в монотонно бучене.

Но ето, че ново чувство споходи Кримов — стори му се, че лежи в стая със затворени капаци и следи с очи едно петно утринна светлина върху тапетите. Петното припълзя до ръба на стенното огледало и разцъфна в дъга. Сърцето на момчето потръпна, човекът с побелелите слепоочия, с окачения на колана тежък пистолет отвори очи и се огледа.

Насред тръбата бе застанал музикант с вехта гимнастьорка и кепе с позеленяла фронтова звездичка и, привел глава, свиреше на цигулка.

Щом забеляза, че Кримов се е събудил, Вавилов се наведе към него и каза:

— Нашият бръснар Рубинчик, го-олям специалист е!

От време на време някой безцеремонно пресичаше свиренето с груба шега или друг, заглушавайки музиканта, извикваше: „Разрешете да доложа“ — и рапортуваше на началник-щаба; потракваше лъжица в тенекиено канче, някой провлечено се прозя: „Охо-хо-хо-хо…“ — и заразравя сеното, да му е по-меко.

Бръснарят внимателно следеше дали свиренето му не пречи на командирите, готов всеки момент да престане.

Но защо ли Ян Кубелик, когото Кримов си спомни в тези минути, белокос, с черен фрак, се отдръпна, поклони се пред щабния бръснар? Защо тъничкият, скрибуцащ глас на цигулката, запял простичка като поточе песен, в тези минути сякаш по-силно от Бах и Моцарт изразяваше цялата просторна дълбочина на човешката душа?

Отново, за хиляден път, Кримов изпита болката на самотата. Женя го напусна…

Отново с горчивина си помисли, че раздялата с Женя олицетвори цялата механика на живота му: той оцеля, но вече не съществуваше. И тя си отиде.

Отново си помисли, че трябва да си каже много страшни, безпощадно жестоки думи… стига се е плашил, стига се е прикривал с ръкавица…

Музиката сякаш пробуди у него яснота за времето.

Времето е прозрачна среда, в която се появяват, движат се, безследно изчезват хора… Във времето се появяват и изчезват масивите на градове. Времето ги донася и отнася.

Но у него се пробуди съвсем особена, друга яснота за времето. Яснотата, която казва: „Моето време… не е наше време“.

Времето се влива в човека и в царските владения, настанява се в тях, и ето че времето си отива, изчезва, а човекът, царството остават… царството остава, а времето си е отишло… човекът е тук, а времето му е изчезнало. Къде е? Ето го човека, той диша, размишлява, а онова единствено, особено, свързано само с него време си е отишло, отплувало, изтекло. И той остава.

Най-трудно е да бъдеш завареник на времето. Няма по-тежка от участта на завареника, живеещ не в своето време. Заварениците на времето се разпознават от пръв поглед — в отделите „Кадри“, в районните комитети на партията, в армейските политотдели, в редакциите, на улицата… Времето обича само онези, които то е родило — своите деца, своите герои, своите труженици. Никога, никога не ще обикне то децата на отминалото време, и жените не обичат герои на отминалото време, и мащехите не обичат чуждите деца.

Ей такова е времето — всичко си отива, а то остава. Всичко остава, само времето си отива. Колко леко, безшумно си отива времето. Едва вчера си бил уверен, весел, силен син на времето. А днес е дошло ново време, но ти още не си проумял това.

Шперплатовата цигулка на бръснаря Рубинчик върна времето, разкъсано в боя. Цигулката съобщи на едни, че времето им е дошло, на други — че времето им си отива.

„Отиде си, отиде си“ — помисли Кримов.

Той гледаше спокойното, добродушно, едро лице на комисаря Вавилов. Вавилов посръбваше чай от канчето, старателно, бавно дъвчеше хляб със салам, непроницаемите му очи бяха обърнати към светлия кръг в устието на тръбата.

Зиморничаво повдигнал раменете си, наметнати с шинела, Родимцев спокойно, внимателно, втренчено гледаше музиканта. Леко сипаничавият белокос полковник — началникът на дивизионната артилерия, беше сбърчил чело, поради което лицето му изглеждаше ядно, взираше се в картата, просната пред него, и само по тъжните му, добри очи се разбираше, че не вижда картата, че слуша. Белски бързо пишеше доклад до щаба на армията; на пръв поглед се занимаваше само с работата си, но пишеше с приведена глава и ухо, насочено към цигуларя. А по-встрани седяха червеноармейците — свързочници, телефонисти, писари, изпитите им лица бяха сериозни, такова е лицето на селянин, когато яде хляб.

Неочаквано Кримов си спомни една лятна нощ — големите тъмни очи на младата казачка, горещия й шепот… Все пак хубав е животът!

Когато цигуларят спря да свири, се зачу тихо ромолене — под дървената настилка течеше вода — и Кримов си помисли, че душата му, тя е онзи невидим кладенец, опразнен и изсушен, а сега полека-лека отново попива водата.

Половин час по-късно цигуларят бръснеше Кримов и с обичайната, разсмиваща посетителите на бръснарниците пресилена сериозност го питаше дали бръсначът не го дращи, опипваше с длан, добре ли са избръснати скулите му. В мрачното царство на пръстта и желязото пронизващо странно, нелепо и тъжно замириса на одеколон и пудра.

Родимцев присви очи, огледа напръскания с одеколон и напудрен Кримов, доволно кимна и каза:

— Бива, хубаво избръсна гостенина. Я сега обработи мене.

Големите тъмни очи на цигуларя грейнаха. Той огледа главата на Родимцев, тръсна бялата салфетчица и попита:

— Какво ще кажете да пооправим бакенбардчетата, другарю гвардейски генерал-майор?