Андрю Пайпър
Демонологът (8)

7.

Седя в задния край на корабчето и жадно гълтам въздух. Опитвам се да мисля само за Тес, за връщане при Тес, за бягство с Тес. Да освободя детегледачката, да се обадя на авиокомпанията, да поръчам водно такси. Да оставя този потъващ град зад гърба си.

Но си пробиват път и други мисли. Моят професорски мозък осигурява бележки под линия, тълкувания. Текущият текст е последният час от живота ми. И тълкуването — безсмислено, неудържимо — е, че моето преживяване съвпада с написаното за предишни срещи между човек и демон.

Опитвам се да повикам в мислите си лицето на Тес. Вместо него се появява това на мъжа върху стола. Кожата му се отдръпва, за да разкрие истинското лице на нещото в него.

Оттук мислите ми се люшват към още нещо.

Гадаринският демон. На два пъти споменат в евангелията от Лука и Марк. Според повествованието Исус срещнал гол, бездомен мъж, живеещ в гробищата — човек, „който имаше бесове от дълго време“. Виждайки Христос, демонът помолил да не бъде измъчван. Исус попитал за името му и той отговорил „легион“, защото не един демон, а мнозина били обладали човека. И Спасителят ги прокудил, като ги прехвърлил в пасящото наблизо стадо прасета.

Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свинете; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се излави.

(Лука 8:33)

Човекът, завързан за стола в къщата на Санта Кроче 3627 — окован както обладаният от Гадарина бил многократно и безуспешно оковаван, — също твърдеше, че е безименен, макар и съставен от множество същества. А после онова стадо свине, което се втурна към мен в лабиринта от улички. Или беше халюцинация, или е съвпадение, надхвърлящо случайността.

„Престани!“ — вика гласът на О’Брайън в главата ми. Но не мога да престана.

Друг древен текст, този път апокрифен. Compendium Maleficarum, създаден от брат Франческо Мария Гуацо през 1608 година, е приет от Ватикана и други богословски организации като основен наръчник в областта на демоничното обсебване и екзорсизма. Гуацо предлага петдесет начина да се разбере дали обсебването е реално, сред които са усещане за мравки под кожата, точно предсказване на бъдещи събития и гласове в главата, които говорят невъобразими, но все пак верни неща.

При мен тези три знака са налице, тъй като симптомите на обземащия ме грип включват толкова подлудяващ сърбеж по цялото тяло, че се чудя дали да не скоча от корабчето, за да се разхладя във водите на Канале Гранде. А какво да мисля за списъка от градове и числа, които избъбри онова същество вътре в човека? Дали е някакъв код? Адреси? Телефонни номера? Каквото и да представляват, те са свързани с дата, до която остават само няколко дни — 27 април. Когато „светът ще бъде белязан с нашите числа“.

И след това гласът на баща ми. Който каза, че трябваше да съм аз.

„Казах ти да не мислиш“, повтаря О’Брайън.

Докато корабчето наближава хотела, край мен се плъзгат всички забележителности, за които съм чел в пътеводителя, но сега не мога да си спомня дори имената им, камо ли научените подробности за тяхната история. Те са само стари, красиви сгради. Лишени от почитанието, което изпитвах към тях вчера, днес фасадите излъчват само лъжа — изящни декори, създадени, за да прикрият похотта и алчността на някогашните си собственици. Как е възможно да виждам това? Сякаш заедно с грипа, който не е грип, получавам и нещо като рентгеново зрение, способно да прозира в сградите — в хората, които са ги създали — и да вижда неизменните им мотиви. Гледна точка, носеща ужасяващо отчаяние. Клаустрофобията да бъдеш човек.

Това е чувство, предшестващо завръщането на паметта. Нещо, което усърдно съм пренебрегвал през времето на учението и семейния живот чрез хилядите дребни трикове, които умът постепенно се научава да изпълнява всеки ден. Но сега споменът се завръща тъй ярко, че съм безсилен да го замъгля.

Брат ми се дави.

Ръцете му се мятат из водите на реката зад нашата вила, главата му е потънала и не се показва. После ръцете също спират. Той се носи надолу по реката. По-бавно от течението, сякаш краката му се влачат по дъното, оказват съпротива дори след смъртта.

Бях на шест години.

— Господин Улман?

Някой стои над мен. Мъж с черен костюм протяга ръка надолу.

— Да?

— Добре дошли отново в „Бауер“. Приятен ли беше следобедът?

 

 

Хуквам нагоре към нашия апартамент. Това отнема само минута-две, но ми се струва мъчително дълго. Времето се разтегля от новите ужасяващи видения за онова, което ще заваря в стаята, след като отворя вратата.

Тес наранена.

Тес ръмжаща и беснееща като онзи мъж, а детегледачката е безсилна да я удържи.

Тес изчезнала.

Аз я предадох. Бях подмамен, изпратен до къщата в Санта Кроче. Целта не е била да заснема явлението, а да ме откъснат от дъщеря ми в чужд град, за да може да бъде отвлечена.

И все пак, когато ритам вратата на апартамента, тя е там. Стъклените врати на хола са широко отворени, отвъд тях блести Канале Гранде. Тес седи на дивана и пише в дневника си, детегледачката гледа сапунка по телевизора с намален звук.

— Татко!

Тес се втурва към мен. Награждава ме с прегръдка, почти способна да пропъди болестта.

— Много си горещ — казва тя, докосвайки ръцете и бузите ми.

— Ще ми мине.

— Очите ти.

— Какво им е?

— Целите са някак… сериозно кървясали.

— Само лек грип. Не се тревожи, скъпа.

Детегледачката стои зад Тес, опитва се да запази усмивката си. Но тя също намира външния ми вид за обезпокоителен. Един поглед към огледалото в антрето ми стига, за да разбера защо.

— Благодаря ви. Grazie.

Подавам й шепа евро, горе-долу два пъти повече от договореното, но тя поема банкнотите с известно нежелание, сякаш болежката ми може да се прехвърли чрез хартията към нея.

Когато жената излиза, казвам на Тес, че трябва да тръгваме.

— Защото си болен?

— Не, скъпа. Защото… Не ми харесва тук.

— А на мен ми харесва.

— Не е заради града. Искам да кажа… — започвам аз и чак сега се опитвам да измисля някаква правдоподобна лъжа. Накрая избирам истината. — Искам да кажа… не съм сигурен, че сме в безопасност.

Нямам намерение да я плаша. И тя не се плаши. Лицето й изразява нещо друго, което не мога да разгадая напълно. Нещо като решителност. Гримаса, демонстрираща готовност да приеме борбата.

Каквото и да е то, вината е моя. Какво си въобразявах, по дяволите, като изрекох тези думи?

Отговорът е, че не ги изрекох аз. А нещото, което ме проследи дотук. В стаята не сме само двамата с Тес.

— Събирай си нещата — казвам. — Трябва да завъртя няколко телефона.

 

 

Може би се дължи на необходимото съсредоточаване, за да набирам номерата на авиокомпаниите, да намеря полет за тази вечер (изваждам късмет с „Алиталия“ до Лондон, после с „Бритиш Еъруейз“ до Ню Йорк). Или може би е просто защото се отдалечих от човека на номер 3627. Така или иначе, почти мигновено ми става по-добре. Вятърът откъм отворените врати охлажда потта по врата ми, стомахът ми се успокоява. И още по-хубаво — мрачните мисли, които ме преследваха на връщане с корабчето, сега се оттеглят и ме оставят по-бодър, отколкото съм се чувствал през последните няколко седмици. Дали денят беше смахнат? Разбира се. Съзаклятие, замислено в подземния свят? Не особено вероятно, по дяволите.

И тъй, какво да правя с видеокамерата? Когато приключвам с телефона, аз я забелязвам на масичката за кафе. Окото на обектива ме гледа. Вътре в машината е човекът от стаята. Неговото ръмжене и беснеене. Но също така градовете и номерата. Безжизненият глас. Баща ми.

Колебая се дали да не оставя камерата тук, но вместо това бързо я пъхвам в куфара под чорапите си, сякаш укриването може да обезсили нейното съдържание. В момента съм твърде объркан, за да кажа откъде знам това, но сведенията в нея може да бъдат важни. Не че някога ще погледна отново записа. Ала академичният учен в мен — любителят на архиви, просветеният противник на унищожаването на исторически сведения — не харесва идеята записът да изчезне. Също като всеки друг текст, той може да има нещо важно за казване, незабележимо при пръв прочит.

Дръпвам ципа на куфара. Сресвам с пръсти влажната си коса.

Сбогом, мой величаво скъп хотелски апартамент. Сбогом, великолепна Киеза дела Салуте, очертана като пощенска картичка в рамката на прозореца. Сбогом, Венеция. Няма да се върна. А когато пак дойде чумата, постарай се да изградиш нова църква. Независимо дали лекуват болните или не, църквите ти със сигурност са красиви.

— Тес? Време е да тръгваме, скъпа.

Помъквам куфара към хола, очаквайки да намеря Тес там. Заварвам само чантата й. Дръжката е изтеглена, но самата чанта лежи настрани, сякаш захвърлена.

— Тес?

Проверявам в нейната стая. И в двете бани. Отварям вратата на апартамента, излизам навън и заставам в празния коридор.

— Тес!

Прозорецът на всекидневната. Вратите са широко отворени, топлият вятър полюшва завесите.

Изтичвам към балкона и се надвесвам през парапета. Долу царува обичайното оживление на пристигащите и заминаващите. Но няма суматоха. Няма Тес.

Да се обадя на рецепцията. Това трябва да направя. Да заръчам на хотелския персонал да я търси навсякъде. И на полицията. Ако е излязла от хотела, за нула време ще се загуби в лабиринта на града.

Недей да се юркаш. Мисли! Трябва да подредя следващите си стъпки в нужния ред. Каквото предприема сега, ще реши всичко…

„Тя е на покрива.“

Пак се намесва гласът на О’Брайън. Само че този път не е моята въображаема О’Брайън, а по някакъв странен начин самата тя. Моята приятелка е тук с мен.

„Седмото небе“. „Върви, Дейвид. Иди там веднага.“

Още докато изтичвам през вратата и хуквам нагоре по стълбището към седмия етаж, аз се питам дали мога да вярвам точно на този глас сред всички останали от днешния ден. Това може да е лъжа. Може би всичко, което чух в стаята на номер 3627, е било лъжа.

Но се оказва истина.

Втурвам се в открития ресторант на покрива на хотела и тя е там. Дъщеря ми стои на ръба на покрива. Среща погледа ми през тълпата от паникьосани клиенти и сервитьори.

— Тес!

Има нещо властно в крясъка ми — аз знам нейното име, — което разпръсква тълпата, усмирява виковете да дойде полиция, някой да направи нещо. Това ми позволява да се приближа с успокояваща крачка, или поне така се надявам. Стъпвам уверено, доколкото мога.

През цялото време Тес не откъсва очи от мен. Но когато я доближавам, виждам, че съм сгрешил. Очите са нейните, сини като моите. И все пак не Тес гледа през тях. Не моята дъщеря стои на ръба с отпуснати ръце и разперени пръсти, за да усети как вятърът минава през тях. Вдървената й стойка издава липса на опит, изпробване на равновесието и силата. Позата е като на пленник в живия затвор от кости и кожа. Тялото е нейно, но нея я няма.

Когато съм толкова близо, че почти мога да я докосна, тя се отдръпва. Протяга крак назад, така че остава да балансира на единия крак, а другият увисва във въздуха.

Това цели да спре приближаването ми. И успява.

„Здравей, Дейвид.“

Този път гласът е съвсем различен. Мъжки, ритмичен, с изящно произношение, създаващо усещане за изтънченост. Глас, напомнящ онези, които чувам на университетски конференции или от богатите родители на студенти, даряващи пари, за да изпишат имената им върху сгради в колежа.

— Ти си онзи, когото ми казаха, че ще срещна — казвам аз.

„Ще бъдем много близки. Не приятели, може би. Не, със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.“

Съществото отпуска крака на Тес, така че тя отново застава на два крака. Но за да покаже, че това не е отстъпка пред мен, двата крака се отдръпват още малко назад. Петите й докосват ръба.

— Остави я на мира.

То отговаря с глас, който звучи като този на Тес, но не е така. Същата фраза, същата интонация, както преди по-малко от час, когато казах, че искам да напусна Венеция. Блестяща имитация, но лишена от живот.

„Тук ми харесва.“

— Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.

„Не става дума да искам нещо от теб — казва то, говорейки пак със собствения си глас. — Това е за теб, Дейвид. Пътуване, сътворено от теб самия. Скиталчество.“

Пак тази дума. Скиталчество.

Употреби я и старецът в самолета. И Мършавата жена каза нещо подобно за себе си, нали? Че не е пътешественичка, а скитничка. Дори тогава си помислих, че този термин има особено значение за Милтън. Сатаната и неговите подчинени се скитат по земята и в ада самостоятелно, но без посока. Повечето изследователи го тълкуват като алегория за бездомния характер на демоничното съществуване, за безцелното движение из чистилището. Без основи и без любов.

И тогава, сякаш разчел мислите ми, гласът цитира „Изгубеният рай“:

Из тази пустота и мрак, понеже моят друм

през вашите владения обширни преминава,

към светлината без водач се лутам сам…

— Тогава кажи ми — изричам с пресекващ глас. — Какво търсиш? Обещавам, че ще ти помогна да го намериш.

„Вече намерих каквото търсех. Намерих теб.“

Краката на Тес плъзват още сантиметър назад. Отпуснала е цялото си тегло върху пръстите на ръба, като състезател по скокове във вода.

„Има много неща за откриване, Дейвид. Но малко време.“

— Колко?

„Когато видиш цифрите, ще ти остане само до луната.“

— Защо? Какво ще стане тогава?

„Детето ще бъде мое.“

Хвърлям се напред. Сграбчвам ръката на Тес.

Макар че дърпам с все сила и тя е единайсетгодишно момиче, тежащо два пъти по-малко от мен, едва успявам да я удържа. Силата не е нейна, а на гласа. И това, което той ми показва чрез допира с ръката на Тес, също е негово творение. Колаж от болка, сблъсък и изгаряне.

Брат ми вдишва речна вода.

Тес крещи сама в тъмна гора.

Лицето на баща ми. Твърде близо, за да видя всичките му черти едновременно, и всяка негова част излъчва свой собствен знак на омраза.

Отрязан палец, от който шурти кръв.

Устните на Тес се разтварят. Казват нещо, което чувам, но не мога да осмисля веднага. Защото тя си отива, а аз се опитвам да я задържа. Не ми остава нищо друго, освен усилието да стискам. Пръстите й се изпъват. Плъзгат се през моите.

— ТЕС!

И вече я няма.

Освободените й ръце се разперват като крила. Тя не се отблъсква от ръба, а просто пада назад през съпротивата на развихрения въздух. Лицето й е изкривено от ужас — вече пак нейното лице, нейните очи, — но тялото е отпуснато и спокойно, а плитката сочи право нагоре като примка.

Втурвам се към ръба и я гледам как се премята веднъж, преди да рухне в канала.

И заедно с удара идват думите, които тя ми прошепна преди падането. Прошепна ги не за да пази тайна, а защото бе вложила цялата си сила, за да изтласка настрани онова друго същество в нея. Кратък миг, в който тя овладя езика си достатъчно дълго, за да изрече една молба.

Едно момиче, моето момиче. Помоли ме да го върна у дома.

Намери ме, каза ми.