Андрю Пайпър
Демонологът (23)

22.

Мустангът отбива от пътя и зеленината тутакси ни поглъща. Спомням си как минавах по този път, седнал отзад в грамадния буик на баща ми — същинско чудовище с дървена ламперия, което с лекота прегазваше калните локви и по-едрите камъни, без да трепне върху почти новите си амортисьори. Мустангът обаче ни кара да усещаме всяко друсване и да се тревожим при всяко буксуване на колелата.

Най-сетне преодоляваме последната завеса от шубраци и пред нас се разкрива старата вила на семейство Улман. Не че някога наистина е била наша. Не че е истинска вила.

Бунгало с алуминиеви стени и две тесни, запердени прозорчета, по едно от всяка страна на входната врата. Сглобяема къщичка, каквато можеш да намериш в бедняшките квартали на индустриалните градове, само че в случая тръсната насред северните гори край Онтарио, домъкната сякаш от торнадо и отдавна забравена.

Слизаме от колата и за момент се подпираме на нея, дишайки изненадващо студения въздух. По осеяния с листа двор няма други следи от гуми. Никакви признаци, че някой е бил тук от седмици, а може би и по-отдавна.

— Какво ще правим сега? — пита О’Брайън.

— Ще огледаме наоколо, предполагам.

— Какво трябва да търсим?

— Няма значение. То ще ни намери.

Мрежестата врата отпред, закрепена само на долната панта, се разтваря от порив на вятъра и отронва ръждив стон. Откривам, че вече вървя натам без ясното намерение да отворя вратата зад нея. Но точно това се опитвам да направя. Дръпвам дръжката, после блъскам вратата с рамо за в случай, че е заяла.

— Заключено — оповестявам аз.

— Има ли задна врата?

— Вероятно и тя е заключена.

— Да погледнем все пак.

Заобикаляме зад ъгъла и реката изведнъж се разкрива пред нас в подножието на седемдесет метра склон, обрасъл с млади дръвчета и буйна трева. Течението изглежда по-силно, отколкото го помня, в средата се вихрят водовъртежи, покрай брега плават откършени клони. Не е много широка — може би около трийсет метра — но не бих искал да я преплувам. Не знам дали някой някога е опитвал.

На отвъдния бряг — мрачната гора. Чепата и суха.

— Прав беше — обявява вляво от мен О’Брайън, която стои върху почерняла от мухъл дъсчена площадка и разтръсква задната врата. — Заключено е.

Наблизо лежи камък с размерите на футболна топка. Хващам го с две ръце и заставам до О’Брайън.

— Просто трябва да си послужим с шперц — казвам и стоварвам камъка върху дръжката. Вратата се открехва на около педя.

О’Брайън влиза първа. Дръпва завесите и позволява на оскъдната светлина да се разлее по пода. Пробва ключовете на лампите, но нито една не свети. Надниква в банята, която знам, че е точно зад ъгъла след кухнята. Прави всичко това, преди да съм прекрачил вътре.

— Изглежда ли ти познато?

— За последен път бях тук като хлапе — отговарям.

— Не отговори на въпроса ми.

— Всичко е различно. В подробностите. Но да, познато ми е.

— Тогава защо не влезеш?

— Защото мирише на минало.

— Според мен просто мирише зле.

— Точно така.

Все пак влизам. И наистина мирише зле. Миризмите на влажно дърво и борови иглички заедно прикриват някакво неясно зловоние — останки от някакво живо същество, хванато в капан или отровено под дъските на пода или зад стената. Гадна изненада за сегашните собственици, когато решат да се върнат, ако изобщо някога дойдат отново.

И тюркоазните стени на кухнята. Оригиналният цвят на загубата.

— Излизам навън — казва О’Брайън, докато минава край мен. Изглежда още по-зле отпреди.

— Добре ли си?

— Просто ми е малко трудно да дишам.

— Знам. Тук е доста задушно.

— Не само вътре, но и навън. — Тя ме хваща с две ръце за лакътя. — Има нещо нередно в това място, Дейвид.

Винаги е имало, едва не отвръщам. Но преди да я подкрепя, О’Брайън ме пуска и изкуцуква през задната врата. Чувам я как пъхти на дъсчената площадка, подпряла ръце на коленете си.

Сега, след като вече съм тук, вдишвам това място. И животът, който бях погребал, изпълва дробовете ми в един миг, така че си спомням отвътре навън.

Първото, което се появява, е брат ми. Лорънс. Стои малко по-далеч от обсега на ръката ми и ме гледа със същата смес от обич и дълг, както приживе. Две години по-голям от мен и височък за възрастта си, заради което често го смятаха за по-зрял, по-способен „да се справи“, както се изразяваше баща ми, особено когато нещото за „справяне“ беше самият той.

Понякога другите го наричаха Лари, но не и аз. Нито той беше Лари, нито аз Дейв — и двамата бяхме твърде сериозни, твърде мрачни и сдържани, за да ни подхожда съкратено име. Не че Лорънс беше плашливо хлапе. Докато се местехме от училище на училище, той ме пазеше от всеки побойник, защитаваше ме от подигравките на всяка хлапашка банда, жертваше собствените си възможности да се включи в тях (той беше атлетично момче и го канеха), за да не оставам самичък.

Кой знае колко щастлив би могъл да бъде — колко щастлив би могъл да бъде всеки от нас, — ако имахме друг баща. Такъв, които не пие тъй необуздано, дори с гордост, сякаш някой го предизвикваше на саморазрушително състезание и той бе готов да пукне, но да не се предаде. Освен уискито, основният му интерес се състоеше в издирването на все по-евтини и по-евтини наеми на все по-отдалечени места, за да намали нашите и бездруго бедняшки разходи със същото упорство, с което други бащи търсят по-добри работни места в по-добри градове.

Майка ми остана, защото го обичаше. През следващите седемнайсет години, преди да умре и тя (от пушачески емфизем, както го наричаха по онова време), не чух от нея друга причина. Макар че може би я държеше и самосъжалението, вкусът към трагичното, сладката сърцераздирателна мъка на несбъднатите мечти.

Колкото до баща ни, макар че така и не успя да намери начин да ни обича — беше твърде зает да бяга от събирачи на дългове и да изкопчва аванси при всяко хващане на временна работа, — той не беше особено жесток. Нито шамари, нито пердах с колана, нито заключване в стаята. Всъщност изобщо никакви наказания, освен неговото отсъствие от живота ни. Подвижна пустота, която заемаше място на креслото в хола, на кухненската маса или в банята на поредната квартира, която плащахме за няколко месеца и оставахме, докато не ни изгонят.

По онова време никой не наричаше депресията заболяване. Не я наричаха и депресия. Казваха, че човек бил „нервен“ или че „вятър го веел“, или че вехнел от „разбито сърце“. Баща ни, който все още мъкнеше пет-шест кашона книги, закупени през ранните години на обучение и кратката му кариера като учител, и се смяташе за човек с подценена ерудиция, предпочиташе термина „меланхолия“ в редките случаи, когато говореше за това. Пиенето му бе оправдано, тъй като не знаеше друг начин да удържи меланхолията си в управляеми граници. Едва сега осъзнавам, че съм научил тази дума от него.

Отвън заварвам О’Брайън да седи на ръба на площадката и да размахва крака из тревата.

— По-добре ли се чувстваш?

— Де да имах такъв късмет — казва тя.

— Искаш ли да ме изчакаш в колата?

— Добре ми е тук. Просто трябва да се постегна.

— Ако ти потрябвам, викни ме.

О’Брайън вдига очи към мен.

— Къде отиваш?

— Просто ще сляза до реката. Да поогледам — казвам аз.

— Недей.

— Какво те смущава?

— Реката.

— Какво й има?

— Чувам го. Гласове. Хиляди гласове. — Тя неуверено протяга ръка и хваща връхчетата на пръстите ми. — Боли ги, Дейвид.

„Пръстите на краката ми докосват реката и тя пее от болка.“

Тес също го е чувала. И макар аз да не чувам, вярвам на О’Брайън. Което означава, че точно натам трябва да тръгна. Още преди мен О’Брайън стига до същия извод, защото пуска пръстите ми, без да се налага да ги отдръпна. Пак свежда поглед към собствените си крака.

На слизане склонът се оказва по-стръмен, отколкото изглеждаше от къщата. В резултат стигам до водата по-бързо, отколкото ми се иска, сякаш ме влачи невидимо подводно течение. Тази част на имота е разчиствана години наред, така че макар гората да се опитва да я превземе отново, мястото все още си остава свободно от сенки. Слънцето ме заслепява по целия път до брега. Реката оживява от яростната му светлина и пламналата й повърхност сякаш посяга към мен.

И все пак това е само една река. Съдържаща спомени и гласове само доколкото те са в самите нас.

— Умът е място в себе си — казвам на глас.

Вълшебни думи, които връщат брат ми. Или ако не него, то поне спомена за писъка му.

Когато бях на шест години, аз слязох надолу по същия склон и застанах на същото място както сега. Търсех Лорънс, на когото майка ми бе позволила да стане от масата за закуска преди мен. Знаех, че той ще е тук. Може би да лови риба или да събира жаби в буркан, или да разиграва сцени от импровизиран театър, в който исках да участвам и аз. Реката бе мястото, където идвахме, за да се освободим от нашите родители, от домашните звуци и миризми, които са утеха в живота на другите деца.

Оттук Лорънс можеше да тръгне наляво или надясно. Тясна пътека минаваше по брега на километри в двете посоки, и ние си имахме любими тайни места покрай нея. Аз, шестгодишният, стоях тук, изтръсквах трохи от брадичката си и гадаех коя посока да опитам по-напред. И тогава чух Лорънс да пищи в далечината на изток. Точно както го чувам сега.

Тичам с приведена глава под сводове от върбови клони, чиито опашки шибат гърба ми. На два пъти едва не се подхлъзвам по влажната пътека в реката, но размахвам ръце и успявам да запазя равновесие. И докато тичам, в ума ми нахлува същият въпрос, както някога.

Така ли крещиш, когато се давиш?

Бях се съмнявал тогава. Не че брат ми може да се е подхлъзнал във водата или да е претърпял друга опасна злополука, а че би издал такъв звук. Защото в писъка имаше по-скоро тръпки на потресение, отколкото зов за помощ. Ужас от нещо друго, освен от прегръдката на реката.

Отговорът идва сега. Като дете не знаех достатъчно, за да го разпозная.

Така крещиш само когато вече си се удавил.

Лорънс ме гледа как излизам от дърветата и спирам на един широк, плосък камък. Държи се заради мен. Бясно рита камъните на две педи под повърхността, изпъва шия, за да не позволи на устата си да вдъхне студеното течение. Момент, който при първото ми идване навярно е траял секунда или дори по-малко. Но сега, при неговото завръщане, всичко се забавя. Разкрива истината, която тогава прелетя твърде бързо, а аз бях твърде малък, за да я разчета. Две истини.

Лорънс среща погледа ми от другата страна на реката. Другото място, където никога не отидохме. Брегът, от който се страхувахме и където Тес е стояла в истинските си сънища.

Второто нещо, което виждам, е, че баща ми стои над Лорънс. Една от едрите му ръце притиска кръста на брат ми, другата е стегната около врата му.

Не се опитва да го извади. Иска да го притисне надолу.

И после го прави.

Баща ми е чакал да дойда. За да бъда свидетел. За да остави отпечатъка си върху душата ми.

Лорънс се мята в плитчините. Притиснат надлъжно, сякаш това е неуспешен урок по плуване, а баща ми — негов нехаен учител. Точно тази конфигурация ме накара навремето да изтълкувам погрешно нещата. Баща ми не може да хване здраво, за да го измъкне, мятането на брат ми пречи да бъде спасен. Достатъчно объркващо, за да се изгради около това алтернативна история. Лъжа, която да си повтарям от онзи момент до днес.

Но когато Лорънс застива неподвижно и баща ми вдига поглед към мен, няма съмнение какво излъчват изхвръкналите му очи. Победоносна омраза. Самодоволството да отнемеш три живота наведнъж.

Моят баща притиска Лорънс надолу, но това е баща ми само по тяло. Пред очите ми неговото лице се променя, за да разкрие съществото отвътре. Череп с остри ръбове. Брадичка като връх на нож. Скулите — твърде широки, твърде високи — изпъкват под кожата му. Това е истинският вид на Безименния. Лицето на Велиал.

Ала дори и това не задоволи злобата на демона.

Той освободи баща ми от своята власт и аз го видях как идва на себе си. Как вижда какво е направил. След това ме погледна.

Баща ми. Вече не Велиал, не дух. Точно баща ми погледна в очите на по-малкия си син и изрече истината в сърцето си.

„Трябваше да си ти.“

От тъмнината долита гласът на О’Брайън. Далечен писък.

— Дейвид!

Тичам обратно по пътя, по който дойдох. Не повече от двеста-триста метра, макар че на връщане изглеждат много по-дълги, реката прелива по брега и жвака под краката ми. Сърцето ми е възел от болка, търсещ път да изхвръкне между ребрата.

Отново нейният глас. Този път по-слаб. Дори не вик, а глухо ехо.

— Бягай!

Дали ме зове да дойда по-бързо, или ме предупреждава да се спасявам? Не че има значение. Велиал е тук. Знам това. Видях го. Но отчаяният зов на О’Брайън е подкопал властта му, поне за момента.

Когато излизам от върбите и тръгвам нагоре по склона, най-напред забелязвам микробуса. Бял, нов. Под наем. С номер от Онтарио. Едва се вижда зад ъгъла на къщата и е паркиран пред мустанга.

После виждам О’Брайън. Просната на прага на задната врата, с неудобно подпряна глава на рамката, останалата част от тялото лежи като разпиляна. Краката й спазматично треперят. Езикът й непрестанно облизва побелелите устни, сякаш напразно се готви да произнесе реч.

Виждам раните най-накрая, когато съм коленичил до нея, и в същото време забелязвам, че оръжието, с което са били нанесени, е изрисувало кръст върху гърдите й. Кръвта обагря плата на блузата й.

— Трябва да си вървиш — казва тя. Гласът й звучи като тихо пращене.

— Никъде няма да ходя. Трябва да те заведем в болница.

— Никакви болници.

— Това е различно.

— Дори да опиташ, няма да издържа дотам.

Тя си поема дъх и заедно с него раните се отварят широко, пулсират навън. Покривам ги с длани, но отворите са твърде много. Тялото й е топло, но мигновено изстива при допир с въздуха.

И все пак тя е спокойна. Очите й гледат някъде мъничко над главата ми. Не се страхува, не личи и да я боли. Един последен изблик на адреналин. Последно прозрение или видение, вярно или измамно.

— Виждам я, Дейвид.

— Кого? — питам аз, макар вече да знам.

— Тя… те чака.

— Илейн…

— Тя се държи. Но от това… боли. Тя…

— Илейн. Недей…

— … се нуждае и от твоята вяра.

О’Брайън свежда очи и ме поема в себе си. Няма друг начин да го опиша. Очите й ме държат така, сякаш тя ме е вдигнала на ръце и ме притиска по-близо, за да почувствам последните удари на сърцето й. Няма сили да вдигне ръка, камо ли да ме прегърне, затова го прави с очи. Гаснеща усмивка.

Докато успея да я притисна към себе си, тя вече си е отишла.

Тихо е. Не в смисъл, че от почит птиците са спрели своите песни или вятърът е спрял да вее, а тихо както беше през цялото време. Шуми само реката зад мен. Водата тече над камъните с неспирни аплодисменти.

Облягам се на рамката на вратата срещу О’Брайън. Из небето гъмжат облаци от онези, в които можеш да видиш животни или лица, но аз не виждам нищо подобно. Имам чувството, че сега трябва изпитам нещо — нещо съвсем ясно. Тъга. Ярост. Но изпитвам само плоското безразличие на изтощението.

И разбирането, че онзи, който причини това на О’Брайън, все още е тук.

Сякаш призована от тези мисли, пред очите ми се появява човешка фигура, която не бях забелязал досега, нагазила до глезените в реката. Наведена, с ръце във водата. От мястото си не мога да видя какво точно върши.

За съвсем кратък миг ми хрумва мисълта да се опитам да бягам. Може би е възможно да стана незабелязано, да се промъкна покрай къщата, да стигна до мустанга и пръв да подкарам назад по пътеката към пътя. Но той знае, че съм тук. Знае точно какви мисли ми минават през ума и те го тревожат не повече, отколкото развързана връзка на обувката.

Преследвача се обръща едва когато слизам по склона и спирам на десетина метра зад него. Достатъчно близо, за да видя зацапаната превръзка около главата му. Да видя, че мие нож. С дълго острие и гумена дръжка. Ножът, който оставихме до него на възглавницата в мотела.

Той се озърта през рамо и като ме вижда, се усмихва приветствено. Но в усмивката няма топлина. Такъв поглед хвърля едно животно на друго, за да приспи бдителността му, преди да нападне.

Той бавно измества тяло, така че да е обърнат към мен. Краката му все още са в реката. Водата отнася бледорозови струйки, отмити от острието на ножа, от крачолите на панталона, от връхчетата на пръстите му.

— Само да се измиеш ли слезе тук, или за да ми дадеш шанс да избягам?

— Никъде няма да бягаш — казва той. — Извадих свещите от колата ти.

— Мога да тичам.

— Няма да стигнеш далеч.

— Остава твоят микробус.

— Да — съгласява се той и вади ключовете от джоба си. Разтръсква ги подигравателно във въздуха. — Остава.

Изведнъж от краката ми нагоре плъзва ясното разбиране за намеренията му и макар да опитвам, не мога да се удържа от тръпки на страх. Преследвача вижда това. Пак се усмихва безрадостно.

Изважда единия си крак от водата и стъпва на брега.

— Защо микробус? — питам, виждайки, че е по-добре да говорим, отколкото да мълчим.

— За телата.

— Това място ми се вижда идеално за отърваване от някой и друг труп.

— Заравянето не е за предпочитане — пояснява той и поклаща глава сякаш разочарован да чуе, че хората правят подобна грешка. — И знаеш ли какво? Тук не ми харесва.

Преследвача вади другия си крак от водата и застава изправен. За пръв път забелязвам кръв по сакото му. Не пръските от О’Брайън — макар че те са навсякъде по него, по бузите, по върха на носа му, — а рана в хълбока, точно над бедрото. Тъмен, нарастващ овал се процежда през памучния плат.

Той забелязва погледа ми. Кимва към дупката в тялото си сякаш е малко досадна задача, за която ще трябва да се погрижи по-късно. Като да вземе дрехи от химическо чистене. Или да изтегли пари от банкомат.

— Приятелката ти се би доста добре за болна жена — отбелязва той.

— Харесва ли ти да убиваш жени?

— Няма значение какво харесвам или не харесвам.

— Твоите работодатели — казвам аз. — От какво се страхуват?

— Не са длъжни да ми обясняват решенията си.

— Опитай да отгатнеш.

— Бих казал, че си твърде близо до нещо — казва той и пристъпва нагоре по склона. Все още стои под мен, но с една крачка е преполовил разстоянието помежду ни.

— Не би ли трябвало църквата да одобри, ако нещо като документа стане обществено достояние? — питам, а умът ми работи трескаво, търси някакъв невъзможен план за спасение. — Само от паниката могат да спечелят няколко милиона новопокръстени.

— Те не си падат по промените на ума. Гледат да запазят каквото имат. Да поддържат равновесието. Ако не е счупено, не оставяй някое тъпо копеле да го прецака — такъв е девизът им.

— И ти с радост ще им помогнеш в това.

— Аз съм наемник — казва той така уморено, че сякаш сам се изненадва. — Правил съм го много пъти.

— Убиец за църквата. Това не смущава ли съвестта ти на момче от църковния хор?

— Католик ли си, Дейвид?

— Родителите ми бяха. Формално.

— Бива. Знаеш какво е да изпълняваш Божиите заповеди.

— Не убивай.

— Най-честото изключение. Но хей, ти си експертът, нали?

Този път смехът му е истински, но веднага го прекъсва пареща болка в хълбока и той се прегъва за миг, преди отново да се изправи.

— Можеш да им кажеш, че си ме изтървал — предлагам.

Нищо в изражението му не подсказва, че е чул думите ми. Само още една плъзгаща стъпка нагоре. И още една.

Той очаква от мен да побягна. Леко разперва ръце настрани и свива колене, готов за скок, когато хукна нагоре по склона. Навярно си мисли, че ще ме догони още преди да направя и крачка.

Затова се сепва, когато връхлитам срещу него.

Аз дори не мисля за ножа. Не мисля за нищо друго, освен за скоростта. Да стигна до него, преди тренираните му реакции да имат шанс да се задействат.

Почти успявам. Дланите ми се стоварват върху гърдите му, докато повдига ножа, така че острието минава напреко, вместо да ме прониже. Срязва ризата ми. Червена черта от рамо до рамо.

Той замахва отново — непоколебим, за разлика от мен, който губя четвърт секунда за безполезни размисли, — а аз го блъскам още веднъж. Всъщност едва го побутвам, подобен сблъсък се случва често, ако използваш метрото в час пик. Но и това е достатъчно, за да залитне леко и единият му крак да потърси стабилна опора точно отзад. Вместо това кракът му изкоренява туфа трева и се плъзга настрани. А аз връхлитам отново.

Падаме и двамата. Тромава прегръдка, която никой от нас не може да разхлаби. Той отдолу, аз отгоре. И така си оставаме, когато рухваме във водата.

Диво мятане. Удари напосоки. Повръщане.

Няма бой, само рефлекс да държим главите си над повърхността. Усещам под себе си страха на Преследвача също тъй остро, както и собствения си страх. Вместо да ме разколебае, неговият ужас ми дава цел. Искам той да изпита още. Надеждата за това ускорява всичко.

Коляното ми притиска лакътя му, така че, макар ударите на ножа да не достигат червата или гръдния ми кош, той все още има достъп до ръцете ми, които сега стискат гърлото му. Напипват гръкляна. Натискам надолу с цялата си тежест, ръцете ми стискат като менгемета. Нещо меко прещраква в шията му. Но той продължава да размахва ножа, докато накрая острието улучва основата на палеца ми. Впива се надолу, бликва кръв. После започва да реже. Равномерно движение през плътта. Сетне през костите. Докато лицето му се променя от червено през лилаво до почти черно, той продължава методично да реже. Но аз не пускам. Болката крещи като животно, заключено вътре в мен, хапе и драска, за да се измъкне на свобода. Но аз не пускам. С едно рязко движение ножът на Преследвача прорязва докрай и палецът ми пада в течението. Отдалечава се, като подскача игриво и оставя мазно петно по повърхността. Аз го гледам. Усещам как сега животът се изцежда от мен, както току-що е престанал да се изцежда от мъжа, чиято глава потапям под водата. Задържам я там. Гледам как от ноздрите и устните изригват мехурчета, после стават по-бавни. После спират.

Белотата на безсъзнанието забулва очите ми. Аз не пускам. Дори когато пропадам напред или назад, или надолу, или не знам накъде.

Не пускам.