Андрю Пайпър
Демонологът (10)

9.

След като се преобличам в чисти дрехи и главата ми поне донякъде се избистря, аз вземам дигиталната камера, която ми даде лекарят във Венеция, и прехвърлям записа на лаптопа си. Осъзнавам причината да го направя едва след като свършвам.

Това е важно.

Все още не знам защо. Но това бе единственото, за което настоя лекарят. Значи онзи, който му дава нареждания, е искал да го имам. Да насоча обектива към човека на стола и да запиша какво казва, какво върши. Защо иначе да ми дава камерата?

И тъй, какво извърши и каза човекът?

Гледам записа на екрана на лаптопа. Неговата реалност нахлува в мен, както не ми се е случвало дори с най-ярките новини или документални филми. Сякаш реален удар в гърдите ме блъсва назад на дивана. И това не е само от тревожните звуци и образи. В ефекта на записа има нещо различно от неговото съдържание. Как да го кажа? То идва от някакъв ореол на болката. Подсъзнателен поглед към хаоса. Черна корона.

Има гласове, думи, мъчителни телесни гърчове. Но единственото, което записвам в бележника си, докато гледам, е списък на градове и числа, за които гласът каза, че ще бъдат изключително важни на 27 април. Вдругиден.

Ню Йорк 1 259 537

Токио 996 314

Торонто 1 389 257

Франкфурт 540 553

Лондон 590 643

Съществото ги представи за част от предстоящото. Моментална снимка на недоловимото бъдеще, която, ако е вярна, ще докаже неговите умения и мощ. Неговата реалност.

Записът продължава и аз затварям очи, когато лицето на мъжа се превръща в това на баща ми. Но и така чувам гласа на стареца.

„Трябваше да си ти.“

Колкото и ужасно да е тълкуването на думите му, не мога да се отърва от усещането, че те означават нещо далеч по-лошо от желанието да се бях удавил вместо брат си.

Превъртам назад. Отново. Този път с отворени очи.

Гледам образа му на екрана и твърдо знам, че именно баща ми говори оттам, където е отишъл, след като го погребахме. И той разкрива тайна, която все още не мога да разбера напълно. Покана да го търся, също тъй неустоима като онази на Тес.

Когато записът свършва, аз затварям лаптопа и го връщам в кожената пътна чанта. След това увивам камерата в старата чантичка за бижута на Даян и прибирам двете чанти в куфарчето си. Мисля просто да го пъхна на най-горния рафт на гардероба в спалнята, но нещо ми подсказва, че трябва да положа повече грижи. В апартамента няма достатъчно сигурно скривалище.

Вдигам куфарчето и излизам с абсурдната идея да купя чифт белезници от някоя заложна къща, за да прикова дръжката към китката си. Докато вървя обаче, ми хрумват по-добри идеи. Трябва да го скрия там, където дори и аз няма да имам достъп до него чак до 27-и, когато ще може да бъде доказано дали прогнозите са верни или не, без капка съмнение за моя намеса.

Дали има достатъчно големи сейфове, за да поберат куфарче? Ето нещо за банките, което ще науча през следващите три часа: разполагат със сейфове и за цял джип, стига да си готов да платиш.

И правят още какво ли не за пари. Например, независимо дали имаш сметка или не (аз избрах една банка в центъра, където никога не бях влизал), те поставят вещите ти в кутия, а кутията в сейф, който може да се отвори само с цифров код, измислен лично от теб. Довеждат достолепен старши партньор от известна адвокатска кантора да изготви документ, че банковите служители и управители не ще позволят на никого — включително и на мен — достъп до кутията чак до 27 април, после адвокатът подписва и заверява копия за банката, за кантората и лично за мен. Дават писмена гаранция, че кутията няма да бъде отваряна поне деветдесет и девет години от друг, освен от мен или човек, носещ мое писмено разрешение и цифровия код. Дори предлагат чаша доста прилично кафе, докато чакаш да свършат всичко това.

На път към дома се обаждам на един познат от компютърния отдел на Колумбийския университет. След известно усукване и общи приказки аз му задавам няколко въпроса. По-специално, искам да знам дали е възможно да се променят датата и часът на видеозапис, след като е прехвърлен върху твърдия диск, или обратно — да се премахнат всякакви сведения, че такъв запис е съществувал.

Не отговаря веднага и аз си представям вътрешния диалог в ума му:

Въпрос: Защо един професор по литература иска да знае такива неща?

Отговор: Порно.

 

 

В крайна сметка той отговаря отрицателно. Би било „адски трудно“ записът да се изтрие изцяло или да се направи така, че записаното на 25-и да изглежда като от 28-и.

— Такива неща винаги оставят следи — казва той и в тона му прозвучава намигване, предупреждение за следващия път, когато искам да изтегля нещо гадно от интернет, без съпругата ми да разбере.

Не му казвам, че съпругата ми вече си е отишла. И не искам да изтривам записа. Искам гаранция, че датата и часът в прехвърления запис на лаптопа са същите както в оригиналните кадри; че документът отразява събития — и споменавания на градове и числа — отпреди 27 април.

Също като фокусник, който показва, че няма нищо в ръкава си, аз усещам, че съм сторил всичко, за да създавам условия за истинския фокус. Ако успея да разбера какво означават градовете и числата на 27-и, и ако те съответстват на доказуемата реалност, магията на записа е истинска.

И както би отбелязал Compendium Maleficarum на брат Гуацо, ако чудесата са един от начините на Спасителя да докаже своята самоличност, то пък магията е начинът на демоните да докажат своята.

 

 

По-късно, в друга църква. Този път нашата, макар и чисто формално, тъй като сме я посещавали само три пъти за Коледа през последните пет години и веднъж Даян направи годишно дарение от своята сметка. Църквата „Свети Павел и свети Андрей“ на Западна 86-а улица. Избрана от Даян заради прогресивните й енориаши и уютно безобидната деноминация (Обединена методистка). Общност, която избрахме, но на практика не принадлежахме към нея.

Днес обаче тя ще ми свърши работа. Службата в памет на Тес. Даян я уреди набързо и ме уведоми едва вчера с имейл, изпъстрен с думички като „изцеление“, „делото“ и „приключване“. Дойдох заради нея, за да ни видят като единни родители. Така се прави в подобни случаи — не може да не се явиш.

Но след като вече стоя на тротоара срещу осмоъгълната кула на сградата, която почти не съм забелязвал преди, а днес ми изглежда зловещо венецианска; след като виждам как по стълбището неохотно се нижат приятелите, познатите и безбройните роднини на Даян, всички в черно и с букети в ръце, аз разбирам, че не мога да вляза. Това би било като да призная, че Тес е мъртва. Ако не е, това би могло да я откъсне от мен. А ако е мъртва, не ми трябва помощта на почти непознати, за да си спомня каква беше.

Гледам как последните прибират телефоните в джобовете си и влизат вътре. Но преди да си тръгна, Даян излиза в ясния ден. Сигурно е посрещала гостите на вратата, изчаквала е да я потупат по ръката и е отговаряла с уместни фрази, каквито умее да изрича страшно убедително. Сега, след встъпителните ноти на органа, тя излиза да хвърли бърз поглед наоколо. Да ме потърси за сетен път.

Чакам, докато ме забележи. Лицето й не изразява нищо. И така е по-честно, отколкото с онези вътре. Усещам непоносимото й чувство за пустота. Днешното богослужение е част от усилието да я запълни. С действия, с думи, със започване от тук и стигане до там.

Тя вдига длан, сякаш иска да ми покаже нещо написано върху нея и да ме покани да го изтълкувам.

Може би неохотно ме призовава или само разкършва ръка. Неволен или прекъснат наполовина жест. После отпуска ръка, отдръпва се в мрака и вратата се затваря отвътре.

 

 

Някой ме чака на улицата пред апартамента ми.

Тоест мъж на около трийсет и пет години стои до входа на сградата с ръце в джобовете и от време на време небрежно поглежда уличното движение, сякаш очаква такси, но когато някое такси наближава, той му обръща гръб, като че е размислил. Когато го забелязвам, след като съм завил зад ъгъла на Кълъмбъс Авеню, няма никакви признаци, че чака мен. Виждам го за пръв път в живота си. Поне отдалече изглежда почти идеално невзрачен: бяла памучна риза със запретнати ръкави, вехти дънки, късо подстригана тъмна коса. Не е висок, но има солидна фигура, предназначена за нанасяне и поемане на удари. Може да е бивш военен. И да се занимава с някоя от множеството незнайни професии, които Ню Йорк предлага на бившите военни. Шофьор на лимузина, телохранител, портиер, барман.

Е, с какво толкова бие на очи? Тъкмо с това, че не бие на очи. Със стойката, с грижливо загащената риза, с нарочно извитата си долна устна. Този човек е обучен да не се откроява. И като имам предвид посещенията през последната седмица, щом такъв човек стои пред вратата ми, значи чака мен.

И все пак, докато се приближавам, той сякаш изобщо не ме забелязва. Почти съм го отминал, когато човекът изрича зад гърба ми:

— Дейвид Улман?

— Кой сте вие?

— Моето име е Джордж Бароне.

— Не ми е познато.

— И не би трябвало.

Взирам се в него за миг.

— Es vos vir aut anima? — питам го на латински. Човек ли сте или дух?

Той като че не разбира въпроса. Но и не изглежда изненадан, че се обръщам към него на древен език.

— Да ви черпя ли едно кафе? — предлага той. — Може би улицата не е най-доброто място за разговор.

— Кой казва, че разговаряме?

— Сигурно в квартала не липсват кафенета. Ще ви бъда благодарен, ако ме заведете в любимото си — казва той, пренебрегвайки въпроса ми, и застава до мен, така че рамото му се изравнява с моето. От двайсет метра навярно изглеждаме като стари приятели, спрели да обсъдят дали да тръгнат на изток или на запад за едно питие.

— Защо трябва да разговарям с вас? — питам аз.

— Във ваш интерес е.

— Да ми помогнете ли дойдохте?

— Би било пресилено да се каже така.

При нормални обстоятелства бих избегнал подобен разговор с непознат. Но сега трябва да отварям всяка врата, да приемам всяка покана. Дори и да нямам чувството, че ще е за добро.

За да се доближа до Тес, ще трябва да приемам всичко.

Пътуване, сътворено от теб самия.

— Разбира се — казвам аз. — Ето, натам има хубаво заведение.

 

 

Вървим на запад до Амстердам Авеню и завиваме зад ъгъла към „Кафееното зърно“, където откриваме свободна маса до прозореца. Човекът, който се представи като Джордж Бароне, ми поръчва капучино, но за себе си не взема нищо.

— Язва — обяснява той, след като донася кафето и сяда срещу мен. Спокоен и дружелюбен, но само привидно. Не съм експерт в тази област, но нещо в този човек подсказва способност за насилие и изпълнение на невъобразими задачи. Издава го фактът, че се е съсредоточил изключително върху мен. Нито едно красиво момиче — или момче, — минаващо покрай нашата маса, не привлича погледа му дори за миг. Когато барманът изпуска поднос с чаши и те избухват на каменния под, той не трепва. Съсредоточил се е като граблива птица.

— Стрес — отбелязвам. — Язвите винаги са от него.

— Лекарят ми казва друго.

— Така ли? Какво казва?

— Кафе. Цигари. Пиячка. Препоръчва ми да избягвам удоволствията.

— Съчувствам ви.

— Не съчувствайте. Това ме поддържа във форма.

— Какво работите, господин Бароне? За какво толкова се поддържате във форма?

— На свободна практика съм.

— Пишете ли?

— Не.

— Значи се занимавате с по-практична професия?

— Да речем, че преследвам.

— Професионален преследвач. И сегашната ви задача е свързана с мен?

— Само косвено.

Той изчаква, сякаш би трябвало да му докладвам нещо. Отпивам от кафето. Разбърквам го. Добавям захар. Пак отпивам.

— Наемен убиец ли сте? — питам накрая.

— Жив ли сте още?

— Доколкото мога да преценя.

— Тогава нека не се тревожим за това.

— А за какво трябва да се тревожим?

— За нищо. Ако ми помогнете точно сега, за нищо.

Той докосва с пръст масата и повдига кристалче захар. Взира се в него, сякаш оценява диамант.

— Човекът, когото видяхте във Венеция — казва той. — Знаете ли кой беше?

— Какво знаете за това?

— Доста, в някои отношения. Но съм запознат само с фактите, които ще ми помогнат в изпълнението на задачата. Сигурен съм, че имате въпроси, на които не мога да отговоря.

— За кого работите?

— Ето, това е един от тях.

— За църквата ли? Знаете ли кой прати онази жена в кабинета ми?

— Не знам за никаква жена. Знам само за нас двамата. Тук и сега.

И това е вярно. Той знае само за нас двамата. Неговата спокойна съсредоточеност отхвърля целия свят със силата на хипнотизатор.

— Говорите като будист — отбелязвам.

— Така ли? Нямах представа. Аз съм просто едно момче от църковния хор със задача за изпълнение.

— Значи сте някакъв главорез на Ватикана? Така ли?

— Надявам се, че не ме нагрубявате.

— За кого иначе можете да работите? Дали дяволът наема мутри като вас… извинявайте, исках да кажа преследвачи? Така или иначе, взеха ми билет за първа класа, нали знаете. Каквото и да ви плащат, за да ме тормозите, поискайте повече.

— Позволете ми да ви попитам отново — казва той, игнорирайки словесната ми атака. — Знаете ли кой беше човекът в къщата на Санта Кроче 3627?

— Беше ли? Какво стана с него?

— Самоубийство. Поне така твърдят властите. Хронична депресия, странно и нетипично поведение напоследък, после съвсем изперкал. Лесно се затварят такива досиета.

— Как е умрял?

— Болезнено.

— Кажете ми.

— Изпил отрова. По-точно акумулаторна киселина. Трудно се изпива цял литър, дори ако целиш да сложиш край на живота си. Повярвайте ми. Оная гадост изгаря.

— Може би някой му е помогнал.

— Ето. Сега вече набирате скорост, професоре.

— Мислите, че е бил убит.

— Не и в традиционния смисъл на думата.

— Какъв е нетрадиционният смисъл?

— Груба игра — казва той и се усмихва на израза. — Вероятно е имало много шибана груба игра.

— Вие сте го направили.

— Не, не бях аз. Нещо по-лошо.

Усещам как коленете ми с тихо тракване се събират под масата и едва след няколко секунди успявам да ги отделя.

— Вие не отговорихте на въпроса ми — продължава Преследвача.

— Бях забравил, че ме питате нещо.

— Знаете ли кой беше той?

— Не.

— Тогава нека ви кажа. Бяхте вие.

— Как така?

— Доктор Марко Яно.

— Чувал съм това име.

— Така и предполагах. Ваш академичен колега. Професор по християнски изследвания в „Сапиенца“ от няколко години. Женен, с две деца. Много уважаван в родината си заради защитата на църквата, но интересното е, че лично не членува в самата църква. Неговите съчинения разглеждат необходимата връзка между човешкото въображение и вярата.

— Звучи като някоя от моите лекции.

— Ето пак. Неслучайно ви подбират такива.

— Защо ми казвате това? Да ме предупредите ли идвате?

— Не съм куриер.

— Тогава какво искате от мен?

Той натиска кристалчето захар с пръст върху масата и то тихичко изхрущява.

— Мисля, че имате документ — казва той.

— Имам много. Трябва да видите кабинета ми.

— Може да бъде ръкопис или снимка. Но се обзалагам, че е видео. Прав ли съм?

Не отговарям. Той леко свива рамене, сякаш е свикнал с подобна първоначална съпротива.

— Както и да е — продължава, — вие имате нещо, взето от онази стая във Венеция, и бих искал да ми го дадете.

— Чакайте да позная. Сега ще напишете на салфетката астрономическа сума.

— Не. Това е счетоводна дейност. Документация. Не бива да остават следи.

— Значи просто трябва да ви предам това нещо… този документ. Така ли?

— Да.

— Каква е моята мотивация?

— Възможността да избегнете участта на професор Яно. И мен, разбира се. Да избегнете мен.

— Вървете по дяволите.

Нещо се мярва по лицето му. Толкова бързо, че може само да ми се е привидяло. Потрепване в горната част на бузата му. Смяна на предавката.

— Не ти препоръчвам да играеш така, Дейвид.

— Не много отдавна бих се изплашил, ако човек като теб ми кажеше нещо подобно. Но вече не.

— Предлагам ти да размислиш.

— Защо?

— Защото аз трябва да те плаша. А ако не аз, има и други неща. Наистина забележителни неща.

— Нещата, които убиха Марко Яно.

— Да.

— И ти контролираш тези неща?

— Не. Никой не ги контролира. Но изглежда, че те се интересуват от теб.

Вдигам чашата, но едва не ми призлява от гледката на мътното кафе с плаващо островче мляко.

— Човекът в онази стая беше психично болен — казвам. — Беше уязвим към вярата в невъзможни неща.

— Всички сме уязвими. — Преследвача почти се усмихва. — Може би най-вече ти.

— Той се е самоубил.

— Точно така, както разправят, че станало и с детето ти. Както може някой ден да разправят и за теб.

— Заплашваш ли ме?

— Да. Категорично.

Ставам. Коленете ми блъскат ръба на масата и чашата се катурва. Все още горещото капучино се разлива по плота, плисва върху крака на мъжа. Би трябвало да го опари. Но той не трепва. Сграбчва китката ми, докато се обръщам да си тръгна.

— Дай ми документа.

— Не знам за какво говориш.

Усещам как клиентите зад мен извръщат глави. Но той не ги забелязва.

— Не ме разбра — казва той, бавно и търпеливо. — Аз не съм неприятност, от която можеш просто да си отидеш.

Пуска китката ми. Очаква да си тръгна. Но вместо това аз се навеждам, така че лицето ми е на сантиметри от неговото.

— Не ме интересува какво ще правиш. Не мога да ти дам проклетото нещо — казвам аз. — Когато загубиш каквото загубих аз, вкопчваш се в каквото ти е останало. В моето положение човек не се защитава, защото вече няма какво да защити. Така че действай. Преследвай ме. И кажи на работодателите си да го духат. Става ли?

И си тръгвам.

Вървя пресечка и половина по Амстердам Авеню, после завивам надясно по моята улица. Не поглеждам назад. Но дори и след като завивам зад ъгъла, той ме наблюдава.

Знам го със сигурност, както знам и кой е бил доктор Марко Яно.