Андрю Пайпър
Демонологът (18)

17.

— Кафе?

Отначало не мога да я позная. Отслабнала. Бледа като восък. Промяната е тъй потресаваща, че през първите една-две секунди вземам О’Брайън за Мършавата жена.

— Ти си тук.

— В плът и кръв, доколкото са ми останали.

— Как ме намери?

— Според теб има ли друг „Хан на шотландеца“ в Уичита?

— Летяла си дотук?

— Автобусът ми се видя чиста загуба на време.

— Боже мой! Илейн. Ти си тук!

— Да, тук съм. И ще го вземеш ли най-сетне това кафе или не? Защото ми изгаря шибаната ръка.

Вземам кафето. Достатъчно е горещо, за да изгори и моята шибана ръка.

Но О’Брайън е в стаята ми. Затваря вратата зад себе си, просва се по гръб на леглото и размахва ръце по мокрите чаршафи.

— Нощно изпотяване — отбелязва тя и се надига да седне. — Позната история.

— Как си?

— Как изглеждам?

— Добре. Както винаги.

— Дейвид, ако винаги изглеждах така, много отдавна щях да си метна въжето.

Сядам до нея на ръба на леглото. Вземам ръката й в моята.

— Отслабнала си — казвам.

— А да знаеш как ям. Но вътре в мен има едно лакомо малко чудовище, което поглъща всичко. Би било страшно интересно, ако не се случваше с мен.

— Трябва ли да бъдеш тук? Без лекарите, имам предвид?

— Вече ти казах какво мисля за лекарите. И си нося всичко, което може да ми предложи съвременната медицина. — Тя вади от джоба на джинсите си шишенце с хапчета. — Морфин. Ако си послушен, ще дам и на теб.

— Засега кафето ми стига, благодаря.

— Това кафе има вкус на варени дардонки от плъх.

— А, ето какво било.

Отпивам още една глътка. И едва не я изплювам, когато О’Брайън се разсмива, а аз неволно започвам да й пригласям. Докато се овладеем, вече е минала цяла минута. Аз бърша кафето, протекло от носа ми, а О’Брайън изглежда тревожно порозовяла от пристъпа на задавяща кашлица.

— Чакай малко — казвам. — Ти ми обеща, че няма да дойдеш.

— Не е вярно. Обещах, че няма да питам дали мога да дойда.

— Значи се качи на последния самолет…

— … и се понесох в нощта, за да те спася.

— Нямам нужда от спасяване.

— Това подлежи на обсъждане. Но със сигурност имаш нужда от мен.

Няма какво да възразя.

— Знаеш ли какво, О’Брайън? Трябва да ти кажа. Страхувам се.

— От какво, конкретно?

— Че ще загубя Тес.

— Но не е само това, нали?

— Не, не е само това. От нещата, които видях. От Безименния, до когото мисля, че се приближавам все повече. От човека по дирите ми.

— И от още нещо, обзалагам се.

— От какво?

— Че съм права. Че наистина ти хлопа дъската. Че си просто човек, който се нуждае от сериозна помощ.

— Може би. Може би и това.

— Позволи ми временно да поема тревогите за всичко това, става ли?

— Там е работата. Сега, след като вече си тук, тревожа се и за теб.

Тя отива до прозореца. Отдръпва завесите на сантиметър и надниква към паркинга и ясносиньото небе.

— Дай да си изясним нещо — казва тя, когато се обръща към мен. В полумрака заболяването й се вижда някак по-ясно, отколкото на слънчева светлина. Виждам колко голяма част от нея вече се е разтворила в околната сянка. — Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Това е последното пътуване, което някога ще предприема. Не знам колко ще издържа, но едно мога да ти кажа — ще съм с теб до самия край. Не мога да обясня защо, но за мен е толкова важно, колкото и за теб.

— Искам да живееш. Да се възстановиш…

— Но няма да стане, Дейвид. И това е добре. Просто искам да знаеш, че не търся съчувствие, нито някой да ми бърше челото и да слуша спомените ми от светлото детство. Тук съм по свои собствени причини. И затова колкото повече време прахосваш да се притесняваш за мен, вместо да си използваш ума по предназначение, толкова повече ще ме ядосаш.

Пристъпвам към нея. Прегръщам я.

— Радвам се, че си тук — прошепвам.

— По-нежно. Лесно ми излизат синини.

— Извинявай.

Тя се отдръпва от мен. Поглежда настрани. Издухва си носа.

— Би трябвало да започнем — казва тя.

О’Брайън тръгва към вратата, но аз я хващам за лакътя. Костта е като заоблено топче, стиснато между пръстите ми.

— Защо си дошла? — питам я.

Тя посреща спокойно погледа ми.

— За да ти помогна.

— Да ми помогнеш да се върна в Ню Йорк?

Тя хваща лицето ми с две ръце. Придърпва го към себе си, така че да виждам единствено нея.

— Чуй едно обещание — казва тя. — Край на въпросите, край на съмненията, край на докторските приказки. Вече участвам. Разбра ли?

— В какво?

— В търсенето на Тес. А като я намерим, ще я отведем у дома.

Тес.

У дома.

Да чуя тези две думи заедно в едно и също изречение, казано от човек, който сякаш усеща, че може би е възможно да бъдат свързани, че си струва да се опитваме да ги свържем — това е достатъчно, за да срути бента пред натрупаните емоции от последните дни. Разплаквам се. Плача, както не помня да съм плакал някога. Плача отчаяно и некрасиво, превит на две насред стая 12 на „Хана на шотландеца“ в Уичита.

Сигурно е невероятна гледка. Не че О’Брайън ми позволява да се глезя дълго.

— Дай ми ключовете — нарежда тя. — Аз ще карам.

 

 

Докато О’Брайън не откъсва очи от пътя, аз й разказвам всичко. Или почти всичко — пропускам дневника на Тес, който по някаква причина ми се струва твърде личен, за да го споделя. Но й описвам Мършавата жена. Професор Яно на стола във Венеция. Правилното предричане на резултатите от световните фондови борси. Преследвача. Появите на Безименния под различни форми, но винаги в образите на мъртъвци. Сградата „Дакота“. Слънчевия щат. Безмълвния зов на Тес.

И че ни остават само два дни и половина до новолуние.

През цялото време О’Брайън не ме прекъсва, не задава въпроси. Просто ми позволява да говоря безредно и да трупам факти, догадки и абсурди. Когато свършвам, тя мълчи още няколко километра, преди да проговори.

— Към какво мислиш, че те водят тези следи? — пита тя.

— Всъщност не знам. Подозирам, че ме водят по-близо до Безименния.

— За да направи какво? Да те унищожи?

— Вероятно би могъл да го стори по всяко време.

— Сигурен ли си? Онази стопаджийка те е нападнала.

— Не ми напомняй — казвам и неволно се прикривам с длан.

— Тогава откъде си толкова сигурен, че не иска да умреш?

— Сигурно иска. След време. Но все още не.

— Все още не. Не и преди това? — С един замах на ръката О’Брайън обхваща вътрешността на колата, пълна с опаковки от заведения за бързо хранене, чашите от кафе и разгърнатия пътен атлас в скута ми. — Защо трябва да следваш пътечката от трошици из цялата страна?

Спомням си какво ми каза встъпителният глас от устата на мъжа във Венеция. Че не сме врагове, а съзаклятници.

— За да ме покани да участвам в нещо — казвам аз.

— Искаш да кажеш, че има цел за теб.

— Да. Макар че не каза каква е.

— Документът. Ти разполагаш с него. И ако наистина е такъв, какъвто казваш, той представлява доказателство за нещо, което досега е съществувало само във въображението на човечеството. Опитай да го осъзнаеш поне за секунда.

— Голяма работа е, спор няма.

— Огромна. — Тя плясва с длан по таблото. — Демоните са истински и съществуват сред нас. Не метафорично, а буквално. Това е потресаващо.

— Със сигурност би наложило да си пренапиша всичките лекции.

— Кара ме да се чудя какво са намислили.

— Апостол Йоан би казал, че ни подготвят.

— За какво? За Голямото довиждане?

— Това идва малко по-късно. Първо падението. Апокалипсисът. Антихристът.

— Много ти благодаря, Йори.

— Това е Библията, а не „Мечо Пух“.

Известно време пътуваме мълчаливо. Всеки от нас се опитва да прикрие тръпките, предизвикани от нашите заключения.

— Добре, хайде да не фантазираме — заявява накрая О’Брайън. — Нека просто кажем, че в най-близко време този твой документ може да предизвика най-голямото събитие в религиозната и социалната история поне за последните две хиляди години.

— Главата ме заболява, като си го помисля.

— И според мен точно така и трябва да бъде — казва тя, набирайки скорост. — Ние не можем да се справим с такива неща. То е като онези, уфолозите, или както там се наричат. Теориите на конспирацията и Зона 51.

— Розуел.

— Кой знае? Може би твоите следи ще ни отведат там. Среща ли се Розуел някъде в творчеството на Милтън?

— Накъде биеш?

— Въпросът е какви аргументи изтъкват хората винаги когато вземат да разправят как извънземните били построили пирамидите? Защо вярват, че движението на извънземните е огромна тайна, която правителството отказва да ни разкрие?

— Това би ни побъркало.

— Точно така. Масова паника. Борсите се сгромолясват. Глобална анархия и ужас. Всички изчезват в бомбоубежищата, останалите изнасилват и грабят. Това ще е Страшният съд, сътворен от самите нас. Защо вече да възпираме действията си? Защо да се интересуваме от морал или закон? Те идват! Всички ние очакваме малките зелени човечета да ни сложат на масите за експерименти, да ни изтребят или да ни превърнат в храсталаци.

— Мислиш ли, че и с демоните е същото?

— Не. Не мисля, че правителството знае за Сатаната и неговите кохорти повече от който и да било посетител на неделно училище.

— Тогава какво трябва да означава документът?

— Проверка. Узаконяване. Има най-различни религиозни текстове, всякакви вярвания. Но няма доказателство. Никой дори не мисли, че може да има доказателство.

— Затова го наричат вяра.

— Точно така.

— Само че сега има доказателство.

— Ще има, ако Дейвид Улман реши да отвори сейфа си в Манхатън. И ако последиците бъдат такива, каквито си мисля, пред тях едно видео на извънземно в чувал за трупове ще изглежда по-скучно от прогнозата за времето.

Навеждам се напред да погледна в огледалото откъм моята страна. Проверявам магистралата за колата на Преследвача.

— Ето защо Преследвача го иска — казвам аз.

— А може би и Безименния иска същото.

— Защо? Той ми показа каквото искаше. Не съм вземал нищо, той ми го даде.

— Може би там е цялата работа.

— Ако е тъй, значи нещо не схващам.

— Трябва да приемем, че Безименния, въпреки цялото си могъщество, има ограничения.

— Не може да приема облика на живи хора, само на мъртъвци.

— Това е голяма пречка. Значи ако има послание за този свят, трябва му пратеник.

— Апостол.

— Нещо такова. А един демон не може да излезе по телевизията и да представи каузата си, както и Господ не може — или поне, доколкото ни е известно, все още не са извършили нещо подобно.

— И то ме вижда като потенциален свой говорител.

— Защо не? Ти си идеалната кандидатура. Професор от Колумбийския университет, специализиран в тези неща. Умен човек. Без връзки с правителството, без начини да извлечеш лична изгода. И аз бих те избрала.

Разказвам на О’Брайън за професор Марко Яно, самоличността на мъжа на стола. Един човек, който много прилича на мен.

— Може да е бил кандидат за същата работа — заключава О’Брайън.

— Безименния е взел нещо от Яно — може би дъщеря му, жена му, любовницата му — и той е тръгнал след тях, точно като мен. Но в крайна сметка не е намерил сили да сключи сделката.

— Или надбягването е станало прекалено грубо за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би всичко това — да виждаш призраци, да издирваш следи, някой да те преследва, — може би е изпитание. За да видят дали имаш здрава закваска.

— В Стария завет дяволът служи на Бога като изпитател на човешката вяра — казвам аз. — Нещо като сержант от военната полиция на Небесния Отец.

— Книгата на Йов.

— Да, това е най-точният пример. Един добър човек, който понася загуби и страдания, за да види дали може да устои и така да докаже любовта си към Бога.

— Много сурова любов.

— Смисълът на тези истории обаче не е всъщност за онова, с което се сблъсква Йов или някой друг. Всъщност не е дори за вярата. От демонологична гледна точка урокът се дава на Сатаната, а не на човека.

— И каква е поуката?

— Че човек може да победи злото чрез нещо съвсем естествено — любовта.

— Добре. Значи ти си Йов на новия век.

— Само че в случая няма да страдам от язви или да си загубя воловете и камилите. Изпитанието е дали мога да измина целия път до Тес, без да се сломя.

— И според теб как се справяш?

— Плътта е слаба…

— … но сърцето силно.

— Не бих го казал чак толкова категорично. Но все още бие. Общо взето, нищо друго не искам.

 

 

След още около половин час сутрешните кафета си свършват магията и трябва да пуснем по една вода. Отбиваме към следващата зона за почивка, където сред тополова горичка се спотайва бетонна къщурка с надпис „мъже“ и „жени“. Аз свършвам преди О’Брайън и я чакам отвън да излезе, готов да я сменя зад волана, когато чувам далечни звуци от борба. Глухи удари на крайници срещу закалено стъкло. Мъжки глас яростно шепне команди. Задавени женски писъци.

Паркингът на зоната за отдих е тесен и дълъг като асфалтова змийска кожа, лъкатушеща ненатрапчиво между дърветата. Затова е трудно да разбера откъде идва звукът, отляво или отдясно. Не толкова преценката, колкото усетът ме дръпва зад тоалетната, където паркингът стига до храстите и завършва с широка поляна, осеяна с маси за пикник. Усещам, че нападението се разиграва в стария пикап додж, паркиран там.

Още докато преодолявам тичешком петдесетте метра между мен и колата, през ума ми прелита вариантът да не обърна внимание на чутото. Каквото и да се случва в доджа, най-вероятно е някакво престъпление. А престъпленията трябва да се докладват, да се дават показания пред полицията, да се оставят документални следи. Престъпленията забавят движението.

Въпреки тези мисли аз не се колебая. Там нараняват някого. Отнемат му нещо.

Когато спирам на няколко метра от колата, звуците стават по-ясни. Пъхтене. Задавени стонове. Прегладнели животни, воюващи за последното месо от плячката.

Онзи вътре не е забелязал моето идване. Това ми позволява да се прокрадна по-близо. Надниквам през полуотворения прозорец от дясната страна.

Мъж и жена. Мъжът е по-възрастен, ако се съди по раираната риза с дълги ръкави и бежовите панталони около глезените му. Прошарената коса се нуждае от подстригване, къдриците по врата му са настръхнали от напъване. От жената под него се виждат само бледите ръце и разпиляната по седалката коса с цвят на мед. Луничавите й ръце стискат здраво, но не може да се разбере дали заради болка, съпротива или насърчение.

Отначало е невъзможно да повярвам, че всичко става по взаимно съгласие. Издаваните от двамата звуци прерастват в крясъци на хиени, безсмислени и жестоки. Преди малко не бях прав, като си мислех, че чувам команди. Няма реч, няма нищо поне малко човешко. Двете тела се сливат в агония.

Вече съм достатъчно близо, за да сложа ръце на ръба на отворения прозорец. Сега трябва да предприема нещо. Ако се задържа по-дълго, това някак ще ме направи съучастник. Воайор.

В мига, когато отварям уста да проговоря, разпознавам кои са те.

— Хей.

При звука на гласа ми те спират. Като че ли точно това са чакали. Не консумирането на акта, защото то вече никога не ще е възможно за тях. Те са мъртви. И са тук само заради мен.

Главата на мъжа се обръща, без да помръдне нито една друга част от тялото. Самодоволното му лице се ухилва победоносно през рамо.

— Клетият Дейвид — казва Уил Йънгър. — Можеш ли изобщо да чукаш оная болна кучка, която е с теб?

Искам да се отдръпна, но ръцете ми отказват да пуснат вратата. Длъжен съм да остана достатъчно дълго, за да чуя каквото трябва да чуя.

Но следващият глас не идва от пепелявите устни на Уил Йънгър, а е на момичето, което подава лице изпод него. Стопаджийката. Ани Парцаливката.

— Поживей, честита двойка, потеши се, докато се върна — казва тя. И разкрива зъбите си с почернели корени.

Сега пускам прозореца. Готов да побягна. Но човекът, който някога е бил Уил Йънгър, започва да се променя и аз оставам да видя в какво ще се превърне. Тънката промяна в чертите на лицето му не го преобразява напълно в нещо друго, но все пак разкрива нещото в него.

— Кой си ти?

Безименния отговаря със същия тон на фалшива ерудиция, с който говореше и преди. Думите са ясно оформени, но крехки, неодушевени.

— Щом мене не познавате, сами сте непознати.

Започвам да се отдръпвам. Но ръката на Безименния стига до моята и я сграбчва. При допира тътнещата болка прелива от него в мен, електрическа и главозамайваща, изблик на дестилирана мъка. Удържа ме не толкова силата, колкото мимолетният поглед към неговата чудовищна загуба.

То изрича точно със същия глас онова, което каза Уил Йънгър, когато го видях за последен път на стъпалата на библиотеката през един топъл пролетен ден в края на семестъра.

— Денят ще е горещ.

Чрез докосването си той ми показва Тес.

Реалният свят — зоната за отдих, буренясалото място за пикник, тополовата горичка, просветляващото небе, — всичко това почернява, като че някой дръпва кадифена завеса пред сцената. После от чернотата прекрачва човешка фигура. С протегнати ръце, за да търси изход. Или да отблъсне нападение.

Тес!

Викът ми долита от хиляди километри. Но тя го чува. Чува ме и побягва…

Черната завеса се отдръпва, за да разкрие отново света. И сега аз съм този, който бяга. Отстъпвам странично от доджа, после се обръщам, за да се втурна към тоалетните. Към О’Брайън, която куцука насреща ми, крещи нещо, което не мога да чуя.

Когато стигам до нея, аз я прегръщам през рамото и я повеждам настрани от пикапа. Но тя ме изненадва с твърдостта на съпротивата си.

— Видя ли нещо?

— В пикапа.

Тя тръгва натам. Бедрата очевидно я болят, коленете й са схванати. Но върви по-бързо, отколкото бих предположил.

— Илейн!

Тя стига до пикапа и веднага пъхва глава в кабината. Нахълтва вътре почти до кръста, преди да е видяла какво я чака.

Изтичвам до нея и се опитвам да я извадя. Не че мога да видя нещо в колата — тя затулва цялата гледка. И нищо не чувам, освен сърдитата препоръка на О’Брайън да си дръпна проклетите ръце от нея.

Пускам я. И тя се измъква, за да разкрие една съвършено празна кабина. На седалката няма нищо, освен смачкана кутия цигари.

— Няма ги — казвам.

— Не видях някой да излиза.

— Не знам как е станало. Но те бяха тук. А сега ги няма.

— Просто така.

— Не съм те канил да гледаш. Всъщност не съм те канил…

— ХЕЙ! Кои сте вие, по дяволите?

Аз и О’Брайън се обръщаме към автора на този въпрос. Мъж на средна възраст с малко тесен бизнес костюм излиза иззад дърветата, придружен от жена, която приглажда полата си, а червилото й се е размазало около устните. Двамата изтръскват листа от дрехите и косата си.

— Ние…

— Мамицата ви, какво търсехте в моята кола?

— Просто проверявахме нещо — казва О’Брайън.

— Така ли?

— Чухме… звуци — добавям аз. — Отвътре.

— Звуци — повтаря мъжът и неволно прави крачка встрани от жената с размазаното червило, която сякаш се чуди дали изпитва спешна необходимост да се разсмее, или да се облекчи.

— Чакайте малко — казва мъжът. — Чакайте малко, по дяволите. За жена ми ли работите?

— Какво?

— Да не е наела детективи или нещо такова?

— Не. Не, не. Всичко това е просто…

— Кучка!

О’Брайън вече отстъпва. Мимоходом ме подхваща за лакътя и двамата се оттегляме, мънкайки беззвучни извинения. После се обръщаме и тръгваме колкото се може по-бързо, без да преминем в бяг.

Когато стигаме до мустанга, аз започвам да обяснявам какво видях в пикапа, но О’Брайън вече отваря дясната врата и хлътва вътре.

— Карай — казва тя. — Можеш да ми разкажеш и без да се притеснявам, че някой съблазнител на секретарки ще ми забие куршум в кльощавия задник.

Отново излизаме на магистралата. Озъртам се за доджа, а О’Брайън проверява електронната поща и гласовите съобщения по телефона си.

— Разговор ли очакваш?

— Нервен тик — казва тя. — Като се разтревожа, почвам да си играя с бутоните на това чудо.

— Всички имат такъв нервен тик.

О’Брайън се окопитва. Пита ме какво съм видял в колата.

— Ани Парцаливката. Помниш ли стопаджийката, за която ти разказах?

— Да. Незабравимата Ани. Но не беше сама, нали?

— Няма да повярваш.

— Малко е късничко да използваш подобно встъпление.

— Ани вършеше лоши работи с някого. Много лоши работи.

— Мислех, че е мъртва.

— Мъртва е. И имам чувството, че мъжът с нея също е мъртъв.

О’Брайън се е съсредоточила в екрана на телефона си. После подсмърква и надига глава. В очите й пламти някаква луда възбуда.

— Кажи ми кой беше — казва тя.

— Уил Йънгър.

Тя засмуква въздух тъй рязко, че го приемам за пристъп на болка.

— Нека да те попитам нещо — намира сили да изрече тя.

— Давай.

— Провери ли телефона си днес?

— Не. Нали цял ден седях до теб. Видя ли ме да го проверявам?

— Не.

— Защо се интересуваш?

— Последният имейл, който прочетох, беше от Джанис от Психологическия факултет в университета.

— Какво ти пише?

— Автомобилна катастрофа. Снощи. Удар в опора на мост на автострадата Лонг Айланд — казва тя и отново засмуква въздух. — Уил Йънгър е умрял преди четири часа, Дейвид.