Андрю Пайпър
Демонологът (22)

21.

Едва когато пресичаме щатската граница между Флорида и Джорджия, О’Брайън събира смелост да попита защо съм толкова сигурен, че Тоби ни е насочил към Канада.

— Не беше Тоби — отговарям.

— Тогава откъде знаеш?

— Кевин Лили ми каза.

— Дейвид, това не е възможно.

— Защо не?

— Онова момче не може да говори.

— На мен проговори.

— Е, аз не го чух.

— Не ти се полагаше.

За момент О’Брайън се навъсва завистливо. Тя се опитва да прикрие това изражение, гледайки настрани през прозореца, но аз все пак го зървам. Няма как да спечелиш толкова стипендии, субсидии и изследователски програми като нея, без да си надарен с дух на съперничество.

— Велиал бе накарал Кевин да наизусти нещо. Нещо, което той успя да ми прошепне — казвам, надявайки се да привлека обратно О’Брайън с примамката на един неизречен въпрос. Хитрината успява.

— „Изгубеният рай“ — досеща се тя. — Кои стихове?

— „Зандан страхотен и отвред, додето поглед стига,/ пламтящ като гигантска пещ…“

— „ала от този плам / не жива светлина струи, а зрима тъмнина.“

— Точно така.

— Не разбирам. В тъмница ли отиваме? В пещ?

— Във всеки случай няма да е на пикник.

Обяснявам й как отначало и аз не разбрах. Нямаше дума, която да прилича на направление, нямаше град или държава, забулени като поезия. Ала почти бях уверен, че каквото и да е то, има някаква връзка с мен. И тази идея се потвърди от прощалните думи на Тоби.

„Твоята истина, Дейвид.“

— Ако за теб е лично, значи трябва да бъде лично и за мен — замислено промърморва О’Брайън. — „Щом мене не познавате, сами сте непознати.“ Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Как може нашите два живота да доведат до една и съща истина?

— Не знам. Но мисля, че знам къде ще се случи.

Стиховете на Кевин разказват как Сатаната оглежда ада — своя дом. И затвор. Тъмница по име, макар и не непременно по същество, тъй като мястото често бива наричано „огнено езеро“.

— Щом си помислих за това, веднага разбрах — казвам аз.

— Чудесно. Но аз все още не съм наясно.

— Езеро. Огън. Когато бях малък, около две години живяхме в хижа. Един от многото периоди на безработица, вдъхновени от пиянството на баща ми.

— Хижа край езеро — казва О’Брайън и удря с юмрук по таблото. — Нека да позная. Изгоряла е.

— Позна само наполовина. Хижа край реката. Река, която се влива в Огнецветното езеро.

— Реката, където се е удавил брат ти.

— Никога не съм казвал, че се е удавил.

— Но съм права, нали?

— Да.

— Добре — казва тя и гласът й стихва до дрезгав шепот. — Смятай ме за убедена.

Помолвам О’Брайън да кара за известно време и се преструвам, че дремя на задната седалка. Но вместо това разгръщам дневника на Тес там, докъдето бях стигнал последния път. Чета нейните думи както заради смисъла им, така и заради самата форма на буквите. Заради нейната ръка, работила над тези страници. Това е следа от присъствие, която мога почти да докосна, почти да призова към живот.

Татко често ми разказва разни истории от времето, когато съм била дете. Не ги помня истински, защото съм била много малка. Но съм ги чувала толкова много пъти, че сега ми изглеждат като истински спомени.

Този например:

Когато още не бях навършила две години, всяка сутрин се пъхвах в леглото при мама и татко. Татко винаги се събуждаше пръв. Опитваше се да остави мама да поспи още малко, така че обикновено той ме водеше в банята, правеше ми закуска и тъй нататък. Казваше, че това е любимата му част от деня. Но съм го чувала да казва същото и за четенето на приказки за лека нощ.

И за моментите, когато вижда лицето ми при идването си да ме вземе от детската градина. И за отбиването ни в закусвалнята да ядем сандвичи с риба тон. И за времето, когато ми сресва косата след баня.

Както и да е, той се събуждаше пръв, а аз бях там и го ГЛЕДАХ. На десетина сантиметра от лицето му. (Татко винаги казва, че от толкова близо усещал вкуса на дъха ми. И какъв е на вкус? Като топъл хляб, казва той.)

Всеки ден му задавах един и същ въпрос:

— Щастлив ли си, татко?

— Сега съм щастлив — отговаряше той всеки път.

Смешното е, че все още искам да го попитам за същото. Дори и сега. Не само защото се интересувам от отговора. Искам да мога да го направя щастлив, като попитам. Да дишам до него, а той да усеща и това да бъде достатъчно.

И после сред други подобни записки изниква нещо странно.

Вмъквания, които не са в тон с писаното преди или след тях. Намесва се втори глас, по-силен от първия.

Татко си мисли, че може да избяга от онова, което го следва. Може би той дори не го вижда или си казва, че не го вижда. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. То все пак идва за него. Както идва за мен.

Веднъж гледах документален филм за мечките гризли. Казват, че ако срещнеш мечка сред пущинака, не бива да бягаш, а да стоиш на място. Да й говориш. Бягството те превръща в плячка. В храна.

Който бяга, никога не се спасява.

Но може би ако застанеш срещу звяра, можеш да му покажеш, че не се страхуваш. Можеш да спечелиш малко повече време. Да намериш начин наистина да избягаш.

Когато дойде времето, аз няма да бягам. Ще го погледна В ОЧИТЕ. Може би това ще е достатъчно, за да дам шанс на татко.

Защото ако мечката не грабне един от нас, ще грабне и двама ни.

Откъде е узнала Тес всичко това? Как е могла да види онова, което криех така добре, че сам не го виждах? Винаги съм бил наясно с нашата близост, с количеството неизречена информация, която можехме да обменим с един поглед над кухненската маса или в огледалото за обратно виждане. Но си мислех, че не сме нещо по-особено от баща и дъщеря, имащи щастието да са настроени на еднаква вълна.

Оказва се, че тя е можела да разчита далеч по-дълбоки сигнали. Споделеният нежелан дар на меланхолията, тежестта на Черната корона — това е отворило вратата, през която могат да идват и да си отиват други неща. Същества, които обикновено наричаме духове, но далеч по-тежки и по-разрушителни от безплътните видения, обозначавани с тази дума. Същества, отдавна откъснати от телата си, но тъй свирепи в търсенето на нова плът, че са безразлични към страданията, които причиняват, дори се наслаждават на тези страдания, когато за кратко време се промъкват отново сред живите. Каквото оставят след себе си, вече никога не е същото — хора, които ходят сред нас, но погледите им не ни виждат, устремени към пустотата.

Това ме кара да се замисля за баща ми. Онова, което бележи Тес и мен, бе белязало и него. Един мъж, скърбящ още преди да е загубил нещо, страдащ без никакви явни поводи за страдание. Чрез откъсването от нас, неговото семейство, чрез скитането от град на град, чрез алкохола той се опитваше да избяга от мечката, която го дебнеше. И в крайна сметка Тес се оказа права. Който бяга, никога не се спасява.

Може би оттогава и аз не спирах да бягам. Но вече не.

 

 

Обаждам се на жена си от тоалетната на Кей Еф Си.

Не че имам какво да кажа — тоест имам твърде много за казване, — но ме мъчи неустоимо желание да опитам. Струва ми се странно неуместно да й звъня, седнал върху капака на тоалетната, докато чета разсеяно някои от най-мръсните драсканици по стените.

После чувам гласа на Даян. Не е сменила записа в телефонния секретар, тъй че в гласа й все още звучи безгрижност и едва ли не кокетно обещание.

„Свързахте се с гласовата поща на Даян Инграм. Моля, оставете съобщение.“

— Здравей, Даян. Аз съм. Не знам дали ще мога пак да ти се обадя след…

След какво? Нещо окончателно, каквото и да е то. Значи трябва поне да се сбогувам. Или може би вече е твърде късно.

— Съжалявам. По дяволите. Безброй пъти си ме чувала да го казвам, нали? Просто май няма друг начин да се изразя. Това покрива всички посоки. Тес. Теб и мен. Уил. Чух за злополуката и ако щеш вярвай, но съжалявам и за него.

Вратата на тоалетната се отваря и някой влиза да си измие ръцете. Пуска крана докрай и капки вода се посипват върху частта от пода, която виждам през процепа под вратата на кабинката.

— Даян. Слушай, има… — започвам аз, снишавайки глас.

Но идеята някой да чуе какво ще кажа, когато аз самият още не го знам, ме кара да млъкна. Изчаквам човека до мивката да свърши. Той обаче не свършва. Водата бучи в мивката. Капките се сливат в локвички по плочките.

— Просто се надявам да намериш начин отново да бъдеш щастлива — прошепвам накрая. — Надявам се поне това да не съм ти отнел.

Поне това? Какво искам да кажа? Че съм й отнел щастието заедно с прахосаните години на брака ни? Заедно с дъщеря й?

Човекът на мивката кашля. Дрезгаво си поема дъх. Разсмива се.

Рязко отварям вратата на кабинката. Водата продължава да се лее, облаци пара замъгляват огледалото. Но няма никого.

С несигурни крачки излизам в коридора, притискам се към стената, за да усетя с буза нейната хладна реалност. Пред очите на всички, които седят зад пластмасовите маси, човъркат в картонени кофички с пилешко и някои от тях ме зяпат. Докато дъвчат, по челата им сякаш се изписват мислите: „Наркоман“ или „Луд“, или „Пази се от тоя“.

Проверявам телефона и го затварям. Изпратил съм почти триминутно съобщение. Първата половина — мънкащо извинение, втората — шум от течаща вода, смесен със смеха на нещо мъртво. Какво ли ще си помисли Даян? Сигурно същото като тукашните любители на пилешки крилца и кълки. Тоя е безнадежден.

Смешното е, че наистина исках да я утеша. Исках да говоря като разумен човек.

 

 

Докато навлизаме в Тенеси, О’Брайън пее няколкото реда от „Чатануга чучу“, които си спомня. Реалният град Чатануга прелита край нас с поредните гроздове от крайпътни мотели, заключени фабрики и паянтови складове. Разбира се, отвъд тези извънградски улички съществува истински град. Квартали със семейства, окриляни от същата обич или раздирани от същите престъпления, както онези други квартали, в които сме живели и затова ги смятаме за по-реални. Знам ли, може би там дори има хора, изправени пред подобни непосилни задачи. Говорещи с мъртвите и молещи се на всеки, който е готов да ги изслуша.

„На гарата ще падне щур купон“, пее О’Брайън.

Скоро асфалтовата лента завива нагоре към Апалачите, но никой не намалява скоростта въпреки връхлитащите насреща тежки камиони и зейналите пропасти отстрани. Пет пари не даваме за това. Цяла нощ се редуваме зад волана, дъвчем такос и пилешки сандвичи, пием кафе, тъпкано с безумни дози синтетичен подсладител.

От време на време О’Брайън пита за баща ми. Това ме подсеща за повече неща, отколкото й разказвам.

Тъй като бях много малък, когато той умря, мога да си припомня само отделни мигове, вкуса на въздуха, останал от мрачните му настроения през месеците преди злополуката с брат ми. Разгледано в светлината на собствените ми преживявания напоследък, това поведение поражда далеч по-силен отзвук. Как той, който никога не си бе падал по религията, изчете Библията от кора до кора, а след това започна пак отначало. Дългите мълчания, когато той спираше с каквото се беше захванал — да коси тревата, да разбърква разтворимото кафе в чашата си — и сякаш се вслушваше в указания, които никой от нас не чуваше. И погледите му. Най-вече те. Как го засичах да гледа мен, неговия син, но не с гордост и обич, а с някакво странно въжделение.

Описвам на О’Брайън само повърхността на нещата. Неговата депресия, пиенето му. Уволненията. Настояването му да не бъда като него. И доскоро си мислех, че съм успял.

— Но в теб все още има повече от него, отколкото си предполагал — заключава О’Брайън. — Затова отиваме при него.

— Въпреки че е мъртъв.

— Това явно не му пречи да се връща, нали?

— И не само на него.

 

 

Не казах всичко на О’Брайън.

Не защото се притеснявам, че няма да ми повярва. Не й казах, защото е само между мен и Тес. Да го разкрия, би означавало риск да разкъсам тънката нишка, която все още ни свързва. Ако го изрека на глас, Велиал би могъл да узнае, че съществува такава нишка.

Например, не казах на О’Брайън всички основания за увереността ми, че трябва да отидем в старата къща край реката. Не й казах за онзи текст от дневника на Тес, където тя разказва за съня, който не е сън.

„Стоя на брега на огнена река.“

Тес, отведена на отсрещния бряг, където аз и брат ми така и не посмяхме да идем. Не говорехме за това, но все пак знаехме, че е лошо място. Дърветата там растяха накриво, листата им никога не израстваха докрай през лятото, така че гората изглеждаше гладна.

Същото място, което Велиал ми показа на люлката в Юпитер. Детската площадка, обкръжена от тъмна гора. Идващият звяр.

„Границата между това място и Другото място.“

И дъщеря ми е откъм погрешната страна. Чува ме, че я търся, че викам нейното име. Гледа как тялото на брат ми плава по течението.

„Нечии ръце ме дърпат назад. Кожата има вкус на кал.“

Тес ме моли да я намеря.

„Не думи от устата през въздуха, а от сърцето през земята, тъй че само ние двамата да ги чуем.“

Не знаех, че е това. Че звукът, който понякога разпознавам под звънтящия шум в ушите, под брътвежа по радиото и бученето на въздуха край отворения страничен прозорец, е нейният глас.

 

 

Стигаме до Охайо. В Толидо се прехвърляме на магистрала 1–90, така че сега се носим покрай корема на езерото Ери, плосък като алуминиево фолио в нощта. Иронията на една табела с надпис „Едем“ ни отклонява от магистралата, за да спрем в края на паркинга пред една закусвалня и да подремнем, но само О’Брайън отпуска седалката си назад и затваря очи.

Докато тя тихичко пъшка и хъхри в съня си, аз прелиствам „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън. Слагам палеца си отстрани на страниците и ги пускам да прелитат надолу, но изведнъж книгата се разтваря на място, отбелязано с нещо, за което дори не знам, че е там. Снимка. Огъната по краищата, бялата рамка е пожълтяла от времето. Моя снимка.

Или поне така си мисля отначало. В следващата секунда обаче виждам, че е на баща ми. Единствената негова снимка, която имам. Знам това, защото отдавна вярвах, че съм я унищожил заедно с всички останали. Шокът от приликата спира дъха ми и аз се боря за въздух точно както О’Брайън до мен.

Трябва да е бил приблизително на моята днешна възраст, когато излезе в гората с пушката „Мосберг“, подарък от неговия баща, лапна дулото, протегна свободната си ръка и натисна спусъка. На снимката, направена само няколко седмици преди злополуката с брат ми, по лицето му е изписано едва ли не бащинско задоволство. Уморена усмивка на баща, когото съпругата му е откъснала от работата, за да го настани в креслото пред камината и да щракне портрет на главата на семейството в разцвета на силите му.

Но едно по-внимателно взиране разкрива усилията както на обекта, така и на фотографа: безрадостно изцъклените очи, ръцете и раменете, нагласени в „спокойна“ поза. Невзрачен мъж, чиято почти отчаяна печал се проявява в подробностите — от провисналите торбички под очите до зачервените от псориазис кокалчета на пръстите.

Мисля си да отворя вратата на колата и да пусна снимката вън на бетона, когато забелязвам единствения подчертан текст на страниците, между които е била пъхната.

„Дяволът, той е дух и има средства и възможности да се смесва с нашите духове, и понякога по-лукаво, друг път по-грубо и открито да подсказва подобни дяволски мисли в сърцата ни. Той оскърбява и властва в меланхолията, и най-вече в унилите ни фантазии.“

Защо този пасаж? Не си спомням да е имал по-особено значение в изследванията ми, нито пък да съм го цитирал в някоя лекция. Но все пак трябва да ме е впечатлил. И съм сложил между страниците единствената снимка на баща ми, за да го отбележа, макар че с години не съм се връщал към него.

Предусещане. Това трябва да е било. Прочел съм тези думи — меланхолия, унили фантазии, дявол — и съм изпратил до себе си в бъдещето послание, което сам не съм разбирал по онова време. В наблюденията на Бъртън съм разпознал диагнозата на баща ми. Един многообещаващ мъж, благословен с по-голям късмет от мнозина други, но все пак развалина, свидетел на смъртта на детето си, и накрая самоубиец.

Откъде Робърт Бъртън е знаел толкова много за тези неща? Един усамотен академичен автор в самото начало на седемнайсети век? Ето един отговор: може би е узнал по същия начин, както узнах аз — усамотен академичен автор, живеещ четири столетия подир него. От личен опит.

О’Брайън кашля и се събужда. Пъхвам снимката между страниците и рязко затварям книгата.

— Искаш ли аз да карам? — пита тя, забелязвайки мрачните облаци в очите ми.

— Не. Почивай си — отговарям и включвам двигателя. — Аз поемам останалата част от пътя.

 

 

Не знам дали мислите на О’Брайън се насочват към Преследвача, но аз със сигурност мисля за него. Така или иначе, не го споменаваме нито веднъж. Вероятно защото няма смисъл. О’Брайън спаси живота ми, като извърши нещо, което само преди дни би било немислимо. Станала от леглото при звука на човъркане в ключалката и намерила единственото възможно оръжие в мотелската стая, после се скрила с него зад вратата, надявайки се да остане незабелязана, когато той я отвори. След това, когато той извадил ножа, тя сторила каквото трябва.

Трудно ми е да си представя колко й тежи този акт. Може би тя се притеснява кого ще пратят сега подир нас. Или може би, също като мен, само пресмята колко малко време ни е останало.

 

 

По тъмно пресичаме границата край Ниагарския водопад. По настояване на О’Брайън спираме колата и отделяме няколко минути, за да отидем до ръба на водата и да надникнем през парапета. Широката река плавно пропада в избухващ облак мъгла, но устремената нагоре сивота изглежда тревожна по-скоро като дим, отколкото като водни пръски.

— Това сме ние, нали? — казва О’Брайън и се взира надолу. — Скачаме с бъчва във водопада.

— Само че нямаме бъчва.

О’Брайън хваща ръката ми.

— Каквото и да намерим, където и да отидем, аз съм готова — заявява тя. — Не съм безразсъдна, просто съм… наясно.

— Ти винаги си наясно.

— Не говоря за ума. Говоря за всичко останало.

— Значи ставаме двама.

— Не е вярно. Ти имаш Тес.

— Да. С изключение на Тес. Тя е единственото, с което съм наясно. — Придърпвам О’Брайън към себе си. — И ти също.

Когато мъглата пронизва дрехите и плъзва хладно по кожата ни, връщаме се в мустанга и отново излизаме на магистралата. Заобикаляме западния край на езерото Онтарио през овощните градини и лозята на полуострова, после навлизаме във все по-гъсто населения район на сателитните градчета и индустриалните градове преди Торонто. Зърваме кулите му и завиваме пак на север. Новите предградия изглеждат стари. По-нататък започват безкрайни нивя.

Няколко часа по-късно магистралата се свива до невзрачен път, криволичещ през гористи възвишения и внезапно надвисващи отвесни скали. Отминаваме езерата Мускока с техните милионерски летни имения и частни игрища за голф, после по-малките и по-евтини езера след тях. Скоро навлизаме в хилядите завои из незаселените области. Асфалтова нишка, прокарана сред пейзаж от безкрайни гори, тъй че няма друг избор, освен напред или назад. Което в нашия случай означава, че изобщо нямаме избор.

Зазорява, когато отбиваме настрани и аз се измъквам вдървено, за да отворя металната порта на пътя към Огнецветното езеро. Макар че думата „път“ едва ли е най-подходяща за неподдържаната пътека през гъсталака — просто два коловоза в земята и клони, които се ръкуват над тях. Дървесните корони са тъй гъсти, че обгръщат пътя в зеленикава нощ.

— Колко остава? — пита О’Брайън, когато се връщам в колата.

— Около километър навътре. Може би малко повече.

О’Брайън се навежда към мен. Отначало си мисля, че иска да прошепне нещо в ухото ми, но вместо това тя ме целува. Истински, почти топло, по устните.

— Време е да видим каквото той иска да видим — казва тя.

Само за последните няколко часа кожата й се е обтегнала още по-силно по бузите и брадичката. Губи тегло въпреки постоянната диета от чийзбургери и ванилов шейк. Но тя все още е тук. Последните остатъци от същността на Илейн О’Брайън ме поглеждат в очите.

— Аз…

— Казах ти. Знам вече — прекъсва ме тя и се връща на мястото си, загледана в сенчестите дървета. — Сега да вървим.