Андрю Пайпър
Демонологът (21)

20

След като напускаме болницата, казвам на О’Брайън какво е изрецитирал Кевин. Тя не пита какво означава това според мен, накъде ни насочва сега. Просто сяда зад волана и потегляме по оградените с палми улици на Юпитер, един свят с удобни места за паркиране и грамадни пътни знаци. Минувачите са малцина. Опитвам се да засека някой да влиза или излиза от колата си, но не успявам. Уличното движение е единственото свидетелство за живот. Мудни старци карат последните грамадни модели на американската автомобилна промишленост и си дирят занимание, търсят какво да правят. Единственият израз на човешката им същина са безвкусните шеги на персонализираните регистрационни номера.

— Уморена съм — обявява О’Брайън.

Наистина изглежда уморена. Дори нещо повече — уморена до кости. Гледам я и осъзнавам, че новият поглед към света изцежда цветовете от кожата й по-силно, отколкото болестта.

— Да се върнем в мотела — предлагам. — Трябва да почиваш.

— Няма време.

— Просто си полегни за половин час. Всичко ще бъде наред.

— А ти какво ще правиш?

— Ще продължа да карам наоколо.

След като оставям О’Брайън, аз потеглям право към едно място, за което допреди малко не бях и помислял. Към детската площадка. Мястото, където седем деца са пролели кръвта на свой връстник върху пясъка под люлките.

Там няма никого. Дошъл е часът за миене на зъбите. Любимата ми част от деня с Тес. Ритуалът на банята, пижамата и книгата. Поредица от утехи, които можех гарантирано да предлагам вечер след вечер. Дори само чрез тези простички повторения можех да направя живота малко по-хубав.

Не и тази вечер. Сега тя е на място, недостъпно за мен. Където не може да чуе как шепна: „Имало едно време…“ или „Ти си моето слънце“.

И все пак аз й пея въпреки всичко. Сядам на една от люлките и се мъча да запазя мелодията. Пресеклива приспивна песен в здрача.

Ти ме правиш щастлив, когато небето е сиво…

Едно момче върви по тревата.

То е на същата възраст като Кевин Лили и неговите съученици. Хубаво дете, само че отдавна не е подстригвано. Носи тениска на „Ролинг Стоунс“ — онази с големия изплезен език на черен фон. Движи се неуверено, сковано, сякаш наскоро е станало след дълъг сън в неудобна поза.

Момчето сяда на съседната люлка. Забива поглед в краката си. Почти като да не е забелязало, че съм тук.

— Ти си Тоби — казвам аз.

— Бях.

— Но сега си мъртъв.

Това, изглежда, го обърква. После обмисля нещо и по лицето му се изписва пронизваща скръб, преди да се опомни и изражението му да стане просто безнадеждно.

— Аз принадлежа на него — казва той.

— Кой е той?

— Той няма име.

— Има ли едно момиче там, където си? — питам. — Едно момиче на име Тес?

— Много сме.

— Той ти е наредил да казваш така. Ти обаче знаеш повече, нали? Кажи ми истината.

Той се размърдва и примижава болезнено, сякаш е глътнал нож за пържоли и напразно се мъчи да открие най-безболезнената поза за сядане.

— Тес — казва той. — Да. Разговарял съм с нея.

— При теб ли е тя?

— Не. Но е… близо.

— Можеш ли да я намериш сега?

— Не.

— Защо?

— Защото не й е писано да бъде намерена.

Затварям очи. Плъзвам влажен ръкав по лицето си.

— Какво стана с теб, Тоби? — питам го аз. — Когато беше жив.

Той подритва пясъка с връхчето на обувката си.

— Имаше един човек, който ме нарани — казва той.

— Кой?

— Един приятел… който не беше приятел.

— Възрастен?

— Да.

— Как те нарани?

— С… ръцете си. С нещата, които правеше. И с това, което казваше, че ще направи, ако разкажа.

— Съжалявам.

— Трябваше да сложа край, това е. Майка ми имаше едни хапчета. Трябваше да сложа край.

Поглежда ме. Той е само едно момче. Неописуемо уплашено, счупено, преди да е имало възможността да бъде цяло.

Сетне изведнъж лицето на Тоби става безжизнено. Без всякаква друга физическа промяна, без преливането, което съм виждал в лицата на другите обсебени от Безименния, частта, наречена Тоби, изчезва и остава само празна черупка. Това, което някога е било човешко момче, седи на люлката по-безжизнено и от смъртта.

После се раздвижва отново.

Очите се завъртат и срещат моите. Когато проговаря, чувам гласа, който вече познавам така добре, сякаш е част от мен. Той извира нейде от вътрешността на главата ми, както се говори, че някои хора чували радиопредавания с пломбите си.

— Здравей, Дейвид — казва гласът.

— Знам кой си.

— Но знаеш ли името ми?

— Да.

— Кажи го.

— Кажи го сам.

— Тогава няма да е проверка, нали?

— Не го казваш, защото не можеш.

— Би било грешка да си въобразяваш, че знаеш какво мога и какво не мога.

— Ти имаш нужда от мен, за да се опознаеш.

— Наистина ли? И защо така?

— Ако аз изрека твоето име, това ще ти даде същината на самоличност, макар и съвсем плитка. Когато получиш име, можеш да претендираш за по-цялостна човечност.

Момчето се навъсва. И макар че подобно изражение на капризно дете би било почти смешно при всички други обстоятелства, върху лицето на това момче то е достатъчно, за да вледени сърцето ми.

— Тес плаче, Дейвид — казва то. — Не я ли чуваш?

— Чувам я.

— Тя вече не вярва, че ще дойдеш. Което означава, че ще ми принадлежи, когато луната…

— Не!

— КАЖИ ИМЕТО МИ!

Този път гласът разкрива омразата, която е неговата истинска същина. Думите прелитат през напуканите устни на Тоби с бели мехурчета от слюнка.

— Велиал.

Това казвам аз. Името на демона изхвръква от устните ми и полита във въздуха като някакво крилато същество, което се е спотайвало в мен, а сега бърза да се върне при своя повелител.

— Много съм доволен — казва момчето. И наистина е доволно, гласът му става същият както преди. Разсеяна усмивка разтегля устата му като с невидими куки. — Кога го определи?

— Мисля, че една част от мен го знаеше още като те чух да говориш чрез Тес във Венеция. Трябваше ми доста време, за да го потвърдя. Да го приема.

— Интуиция.

— Не. Помогна ми твоята арогантност. Твоите претенции за цивилизованост. Фалшива изтънченост.

Момчето пак се усмихва. Но този път не от удоволствие.

— Това ли е всичко?

— И твоята реторика — продължавам. Не мога да устоя на стремежа да удържа вниманието му. — Ти си бил най-убедителният от всички на Стигийския съвет.

От другата страна се вдигна Велиал, по-кротък, а и по-любезен; по-личен дух не бе изгубвал раят — сякаш той за подвизи създаден бе и за дела достойни, но всичко бе неистинско и кухо.

Изящният глас, който успокоил бесните призиви на Молох за сражение, предлагал да изчакат, докато Божият гняв стихне, преди да предприемат изненадваща атака срещу рая. „Върховният ни враг след време може да отслаби / гнева си и отблъснал ни така далече, може / да ни остави в мир, щом ний мируваме.“ Любител на славата и празната ерудиция. „Речта му галеше ухото… той беше с низък ум.“ В края на краищата това е значението на името ти. Велиал. Недостоен.

Лицето на момчето отново се съсредоточава. Неизменно, неподвижно. Макар че краката му се отблъскват от прашната земя под люлката. Бавно полюшване напред-назад, което ме принуждава да въртя глава, за да го следвам. Главозамайващо махало.

— Ти и Джон имате много общи черти — казва то.

— Изучавал съм творчеството на Милтън. Това е.

— Никога ли не си се питал защо така те влечеше към него?

— Всяко изкуство е достойно за изследване.

— Но далеч не е само това! Той е създал най-красноречивото описание на несъгласието в цялата човешка история. Бунт! Ето защо в своите стихове Джон представя с такова съчувствие делото на моя господар. Той е на наша страна, макар и тайно, неосъзнато. Също като теб.

— Грешиш. Аз не съм навредил никому.

— Не става въпрос за вреда, Дейвид. Насилие, престъпления — това са отпадъците от злото, дреболии в сравнение с делата на духа. А онова, което споделяте с Джон, е духът на съпротива.

— Съпротива срещу какво?

Момчето не отговаря. Люшка се напред-назад, без да размахва крака, без да докосва земята, без да откъсва очи от моите. Веригите скърцат като повторение на причиненото тук зло.

— През целия си съзнателен живот ти си изучавал религия, християнство, деянията на апостолите — и все пак не вярваш в Бога — продължава то след известно време, после пак млъква.

Не, това е повече от мълчание. Зейнал пробив във времето. Пропадане.

Преди миг ние седяхме върху брезентовите седалки на люлките сред една обгорена от слънцето детска площадка във Флорида. Сега, като вдигам очи, виждам, че макар да си оставаме на люлките, непосредствено отвъд нашия малък пясъчен квадрат започва гора. Дърветата са голи, израсли твърде близо едно до друго, умиращи поради липса на вода в покритата с пепел и прах земя. Опитвам се да надникна през стволовете, но там има само още и още криви дървета, земята е плоска и без край. Това е видението на гората отвъд реката, от която с брат ми се страхувахме като деца. Недокоснато от въздух, птича песен или друг глас, освен гласа на момчето, шепнещ в главата ми редове от светите писания.

И Господ рече на Сатана: От где идеш?

Не мога да го видя, но знам, че нещо дебне откъм дърветата. Плътността му е тъй голяма, че огъва въздуха като някаква странична гравитация, която притегля и изкривява всичко около себе си. С безмерното си, подпухнало мълчание то не излъчва нищо друго, освен желание, безвременно и ненаситно. Това е територията, из която се скита навеки. Освирепяло от скръб.

А Сатана в отговор на Господа рече: От обикаляне на земята и от ходене насам-натам по нея.

Погледът ми се връща към пясъка на детската площадка. Опитвам се да го задържа там. Да не приемам нищо, освен думите на момчето, вече изречени на глас.

— Защо не? — продължава то, сякаш съм спрял времето и сега отново го пускам. — Защото не можеш да приемеш идеята за абсолютната му доброта! Страдал си твърде много по своя път — в своята меланхолия, — за да служиш безпрекословно на един вселюбящ и всетираничен Господ. Неговата доброта е другото име на Властта, писмена заповед от един отсъстващ баща. Твоят критичен ум не ти дава друг избор, освен да го видиш. И по това ми напомняш за Джон.

Момчето поглежда към небето. Отначало съм благодарен, че откъсва очи от мен. Но след това то проговаря с друг глас — истинския му глас, влажно и противно съскане — и аз знам, че ще запомня навеки именно това, а не погледа му. Този глас, цитиращ поета, ще бъде разказвачът във всички кошмари през остатъка от живота ми.

Целта ни никога не ще е да творим добро, а зло да вършим ще е наша най-велика радост, бидейки в разрез с волята върховна на тогова, с когото сме противници.

Когато свършва, момчето пак ме поглежда. Гласът е отново този, който избра, за да говори с мен.

— Храбрата съпротива. Това е, което ни свързва, Дейвид.

— Аз не съм с вас.

— Напротив! — прекъсва ме момчето, преди да изрека последната дума. — Ти винаги си го знаел. Джон беше с нас от самото начало, точно както и ти.

— Това е лъжа.

— Така ли? Най-добрият му приятел от детството загива в морето. Първата му съпруга го напуска скоро след брака. Изгонен от Кеймбридж заради спор с наставника си. Лежал в затвора за несъгласие с общоприетите възгледи. Той беше като теб и мен — като господаря ми, неговия най-великолепно обрисуван герой — борец срещу робството. Бунтовник, чувствителен към всички загуби и несправедливости в своя живот. „Изгубеният рай“ е най-прекрасното изопачаване, не мислиш ли? Уж възхвалява Божието господство над хората, но всъщност е зов за независимост, за свобода. За ония времена то е най-добрият образец на това, което можем да наречем демонична пропаганда. Моят шедьовър.

— Твоят шедьовър?

— Всеки поет си има муза. Аз бях музата на Джон. Дори нещо повече. Дадох му думите. Той просто се подписа отдолу.

— Надменността те прави сляп.

— Сляп! Джон беше сляп, когато пишеше поемата си! Забрави ли? Точно тогава се помоли за помощ. Помоли обгръщащия го мрак за вдъхновение. И аз дойдох! Да! Дойдох да нашепвам мили слова в ухото му.

Дяволът лъже, Дейвид.

— Глупости.

— Не бъди груб, професоре. Никога няма да спечелиш едно състезание по сквернословие с мен.

На ръба на пясъчната площадка две чайки се боричкат за нещо, което на пръв поглед напомня купчина пилешки кости. Мъничък гръден кош, мъничък череп. Нямаше го преди. И не са пилешки кости.

Птиците си кълват очите, хапят се по шиите, скубят пера и плът. Дърветата се струпват по-близо, за да видят първите струйки кръв.

Тоби размахва ръка из въздуха. Чайките отлитат с плясък. Към техните крясъци се присъединяват други от вътрешността на гората.

— Знам какво си мислиш — казва момчето. — Ако аз съм бил гласът в ухото на Джон, защо ни е изобразил така неблагоприятно? Знаеш отговора, професоре. Той бе ограничен от своето време. Да възхвалява открито Сатаната и неговите паднали ангели би било незаконно, невъзможно. Затова той ни представи като противниците в поемата, макар че симпатиите му открито са на наша страна. Отговори ми: кой е истинският герой на поемата? Бог? Адам?

— Сатаната.

— Както сам многократно и страстно твърдиш в прекрасните си есета.

— Чисто академична теза.

— Не вярвам! Защо иначе посвети живота си на тази позиция? Защо хвърли толкова труд да убеждаваш колегите и студентите си в нещо, което по времето на Джон би се наричало богохулство? Защото си на наша страна, Дейвид. И далеч не си сам.

Речта му — коварната логика на неговата реторика — е тъй объркваща, че аз непрестанно поглеждам надолу, за да се уверя, че краката ми остават на земята, че ме държат на място. Но какво е „земята“ тук? Какво е „остават“? Стига ми само да погледна момчето отново и чувството за движение се връща. Морска болест на сушата.

— Защо Тес? — питам с пресъхнало гърло. — Защо аз?

— Държа я при мен, за да ти дам цел. Всеки поет — всеки разказвач — се нуждае от мотивация.

— Като такъв ли ме виждаш?

— Това, което наричате „документ“, е доказателство за нашето съществуване. Но ти, Дейвид, си моят вестоносец. А вестта е твоето свидетелство. Всичко, което видя, всичко, което почувства.

Не от люлеенето се чувствам така замаян. Целият свят, цялата изсъхнала градина се върти.

— Ще ми позволиш ли да я видя? Да поговоря с нея?

— Все още не е дошъл краят на пътуването ти, Дейвид.

— Тогава кажи ми къде да отида.

— Ти вече знаеш.

— Кажи ми какво да направя.

— Зарежи жената. Довърши скиталчеството си.

— Защото скитниците в крайна сметка намират пътя към теб.

— Аз не искам да се предаваш! Не съм твой поробител, а освободител. Не разбираш ли? Аз съм твоята муза, както бях муза на Джон.

Една част от мен знае, че в аргументите му има слаби места. Но не мога да се захвана за същината на казаното, като че съм погълнал някаква вредна храна и сега тя само тежи болезнено в стомаха ми. Нямам друг избор, освен да продължавам да говоря, да продължавам да питам. Да се опитвам да не мисля за гладната твар в гората, която и без да поглеждам, знам, че е излязла да се покаже. Че наближава.

— Пропаганда — казвам. — Така виждаш документа, нали? Така виждаш и мен. Мога да ти помогна да създадеш кауза там, където не можеш сам да се справиш.

— Войната срещу рая никога не се е водила в ада или на земята. Бойното поле е във всяко човешко съзнание.

„Умът е място в себе си и в себе си той може / от рая да направи ад или от ада — рай.“

— Джон разбра това. Както и неговият съименник, Йоан.

— Откровението.

— Книга, която не бива да се приема твърде буквално.

— Какво е твоето тълкувание?

— Антихристът ще дойде с оръжия за убеждаване, а не за унищожение — изрича момчето с все по-мощен и твърд глас. — Звярът ще се надигне не от морето, а вътре във вас. Във всеки от вас, един по един. И по начин, подходящ за вашите собствени опасения и разочарования. За вашата скръб.

— Вие готвите военна кампания.

— Кръстоносен поход!

Момчето отваря уста сякаш да се разсмее, но не издава нито звук. Някогашният Тоби би притежавал това умение, но онзи, който заема тялото му сега, никога го е нямал.

— Откровението е видение за бъдещето на човека — импровизирам в движение. — Но Матей предлага видение за вашето бъдеще. „Какво имаш Ти с нас, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ Вашият кръстоносен поход ще се провали. Предречено е. Времето. Вие сте обречени да умрете в огненото езеро.

При тези думи момчето примигва. И изведнъж под очите му потъмнява, сякаш се готви да заплаче. За пръв път прилича на истинско момче.

— Дотогава има толкова много за вършене — казва то.

— Но това ще се случи. Не отричаш.

— Кой може да отрече волята на Небесния Отец? — изсъсква момчето.

— Ти ще загубиш.

— Ще умра! Това е, което имам общо с теб, с цялото човечество. Ние всички носим знанието за собствената си смърт. Но Бог? Разбира се, той продължава! Вечен. Безразличен. Чистата доброта е студена, Дейвид. Затова прегръщам смъртта. Прегръщам теб.

За един ужасен миг ме обзема страх, че той се кани да ме притегли към себе си. Искам да стана и да се отдръпна извън обсега му, но седя замръзнал на люлката със стиснати до бяло юмруци около веригите.

Но момчето не се опитва да ме задържи. Само отново изпробва празната си усмивка.

— Надявах се да оцениш моя подарък.

— Не те разбирам — казвам аз, макар че в същия миг проумявам какво иска да каже.

— Мъжът, който се радваше на жена ти така, както не си и сънувал. Не се притеснявай. Професор Йънгър вече не ще достави удоволствие никому.

Момчето се ухилва.

— Денят ще е горещ — казва то с гласа на Уил Йънгър.

Нейде не много далече отеква трополене и трясък на нещо тежко, крачещо през падналите дървета. Може би много неща, макар и с един ум.

— Помогни ми да разбера — казвам, надявайки се, че един нов въпрос може да изтрие ужасната зейнала усмивка на момчето. — Като кръстоносец ли ме виждаш? За теб? За господаря ти?

— Времената се промениха, откакто Джон написа поемата си — шепне момчето с носталгично съжаление. — Днес живеем в Документалната епоха. Хората искат достоверност. Непосредствената истина. Вече не е време да представяме каузата си чрез поеми, а с доказателства. И все пак само това не е достатъчно. Имаме нужда от теб, Дейвид. От личното свидетелство. От човешки глас, говорещ за нас.

— За да каже, че на света има истински демони.

— Това е стара история — казва то и скача от люлката. — При това вярна.

Момчето си тръгва. Пространството между нас се втвърдява от студа, който остава след него.

— Ще го направя! Моля те! Само я пусни!

Вдигам очи и мрачната гора е изчезнала. Остава само площадката, оградена с телена мрежа, а отвъд нея евтини градски къщи със спуснати завеси. Климатици гърлено тананикат като григориански хор.

Момчето се обръща. Макар че нищо видимо не се е променило в изражението му, силата на омразата се усеща още по-остро от разстояние, когато завесата на чара му е паднала, за да разкрие нещо по-близко до истинската му същност. Ослепителното страдание на скалпел, разцепващ нерв. Остър мирис на разложение.

На нещо в земята.

— Имаш да направиш едно последно откритие. Една последна истина. Твоята истина, Дейвид.

Момчето се отдалечава. Гледа ме дори и с гърба си. Дете, чиято сянка се разпростира като на страховит звяр, извисен над тревата.