Андрю Пайпър
Демонологът (7)

6.

Препъвайки се, напускам стаята и слизам по стълбището. Намирам опора, залитам през празната чакалня — от лекаря няма и помен — и се добирам до тясната уличка. Побягвам от номер 3627, без да поглеждам назад, макар че част от мен иска да го направи — една част, която знае, че ако се озърна, човекът ще стои на прозореца на втория етаж, освободен от ремъците, и ще ме гледа ухилен отгоре.

Едва след като пламналите ми дробове ме принуждават да се подпра на сянка до една стена, аз осъзнавам, че все още държа камерата. И че тя все още е включена на запис.

11:53.

Палецът ми натиска бутона „стоп“. Екранът почернява.

Изведнъж се превивам надве и повръщам върху тухлите. Усещам болка в костите, яростна и непредвидена. Прилича на всеки друг грип, който съм преболедувал, но освен неговата внезапност има и нещо друго, далеч по-конкретно. Доколкото мога да го опиша, то не е физиологично, всъщност изобщо не е заболяване, а мисъл. Заразата на една болестотворна идея.

Избърсвам устни в рамото на сакото си и продължавам напред.

Тес.

Трябва да се върна при нея. Да се уверя, че е добре, после да хванем следващия полет за Ню Йорк — за където и да било — независимо дали имам малария или нещо по-лошо. Трябва да се махнем от тук.

Най-напред обаче трябва да се добера до Канале Гранде. Всяка спирка на корабчето ще ми свърши работа. Едва ли ще е много трудно. Не че имам представа къде съм. Но ако вървя напред и не спирам, рано или късно ще стигна до водата.

Не се получава.

Изгубвам се още по-зле, отколкото при снощната разходка с Тес около хотела. И вместо очарование, сега изпитвам смазваща паника, тъй мощна, че стискам зъби, за да не се разплача. Потребността да се върна при Тес се смесва с тревогата да не знам къде съм и с треска, която усуква уличката пред мен в лъкатушен тунел. Мъчи ме и усещането, че съм преследван. От нещо тромаво и близко, само на няколко крачки зад мен.

Отново побягвам. Завивам зад ъгъла. И още преди да видя какво има там, аз го подушвам. Същата миризма на обор, която лепнеше по Мършавата жена.

Но не тя стои на уличката пред мен, а стадо прасета.

Десетина или повече. Всички обърнати към мен, с разширени ноздри. Невероятно, но факт. Виждам ги с твърде много подробности, за да са страничен ефект от онова, което ме кара да се чувствам отровен. И твърде ясно разбират кой съм.

Животните идват към мен. Квичат като попарени. Копитата им трополят по калдъръма.

Отскачам обратно зад ъгъла, откъдето току-що дойдох. Очаквам зъбите им да срещнат кожата ми. Да я разкъсат и да захапят.

Но те не идват. Надниквам зад ъгъла. Уличката е пуста.

„Не губи време да разсъждаваш. Може никога да не разбереш това.“

Отново гласът на моята вътрешна О’Брайън. „Просто върви и не спирай.“

И аз тръгвам, без да спирам.

А в края на следващата улица, по която завивам — и съм сигурен, че вече съм минавал по нея поне веднъж, ако не и три пъти, — виждам Канале Гранде. Появил се е от нищото, сякаш съм отгърнал нова страница.

„Не спирай.“

Нещо става.

„Но тя е в безопасност.“

Вече няма такова нещо.

„Откъде знаеш?“

Защото то знае коя е тя.