Андрю Пайпър
Демонологът (16)

15.

Да намеря фермата на Рейс се оказва толкова лесно, колкото да отворя телефонния указател в мотелската стая и да извадя на телефона си карта на пътя дотам. Не е далече. Само на 9,9 километра от мястото, където седя. Ако потегля сега, ще съм там много преди обяд.

Разбира се, остава проблемът с Преследвача. Ако отида до фермата Рейс, следван от него, това не само ще го предупреди за малката загадка на двете близначки, но може и да се окаже достатъчна провокация за клиента му, за да нареди елиминирането ми. Трябва да разбера дали бях прав да дойда в Линтън. Без него.

Това силно ме затруднява, докато накрая поглеждам през прозореца и виждам колата на Преследвача, паркирана само на пет-шест метра от моя мустанг. Оказва се, че той също е гост на мотела. И няма нищо против да го зная.

Осъзнавайки, че той вероятно дебне всеки мой ход, аз отивам до офиса на мотела и вземам назаем отвертка и кофичка за лед. Напълвам кофичката с вода. Тръгвам обратно към стаята си (съвсем като човек, готов да си пусне няколко кубчета лед в безалкохолното) и спирам до колата на Преследвача. Строшавам с отвертката ключалката на резервоара, развинтвам капачката. Сипвам водата от кофичката.

После побягвам.

Вече съм зад волана на мустанга и давам на заден ход, когато Преследвача излиза от стаята си — без да бърза отначало, а сетне, като вижда капачката на земята, изпълнен с целенасочена тревога — така че успявам да зърна цялата ярост в погледа му.

Вече всичко се промени, казва ми той. Край на мъртвите кучета, край на предупрежденията. Когато поръчката дойде, той не само ще я изпълни, а и ще го стори с удоволствие, без да бърза.

Но не мога да мисля за това, най-вече защото той също се затичва. Към мен. С протегнати ръце, сякаш е готов да раздере с нокти предното стъкло.

Кракът ми натиска газта, аз профучавам край него, нарочно правя грешен завой, после обикалям квартала и незабелязано потеглям на юг от града. Няма да му отнеме много време, за да се снабди с нови колела.

Но моите вече се въртят. Вече избягаха.

 

 

Пътят не е дълъг — на юг от Линтън до кръстопътя и селцето Страсбург, после три-четири километра на запад до фермата Рейс. Не че в момента там расте каквото и да било. Нивите от двете страни на отбивката към имота са разорани, но незасяти, така че от земята стърчат само редки плевели. Това откроява фермата на Рейс далеч по-ясно, отколкото би било иначе. Бяла дъсчена играчка на фона на безкрайния хоризонт.

Същата къща — същия хоризонт — както ги е нарисувала някога Тес в дневника си.

Пред сградата расте самотно дърво с подпряно на него гребло; дръжката се е пукнала от дългия престой на слънце. Високо под стряхата се е лепнало сиво гнездо на оси и черната дупка в дъното му кипи от трескаво движение. На земята плевелите са избуяли тлъсти и трънливи като ролки бодлива тел покрай пътеката. Сякаш цялата ферма и работата в нея внезапно са спрели преди години, а сега са на път да се преобразят в нещо друго, да се върнат към състоянието на див пущинак.

И аз. Сега вървя към верандата и лицето ми е застинало от тревога.

Тес е виждала всичко това. Знаела е, че ще дойда.

Клетият ТАТКО.

Входната врата зее отворена. Полицията? Или някой съсед е донесъл кошница яйца? Кой знае защо, не очаквах наплив на посетители при Делия Рейс. Докато почуквам на рамката на мрежестата врата, аз започвам мислено да редактирам планираните любезности. Колкото повече се забавя с влизането, толкова по-голяма е вероятността някой друг да се появи и да ме задържи навън.

Каня се да почукам отново, когато вътрешната врата се отваря и виждам жилава жена, облечена в няколко слоя стари пуловери и джинсова пола до глезените. Дългата й коса е стегната на тила с ластик и краищата стърчат настръхнали и чупливи като вехта метла. В кафявите очи, широки и живи, потрепва насмешка.

— Госпожа Рейс?

— Да?

— Казвам се Дейвид Улман. Не съм от полицията. Не работя за вестниците.

— Радвам се да го чуя.

— Дойдох, за да поговоря с вас.

— Доколкото виждам, вече го правите.

— Тогава ще говоря направо. Разбрах, че през последните няколко дни нещо необикновено се е случило с вас в тази къща.

— Би могло да се каже.

— Нещо подобно се случи и с мен. Чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса, за да видим дали можете да ми дадете някои отговори.

— И на вас ли ви изчезна някой?

— Да.

— Някой близък?

— Дъщеря ми.

— Господи!

— Затова си позволих да дойда неканен на прага ви.

Тя дръпва мрежестата врата.

— Смятайте се за поканен.

Кухнята е голяма и хладна, с масивна месарска маса в средата, очевидно използвана както за приготвяне, така и за консумиране на храна. Допотопен хладилник въздиша и пъшка в ъгъла. Двойна емайлирана мивка. Едно растение в саксия на перваза прави всичко възможно да затули светлината от прозореца. Всичко това създава усещането за чиста музейна кухня във ферма от стара Дакота. Ободряващо място, ако не бяха тюркоазните стени. Цветът на меланхолията. На скръбта.

Докато стоя до масата, старицата провлачва нозе покрай мен, за да седне, където е била, когато почуках. Поне така предполагам, като съдя по самотната чаша за кафе до ръцете й. Но когато се вглеждам, тя ми се струва не само празна, а чиста, сякаш току-що свалена от лавицата.

— Пола Рейс — казва старицата и протяга ръка. Едва когато я стискам, осъзнавам чие име съм чул.

— Пола? Мислех, че сте изгубена.

— Бях. Но сега съм намерена, нали?

— Какво стана?

Тя плъзва пръст по ръба на чашата за кафе.

— Не знам точно. Забавно, нали? — казва и сама си отговаря с кратък изблик на смях. — Трябва да съм си ударила главата, или нещо такова. Бабешка простотия! Помня само, че тази сутрин влязох през мрежестата врата, а Делия седеше точно на този стол, на който се подпирате, пиеше кафе точно от тази чаша, и двете се прегърнахме, и Делия ми изпържи яйца като че нищо не е имало между нас.

— Тази чаша на Делия ли е?

— Ъхъ.

— Празна е.

— Тя я допи.

— Но изглежда недокосната.

Тя надниква в чашата, после пак се обръща към мен.

— Така е.

— Добре ли сте?

Старицата сякаш не чува въпроса.

— Имате ли сестра, господин Улман? — пита тя.

— Не. Но имах брат. Когато бях малък.

— Е, тогава сигурно знаете какво място заемат подобни близки в сърцето ти. Такова петно не се изтрива, нали? — Тя поклаща глава. — Кръвта попива дълбоко.

При споменаването на кръв за първи път забелязвам петната по най-горната дреха на жената, жилетка с провиснали джобове. Гъсти и ситни пръски по средата. Заедно с бучици пръст от полето. Петна тук-там по дрехите и под ноктите й.

— Какво е това?

Тя поглежда надолу. Избърсва кръвта и пръстта с опакото на китката си.

— Право да си кажа, не знам как съм се омърляла — казва тя, макар и с леки тръпки в гласа, може би тръпки на неувереност. — Но когато работиш във ферма, преставаш да се чудиш откъде идва цялата мръсотия по теб.

— Не ми се вижда тук да е работено от доста време.

Очите й ме поглеждат и топлината в тях незабавно изчезва.

— Мързеливки ли ни наричате?

— Прозвуча малко грубо. Простете ми.

— Не съм в бизнеса с прошките, господин Улман — казва тя и изведнъж пак се усмихва. — Това ли искаш? На колене.

Не мога да реша дали има предвид буквално, или не. Нещо твърдо зад нейната усмивка подсказва, че последната забележка не е шега, а заповед. Нямам друг избор, освен да се правя на разсеян.

— Гласовете, които чувахте — подемам отново. — Които ви викаха в мазето…

— Да?

— Какво казваха?

Тя се замисля. Рови се със сбръчкано чело из някакво минало, което вече изглежда далечно, сякаш съм я попитал за името на момчето, до което е седяла в детската градина.

— Странна работа — отговаря накрая. — Макар да знам, че бяха думи, не си ги спомням като думи. По-скоро като усещане, нали разбирате? Звук, който създава усещане вътре в теб.

Моят шум в ушите по пътя към Линтън. Звук, който създаде усещане вътре в мен.

— Можете ли да го опишете? — питам аз.

— Ужасно нещо. По-добре да си издрайфаш червата. По-добре сам да си забиеш пирон в ръката.

— Защото беше болезнено?

— Защото те преобръщаше наопаки. Правеше нещата толкова ясни, че се очертаваха с чиста тъмнина, вместо със светлина. Тъмнина, която виждаш по-добре от всяка светлина.

Не жива светлина струи, а зрима тъмнина,

в която само най-печални гледки се откриват…

— Въпросът може да ви се стори странен — казвам аз. — Но случвало ли ви се е да четете Джон Милтън? „Изгубеният рай“?

— Не си падам много по четенето, съжалявам. Освен Светото писание, разбира се. Твърде съм заета с всекидневната работа.

— Разбира се. Може ли да се върнем към онова чувство, което споменахте? Какво видяхте в онази видима тъмнина?

— Каква може да бъде истинската свобода. Без правила, без срам и обич, които да те удържат. Свобода като студен вятър през нивите. Като да си мъртъв. Като да си нищо. — Тя кимва. — Да, мисля, че това е най-точно. Свободата да бъдеш нищо.

Знам нещо за това. Същото чувство носех със себе си от Санта Кроче 3627 до хотел „Бауер“. Болестта, с която заразих Тес. Която я накара да падне. Като да си мъртъв. Но по-лошо. Неестествена гибел, защото е по-окончателна от смъртта. Като да си нищо.

— Къде е сега Делия, Пола?

— Слезе в мазето точно преди да дойдете.

— В мазето?

— Каза, че имала да оправи нещо. След като вече съм се прибрала и тъй нататък.

— Имате ли нещо против да сляза и да поговоря с нея?

— Моля. Не че и аз ще дойда.

— Защо не?

— Защото ме е страх. — Тя ме гледа така, сякаш съм малоумен. — А вас?

Не отговарям. Просто се отдръпвам от масата и се насочвам към затворената врата, за която някак си знам, че води не към килера, дрешника или стълбището за втория етаж, а надолу към широката яма под къщата.

Пола ме гледа как хващам дръжката и я завъртам. Усещането за поглед върху гърба ми ме тласка да прекрача на първото стъпало. Пръстът й се плъзга все по-бързо по ръба на кафената чаша, тъй че керамиката издава колеблива предупредителна нота.

Щраквам ключа за лампата и долу светват две крушки, макар че от тази височина виждам само два жълти кръга по бетонния под. И после, докато съм по средата на стълбището, онази отляво изгасва. Няма пукот като от изгаряне, а пращене на хлабаво завита крушка. Мога да прекрача в тъмното и да я наместя с едно завъртане. И все пак това не е толкова привлекателна перспектива, колкото да се взирам в оцелелия кръг светлина отдясно.

Когато краката ми стъпват на пода, аз различавам някои подробности в тази светлина. Работни маси до стените, отрупани с инструменти, ножици, буркани с винтове и гайки. Стари кутии боя, подредени на нестабилни кули. Книжни торби за смет, струпани в най-далечния ъгъл. Дъната им са почернели от бавното втечняване на съдържанието.

Именно тези торби излъчват миризмата. Отчетлив мирис на органично гниене, всепроникващ и силен. Дразни гърлото като пушек от прегоряла захар.

Делия не се вижда. Може би е в тъмнината отляво. Но дори ако седеше на пода и плетеше чорапи, не бих могъл да я видя. Едва сега се сещам, че преди да щракна лампата, тя трябва да е била в пълен мрак. Ако изобщо е тук.

С кой акъл се доверих на една старица, омазана с кръв и пръст, която току-що се е върнала от десетдневно изчезване, без да знае какво е правила? Една старица с дарбата да чува неща, които целият свят се моли никога да не чуе? Лъжкиня — защото в чашата тази сутрин не е имало и капка кафе. Нямаше миризма на кафе, нямаше и кафеник на печката.

Аз не й повярвах, разбира се. Трябваше да се отърва от разсъжденията, които изисква доверието. Нямах време. Главоломното препускане обаче си има и лоша страна — можеш да хлътнеш направо в капан. А това е капан. Навярно точно сега Пола затваря вратата горе. Нямаше ли резе от външната страна, сребристо и ново? Навярно провира катинара през халките, докато аз отстъпвам назад към най-долното стъпало. Щраква го и заключва…

— Насам.

Глас като на Пола — но не нейният — ме кара да спра. Виждам, че вратата в горната част на стълбището е полуотворена, точно както я оставих.

Докато се обръщам, чувам нещо метално да стърже по пода. Ето я и нея. Делия Рейс. Издърпва преобърнато корито в светлия кръг и сяда на ръба му с уморена въздишка.

— Добро утро — казвам аз.

— Утро ли е? Като се скриеш от слънцето, губиш представа за времето тук.

— Не сте включили осветлението.

— Не съм ли? Като поживееш повечко на едно място, някои неща май се виждат по-добре на тъмно.

Отначало приех прегърбването и премрежените очи за умора — характерната поза след приключването на тежък физически труд. Ала след последното изречение ми хрумва, че греша. Въпреки дружелюбния тон нейните думи са пропити с неизмерима тъга, крехка и тънка. Знам, защото точно така чувам сега и собствения си глас.

— Казвам се Дейвид Улман. Дойдох да…

— Чух — прекъсва ме тя и вдига очи към тавана. — Подочух.

— Сигурно много се радвате. За Пола.

Тя връща поглед към мен.

— Вие истински ли сте?

— Да, доколкото знам.

— Какво направихте?

— Моля? Не съм сигурен, че…

— Щом сте тук, трябва да…

Старицата не довършва. Плъзва длан по лицето си, сякаш за да избърше паяжина.

— Студено ли ви е тук? — пита тя.

— Малко — казвам, макар всъщност да имам чувството, че през последните няколко минути температурата в мазето е спаднала поне с десетина градуса.

Делия разтрива раменете си.

— Тази къща винаги е била студена. Дори през лятото никога не се загрява, не чак до ъглите. Сякаш самите стаи мразят да ги докосва слънцето.

Тя изглежда готова да се изправи, после променя решението си. Умът й се е пренесъл в едно точно определено късче от миналото.

— Двете с Пола винаги ходехме с дълги палта през август — казва тя. — А за Коледа си връзвахме шалове около ушите!

Нейният смях напомня този на сестра й, но за разлика от Полиния не излъчва веселие, а печал.

— Добре е, че сте заедно — казвам аз.

— Може и тъй да е. А може би има такова нещо като прекалена близост с някого.

— Как така?

— Близначки сме. След шейсет години в една студена къща можеш да загубиш представа кое какво е. Имаш само още едно аз за разговори. И за гледане.

Пристъпвам една крачка по-близо. Имам чувството, че тя се нуждае от това. Някой да я прихване за лакътя и да й помогне да се изправи. Някой да й каже, че всичко е свършило, че няма нужда да предъвква отдавна отминали опасения тук, в зловонната тъмнина. Но когато се приближавам, тя вдига пръст да ме спре. Обзема ме странното впечатление, че иска не само да довърши мисълта си, но и да ми попречи да се приближа прекалено.

— Молех се на небето да я отведе — казва тя. — Срамота, но е истина. Откакто бях малка, имаше дни, когато ми се искаше сестра ми да падне във вършачката или да заспи зад волана на връщане от града, или да й влезе парче яхния в кривото гърло и да няма въздух да го изплюе. Виждах точно как може да стане. Толкова просто. Ужасно е да пожелаваш такива неща! Но всичко изглежда съвсем естествено. Злополуки.

Тя се разплаква. Грозен, раздърпан звук, който остава отделен от гласа й, сякаш изпълнява представление на вентролог, съчетавайки едновременно риданията и разговорния си глас.

— Защо ви е било да искате злополука?

— За да мога поне веднъж да бъда сама! Не половинка от едно цяло, не както ни наричат хората цял живот. Не Страховитата двойка или Близначките Рейс, или Момичета. Да съм си само аз. — Тя преглъща, но продължава, без да се изкашля, така че гласът й става още по-тих. — Молех се. Но небето не стори нищо. Тогава почнах да се моля на другата страна. И този път нещо ми отговори.

— Трябва да се качим горе — казвам аз.

— Да се качим? Защо?

— Сестра ви се прибра. Не помните ли?

— Аз убих сестра си.

— Не, Делия. Тя е добре.

Старицата поклаща глава.

— Аз я убих.

— Но аз току-що говорих с нея горе. Пола вече не е изчезнала. Тя е тук.

— Онова… нещо. То не е Пола.

— А кой е?

— Онзи, който отвърна на молитвите ми.

Старата жена вдига ръка, за да посочи през рамото ми едно място в тъмнината зад мен.

Нямам избор. Не мога да си позволя да избирам.

Обръщам й гръб и тръгвам напред, воден само от собствената си сянка като още един слой тъмнина. Повдигам ръце, за да напипам шнура на другата крушка, Точно когато ми се струва, че съм я отминал, тя ме погъделичква по бузата. Пръстите ми я следват до фасонката. Завинтвам я здраво. Топлината ми подсказва, че съм се справил, още преди да зърна светлината.

Сестрите седят една до друга в ъгъла. Подпрели са гърбове на стената в дъното, в самия край на светлия кръг, така че лицата им са осветени, но едва-едва. Достатъчно, за да видя, че са истинските. Че пушката в скута на Делия, тъмната, прясна влага по тухлите зад изходната рана в тила й, зейналата уста, където е било пъхнато дулото — всичко това е реално. Че посинелите, подпухнали останки на Пола, осеяни с полепнала пръст, коренчета и камъчета от земята, откъдето е била изровена, са реални.

Не знам колко секунди са минали между зърването на тази картина и първото осъзнаване какво означава тя. И в този момент, докато мозъкът бърза да навакса, тялото самоволно се хвърля напред. Това ме кара да се опомня. Предпазва ме от призляване точно тук, точно сега.

— Защо я донесе тук? — питам аз Делия, която сега седи и разтрива с пръст лъскавия си сополив нос.

— То ме помоли.

— Кажи ми името му.

— Няма име.

— Ще си помислят, че ти си го направила.

— Аз го направих.

— То те е накарало.

— То ми каза, че мога.

— Но всичко, което ти ми каза, както и нещото, с което говорих горе, и твоите молитви — никой никога няма да го узнае.

— Ти знаеш.

Сега другата крушка на свой ред трепва и изгасва. Онази Делия, с която разговарях, отново потъва в мрак.

— Знаеш, че и ти ще убиеш, нали? — казва тя, вече много по-близо.

— Не…

— Това иска то. Да знаеш какво прави. Да покаже как можеш да го направиш и ти. Да повярваш. Да убиеш.

Старицата е толкова близо, че дори в тъмнината мога да различа контурите на лицето й, само на сантиметри от моето. Усмивката й с цвят на зацапана слонова кост.

— Някой е наблизо — шепне тя.

Правя крачка назад и тръгвам нагоре по стълбището. Отначало бавно, търсейки сигурна опора по тесните стъпала. После побягвам нагоре. Дъхът ми отеква в ушите като напън на претоварен ковашки мех. Прекосявам с два скока кухнята — самотната чаша за кафе все още е там, столът е празен — и побягвам навън към колата.

Изкарвам я от селския двор, давам газ по алеята към пътя, рязко завъртам волана, за да направя завоя, и бронята блъска пощенската кутия с надпис РЕЙС. Вратичката се отваря, така че когато след стотина метра поглеждам назад, пощенската кутия прилича на прегърбена фигура, залитаща подир мен със зейнала за писък уста.