Андрю Пайпър
Демонологът (4)

3.

Излизам от спирката на Осемдесет и шеста улица в Горен Уестсайд. Там живее малкото ми семейство сред други малки семейства. Вечер улицата често гъмжи от родители, които държат в едната ръка чаша капучино, а с другата бутат модерна детска количка. Идеална илюстрация на хората като нас — образовани професионалисти, мразещи предградията и уверени, че животът тук, на сравнително безопасно място, но и на две крачки от Сентрал Парк, Природонаучния музей и образцовите обществени училища, ще даде на децата ни всичко необходимо, за да станат един ден като нас.

Тук ми харесва, прилича на постоянен туристически лагер. Израснах в Торонто, град с по-скромни мащаби и по-скромен темперамент, сравнително лишен от митология. Да живея в Ню Йорк беше за мен един непрестанен напредък в изкуството на преструвката. Да се преструвам, че това наистина е мой дом, а не нещо сглобено от романи и филми. Да се преструвам, че някога ще изплатим ипотеката за нашия просторен апартамент с три спални в „престижна сграда“ на Осемдесет и четвърта улица. Често ме мъчи фактът, че всъщност не можем да си го позволим, но както обича да изтъква Даян, „никой не си позволява това или онова, Дейвид. Сега не е 1954 година“.

Отношенията ни не вървят, може би вече са непоправими. Но докато старият асансьор ме носи с трополене към нашия етаж, аз подготвям разказа за този странен ден, решавам кое да изтъкна, кое да скрия. Искам да разкажа на Даян за О’Брайън, за разговора си с Уил Йънгър, за Мършавата жена, защото няма с кого друг да споделя тези конкретни теми — всяка от тях твърде интимна посвоему, за да бъде изложена пред колега или сътрапезник. Но има и искрица надежда да стигна до нея. Да разкрия нещо, което би я накарало да се замисли, би събудило интереса или съчувствието й. Отсрочка на неизбежното, само на това мога да залагам напоследък.

Отварям вратата и заварвам Даян да ме чака права, с почти празна чаша за вино в ръка. Какво говори лицето й? Че каквото и да й кажа, няма да има значение.

— Трябва да поговорим — казва тя.

— Трите най-страховити думи в историята на браковете.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

Тя ме повежда към хола, където друга винена чаша (само че пълна) ме чака на масичката за кафе. Упойка за удара, който се кани да нанесе. Но аз не искам упойка. Това й беше проблемът открай време, нали? Че рядко присъствам в настоящето. Е, не знам дали е от странните и ужасни събития през деня, или просто току-що съм стигнал до ново решение, но в момента се чувствам присъстващ, и още как!

— Напускам — заявява Даян. Говори с добре отработена предизвикателност, сякаш й предстои да докаже чрез бягство своята смелост.

— Къде ще отидеш?

— До края на лятото — във вилата на нашите. Или поне докато си намеря апартамент в града.

— Два апартамента в Манхатън! Как ще ги плащаме? Да не си спечелила от лотарията?

— Предлагам да не говориш в множествено число, Дейвид. Говоря само за един апартамент. Моя.

— Значи не бива да се надявам, че е само пробна раздяла?

— Да, мисля, че не бива да се надяваш.

Тя отпива последната глътка от чашата си. Оказва се по-лесно, отколкото е очаквала. Вече е почти свободна и от мисълта за това ожаднява.

— Опитвам се, Даян.

— Знам, че се опитваш.

— Значи разбираш?

— Това не ти пречи да си човек, когото срещам и поздравявам всеки ден, но така и не съм опознала. Мислех си, че те познавам, но в крайна сметка се оказа, че греша.

— Какво мога да кажа?

— Не е важно какво казваш. А какво правиш. Или не правиш.

Нямам какво да възразя. Дори и да имах, никога не сме си падали по караниците. А може би трябваше. Още няколко грозни обвинения, още няколко разпалени възражения и признания биха могли да помогнат. Но нямам представа как се вършат тия неща.

— С него ли ще живееш? — питам.

— Обсъждаме го.

— Значи, когато днес се видях с него, той просто е искал да ми натрие носа.

— Уил не е такъв.

Иска ми се да й кажа: „Грешиш, Даян. Точно такъв е“.

— Ами Тес? — питам.

— Какво?

— Помисли ли за нея?

— Мисля да я оставя при теб — казва тя. — Справяш се по-добре с нея.

— Това не е състезание. Ние сме семейство.

— Вече не. Всичко свърши.

— Тя е и твоя дъщеря.

— Не мога да стигна до нея, Дейвид.

При тия думи Даян изненадващо избухва в кратки, но шумни ридания.

— Нещо не й е наред — хлипа тя. — Не е като за лекар, не това имам предвид. Не е нещо, което би проличало при преглед. Просто нещо нередно, което не се вижда.

— Какво е според теб?

— Не знам. Може би това, че е на единайсет. Почти тийнейджърка. Смяната на настроенията. Но не е така. Тя е като теб — казва Даян, повтаряйки, без да знае, думите на О’Брайън. — Вие двамата сте се свили в някакъв ваш недосегаем, потаен клуб.

Самотна е, виждам го също тъй ясно, както петното от червило по ръба на чашата в ръката й. Съпругът и дъщеря й споделят нещо тревожно и мрачно, а тя остава отвън. Аз съм до нея — както винаги, — но тя е сама.

— Тес в стаята си ли е? — питам.

Даян кимва.

— Върви — казва тя.

Но аз вече съм тръгнал и без нейното разрешение.

 

 

Дори „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън със своите 1400 страници не посочва дали страданието е наследствено или не. Вероятно ние с Тес сме добро доказателство. От около година тя проявява признаци на печална разсеяност, отбягва приятелите си, преминава от разнопосочни интереси към странни мании, по-специално воденето на дневник, в който никога не съм опитвал да надникна, отчасти от уважение към нейното право на тайни, но и защото се боя от онова, което мога да открия. Това плъзгане надолу навярно най-много тревожи Даян. Но истината е, че аз разпознах себе си в Тес много по-отдавна. С нея споделяме една обща отдалеченост от житейската суматоха, която непрестанно се мъчим да преодолеем, но само с частичен успех.

Почуквам на вратата й. Чувам думата „Влез“ и прекрачвам вътре, виждам я как затваря дневника и сяда напрегнато на ръба на леглото. Дългата й руса коса все още е на плитка, както я сплетох тази сутрин. Грижата за косата е територията, която си завоювах още от най-ранното детство на Тес, тъй като имам повече търпение от Даян да разресвам заплетени кичури или да изрязвам бучки засъхнала дъвка. Странна задача за един татко, може би. Но истината е, че сме провеждали някои от най-хубавите си разговори в банята преди осем сутринта, докато във въздуха се носят облаци пара, а ние подбираме дали да направим конска опашка, една плитка или две.

Моята Тес. Поглежда ме от долу нагоре и моментално разбира какво е станало в хола.

Отдръпва се. Прави ми място да седна до нея.

— Ще се върне ли? — пита Тес като част от безмълвната обмяна на мисли помежду ни.

— Не знам. Не ми се вярва. Не.

— Но аз оставам тук, нали? С теб?

— Не сме го обсъждали подробно. Но да, това и занапред ще е нашият дом. На двама ни. Защото никъде не отивам без теб.

Тес кимва, сякаш само това й трябва да знае — че оставам при нея. Всъщност и на мен не ми трябва друго.

— Трябва да направим нещо — казвам след малко аз.

— От сорта на семейна терапия ли?

„Късно е за това — мисля си аз. — Твърде късно и за трима ни. Но все още оставаме ти и аз. Винаги ще си останем ти и аз.“

— Имам предвид нещо забавно.

— Забавно? — тя повтаря думата като нещо, изплувало от древен език, като забравен старонорвежки термин, който се нуждае от обяснение.

— Мислиш ли, че можеш да си приготвиш багажа до сутринта? Дрехи за три дни. Грабваме самолета и изчезваме. Първа класа. Четиризвезден хотел. Като рокзвезди.

— Дадено — казва тя. — Наистина ли?

— Абсолютно сериозно.

— Къде отиваме?

— Как ти звучи Венеция?

Тес се усмихва. Тъй отдавна не съм виждал дъщеря си спонтанно да прояви радост — и то за нещо, което аз съм направил, — че се опитвам да прикрия с кашлица внезапно надигналото се ридание.

— Небесната най-чиста светлина — произнасям.

— Пак ли старият Милтън?

— Да. Но се отнася най-вече до теб.

Пощипвам носа й с палец и показалец. Не съм го правил от години, след като дребният жест почна да предизвиква раздразнени протести. Очаквам да се възмути и сега, но вместо това тя реагира също както в детството, когато това бе една от хилядите ни игри.

— Бибип!

Тя се смее. И аз се смея с нея. За момент сме си върнали някогашната щуротия. Дори не съм си представял, че от всички неща, които ще ми липсват, когато детето престане да бъде дете, на първо място ще стои възможността аз самият да се държа по детски.

Ставам и тръгвам към вратата.

— Къде отиваш? — пита тя.

— Да кажа на майка ти.

— Кажи й след минута. Просто остани с мен още малко, бива ли?

И аз оставам още малко. Без да говоря, без да се мъча да изръся някоя утешителна баналност, без да се преструвам. Просто оставам.

 

 

Тази нощ сънувам Мършавата жена.

Тя седи сама в празна аудитория — същата, в която преподавам на първокурсниците, но променена, разширена до незнайни размери, тъй като стените отдясно и отляво чезнат в мрака. Стоя зад катедрата и я гледам с присвити очи. Единствената светлина идва от мътните лампички по стъпалата на централната пътека и двата пламтящо червени надписа ИЗХОД в дъното, далечни като градове в пустиня.

Тя стои по средата на един от средните редове. Вижда се само лицето й. Болнаво и изпосталяло. Лице от черно-бял кинопреглед. Кожата е готова да се разкъса по ръба на носа й, по скулите и крехката челюст. Очите й са изпъкнали, сякаш се напрягат да изхвръкнат от орбитите.

Не проговаряме. Но мълчанието е пълно с усещането, че току-що е казано на глас нещо, което никога не бива да се изрича. Сквернословие. Проклятие.

Мигвам.

И тя се озовава пред мен.

Устата й се отваря. Разкритото гърло е сухо и крехко като свалена змийска кожа. Зловонен дъх излита оттам, близва устните ми и ги запечатва.

Тя издиша. И преди да се събудя, от гърдите й се отронва една безкрайна въздишка. Въздишка, прерастваща в дума, която набира сила и мощ, докато най-сетне бликва навън като някакво странно стихотворение.

Приветствие. Ерес.

Пандемониум…