Андрю Пайпър
Демонологът (6)

5.

Следобед се чувствам много по-силен.

Детегледачката, която ми уреди портиерът, идва в нашата стая да се погрижи за Тес през няколкото часа, докато отсъствам. Набита, с властен майчински вид, „официално регистрирана“, както ме увериха от хотела. От пръв поглед й се доверявам. Тес също. Още преди да изляза, двете подхващат урок по италиански.

— Ще се върна скоро — подвиквам към Тес, която се втурва да ме целуне за сбогом.

— Arrivederci, татко!

Тя затваря вратата зад мен. И вече съм сам. Едва след като се озовавам долу, сред деловитото оживление на фоайето, събирам кураж да извадя листа с адреса, който ми даде Мършавата жена.

Санта Кроче 3627.

Типично венециански адрес. Нито име на улица, нито номер на апартамент, нито пощенски код. Дори и най-едромащабната карта в интернет ме насочва към площ от няколкостотин квадратни метра, където може да се намира целта. За да открия на коя врата да почукам, ще трябва да търся на място.

Хващам корабчето от кея на хотела и потеглям обратно по Канале Гранде до спирката Риалто. И днес мостът е все тъй отрупан както вчера, и докато си пробивам път по него, за да стигна до квартал Санта Кроче от другата страна, тревогите, какво ме очаква на номер 3627, се разсейват и аз ставам просто един турист от множеството, което обикаля сергиите и пита „Колко?“ на всички световни езици.

После тръгвам по сравнително лесния маршрут, подчертан в разпечатката, която вадя от джоба си. Тук също има хора, взиращи се в картите си като мен, но постепенно броят им намалява. Не след дълго остават само местните жители, вървящи към домовете си с покупки от бакалията. Хлапета ритат футболни топки срещу древните стени.

Трябва да съм наблизо. Но как да разбера? Само до някои от вратите има номера. И в тия номера няма и помен от ред. След 3688 идва 3720. Затова поемам назад, очаквайки номерата да намаляват, но откривам, че след 3720 идва 3732. През повечето време просто се опитвам да запомня ориентири, към които да се придържам: саксии с провиснали цветя на онзи прозорец на втория етаж; група старци със сурови лица, седнали да пият еспресо пред някакво кафене. И все пак, когато тръгвам назад уж по същия път, от кафенето няма и помен, а вместо саксиите с цветя на прозореца е простряна да съхне жилетка.

Едва когато тръгвам назад към Риалто (или поне така се надявам), ненадейно откривам целта.

Върху дървена врата, по-малка от тези наоколо, е изписано с олющена златна боя: 3–6–2–7. Трябва да е оригинална, запазена още от времето, когато са я направили за по-дребните венецианци от 17-и век. Размерът на вратата и ситно изписаните цифри създават впечатление за адрес, който отдавна полага усилия да стане напълно незабележим.

До бутона на звънеца примигва сигнална лампичка дори и сега, посред бял ден. Натискам го два пъти. Няма начин да разбера дали вътре се чува звук или не.

След малко вратата се отваря. От сенките зад нея изниква мъж на средна възраст, облечен в сив фланелен костюм, твърде топъл за днешните температури. Очите му примигват зад омазаните стъкла на очила с телени рамки, единственият признак на немарливост в иначе твърде официалната му външност.

— Професор Улман — казва той. Не пита, а констатира.

— Щом знаете името ми, трябва да съм на течното място — отговарям аз с усмивка, подканваща да се включи в насмешливата преценка на нашата странна среща, но нищо в изражението му не издава готовност да реагира на каквото и да било, освен на моето присъствие на вратата.

— Закъсняхте — казва той с акцент, но на напълно коректен английски. Отваря широко вратата и ми прави нетърпелив знак да вляза.

— Доколкото знам, нямаше определен час за идването ми.

— Късно е — повтаря той с нотка на умора в гласа, което подсказва, че има предвид нещо съвсем различно от точен час.

Прекрачвам в нещо като чакалня. Дървени столове покрай стените. Холна масичка с италиански новинарски списания отпреди няколко години, ако се съди по снимките на терористични актове и хитови филми, отпечатани на кориците. Ако наистина е чакалня, никой друг не чака в нея. И нищо — нито табели, нито рецепция или плакати по стените — не издава каква услуга може да се предлага тук.

— Аз съм лекар — казва човекът с костюма.

— Това вашият кабинет ли е?

— Не, не. — Той поклаща глава. — Повикаха ме. От друго място.

— Откъде?

Той махва с ръка. Отказ или може би невъзможност да отговори.

— Само ние ли сме тук? — питам.

— За момента.

— Има ли и други хора? По друго време?

— Да.

— Значи трябва да ги изчакаме?

— Не е необходимо.

Той тръгва към една от трите затворени врати. Завърта дръжката.

— Чакайте — спирам го аз.

Той се прави, че не чува, и отваря вратата. Зад нея се разкрива тясно стълбище, водещо към горния етаж.

— Чакайте!

Лекарят се обръща. На лицето му е изписана неприкрита тревога. Ясно е, че има задача за изпълнение — да ме отведе нагоре по това стълбище, — и усещам личния му стремеж да я изпълни по най-бързия начин.

— Да?

— Какво става горе?

— Не разбирам.

— Каните се да ми покажете нещо, нали? Какво е то?

Почти разчитам в очите му различните отговори, които би могъл да даде. Процесът изглежда болезнен за него.

— То е за вас — казва накрая той.

Преди да успея да го попитам нещо друго, той тръгва нагоре по стълбището. Излъсканите му кожени обувки блъскат по дървените стъпала с излишна сила — може би, за да му попречат да чуе по-нататъшните ми коментари или да уведомят някого за моето идване.

Следвам го.

На стълбището е топло и сумрачно, издигащата се топлина става все по-гъста с всяка крачка нагоре, мазилката по стените лъщи от влага. Сякаш влизаме в някакво огромно гърло. С появата на това впечатление чувам и звук — приглушеното дишане на друго живо същество, освен мен и лекаря. Или по-точно два звука, които се наслагват ритмично един върху друг. Единият дъх е висок и слаб, като в сетна борба на смъртен одър. Другият е басов трепет, който не толкова се чува, колкото се усеща.

Когато стигам на втория етаж, там е тъмно като в рог. Дори поглед назад към пътя, по който дойдох, разкрива само блед отблясък от светлината в чакалнята.

— Докторе?

Гласът ми сякаш съживява лекаря, който включва мощно фенерче и ме заслепява.

— Le mie scuse^[1] — казва той и навежда лъча към пода.

— Не работи ли осветлението?

— Няма ток. Изключен е в цялата сграда.

— Защо?

— Не съм питал. Мисля, че… — Той търси най-точния израз. — … че е откачена от мрежата.

За пръв път се вглеждам внимателно в лицето на човека. Фенерчето го осветява отдолу, така че паническото му изражение става почти карикатурно.

— Защо правите това? — питам. Този въпрос също предизвиква тръпка на притеснение.

— Не мога да кажа.

— Принуждава ли ви някой?

— Няма действие без избор — изрича той с леко променен акцент, сякаш цитира нечий чужд отговор на същия въпрос.

— В безопасност ли сме тук?

Жалната напрегнатост на въпроса ми изненадва самия мен, но не и лекаря, който за миг притваря очи, като че го е споходил спомен, изпълнен с непоправима скръб.

После рязко посяга към нещо на масата зад себе си, а фенерчето се прехвърля в другата му ръка и разкрива, че сме на площадка с достъп до поне три затворени врати. Няма никаква украса. Само лек блясък на влага по белите стени.

Лекарят отново насочва фенерчето към мен и задържа лъча върху гърдите ми. Сега виждам, че ми поднася чисто нова дигитална видеокамера.

— За вас — казва той.

— Не я искам.

— За вас е.

Той пуска камерата в ръката ми.

— Какво да правя с нея?

— Не ми казаха какво да правите. Само да ви я дам.

— Уговорката не беше такава.

— Няма уговорка — казва той и трепва, сякаш се мъчи да не избухне в груб смях. — Сам ще решите какво да правите с нея, професоре.

Лекарят се раздвижва. Отначало предполагам, че ще ме придружи до една от стаите, чиято врата ще отвори, или може би ще ме поведе към по-горния етаж. Но той минава покрай мен — лъхва ме кисела миризма на пот — и виждам, че се кани да слезе надолу по стълбището.

— Къде отивате?

Човекът спира. Насочва лъча към най-далечната врата.

— Per favore^[2] — казва той.

— Ще ме чакате ли? На долния етаж? Ще бъдете ли наблизо, ако ми потрябвате?

— Per favore — повтаря той. Лицето му е прежълтяло като на човек, полагащ отчаяни усилия да не повърне, преди да стигне до най-близката тоалетна.

„Една минута.“

Само това си мисля, докато правя крачка към вратата.

„Една минута, за да видя каквото има за гледане, после докладвам на онзи човек или на някого друг долу, а след това си тръгвам. Вземам безплатната екскурзия и парите, и бягам. Изпълнил съм обещанието си.“

А истината? Отварям вратата и прекрачвам вътре не заради парите на Мършавата жената или за да изпълня своята част от сделката с нея. Всичко е много по-просто.

Искам да видя.

 

 

Един мъж седи на стол.

Изглежда заспал. Главата му е клюмнала напред и брадичката докосва гърдите. Макар че не мога да видя лицето му, имам възможност добре да огледам оредяващите и прошарени рижави къдрици, розовото плешиво петно на темето — типичен знак на мъжката средна възраст. Облечен е с официален панталон, риза на тънко райе и кожени мокасини. Брачна халка. Слаба фигура с леко заоблен корем на човек, който цени добрата храна, но все пак е достатъчно суетен, за да се бори с нейните последици чрез упорити физически упражнения. От пръв поглед всичко в него издава човек с добър вкус, макар и без страст към авантюрите, професионалист, баща. Човек като мен.

Но само след още една крачка напред се разкриват други подробности, незабележими преди секунда.

Той е подгизнал от пот. Ризата лепне по гърба му, под мишниците се разливат тъмни полукръгове.

Дишането му. Дрезгаво хъркане, тъй дълбоко, сякаш засмуква въздуха не към дробовете, а много по-надалече.

После виждам стола: всеки крак е завинтен за дюшемето с дебели болтове. Груби кожени ремъци, каквито се използват за конска сбруя, обгръщат гърдите му и го удържат на място.

„Отвличане. Хванали са този човек и го държат за откуп.“

Тогава защо ме доведоха тук? От мен не се искаше нищо друго, освен да присъствам.

„И теб ще затворят тук. Или още по-лошо. Дадоха ти камерата, за да заснемеш нещо ужасно. Изтезания. Убийство. Нещо, което ще сторят на този човек.“

Но защо да водят свидетел — ако наистина съм свидетел — чак от Ню Йорк?

„Ще отвлекат и теб.“

С каква цел? Не за пари. Не съм толкова богат, че да си струва. И ако искат да ме затворят, защо чакаха толкова дълго?

„Като във филма на Хичкок «Север-северозапад». Сбъркали са човека.“

Но Мършавата жена знаеше точно кой съм. Знаеше и касиерката на летището, и служителят в „Бауер“, и всички, които провериха паспорта ми. Искаха Дейвид Улман да дойде. И ето ме тук.

Осъзнавам, че водя този вътрешен спор с въображаемата О’Брайън. Гърдите ми се свиват болезнено от желанието тя да е с мен сега. Тя би намерила отговорите, с които не разполага въображаемата О’Брайън.

Включвам камерата.

Не се опитвам да бягам, не се опитвам да потърся полицията. По някаква причина съм сигурен, че не ме заплашва непосредствена физическа опасност, че не съм доведен тук, за да бъда завързан на стол.

Тук съм заради човека пред мен. Той е „случаят“. Явлението.

Натискам бутона за запис, поглеждам през визьора на камерата и я насочвам към мъжа на стола. В ъгъла на рамката трептят цифрите на брояча. Автофокусът за момент замъглява фигурата му, после я очертава съвсем ясно на екрана. Той продължава да спи.

Пробвам бутона за увеличение. Стеснявам кадъра, за да изключа пода и стените.

01:24.

После още по-близо, така че само горната част на тялото и главата изпълват кадъра.

01:32.

Изведнъж главата му рязко се вдига, отмятайки мокрите кичури от челото. Очите се разтварят широко, напрегнати и изцъклени от изтощение. Изобщо не са били затворени, докато главата му клюмаше. Изобщо не е бил заспал.

Той гледа право в обектива на камерата. А аз я държа насочена срещу него. Записвам как изражението му преминава от неясни опасения към разпознаване. Не на стаята, а на мен. Усмивката плъзва по лицето му, сякаш е срещнал стар приятел.

Но усмивката става твърде широка, устата му се разтваря чак до ъглите, разкъсва засъхналите корички от предишния път, когато е изпълнил същия трик. Той оголва всичките си зъби.

Ръмжи.

Бори се с ремъците, които го държат на място. Мята тяло на една страна, после на друга, изпробвайки закрепването на стола за пода. Винтовете държат здраво, но от усилията му цялата стая започва да пука, лампата се люлее над главата ми. За да не падне върху мен, правя крачка напред. Крачка към него.

След миг колебание той стрелва глава срещу мен. Изпъва врата и раменете си доколкото му позволяват ремъците. И дори повече. Тялото му е станало еластично, разтяга се с десетина сантиметра по-напред, отколкото бих предположил, че позволява естествената дължина на гръбнака му.

Отдръпвам се на безопасно разстояние. Записвам минута подир минута от пристъпа. Той лае. Плюе бяла пяна. От утробата му изригват гласове, ръмжене и съскане.

Той е луд. Буйно луд в момент на пристъп.

Или поне се опитвам да повярвам, че е така. Но не успявам.

Всичко, което върши, е твърде целенасочено, за да бъде душевна болест. Действията му изглеждат случайни, безсмислени страдания от някакво напреднало неврологично увреждане, но не е така. Всъщност това е разкриване на самоличност, макар и безкрайно чужда. Тя има свои схеми, свои върхове, драматични паузи, идващи от някакво вътрешно съзнание. Предназначено да бъде записано с камерата. Предназначено за мен.

А още по-обезпокоителни от най-буйните му изблици — женски кикот, страдалческо хленчене, извъртане на очите назад, тъй че се разкрива кървясалото бяло, напомнящо малка карта на болката — са моментите, когато той изведнъж сяда неподвижно и ме поглежда. Без думи, без гримаси. Неговата личност е „нормална“, или поне онова, което смятам за остатък от предишното му нормално аз — един мъж приблизително на моята възраст, който не знае къде се намира и се опитва да съобрази кой съм аз, как би могъл да промени положението си и да намери пътя към дома. Един интелигентен мъж.

И всеки път изражението му се променя. Той си спомня кой е, от какво точно страда, и цял водопад от усещания — образи? чувства? спомени? — се завръща трескаво в него.

Тогава започва да крещи.

С чисто свой глас. Нотата се надига в гърлото му, после се пречупва в нещо като ридание. Ужасът е тъй мигновен и кристалночист, че го лишава от човешки облик по начин, който дори и най-нелепите му буйства не могат да постигнат.

Той ме поглежда и протяга ръка.

Напомня ми как двегодишната Тес се учеше да плува през лятната ни почивка в Лонг Айлънд. Правеше крачка напред от плиткото, усещаше как пясъчното дъно се изплъзва под нея и в същото време вълната я заливаше. Всеки път изплюваше глътка морска вода и ръката й се стрелваше нагоре към мен, за да я спася. Можеше да повтори това предсмъртно преживяване по десетина пъти за един следобед. И макар че всеки път се озоваваше в ръцете ми само след четвърт секунда, отчаянието й си оставаше същото.

Разликата между Тес и този човек е, че докато дъщеря ми знаеше какво я плаши — водата, дълбокото, — той няма никаква представа. Това не е болест. Това е присъствие. Воля, хилядократно по-силна от неговата. Няма начин да се бори. Остава само разбирането, че е прокълнат, идващо пак и пак.

Накрая той спира. Отпуска се в сън, който не е сън.

04:43.

Едва сега ръцете ми започват да се треперят. В предходните мигове държах камерата тъй здраво, сякаш стоеше на статив. Сега, когато изведнъж осъзнавам какво съм видял, кадърът почва да се люшка главозамайващо, като че едновременно с отпускането на мъжа самата камера е оживяла.

05:24.

Глас.

Звукът успокоява ръцете ми. Кадърът отново обхваща стабилно човека на стола. И все пак той не помръдва. Гласът идва от него — трябва да идва от него, — но нищо в тялото му не потвърждава това.

— Професор Улман.

Трябва ми малко време, за да разбера, че гласът се обръща пряко към мен. И че езикът не е английски, а латински.

— Lorem Sumus.

Чакахме.

Гласът е мъжки, но само по тембър, не по характер. Всъщност, макар че по всичко напомня човешко слово, той е странно безполов. Безжизнен посредник, също както дори и най-съвършеният компютърно генериран глас не може да замени истинското човешко присъствие.

Чакам гласът да продължи. Но чувам само ужасното дишане, вече по-силно.

06:12.

— Кой си ти?

Моят глас. Метален и стържещ като от старинна грамофонна плоча.

Главата му се надига отново. Този път изражението не е нито на ръмжащия луд, нито на неговото ужасено, „нормално“ аз, а на нещо ново. Спотаено. По лицето му се изписва многозначителната усмивка на свещеник или пътуващ търговец. И все пак с прикрита ярост. Омраза, излъчвана от кожата, но не и от очите.

— Ние нямаме имена.

Трябва да оспоря това, което казва. Защото точно сега ще се реши всичко. Някак си го разбирам. Изключително важно е да не му позволя да долови, че според мен това може да бъде нещо друго, освен симптом на психично заболяване. „Това не е истина.“ Утехата, предлагана на дете, което е чело приказка за вещици или великани. „Няма такова нещо.“ Не бива да позволим на невъзможното да вкопчи нокти във възможното. Борим се със страха, като го отричаме.

— Ние — започвам аз, полагайки усилия да не позволя на гласа си да трепери. — Да не би да искаш да кажеш, че името ти е легион, защото сте много?

— Наистина сме много. Въпреки че ти ще срещнеш само един.

— Не се ли срещаме сега?

— Не и със същината на онзи, когото ще опознаеш.

— Дяволът?

— Не господарят. Онзи, който седи до него.

— Очаквам го с нетърпение.

Той не отговаря. Мълчанието подчертава наивността на лъжата ми.

— Значи можеш да ми предскажеш бъдещето? — продължавам аз. — Това е често срещана заблуда, както и вярата, че някой е обладан от духове.

Съществото си поема дъх. Тъй дълбоко, че за момент напълно изпразва стаята от кислород. Това ме оставя във вакуум. Безтегловност и задушаване.

— Опитите ти за съмнение са неубедителни, професоре — казва то.

— Моето съмнение е реално — отвръщам аз, макар че тонът ми говори друго. „Ти печелиш — казва той. — Ти вече спечели.“

— Трябва да се подготвиш за обучение в онова, което те плаши.

— Защо да не започнем още сега?

Съществото се усмихва.

— Скоро ще бъдеш сред нас — казва то.

В този момент част от мен се понася нагоре, извън тялото. Поглеждам надолу към себе си и виждам как устата ми изрича въпроса, който вече веднъж е задала.

— Кой си ти?

— Хората са ни дали имена, макар че нямаме такива.

— Не. Няма да ми кажеш кой си, защото който знае името на врага, придобива власт над него.

— Ние с теб не сме врагове.

— А какви сме?

— Съзаклятници.

— Съзаклятници ли? Каква е нашата кауза?

Той се смее. Нисък, доволен тътен, който сякаш извира от основите на къщата, от земята под нея.

— Ню Йорк 1 259 537. Токио 996 314. Торонто 1 389 257. Франкфурт 540 553. Лондон 590 643.

Когато млъква, очите му пак се извъртат назад, разкриват кървясалото бяло. Поема си невероятно дълбок дъх. Задържа го. Изпуска го с думи, носещи острата смрад на овъглена плът.

— На двайсет и седмия ден от месец април… светът ще бъде белязан с нашите числа.

Главата клюмва. Тялото на човека отново застива. Само тихото дишане го държи отсам границата на смъртта.

08:22.

Три минути. Толкова съм разговарял с него. С тях. Три минути, които вече усещам като цяла глава от живота си, период като юношеството или бащинството, когато условията на самоосъзнаването се преосмислят из основи. Времето от 5:24 до 8:22 ще бъде Периодът, когато говорих с човека във Венеция. И това ще бъде период, белязан от съжаление. Загуба, чиято същина все още не мога да отгатна.

Време е да си вървя.

Ако са ме довели тук, за да видя симптомите на този душевноболен човек, значи съм видял достатъчно. Всъщност желанието никога да не бях влизал в тази стая е толкова силно, че неусетно отстъпвам назад към вратата, увеличавайки сантиметър по сантиметър разстоянието между себе си и спящия мъж. Опитвам се да повярвам, че мога да пренавия последния четвърт час и да го изтрия от паметта си също тъй лесно, както бих изтрил от камерата записа на отстъплението си.

Но няма да има забрава. Камерата ще съхрани думите на мъжа със същата яснота, както и паметта ми.

И тогава той прави нещо, което ще бъде още по-невъзможно да се изтрие.

Събужда се и повдига глава. Този път бавно.

Това е лицето на мъжа, макар и променено по начин, който може би само аз мога да забележа. Поредица от плавни, недоловими промени на чертите му, които, събрани заедно, го преобразяват от онзи, който някога е бил, в другия, когото познавам. Очите са малко по-сближени, носът е по-дълъг, устните са изтънели. Лицето на баща ми.

Опитвам се да изкрещя. Но не издавам нито звук. Чува се само гласът, с който говори човекът, гласът на баща ми, извиращ отвътре. Неговите парещи обвинения, неговото огорчение. Гласът на един човек, умрял преди повече от трийсет години.

— Трябваше да си ти — казва той.