Андрю Пайпър
Демонологът (1)

Снощи пак сънувах същия сън. Само че не е сън. Знам го, защото, когато идва, аз все още съм будна.

Виждам бюрото си. Картата на стената. Плюшените животни, с които вече не си играя, но не искам да обидя татко, като ги пъхна в гардероба. Може да съм в леглото. Може просто да стоя и да търся къде ми е чорапът. После изчезвам.

Сънят не просто ми показва нещо. Пренася ме от тук — ТАМ.

Стоя на брега на огнена река. С хиляди оси в главата. Бият се и умират в черепа ми, а телата им се трупат зад очите ми. Жилят и жилят.

Татковият глас. Нейде отвъд реката. Вика ме.

Никога не съм го чувала такъв. Толкова е изплашен, че не може да го прикрие, макар да се опитва (а той ВИНАГИ се опитва).

Мъртвото момче се носи по течението.

С лицето надолу. Затова чакам главата му да изплува, да разкрие дупките на мястото на очите, да изрече нещо с посинели устни. Едно от страшните неща, които могат да го накарат да стори. Но то просто отминава като парче дърво.

Никога не съм била тук, но знам, че е истина.

Реката е границата между това място и Другото място. И аз съм на погрешния бряг.

Зад мен има мрачна гора, но всъщност не е гора.

Опитвам се да стигна до мястото, където е татко. Пръстите на краката ми докосват реката и тя пее от болка.

После нечии ръце ме дърпат назад. Влачат ме към дърветата. Приличат на човешки ръце, но не човек бърка с пръсти в устата ми. Ноктите дращят гърлото ми. Кожата има вкус на кал.

Но точно преди това, точно преди да се озова в стаята си с липсващия чорап в ръка, аз осъзнавам, че съм викала татко, също както той вика мен. Казвала съм му едно и също през цялото време. Не думи от устата през въздуха, а от сърцето през земята, тъй че само ние двамата да ги чуем.

НАМЕРИ МЕ!