Андрю Пайпър
Демонологът (17)

16.

Карам на юг. Това изглежда най-непредсказуемата посока. Дойдох от изток, значи натам е логичната посока за отстъпление. А на север е Канада. Нежелан вариант за мен. Напуснах я много отдавна, за да тегля черта между онова, от което идвах, и онова, в което можех да се преобразя. За момента си имам предостатъчно неприятности с духовете дори и без да ми идват на гости някои отдавна забравени призраци.

Значи, сбогом, Северна Дакота, здравей, Южна Дакота. Точно когато си мисля, че никога не е имало по-ненужна причина за прокарване на граница, аз преминавам в Небраска, която прилича на Северна Дакота повече от самата Северна Дакота. Накрая се озовавам в Канзас. Не е особено различен от предишните щати, но с лек полъх на слава. Дороти, Тото и жилищни каравани, премазани от торнадо. Има и нещо в гледката на полетата (или гледката на деня), което ми напомня за епизода с пръскането от филма на Хичкок „Север-северозапад“. Кари Грант заляга под бръмчащите атаки на самолета, чудейки се в какво, по дяволите, са го въвлекли. Един от любимите филми на О’Брайън.

При мисълта за нея сърцето ми изведнъж се свива. Колко ми липсва. Как шофирането из равнините може да удвои самотата на едно самотно пътуване.

Колко ужасно, непреодолимо съм изплашен.

Пътят може напълно да заличи мисълта. Може също да вади спомени на случаен принцип, безредни и нехайни, да ги хвърля срещу предното стъкло с такава сила, че неволно да отскачаш назад в седалката от удара.

Току-що например. Моят първи къмпинг с Тес.

Даян не си падаше много по онова, което наричаше „живот на открито“. Тъй че, когато Тес навърши пет години, веднъж взехме колата и потеглихме сами нагоре из планините Адирондак, за да й преподам някои от уменията, които бях научил на младини в северната част на Онтарио: как да запалиш огън, как да криеш храна на дърво, за да не я докопат мечките, как да извиваш китката за плавен замах с въдицата.

По пътя си играхме на „Шпионин“ и съчинявахме заедно забавните неприлични стихчета, които Даян забраняваше у дома (Имало малко момиченце, дето/ пръцкало както седи на гърнето). Истината е, че се притеснявах по целия път нагоре. От дъжда, от комарите, от липсата на забавления. Не исках Тес, нюйоркчанка по рождение, да превърти от неудобствата на няколко нощи в гората. Нещо повече, не исках да се проваля. Да се прибера у дома с дете, подпухнало от отровен бръшлян, и с тържествени обещания вече никога да не пробвам отново.

Но вместо това си прекарахме разкошно. Пеперуди кацнаха върху обувките на Тес, след като тя стоя цял час като статуя в един боровинков храст и се представяше за „грамадно цвете“, докато спечели доверието им. Нощем плувахме в езерото и движението на телата ни изкривяваше лунното отражение по тихата водна повърхност. Усъвършенствахме умението да се върти пръчка за равномерно изпечени бонбони.

Но всичко това идва по-късно. След спомена, който ме кара да се задавя за въздух, докато карам през безкрайните полета.

След втория ден Тес ме помоли да я събудя посред нощ, за да види онова, което й бях описал като „истински звезди“. Тя не вярваше на разказите ми за Млечния път, за небосвода, където искриците светлина се преборват с мрака. Нагласих часовника за три часа сутринта. Когато дойде времето, разкопчахме палатката и застанахме с вирнати глави сред малкия лагер. Небесният купол пламтеше.

Не изрекохме нито дума. Просто по някое време се върнахме в палатката и отново заспахме. А на сутринта се събудихме едновременно. Спогледахме се и избухнахме в смях. Не смях на нещо или заради нещо. Не от безмълвно споделена мисъл. Просто посрещахме зората със спонтанна благодарност.

Точно заради това едва не спирам, за да си поема дъх и да успокоя ръцете си върху волана — спомням си, сякаш бе вчера, как ми мина ясната мисъл: Никога не си бил по-щастлив.

И наистина беше така.

Все още е така.

 

 

Около час преди Уичита спирам на една бензиностанция и влизам в телефонна кабина, която мирише на горчица и пръдня.

— Виж ме докъде стигнах — казва О’Брайън, когато вдига слушалката. — Седя до телефона като хлапачки без кавалер за бала.

— Ще дойдеш ли на бала с мен, Илейн?

— Няма начин. Изобщо не съм ти простила.

— Защо?

— Не ми се обаждаш, тъпако.

— Отдавна не са ме наричали така.

— Тъй ли? Тогава да наваксаме. Къде си, тъпако?

— В Канзас.

— Къде точно в Канзас?

— Малко преди Уичита. Сигурно ще нощувам тук. Преди няколко километра минах покрай една реклама за „Хан на шотландеца“. Та си рекох да видя дали правят шотландски пудинг със свински дреболии.

— Шотландски свински пудинг в Канзас?!

— Хайде сега, кажи го три пъти бързо.

— Как мина в Северна Дакота?

Добре, предполагам. Разговарях с един демон в облика на мъртва старица, после с призрака на близначката й. Пръв открих останките от тяхното убийство-самоубийство и избягах, без да уведомя властите. А, и един наемен убиец — или нещо от сорта — ме гони, защото си мисли, че притежавам безспорни доказателства за съществуването на демони. Което си е чистата истина.

— Странно — отвръщам.

— Беше ли ти… разкрито още нещо?

— Мисля, че да.

— Какво например?

Например, че демонът, когото търся, се нуждае от мен като свидетел за неговото влияние в човешките дела. Нуждае се от мен като апостол.

— Не знам дали ще разбереш — казвам аз.

— Пробвай.

— Мисля, че Тес опитва да се свърже с мен, както и аз опитвам да се свържа с нея.

— Добре. Това е хубаво, нали?

— Освен ако не успея да стигна до нея.

Настава мълчание. И двамата се мъчим да оценим истинското значение на последните думи.

— Нещо друго? — пита накрая тя.

— Мисля, че ми беше показано как действа онова същество — Безименния. Търси врата, път към сърцето ти. Тъга. Скръб. Завист. Меланхолия. Намира отвор и влиза.

— Демоните нападат слабите.

— Или тези, които молят за помощ, без да се интересуват кой е готов да им я даде.

— После какво?

— То разбива стената между това, което можеш да си представиш, че вършиш, и онова, което никога не би сторил.

— Разбираш, че току-що описа своето собствено положение, нали?

— От къде на къде?

— Скърбящ мъж. Вършещ в момента нещо, което никога не би извършил при нормални обстоятелства.

— Не отговаря напълно на моя случай.

— И разликата е…

— Безименния не иска да ме притежава. Той иска аз — или поне по-голямата част от мен — да си остана непроменен.

— С каква цел?

— Все още не знам напълно.

— Добре — казва О’Брайън и я чувам как си поема дъх.

— Има и още нещо.

— Казвай.

— Аз съм прав.

— За кое?

— За всичко. Вече съм още по-сигурен, че макар около мен да се случват луди неща, аз не съм луд.

— Илюзиите сами по себе си не те правят луд.

— Може би. Но аз си мислех, че съм. До този момент. — Поемам си дъх. Това изведнъж влива умора в костите ми, така че опирам длан в стъклото на кабината, за да запазя равновесие. — Не съм сигурен къде трябва да отида сега.

— Чакаш знак.

— Можеше поне да се опиташ да скриеш сарказма си.

— Не съм саркастична. Просто е трудно да се говори за тези неща, без гласът ти неволно да прозвучи саркастично.

Мълчание. Когато О’Брайън проговаря отново, досегашната закачливост е заменена от нейния лекарски глас. Щом не може да си прави майтап с мен поне за минута, значи съм по-зле, отколкото си мислех.

— Виждаш ми се грохнал, Дейвид.

— Грохнал съм.

— Не мислиш ли, че би било добра идея да позабавиш този твой поход? Да си починеш. Да събереш сили.

— Това би имало смисъл, ако давах пет пари за собственото си благополучие, но не е така. Стискам края на една изтъняла нишка. И не мога да я пусна.

— Дори и да те води на лошо място.

— Вече ме отведе.

Извън телефонната кабина колите влизат и излизат от паркинга. Всички шофьори хвърлят поглед към мен. Аз, с набола четина по брадата, говоря по уличен телефон. Само преди пет години бих изглеждал като изморен пътуващ търговец, водещ междуградски разговор с жена си. Сега, в ерата на клетъчния телефон, съм куриоз и дори може би престъпник. Заможен наркоман, търсещ стока. Хомосексуалист, уговарящ среща. Самоук терорист.

— На този свят има неща, които повечето от нас никога не виждат — чувам собствения си глас. — Ние сме се научили да не ги виждаме или да се преструваме, че не виждаме, ако случайно ги зърнем. Но неслучайно всяка религия, била тя най-сложната или най-примитивната, си има демони. Някои вероизповедания имат ангели, други не. Бог, богове, Исус, пророците — образът на върховната власт е променлив. Има най-различни видове създатели. Но разрушителят винаги приема една и съща основна форма. От самото начало човешкият прогрес се осуетява от изкусители, лъжци, осквернители. Творци на чума, лудост, отчаяние. Демоничното е единствената истинска обща точка в целия човешки религиозен опит.

— Това може и да е вярно от антропологична гледна точка.

— Вярно е, защото е всеобщо. Защо тъй много хора споделят тъй дълго време този единствен аспект на вярата? Защо демонологията се среща по-често от прераждането, от жертвоприношенията, от начина, по който се молим, от храмовете, където се сбираме, или от формата, под която ще дойде апокалипсисът в края на времето? Защото демоните съществуват. Не като идея, а тук, на земята, в ежедневието.

Дъхът ми засяда в гърлото и аз осъзнавам, че се задъхвам, като че току-що съм изплувал от дълбока вода. И през цялото време О’Брайън не казва нищо. Няма начин да разбера дали това е осмисляне на чутото, или тревога от мисълта колко дълбоко съм затънал. Нещо в тази тишина подсказва категорично, че през последната минута или съм я спечелил, или съм я загубил.

— Много си мислех за теб — казва най-сетне тя.

— Аз също. Как се чувстваш?

— Смачкана. Малко ми се гади. Най-много прилича на махмурлук. Хроничен махмурлук без веселбата от предната вечер.

— Съжалявам, Илейн.

— Не съжалявай. Просто ме изслушай.

— Слушам те.

— Не се опитвам да те виня или нещо подобно, но не знам колко време ми остава. А ти си най-добрият ми приятел. Трябва да бъдем заедно.

— Знам.

— Но си в Уичита.

— Да.

— Уичита е много далече.

— Аз съм скапан приятел. Знам го. А ти знаеш, че щях да бъда с теб, ако можех. Но трябва да…

— Трябва да го направиш. Съгласна съм. Приключих с опитите да те разубедя. Само искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Хрумвало ли ти е, че силите, с които си убеден, че се бориш, искат да те изолират?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си мислиш, че постъпваш правилно, като ме държиш настрани. Но това може и да не е в твоя полза. Разстоянието между нас… то може да е част от плана на демона. Помисли върху това. Ако въпросът беше само да повярваш, то можеше да стане и в Ню Йорк. Но те отведоха далеч от дома. От мен.

— Какъв избор имам?

— Вземи ме със себе си.

— Не мога да те подлагам на риск.

— Аз умирам, за бога. Късничко е да ме пазиш.

— Илейн, чуй ме. Ще те помоля да ми обещаеш нещо.

— Обещавам.

— Не ме моли повече да дойдеш с мен. Много ми е трудно да ти отказвам. Но трябва.

— Сега е мой ред.

— Добре.

— Кажи ми нещо. Какво им става на мъжете, та когато дойде беда, смятат, че трябва да постъпват като нещо средно между супергерои и самоубийци?

— Не познаваме друг начин да проявим обичта си.

Колите минават и заминават. Един от многото символи на Америка. Дават на задна, паркират, отново се връщат в потока. Би било известна утеха, ако в някоя от колите, нейде далече сред безкрайната нощ на прерията, не беше Преследвача.

— Трябва да затварям — казвам аз.

— Няма да ми кажеш кой те преследва, нали?

— Няма.

— Но някой те гони?

— Да.

— Истински човек. Човешко същество.

— Истински човек, доколкото е възможно.

— Там ли е?

— Все още не. Но ще дойде.

— Тогава върви, Дейвид. И да се пазиш — заръчва тя и за моя изненада затваря. С никакви думи не би могла да докаже по-убедително, че ми вярва.

Сядам в мустанга и продължавам към Уичита. Вечерта пада над магистралата рязко, сякаш някой е дръпнал шалтера. Мисля си дали да не пусна радиото, но всеки път, когато чувам нещо — песен, реклама на автокъща, прогноза за времето, — това ми напомня за Тес.

Адът е нощно препускане в търсене на изгубено дете.

 

 

Намирам „Хан на шотландеца“, без да го търся. Подходящо място без изглед, без чар, без нищо шотландско в него. Идеален е.

Поръчвам си пица, изяждам само едно парче и изхвърлям останалото в боклука, после на три пъти включвам и изключвам телевизора с намален звук, за да избягна неминуемите писъци и ридания на филмите в най-гледаното време. Бих се опитал да поспя, но щом затворя очи, Делия и Пола се връщат пред мен. А едва ли бих издържал още една изненада от дневника на Тес. Не и тази вечер.

Накрая отивам до колата, отварям багажника и вадя старото томче на „Изгубеният рай“. Хартията е подпухнала от многогодишни бележки с молив и вмъкнати листчета за отбелязване. Единственият ми приятел в Канзас.

Но тази вечер и това не помага. Всеки опит да навляза в познатия език само ме изхвърля отново, думите се реят като лодки без пристан. Сякаш самата книга е оживяла, насочена към някаква нова цел. Както се взирам в страницата, поемата се пренаписва сама, взема буквите като плочки в игра на скрабъл и изписва случайни ругатни и богохулства.

Ставам от стола и оставям отворената книга върху седалката. Пъхвам се под завивките и чакам съня да дойде. Той идва скоро.

Или може би изобщо не съм заспал, когато отварям очи и я виждам.

Тес.

Седи на същия стол, от който станах преди малко. „Изгубеният рай“ е разтворен в ръцете й.

Тя гледа право към мен. Устата й се отваря, устните изричат думи, които не мога да чуя, само разчитам безмълвното им оформяне. Някак си нямам чувството, че говори, че се опитва да води разговор с мен. Затова държи книгата. Макар че не поглежда надолу към нея, тя чете на глас от нейните страници.

Тес…

Звукът на собствения ми глас ме събужда. И я кара да си отиде. Книгата лежи върху стола с корицата нагоре, точно както съм я оставил.

В съня — ако е било сън — тя ме гледаше. Но думите идваха от книгата в ръката й.

„Изгубеният рай“ лежи отворен на стола до вратата, на същото място, където го сложих, преди да си легна. Но страницата е друга. Докато съм спал, някой е вдигнал книгата, за да отгърне на седемдесет и четвърта страница.

Чета страницата и почти мигновено се натъквам на редовете, които преди малко разчитах по устните на Тес.

О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак,

че той ми спомня от каква сияйна висота

пропаднах…

Прочувствената жалба на Сатаната срещу слънчевата светлина, една от многото утехи, на които е обърнал гръб в своя амбициозен бунт срещу Бог и неговите творения. Усещането за светлина само му напомня какво е имал някога. Метафора за скръбта. Всъщност може да се твърди — поне от мен, сега и тук, в стая 12 на „Хан на шотландеца“ в Уичита, Канзас, — че цялото стихотворение е разказ за невъзможния гняв на Сатаната против собствената му идваща, неотвратима смърт.

Но именно Тес избра тези редове. Не само Сатаната, но и дъщеря ми живее на място, лишено от слънчева светлина. И именно тя с цената на невъобразими усилия дойде през нощта в стаята ми, за да вземе книгата и да ми проговори чрез единствения шифър, който може да се надява, че ще разбера. Може би е извършила само каквото нарежда нейният похитител. Може би Безименния е приел облика на Тес. Но не вярвам. Той все още не се е преструвал на Тес. Защо? Защото все още не я владее изцяло.

Преди малко тя държеше книгата, която много пъти бе почвала да чете и зарязвала, опитвайки се да разбере какво виждам аз в нея, но разочарована от плътността на думите, кондензираните намеци и многослойните значения. Ала може би е стигнала в опитите си по-далече, отколкото предполагах. Защото прочете тези редове, без да погледне страницата. Тя ги знаеше наизуст.

И беше тук. Това е важното. Тя беше тук.

Но мога ли да я намеря отново?

О, слънце…

Слънцето грее навсякъде през деня, независимо дали е ясно или забулено от облаци, независимо колко дълга е нощта. Трябва да има нещо в идеята за „слънце“, което все още не схващам. Нещо, съдържащо думичката „къде“.

Разбира се, в онзи откъс има „къде“. Сатаната не пада от небето, а от „държава“. Това по-скоро е състояние, но в моя случай може би означава и място. Също като Северна Дакота.

Слънчевата държава.

Или Флорида.

Слънчевият щат.

Рехаво е. Но такива бяха и заключенията, които направих, след като ме свалиха край сградата „Дакота“, а ми свършиха доста добра работа. Така или иначе, на какво друго мога да разчитам?

Този път сънят ме поглъща наистина. Не носи образи, само усещане за нарастваща топлина. Тя се сгъстява над тялото ми на вълни като някаква течност, като недосегаема завивка.

И после се събуждам.

Панически изритвам чаршафите. Един кошмар, който не мога да си припомня, стига до своя немислим край. Възглавницата е напоена със смес от пот и сълзи. Късно е. 11:24. Спал съм цяла нощ и почти цялата сутрин. Но се чувствам не толкова отпочинал, колкото смачкан.

Ето защо, когато на вратата се почуква един-единствен път, аз отварям, без да надникна през шпионката. Без да попитам кой е.

Независимо дали идва от света на живите или на мъртвите, аз съм готов да чуя какво иска.