Андрю Пайпър
Демонологът (20)

19.

Редуваме се цяла нощ. Единият дреме, другият кара, после спираме и се сменяме. Не разговаряме, поне отначало. Топлият въздух от Мексиканския залив ръси по прозорците ситни капки. Гумите напяват някаква забравена мелодия.

— Това беше той, нали? — пита накрая О’Брайън.

— Да.

— Щеше да те убие.

— И теб също, след като приключеше с мен.

— Значи можем да си проведем малък съдебен процес и да го обявим за самозащита?

— Не ни трябва съдебен процес.

— Моля те.

— Добре. Делото се закрива.

— Само ми обещай едно.

— Каквото речеш.

— Не ме питай какво е чувството. Да го извършиш.

— Добре.

Но по-късно, след като по молба на слушатели радиото е изпълнило „Хотел Калифорния“, тя поставя ръка върху моята.

— Най-ужасното е, че става толкова лесно — казва тя. — Стига само да си намериш причина, и убийството става адски лесно.

И се разсмива насила, докато слушаме „Изгрява зла луна“. После плаче до средата на „Стълба към небето“.

Повече не говорим за това. Което означава, че сме си простили, признали сме необходимостта от нашите действия. Или че демонът, който търсим, вече е станал по-голяма част от нас, отколкото ни се иска да вярваме.

На зазоряване вече сме навлезли дълбоко в континенталната част на Флорида и спираме да закусим в една палачинкова къща малко преди Талахаси. Докато аз дъвча френска препечена филийка с глазура, О’Брайън е окупирала моя телефон и се рови из интернет, опитвайки да разбере защо Юпитер може да е нашата цел.

— Всъщност какво точно търсим? — пита тя, отпивайки от кафето си, и поклаща глава от горчивия вкус, докато преглъща. — Култови ритуали? Бебета, родени със зверски нокти?

— Нищо толкова очевидно. Просто някаква история, която не се връзва.

— Както гледам, трупат се все повече и повече от тези истории. Винаги съм си мислила, че е просто резултат от пощуряването на интернет.

— Може би. Или пък наистина стават все повече и повече.

О’Брайън чете на глас някои от най-новите истории, които е събрала от източното крайбрежие на Централна Флорида. Много от тях наистина са забавни и странни. Котка, която се прибрала у дома, след като я захвърлили край пътя на петнайсет километра от вкъщи („Вече никога няма да се разделим с нея“, заявил собственикът). Един мъж спечелил две милионни награди от лотарията в две поредни седмици („Какво ще направя най-напред ли? Ще си изплатя проклетия камион!“). Акула сдъвкала крака на гостуващ австралийски турист („Разбрах, че нещо не е наред, чак когато излязох от водата и хората се разпищяха“). Но не забелязваме нищо, което да носи печата на Безименния.

— Просто ще трябва да се разровим, след като стигнем там — казвам аз. Но О’Брайън не ме слуша. Погълната е изцяло от нещо върху екрана на телефона.

— Намери ли нещо?

О’Брайън довършва четенето, докато аз махам с ръка на сервитьорката за още кафе.

— Станало е само преди два дни.

— Докато бях в Уичита — изтъквам. — В деня, когато получих следата „О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак“.

— Което означава, че е станало по същото време, докато си бил насочван натам. Едновременна връзка.

— Ще ми преразкажеш ли, или трябва сам да си го прочета?

О’Брайън вдига чашата портокалов сок, намръщва се на пяната по повърхността и я оставя, без да отпие.

— Всички казват, че били добри деца — започва тя.

— Което само прави случката още по-невероятна. Още по-грозна.

Начално училище в западните покрайнини на град Юпитер, известно с активното си участие в общинските инициативи, висока успеваемост и тесни връзки с местните църковни групи. Повечето деца се познавали още отпреди училището. Синове и дъщери на заможната средна класа „от сърцето на богоизбрана Америка“, както се изразява О’Брайън.

Третокласници. Осемгодишни. Щуреели на детската площадка зад училището преди вечеря, след като учителите са се прибрали у дома. По-големите деца се били изнесли натам, където обикновено прекарвали сумрачните часове. Вечерта не се отличавала от останалите по какъвто и да било начин. Но по някое време между 3:40 и 4:10, когато първият възрастен пристигнал на мястото, всички деца — общо седем на брой — нападнали едно от своите другарчета. Момче, чието име полицията не споменава. Момче, което родителите, учителите и самите нападатели твърдят, че са харесвали; момче без расови, религиозни или демографски различия, израснало в Юпитер също като всички останали. Но използвайки камъни, клони от близкия явор и собствените си юмруци и крака, приятелите му спонтанно го пребили и вкарали в кома.

Животни. Тази дума се среща често в описанията. „Те се държаха като животни“, казва еди-кой си съсед или градски съветник. Но както изтъква майката на един от обвиняемите, „Животните не постъпват така едно спрямо друго без причина“.

Следователите проучили възможностите за употреба на наркотици, за насилие, вдъхновено от банди. Но били принудени да стигнат до извода, че насилието е било безпричинно. Най-малко един местен смахнат размахал плашилото на отравяне от някакъв газов облак, който причинил временна невменяемост на едно точно определено място, макар че (и в това няма нищо учудващо) липсвали доказателства в полза на такова твърдение. Училищната психоложка заявява, че станалото надхвърля нейния опит. О’Брайън се съгласява с нея.

— Осемгодишни деца не вършат подобни неща с връстниците си — казва тя и този път се заставя да преглътне малко сок, за да отблъсне кашлицата, която дращи гърлото й.

— Ами онези две момчета в Англия? Които подмамили малко дете в търговския център и го убили?

— Това е динамика между две деца. И жертвата е чужденец, когото смятали за обект на своя експеримент. Тук става дума за седем деца — три момчета и четири момичета, — всички еднакво замесени. А жертвата е техен приятел.

— Какво казват самите хлапета за станалото?

— Никой не помни друго, освен че са го направили. Колкото до въпроса защо, всички предлагат същото обяснение.

— Тоест?

— „Тоби ми каза да го направя“.

Стаята се завърта. Мазна въртележка от безформени оранжеви и жълти петна.

Тоби. Този, който дошъл да посети Тес от Другото място. Този, който има съобщение за мен.

„Момче, което вече не е момче.“

— Кой е Тоби? — намирам сили да изрека, след като се престорвам, че кашлям, защото нещо ми е заседнало на гърлото.

— Добър въпрос. Никой не знае.

— А какво знаят за него?

— Всички деца казват, че бил нов в града, не посещавал тяхното училище, но през онзи следобед се появил и разговарял с тях. И само за десет минути Тоби убедил всички, че трябва да разкъсат приятелчето си.

— Търси ли го полицията?

— Разбира се. Но нямат следи. Мислиш ли, че ще открият?

— Не.

— Защото…

— Защото няма Тоби. Или поне вече го няма.

Двамата се взираме един в друг през масата. Помежду ни минава мълчаливо признание. Ако някой от нас е бил луд досега, вече и двамата сме ненормални.

— Дават ли децата някакво описание на Тоби? — питам аз, докато оставям пари за сметката.

— Поредната странност. Нито едно от тях не е дало достатъчно точни подробности, за да може полицейският художник да състави портрет. Но всички били съвсем сигурни за гласа му. Идвал от дете, но използвал думи на възрастен. Звучал като глас на възрастен.

— Глас, на който не можеш да откажеш — казвам аз. — Да, чувал съм го.

 

 

Пресичаме щата до Джаксънвил по магистрала 1–10 — четири платна, издигнати върху чакълести насипи, които ни предпазват от потъване в блатата или непроходимите гори от двете страни. После на юг по 1–95, покрай безброй изходи към курортни градове и „невероятно изгодни“ пенсионерски селища. Атлантическият океан е само на няколко километра на изток от нас.

Това отнема остатъка от днешния ден.

А аз дори все още не знам какво се очаква да направя. Къде да се срещна с Безименния.

Затова караме чак до Юпитер, без да спираме за друго, освен за бензин и тоалетна. Прекосяваме целия град и на пътя ни се изпречва океанът — вече безспорен факт, диплещ кафяви вълни по пясъка. Спираме и О’Брайън безмълвно излиза от мустанга, захвърля си обувките до колата и тръгва със скована походка надолу към водата, а аз я гледам, седнал на предния капак. Въздухът носи смес от аромати на солена вода, водорасли и вечно присъстващия, както в колата, така и отвън, лек дъх на пържена храна.

О’Брайън нагазва във водата, без да се съблече, без дори да си запретне крачолите. Просто куцука навътре като човек, който няма никакво намерение да излиза. Минава ми мисълта, че трябва да отида при нея за в случай, че я дръпне подводно течение или просто се подхлъзне. Но тя спира, нагазила до гърдите, всяка нова вълна повдига краката й от дъното и пак ги отпуска, а пяната минава и отминава около нея.

Трябва й доста време, за да се добере обратно до колата. Подгизналите дрехи висят около тялото й, разкриват колко е измършавяла — прилича на човек, излязъл току-що на брега, след като дни наред се е вкопчвал в останки от корабокрушение.

— Това е последният път, когато усещам морето — казва тя, след като сяда до мен.

— Не говори така.

— Не правя драма. Просто слушах водата, и тя ми го каза. Утеши ме всъщност. Сбогуване между стари приятели.

Искам да отрека това — че се случва точно на нея, докато се припичаме след дългото шофиране, че тя умира дори и сега, в този момент на почти забравено удоволствие, — но тя има право, не е време за напразни утехи. И тогава, точно докато се каня да извадя от багажника кърпата, открадната след прибързания и не твърде успешен опит да се избършем в снощния мотел, О’Брайън ме хваща за китката.

— Най-вероятно ще се провалим. Знаеш го, нали?

— Никога не съм се залъгвал.

— Искам да кажа… помисли с какво си имаме работа — то е по-силно от нас, Дейвид. То е прастаро, почти вездесъщо. А какво сме ние?

— Двойка книжни плъхове.

— Идеални за смачкване.

— Това ободряваща реч ли трябва да бъде? Защото, ако е тъй, значи хич не те бива.

Вместо да се разсмее, О’Брайън стиска ръката ми още по-силно.

— И аз чувах глас — казва тя. — Всичко започна, след като ти се върна от Венеция, но през последните дни, докато пътувах с теб — дори през последните двайсет и четири часа — той стана по-ясен.

— Да не би…?

— Не е Безименния. Нещо добро е, въпреки всичко. И макар да го наричам глас, той не говори с мен. Просветлява ме. Звучи абсурдно, знам, но няма друг начин да го кажа.

— И какво ти казва?

— Че човек може да издържи на всичко, ако не е сам.

Тя ме целува по бузата. Изтрива мокрите следи, които оставя по кожата ми.

— Дяволът — или във всеки случай онзи, за когото говорим — не разбира чувствата ти към Тес — казва О’Брайън почти шепнешком. — Той си мисли, че познава любовта. Проучил е всичко написано, изчел е всички поети. Но това е само имитация. Това е нашето — съвсем нищожно — предимство.

— Това ли казва онзи твой глас?

— Горе-долу.

— А случайно да е споменал как да използваме това единствено нищожно предимство?

— Не — казва О’Брайън, после се смъква от предния капак на колата и потреперва въпреки жегата. — Все още и дума не е обелил за това.

 

 

Началното училище в Юпитер е ниска сграда от жълти тухли със задължителния национален флаг, провиснал безсилно над зоната за паркиране (ПРЕСТОЙ ДО 5 МИН. НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ОТСТРАНЯВАТ ПРИНУДИТЕЛНО). Самото въплъщение на една нормална Америка. И в същото време — фон за нови задъхани телевизионни репортажи от други места, изпълнени с необясним ужас. Самотникът с торбата. Прощалната бележка на жертвата на побойника. Отвлеченото дете по пътя към дома.

Тук е по-различно. Изглежда още по-безсмислено.

На улицата са спрели няколко местни новинарски микробуса, макар че отначало не забелязваме камери. Но после бие звънецът. В същото време вратите се разтварят и децата провлачват нозе навън, изтощени от цял ден общуване с психолози и мрачни сбирки в гимнастическия салон. Конкурентните телевизионни екипи се появяват изневиделица, хукват към родителите, очакващи тревожно да приберат децата си, и размахват микрофони пред лицата им.

— Какво е настроението в училище днес?

— Как се справяте със станалото?

— Познавате ли децата, които го сториха?

И отговорите, в които унинието се смесва с пресилен гняв.

— Това е като на кино.

— Много хора наистина страдат.

— Те бяха просто нормални деца.

След като пресичаме улицата и се вливаме в тълпата, аз тръгвам към едно момиченце на около осем-девет години. Приклякам в стойката на дружелюбен възрастен или съчувстващ полицай. И детето реагира както са го научили. Тръгва право към мен сякаш съм показал служебна значка.

— Името ми е полицай Улман — казвам. — Просто искам да ти задам един-два въпроса.

Малката поглежда нагоре към О’Брайън, която й се усмихва.

— Добре — казва момичето.

— Познаваше ли онези деца, които пребиха другарчето си?

— Да.

— Можеш ли да ми напомниш името на пострадалото дете?

— Да ви напомня ли?

— Да — потвърждавам, като се преструвам, че ровя из джобовете си за бележник. — Паметта ми вече не е каквато беше.

— Кевин.

— А фамилията, скъпа?

— Кевин Лили.

— Точно така! А помниш ли онези деца от класа, които нараниха Кевин? Чувала ли си ги да говорят за момче на име Тоби?

Момичето преплита ръце и ги задържа над кръста си. Срамува се.

— Всички разговаряха с Тоби — казва тя.

— Какъв беше той?

— Същият като нас. Но различен.

— Различен с какво?

— Не беше ничий. Не ходеше на училище. Правеше каквото си иска.

— Нещо друго?

Тя се замисля.

— Миришеше малко особено.

— Така ли? На какво?

— Като нещо в земята.

Ноздрите й потръпват от спомена за миризмата.

— На теб казваше ли ти разни неща? — питам аз. — Да.

— Лоши неща?

Тя присвива очи.

— Не. Но ме караха да се чувствам зле.

— Спомняш ли си нещо, което ти е казвал?

— Не съвсем — отговаря тя и ръцете й се напрягат от усилието да си припомни конкретни думи. — Той като че ли не говореше. Все едно сам си говориш.

Момичето вдига отново очи към О’Брайън. Разплаква се.

— Не плачи. Всичко е наред — казвам и посягам да прегърна детето. — Няма нищо…

— Не я пипай!

Обръщам се и виждам един мъж да крачи през моравата пред училището. Едър, ядосан мъж с лятна риза размер XXXL. Тюркоазният плат играе на вълни по размаханите му ръце.

— Няма нужда… — започва О’Брайън, но оставя изречението недовършено. Как би могло да свърши? Няма нужда да смазваш приятеля ми с ритници?

Момиченцето изтичва към баща си. След като спира, за да я вземе, той се извисява над мен. Някои от другите родители и деца вече се озъртат към нас, дори пристъпват по-близо, за да виждат по-добре.

— Кои сте вие? — пита ме той.

— Репортери.

— Откъде?

— От „Хералд“ — намесва се О’Брайън.

Бащата се обръща към нея, после отново към мен.

— Вече говорих с човека от „Хералд“ — казва той. — От което излиза, че вие двамата сте мръсни лъжци.

Не възразяваме. О’Брайън не е в състояние да предотврати онова, което е на път да се случи, а аз не се сещам как да скоча на крака и достатъчно бързо да се оттегля от обсега на ритниците и юмруците му. Тримата сме застинали в единодушно приемане на неизбежното.

И точно в този момент виждам, че съм разбрал погрешно накъде е насочена яростта на мъжа. Той не се ядосва, че разговаряхме с детето му. Всъщност изобщо не е ядосан. Изплашен е от разказите на дъщеря си за Тоби — момчето, което не съществува. Момчето, което казало на съучениците й да измислят най-ужасното нещо, което може да се направи, а после да го извършат наистина.

— Дъщеря ми изчезна — казвам толкова тихо, че да чуят само той и детето му. Това го кара да застине още по-неподвижно. — Търся момиченцето си.

Нещо в лицето му подсказва, че той не само ми вярва, но и разбира, че търсенето ми има нещо общо с Тоби, с побоя на детската площадка и нещата, които незнайно как са нахлули с трясък в неговия не чак толкова лош крайбрежен свят. Човекът схваща това, без ни най-малко да го разбира. Затова прегръща дъщеря си още по-здраво и отстъпва назад.

Това ми дава възможността да се оттегля към мустанга, плътно следван от О’Брайън. Лицата на родители, деца и репортери следят отстъплението ни с благодарността на хора, които знаят, че колкото и зле да стоят нещата за нас, тяхното положение е още по-лошо.

 

 

Може би е защото О’Брайън прилича на пациент повече, отколкото мнозинството истински пациенти, но се оказва съвсем лесно да отидем до дежурната стая в местния медицински център, да се сдобием с поверителната информация в коя стая е настанен Кевин Лили, да уверим, че сме близки роднини, и да получим достъп до леглото на най-прочутия пациент в Централна Флорида.

Докато се изкачваме с асансьора към третия етаж, и двамата се питаме какво очакваме да узнаем от едно дете в кома.

— Белег, може би — подхвърля О’Брайън.

— Като числото 666? Пентаграм?

— Не знам, Дейвид. Ти ни доведе тук. Какво търсиш?

Още един знак. Последният.

— Ще разбера, когато го видя — отговарям.

Късметът продължава да бъде с нас, когато стигаме до стаята на Кевин, без да заварим тълпа от разтревожени родители и близки, както се боях. Само една сестра сменя венозната система и ни обяснява, че всички роднини са си тръгнали преди броени минути.

— Вие не сте ли с тях? — пита тя.

— Ние сме от Лодърдейл — казва О’Брайън, сякаш това обяснява всичко, което някой би желал да знае за нас.

Миг по-късно оставаме насаме с Кевин и прикрепените към него писукащи, пъхтящи машини. Детето изглежда толкова подпухнало и посиняло, сякаш му е израснала нова кожа, която скоро ще падне изцяло, разкривайки новото момче отдолу. Главата му е най-страшна. Черепът е обвит с плетеница от пластири и марли, защитаващи мозъка от контакт на местата, където костта е била откъсната. Но най-трудни за гледане са клепачите му. Дебели и лъскави като линолеум.

— Кевин?

О’Брайън ме изненадва, като се обръща първа към момчето. През целия път насам тя смяташе, че няма смисъл да идваме, и може би е права. Но жалостта към детето я кара да се опита да влезе в контакт. Да стигне до него на място, далечно и непознаваемо като онова, където е Тес.

Машините писукат. Кевин диша, тръбите в ноздрите му свистят като сламки в празна чаша. Но той не чува.

— Защо? — шепне О’Брайън, бършейки бузите си.

За да докаже, че те са с нас. Че винаги са били с нас.

— Не знам — казвам гласно.

— За да видим това ли бяхме доведени тук?

Човешката поквара. Тяхното най-голямо постижение. Шедьовър в прогрес.

— Не знам.

О’Брайън отива да погледне навън през прозореца. Късните следобедни облаци се събират като объркани мисли над океанския хоризонт. След няколко часа ще дойде вечерта и болницата ще остане под грижите на намаления нощен персонал. А Кевин ще бъде тук сам, с купчинка благопожелателни картички на нощното шкафче и грозд омекнали балони на перваза.

— Ти не ме познаваш — прошепвам му аз, пристъпвайки отстрани на леглото. — Но Тоби е разговарял и с мен.

Някаква част от мен — неразумната част, ставаща все по-дръзка в детинското си магическо мислене — очаква това да предизвика реакция на момчето. Щом съм в центъра на този поход, на който ме прати Безименния, значи съм и ключът за всяка ключалка. Но истината е, че всеки губи някого, без когото си мисли, че не би могъл да живее. Всички имаме подобни моменти, когато вярваме, че молитвата към небесата или мрачното заклинание ще сътвори чудо.

— Кевин? Аз съм човекът, за когото ти е говорил Тоби — казвам, като се привеждам до ухото на детето. Кожата му мирише на дезинфектант. — Имам момиченце, не много по-голямо от теб. Нещо лошо се случи и с нея. Затова дойдох от много далече, за да те видя.

Нищо. Може би дори по-малко от нищо. Отблизо дишането му звучи още по-немощно. Неговата връзка с живота се оказва още по-слаба, отколкото изглеждаше отначало.

Тогава го докосвам.

Поставям ръката си върху неговата и я повдигам с един-два сантиметра. Държа я, без да притискам. Предавам на китката му простичкото движение, което едва ли някога вече ще извърши сама.

Но когато аз спирам движението, ръката не спира.

Един пръст. Полусвитият показалец се надига, за да ме посочи.

Привеждам се по-близо. Ухото ми почти докосва устните му. Достатъчно близо, за да чуе гласа на Кевин. Толкова тих, че само някой, който отдавна помни наизуст тези редове, може да ги чуе и разбере.

Още докато той оформя думите — колебливо, борейки се да си припомни точната им последователност, — аз осъзнавам, че и Кевин ги е запаметил. Тоби е поискал това от него, и за да запази надеждата си да изплува жив нагоре към светлината, той е бил най-прилежният ученик.

Зандан страхотен и отвред, додето поглед стига, пламтящ като гигантска пещ, ала от този плам не жива светлина струи, а зрима тъмнина.

За минута носът му засмуква тръбите малко по-силно — почти безшумно възстановяване от усилията. После той отново потъва в съня, който не е сън.

О’Брайън докосва рамото ми. Когато се надигам, виждам, че тя не е чула каквото чух аз.

— Трябва да си вървим — казва тя.

Тръгва към вратата, но аз още се бавя. Връщам се до леглото и прошепвам в ухото на Кевин думи от една друга книга.

„Сърцето ми няма да се уплаши, ако се подигне против мене война.“