Андрю Пайпър
Демонологът (24)

23.

Бяло.

 

 

После светът се завръща парче по парче.

Седя в кола край реката. Пред мен има микробус с номера от Онтарио.

Кръв.

Видът на кръвта ускорява потока от подробности — волана с надпис Ford върху клаксона, телефона върху таблото, мокрия ловджийски нож, паднал върху празните чаши от кафе край нозете ми — заедно с болката. Докато нараства, тя придобива характер. Импровизира.

Палецът ти е отрязан. Превържи го.

Глас в главата ми. Услужлив, но настоятелен.

Спри кървенето, иначе пак ще припаднеш и повече няма да се съвземеш.

Гласът на Тес. Никога не е била експерт по първа помощ, никога не е умеела да се справя със злополуки. Но сега изглежда, че знае какво говори.

Поглеждам към задната седалка и виждам пътната си чанта широко отворена. Бельо, памучни тениски и развинтена тубичка паста за зъби, разливаща син гел върху чорапите. Грабвам една от тениските и я стягам здраво около чуканчето. Гледам как кръвта се процежда през нея. Като карта на нарастващи острови.

С другата ръка посягам към телефона и набирам 911. Той отговаря с тихо писукане — сигнал за липса на обхват. Няма връзка.

Нещо ме кара да отворя друг прозорец на екрана на телефона. Включвам функцията за диктофон, където има списък на записите. Избирам. Натискам бутона за възпроизвеждане.

Рев на прелитащ въздух. Бързо шофиране с отворен прозорец. После глас. Прорязва фоновия шум, сякаш има власт над него.

— Вярваш ли в Бог?

Гласът е млад, женски, но не принадлежи на момиче. Глас, съставен от липси — без интонация, без колебания. Нищо не може да се каже за него и това го прави нечовешки.

— Не знам дали има Бог или не. И да има, никога не съм го виждал.

Това съм аз. Познатият рязък тон, който е ръждата на скръбта. Заедно с нещо ново. Сухата хватка на страха.

— Но съм виждал дявола. И те уверявам, той несъмнено е истински.

Ключовете висят на таблото и аз ги завъртам, но двигателят не пали. Свещите. Преследвача не е блъфирал.

Отварям с коляно вратата и опитвам да стъпя долу. Има нещо, което не мога да изоставя. Нещо, което трябва да науча.

С първите три крачки се справям добре. После коленете ми омекват, падам и бузата ми изравя бразда в чакъла. Но отново съм на крака още преди да осъзная, че се изправям. Завивам зад ъгъла, за да намеря тялото до задната врата.

Моята приятелка.

Лицето й е тъй съсредоточено, сякаш иска да съобщи какво е усетила преди края. Нещо като блаженство.

Макар че може да е поредното ми погрешно тълкуване. Защото… няма ли някаква скрита подигравка в нейните широко отворени очи, загледани към слънцето? Не може ли усмивката й да е остатък от жесток смях? Веселие при мисълта какво ме очаква на брега?

Защото натам ме водят сега краката ми. Носят се през тревата към сивото течение. Водата мляска и бълбука около камъните, които надничат на повърхността като избелели черепи.

… ала от този плам не жива светлина струи, а зрима тъмнина…

Мъртвецът е само на няколко метра надолу по течението. Краката му се полюшват наляво-надясно в преминаващата вода, сякаш за да се разхладят от жегата.

Коленича до тялото. Вадя ключовете от джоба му, след това слагам длан върху неподвижните гърди. Търся пулс, който знам, че няма да открия. Ала със същата сигурност знам, че той ще говори с мен.

Очите на мъртвеца се отварят.

Бавно плъзгане на мокрите клепачи, в което отказвам да повярвам, макар да го виждам с очите си. Устните му също. Разтварят се със звука на залепнали страници.

Навеждам се и приближавам ухо до тях. Чувам влажното шумолене на дъха, напомнящо звук на пясък в дълбок кладенец.

Той проговаря. Вече не със своя глас. С гласа на лъжец, който не ми оставя друг избор, освен да вярвам.

Мъртвецът произнася една-единствена дума и всичко се връща.

— Пандемониум…

 

 

Пътувам на юг с микробуса на Преследвача. Мисля само как да остана на пътя. Да не допусна бялото пак да ме погълне.

Знакът за най-близката болница ме посреща в Пери Саунд и аз влизам, залитайки, в спешното отделение с ръка като от филм на ужасите и нелепа история за злополука при домашен ремонт. Питат ме за подробности, а аз отговарям уклончиво, че съм изтървал ъглошлайфа. Лекарят отбелязва, че раната изглежда прекалено „сдъвкана“ за това, но аз просто моля за морфин и го разсмивам с отговора си, че няма представа колко сдъвкан ще бъда, когато жена ми научи.

Питат ме къде е палецът и аз едва успявам да се удържа, преди да отговоря: „Сигурно течението вече го е отнесло в езерото“. Заявявам, че не помня. Вече няма полза от него, нали? Като го няма, няма го. Просто палец. Така или иначе не се справяше много добре с есемесите.

Докато ме зашиват, лекарят предлага да остана за през нощта, тъй като съм загубил доста кръв. Измислям си брат, който живее близо до града. В момента идва да ме вземе. Може ли да остана при него?

Двайсет минути по-късно излизам на паркинга при микробуса на Преследвача с надеждата никой от хората вътре да не види как скачам в кабината и потеглям.

Докато търся изхода към магистралата, очаквам да чуя зад себе си воя на полицейска сирена, но улиците са пусти. После бясно подкарвам назад към града и продължавам към границата. Стига да издържа дотам.

Защото скоро ще ме подгонят. Не защото някой ще открие през нощта телата на О’Брайън и Преследвача (нито дори на сутринта, а може да не ги намерят чак до ловния сезон през есента), а защото работодателите на Преследвача ще чакат обаждането му, че работата е свършена. Като не получат вест, ще пратят някого да провери. А като разберат истината, ще преминат към план Б и ще ме търсят с всички налични средства. Които ще включват полицията. И по-лошо.

От намереното в хижата ще знаят, че съм близо до онова, което демонът иска от мен. Навярно съм стигнал по-далеч от всеки друг преди мен. И макар че отначало искаха да ме следят, за да узнаят каква е моята мисия, сега ще имат само една цел — да ме унищожат.

Мога да се укрия. Да изчакам, докато нещата се уталожат. Но този план има някои очевидни недостатъци. Първо, ще ме намерят. Второ, поради липсата на документа сега работодателите на Преследвача отчаяно ще удвояват усилията си с всеки час, в който съм на свобода.

И трето, ако имам някакъв шанс да си върна Тес, това трябва да стане сега. Защото в 06:51:48 тази вечер тя ще си отиде.

Което означава да се добера час по-скоро до Ню Йорк.

Пандемониум.

Може би ще успея да се добера до летището в Торонто и да хвана първия полет за „Ла Гуардия“. Но летищата са по-строги гранични пунктове от мостовете. Камери, паспортни проверки, митници. Когато бягаш — независимо от кого, — летищата не са добра идея.

Което ме оставя на пътя. Макар че в момента карам колата на мъртвец. На човек, когото убих.

Заобикалям центъра на Торонто и небостъргачите му почват да се смаляват в огледалото, когато излизам на магистралата „Кралица Елизабет“. На два пъти минавам покрай спрели полицейски коли, дебнещи нарушители, но те не потеглят след мен. Този късмет едва ли ще трае дълго, ако се опитам да вляза в Щатите по моста Рейнбоу с микробус, нает под името Джордж Бароне или някакъв друг псевдоним. Не ми се вярва да ме пуснат просто така. Особено с окървавено яке и наскоро отрязан палец.

В Гримсби спирам до един денонощен магазин и си купувам тиленол, шест кутии „Ред Бул“, слънчеви очила, готов сандвич с яйчена салата, а от щанда за облекло, който всъщност е само една закачалка до рафта с дъвки — каскетче на „Ред Сокс“, тениска и яке с емблемата на „Гудиър“. Все полезни неща. Но все още трябва да се отърва от микробуса.

Отвъд Сейнт Катрин отбивам към един селски кръстопът и правя няколко случайни завоя. Излизам от пътя и зарязвам микробуса насред черешова градина до напоителен канал. Закривам го както мога с откършени клони. После се промъквам през овошките до една селска къща с очукана тойота отпред. Пристъпвам на пръсти към страничната врата и безмълвно се моля (на О’Брайън, както установявам по някое време).

Молитвата помага. Вратата скръцва, отваря се и аз попадам в стая с нахвърляни палта и ботуши, детски плетени ръкавици, хокейни стикове до стената.

Фермерите обичат да гледат кучета, нали? Ако и тук е така, за секунди ще ме надушат. Няма да имам друг избор, освен да опитам да бягам три километра до магистралата, а след това… какво? Автостоп през границата?

Още една молитва отлита към О’Брайън.

Не намирам ключове в джобовете. Което ме принуждава да се изкача по няколко стъпала в кухнята. Търся във фруктиерата, в паничката с дребни монети до телефона, опипвам в тъмното ръбовете на кухненския плот.

На горния етаж нечие едро тяло се преобръща в леглото. Друго, също тъй едро, се прилепва до първото. Или може би пролазва по-близо, за да прошепне: „Чу ли това?“.

Хладилникът.

Мисълта идва внезапна и сигурна. Но кой пази ценности в хладилника?

Никой. Понякога обаче лепват магнитни кукички на вратата и закачат там ключовете.

Отново навън. Колата запалва и аз бавно потеглям.

Когато се добирам до пътя в края на алеята, свалям страничното стъкло, но все още няма кучешки лай или гърмежи. Тъй като не искам да пробвам ново влизане с взлом, казвам си, че трябва да приема опита за успешен, поне за следващите няколко часа, когато господин и госпожа Черешови ще се събудят и ще открият, че вехтата им тойота се е изпарила в нощта.

Обикновено на моста има опашка, преди да се приближиш до митническия служител в кабинката, да подадеш паспорта си, да изтърпиш изпитателния му поглед, който те кара да се чувстваш така, сякаш не криеш една-две бутилки в багажника, а си натъпкал седалките с хероин. Разчитам на чакането, за да си измисля история, да подготвя отговори на най-вероятните въпроси.

„Тази кола не е ваша, сър.“

„Работя в черешова градина. Пратиха ме да свърша една работа, преди да започнем брането.“

„Работа в Съединените щати?“

„Да.“

„Каква?“

„Стълби. За бране на череши.“

„Нямате ли си стълби в Канада?“

„Имаме, разбира се! Просто не са толкова добри като американските.“

Този път дори не си правя труда да се моля.

Когато пристигам, изобщо няма опашка. Свалям страничното стъкло и поглеждам нагоре към мъж на петдесет и няколко години с пергаментовата кожа на пушач. Освен подозрителен, той изглежда и дълбоко нещастен.

— Гражданство?

— Американско. И канадско. Двойно.

— Така ли? — Той примигва. — Какво се е случило с палеца ви?

Привежда се над ръба на гишето и оглежда с интерес превързаната ми ръка.

— Отрязах го, по дяволите — казвам аз.

— И как успяхте?

— При бране на череши.

Човекът кимва и мигновено потъва отново в скука. Сякаш води точно същия разговор по десетина пъти на нощ.

— И умната — казва печално той и затваря прозорчето, за да не влиза студен въздух.

 

 

Отказвам се от магистралата и потеглям по второкласните щатски пътища към Готам. Зарязвам тойотата зад една пицария в Батавия. Автокъщата за употребявани автомобили малко по-нагоре по улицата тъкмо отваря, когато влизам там с моята маскировка — слънчеви очила, каскетче, яке на „Гудиър“ с вдигната яка — и използвам кредитната си карта, за да купя червения додж чарджър, изложен отпред на тревата. Десет минути по-късно мятам на задната седалка пътната карта на щата и ускорявам по 1–90, смятайки, че е по-малко рисковано да ме спрат по най-прекия път към Манхатън, отколкото да се загубя нейде из лабиринта от второкласни пътища в северната част на щата Ню Йорк.

Лошата новина ме догонва в един сервизен център край Шенектади, когато спирам и проверявам по телефона какво има за мен в „Гугъл“.

Първият резултат кара стомаха ми да се свие на топка: „Професор от Колумбийския университет заподозрян за зловещи убийства“. Каня се да отворя историята, но осъзнавам, че вече я познавам по-добре от всеки друг.

Излизам от доджа и се отдалечавам.

За автомобил на старо вече не може да става и дума — кредитната ми карта ще е под наблюдение. Остава ми само едно. Да вляза в най-близкия жилищен квартал и да отворя входната врата на първата къща, без дори да надникна през прозореца дали вътре има хора. Ключовете са на масата в трапезарията. Шум на тоалетно казанче в сутерена ми подсказва, че разполагам със секунда, може би две.

Повече не ми трябва.

След по-малко от час и половина вече съм достатъчно близо до Ню Йорк, за да зарежа и тази кола, и да хвана влака по линията Хъдсън. Укривам се сред другите обедни пътници с шлифери и делови костюми, които бързат да седнат и да се скрият зад вестник или смартфон, докато пътуват към канцелариите и кабинетите си.

Държа яката си вдигната и каскетчето ниско нахлупено. Гледам през прозореца, така че само редките пешеходци, край които прелита влакът, могат да видят лицето ми.

С всеки километър съм по-близо до теб, Тес.

И разтреперан от студ, който се е вкопчил в мен като вирус, идвам все по-близо до похитителя ти.