Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (4)

Глава 3

— Добре ли си? — Мелис запита Хана, когато тя излезе от миниподводницата. — Онова там долу беше наистина странно. Известно време дори не мислех, че ще се измъкнете.

— Аз също. При предишните си слизания нямахме проблеми с делфините. Като че ли злополуката, при която открихме рамката, отключи нещо. Лудост. — Кимна към шейната, която сега беше на палубата. — Знам, че нямаш търпение да разгледаш рамката отблизо. Давай.

Мелис се поколеба.

— Хайде! — усмихна й се Хана. — Прояви загриженост, а сега виж какво имат да ти кажат жителите на Маринт.

Мелис направи гримаса.

— Дълго чаках за тази възможност — каза Мелис. — А и това може да е само началото. Иска ми се да бяхте прекарали повече време там долу, но не можехте.

— Обвинявай любимите си делфини. Те не ни позволиха. — Хана коленичи до нея. — Нека аз да го направя.

— Ръцете ти треперят.

— Дяволски си права. — Лицето на Мелис сияеше. — Имам право. Това може да е наградата, Хана. Ти я видя там долу. Сега и аз искам да я видя, да я докосна.

Хана кимна и се усмихна.

— Виждам. Дай ми само минутка. — Отвори внимателно шейната и седна на петите си, загледана в изражението на Мелис. Не й се случваше често да присъства на сбъдването на нечия мечта. Това бе рядък и специален момент. — Мръсна е. Наносът беше доста дебел слой.

— Няма значение. — Мелис гледаше сложните мотиви, които парченцата цветно стъкло образуваха. — Красива е.

— Да.

Мелис я погледна.

— Не си ли впечатлена?

— Предполагам, че се интересувам повече как работят нещата, отколкото от красотата на предметите. Конър непрекъснато клатеше глава и ми казваше, че нямам душа.

— Имаш душа. Просто си концентрирана в нещо друго. — Погледна отново рамката. Преди да започна да изследвам Маринт, не можех да разбера защо съпругът ми се вълнува толкова, когато екипът му извадеше нещо от морското дъно. Интересувах се само от делфините, които живееха сред руините.

— Ти си морски биолог.

Мелис кимна.

— Но един ден това се промени. Протегнах ръка и докоснах един от бокалите, които бяха донесли на палубата. Може и да беше стоплен от слънчевите лъчи, но ми се стори странно… жив. Сякаш беше току-що оставен от млад жител на Маринт, излязъл на разходка. Започнах да мисля за тези мъже, жени и деца, живели и обичали преди толкова много години. Първо почувствах странна връзка с тях, а после… — Протегна ръка и нежно докосна цветното стъкло. — Беше истинско чудо.

Гърлото на Хана се беше свило. Тя знаеше какво е чудото — двамата с Конър да стоят до леглото със спящите му деца. Чудо беше и да се свържеш с някого, когото обичаш. Беше казала на Мелис, че животът й е повече обвързан с машините, но знаеше каква е истината.

— Предполагам, че ми липсва твоята чувствителност.

Мелис се засмя.

— Господ да ме пази от нежните души, които непрекъснато повтарят колко са чувствителни. Всички ние сме различни. Всеки от нас си има своите приоритети. Но аз предпочитам теб. Особено когато пазеше любимите ми делфини от нараняване.

— Да, едва не ги нараних — каза Хана с горчивина. — Беше доста страшно там долу. Мога да се справя с Пийт и Сузи, но онези делфини ми напомняха за кучетата охрана на китайските храмове. — Погледна рамката. — Дали не защитаваха този артефакт, Мелис?

— Не знам — отговори приятелката й. — Не бива да допускаш грешката да мислиш, че всички делфини са като Пийт и Сузи. Не са. В някои ситуации могат да бъдат смъртоносни като акулите. Нещо е задействало агресията им. Ще трябва да помислим по въпроса. — Мелис започна да подготвя фотоапарата си. — Но в момента искам да изследвам и да снимам, а не да се тревожа за делфините.

— Мога ли да помогна?

Мелис поклати глава.

— Просто дръж Еберсоул далеч от мен, докато свърша. — Кимна към изпълнителния директор на корпорацията „Аква“, който беше на мостика. — И той гори от желание да изследва рамката, затова казах на екипажа да го държи далеч от мен.

И Хана виждаше, че той може да бъде проблем. Мръщеше вежди и сякаш дърпаше невидима каишка.

— Няма проблем. — Хана направи гримаса. — Но всъщност предпочитам да взема арсеник, отколкото да го оставя да ме разпитва за резултата от спускането. Колко време ще ти е необходимо?

— Три часа. После ще накарам екипажа да стои като охрана, докато уредя транспорта. Трябва да изпратим рамката в някой музей. Моята лаборатория не е оборудвана за подобен вид реставрации. Тогава можем да му позволим да я види… от разстояние.

Хана кимна и започна да се отдалечава.

— Хана.

Тя хвърли поглед през рамо. Мелис се усмихна.

— Благодаря ти.

— Просто си свърших работата.

Мелис поклати глава.

— Направи и нещо повече. Донесе ми рамката и защити делфините. Това е страхотно.

Хана се усмихна.

— Предполагам. Но най-трудното все още предстои. Да държим рамката далеч от Еберсоул и да я свалим от кораба. — Тръгна към стъпалата, които водеха към нейната каюта.

— Хана! — изрева Еберсоул. — Трябва да говоря с теб.

Тя въздъхна, а после се застави да се усмихне.

— Веднага. Само първо да се преоблека.

Тръгна по стъпалата и чу познатите звуци, които Пийт и Сузи издаваха.

Красиви, прекрасни същества.

Загадъчни същества.

И случилото се днес под водата до Маринт беше загадъчно.

А беше ли чудо?

Може би. Ако можеше да остане тук по-дълго, може би щеше да протегне ръка и да докосне чудото…

 

 

— Хеликоптер? — каза Джед Келби, сякаш не беше чул правилно какво бе казала Мелис.

Мелис тръгна към кърмата на „Попътен вятър“, притиснала мобилния телефон до ухото си.

— Да. Необходимо е, Джед. Нямаше да те моля, ако не беше. Знаеш, че не обичам да те моля за помощ, когато става въпрос за Маринт.

— Да, по дяволите. Но ми се иска да ме молеше. Аз съм ти съпруг, а мястото е толкова специално за мен, колкото и за теб.

— Това не е съвсем вярно.

— Е, откриването му беше специално за мен.

Мелис се усмихна. Маринт бе страстта на Джед много преди тя дори да бе чула за него. Както беше споделила с Хана, интересът й към Маринт първоначално бе заради необичайната връзка на цивилизацията с делфините и как се е случило така, че сега, след хиляди години, местните делфини демонстрират уникално социално поведение и общуват както помежду си, така и с хората. Но Маринт я бе завладял едва след като се бе потопила в историята му. А Джед бързо се бе отправил към нови предизвикателства и приключения, отвели го до далечни краища на света. В момента беше в Микронезия, за да търси потънал японски кораб, за който се твърдеше, че има диаманти в трюма.

— Маринт бе специален за теб тогава, когато се изплъзваше от изследванията — каза Мелис.

— Не е вярно. Винаги ще бъде специален за мен. Той ни събра, нали?

— Не ставай сантиментален.

— Да се върнем на хеликоптера. Защо имаш нужда от него? — Хана извади рамката на повърхността. Почти невредима е, но все пак има липсващи парченца цветно стъкло. Трябва да бъде реставрирана, за да разгадаем съобщението й. Възможно е това да е откритието, Джед. — Господи, вярно беше. Търсенето бе продължило толкова дълго, че почти се страхуваше да се надява. — Възможно е тя да ни каже какво се е случило с хората на Маринт.

— И аз се надявам, Мелис. Това е всичко, за което толкова дълго работи.

— Да. — И весело добави: — Не ти ли се иска да беше тук, вместо да търсиш диаманти?

Той се засмя.

— В този момент, да. Но не, не само в тази минута. Във всяка минута на всеки ден. Липсваш ми. Диамантите могат да вървят по дяволите. Не могат да се сравняват с теб.

Тя усети как гърлото й се свива. Да, не можеха да се сравнят. Съкровищата бяха ослепителни, а търсенето — вълнуващо, но онова, което двамата с Джед имаха, бе наистина забележително. Отношенията им се основаваха на свободата в любовта. И тя нямаше да се бърка в живота и целите му повече, отколкото той — в нейните. Той притежаваше приключенски дух, който го подтикваше да скита по света, но беше фантастично, когато бяха заедно.

— Ти също ми липсваш. Ако имаш възможност, качи се на самолета и ела да видиш какво правим тук.

— Може и да го направя. Японците ми причиняват ужасно главоболие, когато стигнем до въпроса с потъналия кораб. Нещата не вървят толкова добре тук.

— Което означава, че няма надежда да насочиш вниманието си другаде, преди да получиш онова, което искаш. Няма да се видим скоро.

— Но нали ме покани да дойда при теб. — Тонът му изведнъж бе станал сериозен. — Ще бъда при теб. Винаги, когато пожелаеш. Знаеш го.

— Знам. — За миг се изкушаваше. Не, вероятно щеше да бъде толкова заета, че нямаше да му обръща внимание по шестнайсет часа на денонощие. Но, да, останалите осем часа можеха да бъдат фантастични.

„Не бъди егоистка.“

— Не, убеди японците, че трябва да ти позволят да получиш диамантите си. Ще ти се обадя, за да си тук за празненството.

— Ще бъда там, когато кажеш. Радвам се за теб, Мелис.

— Недей. Не още. Лабораторията ми тук не е достатъчна. Трябва веднага да откарам рамката до някой музей.

— Затова ти трябва и хеликоптерът.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ще поверя въпроса на Уилсън. Ако някой от хеликоптерите на корпорацията не е в района, той ще наеме друг и ще ти го изпрати. Ще се свържем с теб след няколко часа. Щастлива ли си?

— Много. Но мислех, че най-после си уговорил Уилсън да си вземе отпуск.

— И аз мислех така, но час преди да тръгнем от Гуам, той се появи на пристанището. Каза, че се отегчава.

— Е, работата за теб никога не е скучна.

— И Уилсън каза така. Той ще ти намери хеликоптер, не се тревожи.

 

 

Четири часа по-късно Хана и Мелис стояха на палубата на „Коперник“ и гледаха как наетият хеликоптер се издига във въздуха и поема на изток със скъпоценния товар на борда. Навсякъде около тях членовете на екипажа носеха на палубата какъвто алкохол намереха и чуха дори как отварят няколко бутилки шампанско. Първата тапа изхвръкна още когато „Конър две“ изплува на повърхността, а Хана бе присъствала на достатъчно такива празненства, за да знае, че бутилки ще бъдат отваряни и при пукването на зората.

Хана се обърна към Мелис, която гледаше с копнеж след хеликоптера, които изчезваше в далечината.

— Изненадана съм, че не ги накара да вземат и теб.

Мелис се усмихна.

— Хрумна ми, но не исках да оставям Пийт и Сузи. Не и тук.

— Те се чувстват добре с хората от екипа ти, нали? Имам предвид и екипажа на „Попътен вятър“.

— Разбира се. Като семейство са. На всяко друго място не бих се поколебала да ги оставя, но тук… Всеки път, когато се върна при Маринт, знам, че мога да ги изгубя. Може да решат да ме напуснат.

— Това никога няма да се случи.

— Напротив, възможно е. Имат специална връзка с другите делфини тук. Не знам каква е. Общуват с тях различно. Всеки път, когато идвам тук, Пийт и Сузи изчезват за няколко дни. Мисля, че делфините от Маринт ги викат.

— Но винаги се връщат.

— Да, но всеки път отсъстват все по-дълго. А когато последната ни експедиция завърши, не си тръгнаха с нас. Настигнаха ни почти седмица по-късно и бяха… различни. Неспокойни, може би дори депресирани. Трябваше им почти месец да се върнат в нормалното си състояние. Страхувам се, че престоят им тук може да се окаже превратна точка в живота им. Бяха млади, когато ги намерих, но може да ги изгубя, преди да достигнат зрелост.

Хана гледаше Пийт и Сузи, които играеха сред вълните близо до „Коперник“.

— Можеш да престанеш да ги водиш тук.

— Не, не мога, особено ако предпочитат да са тук. Ще ми липсват, но те знаят какво искат.

— Не мога да си те представя без тях.

— Аз също. — Мелис успя да се усмихне. — Както и да е, не искам да си тръгна оттук, защото това може да се окаже последният ми ден с тях.

— Мисля, че подценяваш чувствата им към теб.

Погледът на Мелис не се отделяше от делфините.

— Те може да се окажат недостатъчни, Хана. Връзката на делфините с жителите на Маринт е била дълбока и специална, здрава. Много здрава. Жителите на Маринт защитавали делфините, а делфините — тях. Знам, че звучи странно, но мисля, че тя все още съществува. Като че ли вярват, че жителите на Маринт са още живи. — Поклати глава. — Знам. Хората на този остров са загинали преди хиляди години. Но кой знае дали делфините не пазят спомените в ДНК-то си. Чувала съм за генетична памет, а делфините са прекрасни, но странни същества.

Хана се съгласи с нея, тъй като се сети как Пийт и Сузи бяха спасили живота й съвсем наскоро. Беше имала какви ли не преживявания в морето през годините на своята кариера и знаеше, че трябва още много да учи.

А Мелис знаеше много повече от Хана за делфините, но имаше неща, които не й бяха ясни. Тревожеше се. По дяволите, не знаеше как може да й помогне. Хвана Мелис за ръката.

— Хайде, престани да мръщиш вежди. Може би направихме велико откритие. Това е страхотен завършек на експедицията и момчетата заслужават да празнуват. Да се присъединим към тях.

 

 

Митнически склад

Летището на Тенерифе

Боже господи, изпитваше огромно любопитство към тази кутия!

Карлос Неласар гледаше втренчено голямата кутия, която беше наредил да оставят близо до вратите на товарната рампа. Съдържанието й може би си струваше подкупа, който му бяха предложили, за да си затвори очите пред кражбата на някакъв изваден от водата артефакт.

Беше ли постъпил глупаво, като не беше поискал още? Оставаха му само още няколко години до пенсия. А ако откриеха, че е замесен в кражбата?

А може би не беше артефакт, а бижута или монети и би могъл да вземе няколко шепи. Да, щеше да е по-умно да отвори проклетата кутия, за да разбере дали трябва да поиска още пари или процент от плячката. Онези копелета, които му казаха да не поглежда вътре, можеха да вървят по дяволите. Той имаше право да знае. Погледна часовника си. Девет и половина. Трябваше да вземат кутията преди десет.

Ако побързаше, щеше да има време да я отвори, да разгледа съдържанието й и да я затвори, преди да е дошъл някой.

Отвори кутията само за пет минути. Обзе го вълнение, като зърна цветното стъкло. Да, може би бяха бижута.

А после го обзе разочарование. Само евтини кристали. Нямаше причина за такъв висок подкуп…

Или пък имаше? Нещо го привличаше все по-близо…

— Красиви са, нали? Като капки слънчева светлина.

Той замръзна и бавно погледна през рамо. Заля го облекчение. Само жена. Красива жена в тъмен костюм и с прибрана в кок коса.

— Не трябва да си тук — каза той строго. — Тази зона е с ограничен достъп. Напусни, моля те.

Тя продължаваше да гледа рамката с парченцата цветно стъкло.

— Вероятно съм завила в погрешна посока. Тези коридори така ме объркват. Ще си тръгна веднага.

— Да. Веднага!

Тя се усмихна и направи крачка към него.

— Какво гледаше? То, изглежда, те интересува много. — И тя втренчи поглед в кристалите. — О, да, в тези камъни има странна дълбочина, нали? — Приближи се още.

— Аз лично предпочитам смарагди или рубини, но признавам, че тези са загадъчни…

Болка.

Карлос се преви на две в агония, когато тънката игла прободе сърцето му.

 

 

Когато нощта се спусна, горната палуба на „Коперник“ беше пълна. Там бяха членовете на екипажа на кораба и шхуната — пиеха, танцуваха и се забавляваха с аматьорския рок състав, състоящ се от Джош, Матю, Кайл и облечената само по оскъден бански русокоса красавица и специалист изследовател, чиято роля — поне доколкото Хана можеше да каже — беше да изглежда добре, докато свири на тамбурината.

Хана се отдалечи. Експедицията бе приключила. Първата й задача без Конър. Беше трудно, но Мелис им бе помогнала. Само да можеше да завърши започнатото.

Чу стъпки зад себе си и долови познатия мирис на тютюн за лула. Еберсоул.

— Знаеш ли… не аз съм лошото момче тук — каза той.

Тя се обърна и видя, че държи питие. Беше в риза с къси ръкави с щампи на тропически растения. Което съвсем не беше присъщо завинаги безупречно облечения изпълнителен директор, с когото бе работила.

— Знам, Еберсоул. Имаше моменти, когато се бори за нас, и аз го оценявам.

— Иска ми се да го кажеш на екипажа. Гледат ме така, сякаш съм чудовище.

— Те знаят какво направи за нас. Но ти трябва да разбереш, че тези хора са моряци, независимо какви научни степени имат. И винаги ще мислят за теб като за човек, който не излиза от офиса си. — Сбърчи нос и го огледа от главата до петите. — И независимо колко неудачен избор на дрехи правиш.

Той се усмихна и хвана ревера на ризата.

— Прекалено ли е?

— Малко. Но оценявам усилието. Следващия път я облечи в първия, а не в последния ден на експедицията.

— Благодаря за подсказването. Ще го помня. — Облегна се на перилата. — Корпорацията „Аква“ не направи всичко това от добро сърце, нали знаеш?

— Разбира се, че знам. За тях това бе огромна възможност за реклама.

— Дори нещо повече. Направихме го за теб.

Тя се засмя.

— Сега вече лъжеш.

— Не, не лъжа. Ти си единственият изтъкнат изобретател, който няма да остане верен само на един производител. Знаем за предложението, което си получила от „Дийпстар“ миналата година. Много щедро. Щяла си да получиш значителен дял от компанията.

— Но нямаше да придобия най-голямата власт на света.

— И каква е тя?

— Властта да кажа „не“. За мен това е по-важно от акциите.

— Очевидно. Но всяка компания, която участва в търг за доходна правителствена поръчка, би искала да гарантира, че Хана Брайсън ще бъде с тях.

— Имаш телефонния ми номер и адреса на електронната ми поща. Ще бъда щастлива да обсъдя с теб проектите, с които смяташ да се захванеш.

Еберсоул се наведе напред и заговори тихо:

— Ще ти се обадим по-скоро, отколкото мислиш.

Хана го гледаше преценяващо.

— Мили боже, Еберсоул. Говориш така, сякаш искаш от мен да се забъркам в банков обир.

— О, не. Корпорацията „Аква“ ще поиска помощта ти за един доста деликатен проект. Проект, който, страхуваме се, може да не ти допадне толкова. Надявахме се да се справим без помощта ти, но знаем, че винаги можем да имаме нужда от нея. Тази е истинската причина да ни убедиш да похарчим толкова долари за тази експедиция.

— Какъв е проектът, по дяволите?

— Вече казах прекалено много.

— Не ми пробутвай тези глупости. Не си казал прекалено много просто така, случайно. — Присви очи. — Няма по-пресметлив човек от теб, Еберсоул. Обличаш хавайската си риза и идваш тук, за да подготвиш почвата за бомбата, която корпорацията „Аква“ се готви да пусне. Правиш крачка напред, а после две назад. Кажи ми.

Той сви рамене.

— Не мога. Имам заповеди. Казах им, че с теб трябва да се говори директно, но те не ми позволиха. Както и да е, не се изненадвай, когато ти се обадим. И, моля те, помни какво направиха „Аква“ за теб. — Обърна се. — Бяхме добри партньори.

Загледа го как се отдалечава.

Той бе типичният служител в компания и го бяха изпратили при нея, за да подготви почвата за проекта им.

Чувстваше се странно. Секретността не бе нещо необичайно в нейната работа и особено когато ставаше въпрос за национална сигурност или военни договори. Но Еберсоул като че ли говореше за нещо съвсем различно. Разбира се, странното му поведение можеше да бъде обяснено и с питието в ръката му. Може би тя влагаше прекалено много смисъл в думите му. Но не, нямаше да позволи това да тревожи мислите й тази вечер. Щеше да се върне при Мелис и момчетата и да празнува.