Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (19)

Глава 18

Гадер стоеше в контролното помещение на дизеловата подводница, която лично той бе продал на сомалийските пирати преди две години. Макар че бе осъществил покупката и продажбата й, той всъщност не я беше виждал и сега бе приятно изненадан. Тя бе построена близо до Богота и бе една от дузините подводници на Въоръжените революционни сили на Колумбия, използвани за превоз на кокаин до Съединените щати и Мексико. Тази специално бе дълга около четиринайсет метра, можеше да се спусне на дълбочина над деветстотин и двайсет метра и да събере единайсет тона кокаин. Повече от достатъчно за водораслите.

— Мислиш ли, че вече са свършили работа там долу? — Капитанът на подводницата, Хорхе Силва, не беше флотски офицер. Силва бе част от екипа, построил подводницата в Колумбия, и бе отишъл с нея в Сомалия, за да обучи новите й собственици. Но ето, че две години след това дори не бе направил опит да се върне в родината си.

— Не. Ще им е необходимо още малко време — каза Гадер. Посочи експерименталното радио, което бе донесъл, за да поддържа връзка на ниски честоти с миниподводниците, спуснати на океанското дъно. — Тази проклета система не работи, но все пак остани до нея, в случай че успеят да се свържат.

— Дадено.

Гадер закрачи неспокойно напред-назад из контролното помещение. То, както и всички други помещения, бе доста грубо — подът бе от черно гумено покритие (навсякъде се виждаха тръби), разкъсано на места, и Гадер с отвращение си помисли, че това е просто дупка. Но щеше да свърши работа. Тези подводници всеки ден избягваха въздушните и морските патрули по южноамериканското крайбрежие, а тази щеше да свърши същото тук. Лесно щеше да пренесе безценния си товар до летище „Фуертенвентура“, където го чакаше самолет. Оттам щеше да излети право за Ориса, Индия. А когато пристигнеше там, Анна щеше да е завършила първия етап от плана, който щеше да промени живота им — както и на милиони други — завинаги.

С възторг си помисли, че ето, всичко най-после се случва и че никой не може да му отнеме успеха. Нито Елайджа Бейкър, нито Никълъс Киров и със сигурност не и Хана Брайсън.

 

 

„Обратно в черната бездна“, помисли си Хана. Спускаше се в тъмните дълбини, като управляваше плавателен съд, за чието съществуване не знаеше само допреди няколко дни.

— Как се справяш? — запита Киров.

— Не е зле, но падаме свободно през последните двайсет минути. Питай ме отново, когато стигнем до Маринт. А ти успяваш ли да овладееш контрола над оръжията?

Той вдигна ръце, за да й покаже контролните ръкавици и от двете страни.

— Добре. Умно от тяхна страна да включат тези рутинни действия в софтуера. Това ми помага да се уча, но дори опитните могат да го използват, за да подобрят времето за отговор.

Хана се облегна назад и загледа зашеметяващите триизмерни графики на монитора пред Киров.

— Прекрасно. Трябва да продадат патента на „Плейстейшън“ за коледните празници. Ще направят цяло състояние.

Хана погледна своя доста по-незабележителен монитор и видя седемте червени светлинки, представляващи тяхната и другите подводници, които се спускаха към Маринт. Понякога успяваше да види светлините на някоя през люковете, но, общо взето, подводниците бяха доста далеч една от друга.

— А ако сме закъснели? — запита Хана. — Изгубихме много време на палубата. Какво, ако Гадер е взел онова, което му е необходимо?

Киров поклати глава.

— Не е възможно. Не е имал достатъчно време.

— Никога няма да си простя, ако Гадер успее — прошепна тя. — А Индия може да се окаже само началото.

— Ще си простиш, защото ще направим всичко възможно. Човек не може да иска нещо повече от това, на което е способен.

— Гадер трябва да бъде спрян сега и тук. Веднага.

Киров докосна нежно ръката й.

— Ако е тук, ще бъде спрян.

Хана се усмихна и погледна контролната ръкавица на ръката му.

— Внимавай с това нещо. Може току-що да си изстрелял реактивния ни снаряд.

 

 

След още двайсет минути Хана установи аудиовръзка между своята и другите миниподводници от проекта „Пираня“.

— Наближаваме Маринт. Все още не виждам никаква активност на екрана си. Някой друг?

Останалите един след друг отговориха отрицателно.

— Добре, намалете. Ще включа светлините.

Хана предаде сигнала и след няколко секунди огромните светлинни кули окъпаха Маринт в светлина.

По радиото дочу как пилотите възкликнаха, като видяха разкрилата се пред погледите им гледка.

Намеси се Далго.

— Не сме туристи, хора. Имаме работа.

Хана заговори в радиото:

— Продължаваме на юг-югозапад. Единственият картографиран район е проби TD44 е зад руините. Ще се установим там.

Макар че Хана бе проучила всичкото допълнително оборудване на миниподводниците, бе по-впечатлена, като го видя в действие — малък лазерен прожектор, който следеше всички други от групата.

— Невероятно — каза Киров. — Сега разбирам защо Мелис е превърнала Маринт в мечтата и работата на живота си. Сигурен съм, че всяка от тези сгради крие впечатляваща история.

— Вярно е — каза Хана, но размърда рамене така, сякаш се чувстваше неудобно. — Обаче тук нещо не е наред.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам със сигурност. Днес чувството е съвсем различно. — Погледна през люковете и се сети. — Делфините.

— Какви делфини?

— Точно така. Няма нито един. Нито един. Понякога виждам стотици, докато се спускам. Понякога по-малко, но винаги има делфини.

— Къде мислиш, че са?

— Не знам. — Огледа се. — Това не ми харесва.

Гласът на Далго се чу по радиото:

— Всичко наред ли е, Хана?

Беше забравила, че всички я чуват.

— Кой знае по каква причина, делфините са напуснали Маринт. Може би нашите радиовълни са им непознати или… не знам. Това е много необичайно.

Хана осъзна, че в гласа й има тревога и че другите очевидно я долавят.

— Нещо идва! — извика Далго. — Пригответе се.

Хана видя бяла ивица пред себе си. Тя се движеше отдясно наляво, после се обърна и тръгна право към нея и Киров.

— Дръж се! — Реактивният снаряд изсвистя над главите им и избухна на петдесет метра зад тях, като ги разклати силно.

— Откъде дойде това? — извика Хана. — Някой видя ли?

— Отпред — каза Тереза. — Видях блясъка при изстрелването. Ето още един!

Чуха сигнала за тревога. И друг поток светлина се стрелна към тяхната формация.

— Не е насочен към нас — каза Киров. — А…

— Далго! — извика Хана ужасено.

Части от секундата и след това миниподводницата на Далго избухна!

Предният люк на Хана се изпълни с ослепителна бяла светлина, разлюляха се, а сигналът за тревога се включи. Кислородът, който се бе освободил от миниподводницата на Далго, се запали и се стрелна като огнена топка над останалите.

— О, мили боже! — Хана гледаше, сякаш не вярваше на очите си, мястото, където допреди малко беше унищожената подводница. Червената светлинка с името на Далго под нея изчезна от екрана.

— Ще скърбим по-късно — каза Киров грубо, забелязал изумлението й. — Остани в настоящето, Хана.

Хана кимна. Киров беше прав. Знаеше как да остане жив.

Лейтенант Санфорд извика на тима:

— Максимална дълбочина, всички. Повтарям, максимална дълбочина. Прегърнете морското дъно. Така сме им на прицел. — Говореше така авторитетно, че Хана не можеше да свърже гласа със слабичкия мъж.

— Проверете диагностичните си уреди — каза тя. — Възможно е да са пострадали при експлозиите. Матю, ти беше най-близо до Далго. Увери се, че дясната ти задна ръка все още функционира.

Спуснаха се буквално на сантиметри от морското дъно.

— И двата снаряда бяха изстреляни от юг-югозапад — каза Тереза.

— Точно откъм находището с водораслите — каза Хана. — Трябва да отидем там.

— Добре — каза Санфорд. — Ще се обърнем, ще заемем позиции над периметъра на града и ще продължим, разположени ветрилообразно. Рейнълдс и Макалистър, продължете на изток, а ние с Хелмс ще се отправим на запад.

— А аз и Матю? — запита Хана.

— Останете на място.

— И какво ще правим?

— Ще чакате заповеди.

— Няма да стане, по дяволите.

— Нямам време да споря.

— Аз също. Матю, ти отиди с Рейнълдс и Макалистър. А аз ще отида със Санфорд и Хелмс.

Санфорд изруга.

— Не мога да се грижа за бебета, Брайсън. Изстрелват снаряди по нас.

— Да спрем да говорим и да действаме, тогава.

Хана чу как Санфорд отново изруга, но този път поне бе сложил ръка на микрофона, за да не го чуят така ясно.

— Само не ни пречете — каза Санфорд. После заговори на екипа: — Добре, да вървим. И дръжте очите си отворени за снаряди.

Все още придържайки се ниско над морското дъно, екипът се раздели и пое към двата края на града. После всички миниподводници се обърнаха и се насочиха към находището на водорасли.

Хана се обърна към Киров:

— Щеше ли да направиш нещо по различен начин?

— Ако бях на мястото на Санфорд? — Киров направи пауза. — Може би щях да опитам по-упорито да те убедя да останеш на мястото си.

— Но също така нямаше да успееш да ме убедиш.

— Знам, но Санфорд не го знае. — Киров си сложи очилата, които му позволиха да види инфрачервен образ. — Санфорд не мисли като врага. А ако ще водиш битка, трябва да мислиш като врага. Каква е тяхната цел тук?

Хана се замисли за миг.

— Водораслите.

— Точно така. Ако искаме да ги спрем, може би не трябва да губим време със скрити мишени. Те са заели позиции и чакат да се приближим. Може би най-добрият начин да ги спрем е да премахнем причината за тяхната мисия.

Хана ококори очи.

— Да унищожим водораслите?

— Всичките. Те растат само тук, нали?

— Да.

— Тях трябва да нападнем. Като премахнем целта им, миниподводниците на Гадер няма да имат причина да ни нападат. Сигурен съм, че са оборудвани само за близък бой. И какво ще им остане да направят?

Хана се замисли.

— Да се върнат при кораба-майка.

— Да, а ако ние можем да ги последваме…

Очите на Хана срещнаха тези на Киров.

— Гадер.

— Ще ни заведат право при него. — Усмихна се леко и повтори: — Първото правило на войната: мисли като врага.

Хана се обърна към микрофона.

— Чуваш ли ме, Санфорд?

— Да, Брайсън.

— Предлагам да спрем и да заемем позиции. Изпрати сигнал до всички. И предупреди нарушителите. Кажи на нашите да открият огън по водораслите.

— Да се опитаме да ги измъкнем оттам?

— Възможно е и те да помислят така. Но всъщност ще им дадем възможност да се измъкнат, преди да открием огън по тях.

— Отхвърля се, Брайсън. Имаме стриктни заповеди да не разрушаваме древния град и да не навреждаме на района.

— Находището на водораслите е извън Маринт. Археологическият сайт няма да пострада — възрази тя.

— Вече имаме план, Брайсън. А и те не са нарушители, а убийци.

А жертвата бе Далго, един от техните. Хана не можеше да ги обвини за чувствата им.

— Те са тук за пари. Ще им платят, ако успеят да съберат водораслите. Убиват, за да изпълнят мисията си. Да сложим край на това веднага.

— Отхвърля се, Брайсън.

— Чуй ме. Аз също съм ядосана заради смъртта на Далго. Но този начин да ги победим, е по-добър.

— Моля, използвай канала по възможност по-малко, Брайсън.

Хана изключи микрофона си.

— Идиот.

— Не е идиот — каза Киров бавно. — И точно това ме безпокои. Страхувам се, че знае съвсем точно какво прави.

По гърба на Хана полазиха студени тръпки.

— Мислиш, че има заповеди да…

Отново зазвуча сигналът по тревога и чуха гласа на Матю по радиото.

— Нападнаха ни на западния склон на Маринт. Атакуваха ни две миниподводници. Изстреляха снаряди, ние — също.

Хана погледна през люка и видя силна светлина близо до западния склон на Маринт.

— Отивам там.

— Отхвърля се — каза Санфорд. — Останете на сегашния курс.

Статичен шум от радиото.

Отново сигнал за тревога.

Измъчени викове.

— Трябва да отида там — каза Хана. Хвана ръчката за навигация. — Дръж се.

— Не — каза Киров. — Не го прави.

— Трябва.

— Не. Той ти заповяда да не отиваш. Не изоставяй командира си.

— Той не ми е…

Още една силна светлина от запад.

— Удариха Макалистър — каза Тереза. — Но аз току-що унищожих една от вражеските миниподводници. Другата отстъпва. Матю я преследва.

Хана включи микрофона си.

— Матю, не му позволявай да те отведе до находището с водораслите. Там може да чакат и други.

— Точно така, Хана. Ще се върна. Ще се видим там долу.

Хана изключи микрофона и се обърна към Киров.

— Странно.

— Какво?

— „Ще се видим там долу.“ Така си казваме двамата с Матю, когато говорим помежду си, само двамата, когато никой друг не може да ни чуе. Това е кодът ни да превключим на ниски честоти.

Хана превключи и включи отново микрофона си.

— Тук ли си, Матю?

— Да. Исках да поговоря за това насаме с теб. Тази подводница, която преследвам… Ще ме помислиш за луд, но съм абсолютно сигурен, че е Джош.

Не можеше да говори и дори да диша. Дълго време.

— Прав си. Мисля, че си луд.

— Той е, Хана. Експертите могат да разпознаят работата на даден художник по нанасянето на боите. А аз мога да различа поведението на пилота от цяла миля. И особено това на Джош. Работим заедно от години. Начинът, по който завива, как намалява подаването, за да премине над морско течение… Той е, Хана.

— По дяволите.

— Мислиш ли, че аз искам да е той? — запита Матю. — Той ми е приятел.

— Гадер е шпионирал експедицията ви в Маринт? — запита Киров.

Тя вече бе помислила за същото. По дяволите.

— Матю, дай му сигнала за „там долу“ със светлините си.

— Точно това правя.

Хана се обърна към Киров.

— Когато сме достатъчно близо един до друг, си даваме светлинни сигнали, за да преминем на нашия канал.

Горни-долни-горни.

— Мислиш ли, че Джош ще отговори?

— Не знам. — Поклати глава. — Все още ми е трудно да повярвам.

Чу за малко статичен шум, а после тих шум на нискочестотния канал.

— Той е — прошепна Хана. — Току-що превключи. — И заговори в микрофона. — Джош, Хана е. А зад теб е Матю.

Тишина.

Намести слушалките на главата си.

— Знаем, че си ти, Джош. Никой не управлява подводница като теб. Искаш ли да ни кажеш какво става?

Намеси се Матю.

— Говори, човече.

Все още нито дума.

Хана заговори тихо:

— Двама са вече мъртви, Джош. Бяха добри хора. Щеше да ги харесаш. Не мога да повярвам, че имаш нещо общо с…

— Нямам — каза Джош. — Не бих го направил.

— Защо, тогава, работиш за Гадер?

Джош не отговори веднага.

— Той прави оръжия, Хана. Точно както ти направи с тези миниподводници.

— Не е същото.

— Въпрос на постижение, нали?

Хана погледна напред и осъзна, че формацията им скоро ще премине зад добре осветения център на града и ще се насочи към тъмните долини долу.

— Има граница, Джош. Шпионира за него, а сега си готов да убиваш за него?

— Никой не трябваше да пострада. Тук съм, за да защитя мисията.

— Наистина ли си толкова наивен? Управлявате миниподводници, които притежават реактивни снаряди, а ти вярваш, че никой няма да пострада?

— Това е просто работа. Изключително добре платена работа. Точно както работех за теб и твоите оръжия.

Можеше да спори с него цял ден или просто да се обърне към Джош, когото познаваше от години.

— Помогни ни. Моля те. Колко още се крият там долу?

— Защо да ви казвам това?

— Направи го, Джош. Ще загинат милиони хора, ако Гадер успее.

— Не искам и ти да си една от тях, Хана.

Намеси се Матю.

— Джош, трябва веднага да излезеш на повърхността.

Джош се засмя така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Това заповед ли е?

— Корпусът ти е повреден. Мисля, че партньорът ти е мъртъв, а и ти скоро ще бъдеш, ако не побързаш да изплуваш.

— Не умееш да лъжеш, Матю.

— Виждам повредите. Влезли сте в десетгодишни боклуци и се опитвате да се мерите с последния модел миниподводници на Хана Брайсън. Как мислиш, че ще свърши това? Намали!

— Не ти вярвам.

— Клатушкаш се. Вероятно всичко се тресе и заплашва да се разпадне всеки момент. Това не ти ли говори нещо?

— О, господи, да! — Джош не каза нищо друго известно време. — Върни се, Матю. В находището с водораслите има още три миниподводници. Обзалагам се, че вече те виждат.

— Джош! — В гласа на Матю имаше неизмерима мъка.

Хана чу силен шум.

После нищо.

Единственият звук беше тихото ръмжене на техния двигател.

— Матю?

— Да. — Гласът на Матю беше дрезгав. — Няма го, Хана. Корпусът му се разпадна и той… — Думите засядаха в гърлото му. — Джош е мъртъв.

Хана затвори очи.

— Хана — каза Киров тихо.

— Знам. — Отвори очи и каза с дрезгав глас: — Остани в настоящето. — Пое си дълбоко дъх. — Добре, Матю. Да се съберем отново и да сложим край на това. — Превключи на честотата на екипа. — Там ли си, Санфорд?

— Добре е, че те чувам, Брайсън?

— В находището с водораслите се крият три миниподводници. Вероятно събират проби, но са снабдени с реактивни снаряди.

— И откъде ти е известно това?

— Повярвайте ми. Почти стигнахме. Наблюдавайте показанията на спектралните скенери. Системите им за прицелване ще се загреят, когато вземат на мушката си Матю. Той вече е там. — Размениха си тревожни погледи с Киров. — Не чакайте системата да идентифицира спектралния подпис. Когато видите, че се загряват, стреляйте. Животът на Матю зависи от това.

— Те ще се прицелят по-рано от нас — отбеляза Хелмс.

— Сигурна съм, че нашите системи са по-бързи — каза Хана. — Одобряваш ли плана, Матю?

— „Одобрявам“ не е точната дума. Но тъй като вече съм тук, можете да ме използвате, за да ги накарате да се покажат.

Хана затърси с поглед останалите миниподводници.

— Къде е Рейнълдс?

— Опитва се да извлече Макалистър до повърхността — каза Санфорд. — Повредите му са сериозни, така че сме само четиримата.

Киров гледаше втренчено командното табло.

— Виждам две системи да се загряват.

— Изчакай заповедите ми за откриване на огън — каза Санфорд.

Хана не вярваше на ушите си.

— Ти чу ли ме какво казах?

— Момчета…? — В гласа на Матю се долавяше паника.

— Спокойно, Матю. Целим се в двете мишени — каза Киров. — Снарядите са изстреляни.

Хана усети как двигателите автоматично заработиха на по-високи обороти, за да противодействат на тласъка от двата снаряда, изстреляни от двете крила.

— По дяволите, Киров! — извика Санфорд. — Всички да се снишат.

Хана видя още две силни светлини и осъзна, че Матю също е стрелял. Гледаше четирите следи, които се носеха над морското дъно. После ги изгуби от поглед. Изминаха секунди. Ярка, почти ослепителна, светлина изпълни люка й, миниподводницата се залюля леко.

Тя извика в микрофона:

— Матю, добре ли си? Матю?

Нямаше отговор.

Погледна индикатора. Името на Матю все още беше там, но нямаше гаранция, че той…

— Тук съм. — Гласът на Матю. — Все още съм жив.

— Потвърждавам унищожението на две миниподводници. Имам видимост.

— А третата? — запита Санфорд. — Ако има трета.

— Има. Видях я. Опитва се да тегли огромна шейна.

Вероятно проби TD44.

— Какво искаш да кажеш с „опитва се“? — запита Хана.

— Възможно е да е пострадала при експлозията. Бягат. Шейната е все още на морското дъно.

— Имаш видимост чак дотам? — запита Санфорд.

— Да.

— Добре — каза Санфорд. — Идваме.

След минута Хана, Санфорд и Хелмс минаха над огромния кратер, създаден от снарядите. Водата все още беше мътна от раздвижилата се утайка на дъното.

— Удивително — каза Хана. — Цялото находище от водорасли е изчезнало.

Погледна напред и видя Матю да кръжи над подводната шейна, подобна на онази, която тя бе използвала, за да извади на повърхността артефакта.

— Можем да преследваме последната миниподводница. Има шанс да ни заведе право при Гадер.

— Отхвърля се — каза Санфорд. — Ще изведем шейната на повърхността.

— Какво? — каза Хана. — Не, по дяволите. Те ще се измъкнат.

— Не такъв е приоритетът ни.

— И защо не? Това може да е единственият ни шанс да свържем операцията с Гадер. За бога, той уби вашия командир!

— Нашите заповеди са да спасим водораслите. Тъй като находището вече го няма, тези може да са последните на земята.

— Добре. Да ги унищожим и да тръгнем след подводницата.

— Заповедите ни не са такива.

С крайчеца на окото си, Хана видя Киров да кима. Осъзна, че се е страхувал точно от това.

— Искате оръжието — каза Хана. — За това е всичко, нали? Ето защо не искахте да изстреляте снарядите в находището, макар че животът на Матю зависеше от това. Вие просто искате проклетото оръжие.

— Имам заповеди, Брайсън. А сега заповядвам и на теб.

— Няма да ти помогне. Учените на Мелис Немид вече разработват химикали, които да противодействат на свойствата на водораслите.

— Добре — каза Санфорд. — Не искаме супероръжие, което да не можем да контролираме. Контролът е всичко.

Хана се обърна към Киров.

— Точно както мислеше.

— Щях да бъда щастлив, ако грешах. — Срещна погледа й. — Но Санфорд е прав. Контролът е много важен.

Тя кимна бавно, защото разбра какво се опитваше да й каже. Заговори в микрофона:

— Правете, каквото искате, Санфорд. Аз тръгвам след миниподводницата.

— Ако го направиш, няма да работиш по друг военен проект, докато си жива.

— Нима? — Хана даде леко на заден. — Мисля, че нещата ще опрат дотам кой има по-влиятелни приятели, Санфорд.

— Недей…

В разговора се намеси Матю:

— Идвам с теб, Хана.

— Съжалявам, Матю. Възможно е оръжейните ти системи да са повредени. Искам да изплуваш на повърхността.

Той се колебаеше.

— Сигурна ли си?

— Да. Така е най-добре. Желая ти късмет.

Хана набра скорост и изключи радиото, за да не слуша Санфорд. След две минути светлините на групата бяха само малки точици на монитора, който показваше какво има зад тях. Тя се обърна към Киров.

— Трябва да успеем да я настигнем, особено ако е повредена.

Той кимна.

— Изненадан съм, че Матю се отказа толкова лесно. Искаше да дойде с нас.

— Никога не би спорил с мен, ако от това зависи безопасността на плавателния му съд. И, освен това, говорих с него, преди да напуснем „Коперник“. Знае, че имат нужда от него там.

 

 

Матю обърна миниподводницата си и се издигна над Санфорд и Хелмс, втренчил поглед в шейната, която теглеха помежду си. Издигаха се бавно.

— Радвай се, че не отиде с нея — каза Санфорд. — Тя съсипа кариерата си. Ти си прекалено умен, за да направиш това.

— Щом казваш.

— Мислил ли си за кариера във флотата? Бихме могли да те вземем в екипа си.

— Вече съм бил във флотата. Хареса ми. Само че сегашният ми живот ми харесва повече. — „Защото си нямам работа с такива като теб“, помисли си.

Усети ниско ръмжене във водата. Какво, по дяволите…

Сякаш към тях се приближаваше нефтен танкер. Гледаше командното табло и не вярваше на онова, което уредите му показваха.

— Момчета, погледнете мониторите. Цялата им дясна страна е заета от… нещо. Не съм виждал нищо подобно. — Матю се наведе напред и погледна през люка. Ахна. Видя огромна сянка, която би могла да принадлежи на дузина нефтени танкери.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Хелмс.

— Трябва бързо да изчезваме оттук — каза Матю. — Пуснете проклетата шейна.

— Няма начин — каза Санфорд. — Не си го помисляй дори, Хелмс.

Когато сянката приближи, Матю осъзна, че я е виждал в онзи последен следобед в Маринт.

— Мили боже, делфините! Хиляди и хиляди делфини. И мисля, че са ядосани.

Първата вълна удари Санфорд, Хелмс и шейната като каменна стена. Матю, който бе на четири-пет метра над тях, беше пощаден. Видя как другите две миниподводници бяха ударени, обърнаха се няколко пъти и бяха пометени от силата на насрещната вълна.

Хелмс пусна шейната.

— Трябва да използвам снарядите!

— Прекалено са близо и са почти плътна маса — каза Санфорд. — Ако не се отдалечим от тях, ще взривим себе си.

Преди Хелмс да е успял да постигне контрол над плавателния съд, ги удари втора вълна делфини, повдигна шейната и я блъсна в люка на Санфорд.

— Заради шейната е, по дяволите! — извика Матю. — Освободи я!

Силата на делфините бе почти изцяло насочена към Санфорд. Въртяха се около него — отначало бавно — после все по-бързо и по-бързо. Скоростта им, както и плътната стена, която образуваха, правеха навигацията невъзможна и миниподводницата се въртеше сред техния поток, докато набраната сила не я изхвърли вън от водовъртежа и не го принуди да освободи шейната.

Делфините, движейки се като един, заплуваха към светлините на Маринт и се извиха в дълга дъга. Водата все още кипеше, когато Матю се втурна след шейната.

— Браво — каза Санфорд. — Хвани я.

Но Матю мина с шейната на метър над нея, после се закова на място.

— Стойте настрани, момчета. По дяволите, оръжията ми току-що отказаха да ме слушат. Хана ме предупреди…

Санфорд успя да овладее плавателния съд, макар и с очевидна трудност.

— Какво стана?

— Освободиха се две мини. Стойте назад!

Двете мини паднаха точно върху шейната и избухнаха.

След като и последните вълни, причинени от взрива, затихнаха, Матю извика по радиото:

— Упс! Добре ли сте, момчета?

— Това е предателство — изсъска Санфорд.

Делфините бяха завършили обиколката около града и се бяха насочили обратно.

— Дръжте се — каза Матю. — Приятелите ни се връщат.

Матю се приготви за сблъсъка, но този път делфините минаха над него и покръжиха няколко минути. После се втурнаха към повърхността.

— За какво беше всичко това, по дяволите? — каза Хелмс.

На Матю му трябваше миг, за да си поеме въздух.

— Очевидно не бяха доволни от действията ви. Преживяхме същото, когато вадехме артефакта. Може би чувстват, че не трябва да притежаваме тези неща.

— Не ми ги пробутвай тези. Ще те държа отговорен — каза Санфорд. — Хана Брайсън може и никога да не работи по военен проект, но ти ще отидеш в затвора заради номера с мините.

— Оръжейната система не можеше да се командва — повтори Матю. — Освободиха се сами.

— Глупости.

— Вероятно вашите хора са направили нещо с контролната система. Наистина не е трябвало да си играете с дизайна на Хана, без да се консултирате с нея…