Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (2)

Глава 1

Археологически сайт под водата

Маринт

Атлантическия океан

Изследователски кораб „Коперник“

07:10 сутринта

— Не те видях на закуска, Хана — каза Джош Карнаби, докато вървеше по палубата към нея. — Добре ли си?

— Да. Чудесно. — Хана Брайсън направи гримаса и посочи сателитния телефон в ръката си. — Опитвам се да се свържа със снаха си, преди да се спуснем с миниподводницата. Искам да говоря с племенника си, а часовата разлика с Бостън обикновено не ми позволява. — Стисна решително устни. — Но ще се свържа, по дяволите.

— Спешно ли е?

Хана поклати глава.

— Днес е дванайсетият рожден ден на племенника ми Рони. — Изражението й се помрачи. — И първият след смъртта на брат ми. Искам да осъществя връзка с Рони, защото ще му е трудно. Ще бъде трудно за всички тях.

Джон кимна сериозно.

— Минаха само два месеца от смъртта на Конър. Раната трябва да е още прясна. — Мълча около секунда. — Той ми липсва, по дяволите. Липсва на целия екип. Всеки път, когато те видя, очаквам Конър да е до теб.

„Както беше до мен през всичките тези години“, помисли си тя. Те бяха не само брат и сестра, бяха работили заедно по стотици подводни проекти, пътуваха заедно по света и бяха най-добри приятели. Липсваха й неговата нежност, чувството му за хумор, способността му да отваря очите й за добрите неща, които ги заобикаляха в моменти, когато тя виждаше само мрак. Мили боже, как й липсваше!

— Да, знам. — Преглътна мъчително и побърза да погледне към огряното от слънчевите лъчи море. Трябваше да се овладее. Не трябваше да издаде чувствата си при разговора с Рони. — Тази работа щеше да се хареса на Конър. Винаги ми е казвал, че прекарвам прекалено много време с машините и не се наслаждавам достатъчно на чудесата, които те могат да правят. — Усмихна се, макар и да трябваше да положи доста усилия за това. — Но ето, че тук нямам избор. Чудесата са навсякъде около мен, когато се спусна в изгубения град, който всички историци се опитват да свържат с Атлантида.

— Щеше да е дяволски трудно да се открие този град, ако ти не притежаваше такъв брилянтен ум и не беше измислила тези миниподводници. — Мълча миг. — Просто искам да знаеш, че оценявам разрешението ти да сляза долу с теб и да участвам в шоуто. Това е шанс, който се пада веднъж в живота, а ти винаги си била най-добрият шеф, който човек може да има. Никога няма да бъда така добър като Конър и знам, че работата с друг вероятно ти причинява болка. Но това е преживяване, което никога няма да забравя.

— Глупости — каза тя. Гласът й трепереше леко. — Нямаше да те избера, ако не беше професионалист. Двамата сме добър екип. — Пое си дълбоко дъх. — А сега изчезвай оттук и ме остави да се обадя. Трябва да се спуснем след трийсет минути, а няма да тръгна, докато не говоря с Рони.

Той се усмихна.

— Тръгвам. — Закрачи по палубата. — Дори ще държа Еберсоул далеч от теб. Питаше за теб на закуска.

Хана нададе стон.

— В такъв случай, радвам се, че я пропуснах. Той ме дебне през последните три дни и се мъчи да изстиска всяка информация за напредъка ни.

— Можеш ли да си представиш?! Но тъй като е главен действащ служител в корпорацията „Аква“, а тя спонсорира малката ни експедиция, можеш да разбереш интереса му към операцията.

— Мъжете, които имат пари — каза Хана. — Проклятието на моя живот. — Махна с ръка. — Върви. Дръж го настрани докато не приключа с обаждането. И ще ти бъда безкрайно благодарна.

— Смятай го за направено.

Гледаше го с усмивка как се отдалечава. Джош щеше да намери начин да й осигури няколко минути покой. Беше член на екипа й от години, но откакто беше загубила Конър, тя се беше привързала към него и бе започнала да го уважава по-силно.

Набра отново номера на Кейти. Чу шест позвънявания, но Кейти най-после вдигна.

— Здравей, от известно време се опитвам да се свържа с теб. Всичко наред ли е?

— Разбира се, каним се да разрежем тортата. Рони говори по телефона с майка ми — засмя се Кейти. — Дона го изпревари. Не разбира специалното отношение към рожденика.

— Но тя е само на пет.

— И Рони нямаше нищо против. Чувства нужда да я закриля като неин по-голям брат. — Замълча за миг. — Особено след смъртта на Конър. Мисли, че имам нужда от помощ за нея.

— Той е страхотно дете.

— Така е. Най-доброто.

— А ти как се справяш, Кейти?

— Оцелявам. Някои дни са по-добри от други. Този не е толкова страхотен. — Смени темата. — Тази седмица те гледахме по „Дискавъри“. Дона бе много развълнувана.

— А Рони?

— Замислен. Тревожех се, че може би мисли за Конър. Опитах се да говоря с него, но той не ми позволи — каза. — Добре сме, Хана. Престани да се тревожиш за нас.

— Вие сте моето семейство.

— Ние също се тревожим за теб. Не ние се спускаме в дълбините на океана. — Направи пауза. — Кръстила си изобретената от теб миниподводница на Конър. Едва не се шокирахме, когато говорителят по телевизията спомена „Конър едно“.

— Конър щеше много да я хареса. Чувам го как се смее, защото тя изглежда наистина доста странно.

— Да, винаги се шегуваше с твоите механични „същества“ — каза Кейти. — Добре е, че името му ще продължава да се помни. Това донякъде ни… успокоява. Благодарим ти, Хана.

— Аз съм егоистка. Направих го заради себе си.

— Но също и за нас. Сега ще те оставя да говориш с рожденика. Той е до мен.

Чу гласа на Рони.

— Здравей, лельо Хана.

— Честит рожден ден. Иска ми се да бях там.

— На мен също. Благодаря ти за новия футболен екип и топката. Страхотни са.

— Не, ти си страхотен. Очаквам от теб звездни прояви следващия сезон.

— Ще се опитам. — Мълча миг. — Мислех повече да не играя футбол. Мама може да има нужда от мен.

— Тя има нужда да бъдеш нормално дете. — Но с тъга си помисли, че той вече не е дете. Винаги й беше напомнял за Конър, а след смъртта му виждаше неговата грижа и отговорност у момчето. — Тя се опитва да задържи всичко както е било досега. Не й насаждай чувство за провал.

— Мама е страхотна. — Замълча за миг. — Гледах предаването за теб и Маринт. Беше… страхотно.

— Така е.

— Казаха, че там долу живеят стотици делфини.

— Да, хората от древния Маринт са имали специална връзка с делфините. Точно затова приятелката ми Мелис Немид се включи в търсенето на изгубения град. Тя е морски биолог и обожава делфините. Има два, Пийт и Сузи, нейни специални приятели. Удивителни са.

— Искам да ги видя — каза той колебливо. — Мисля, че трябва да дойда там, лельо Хана.

Тя се страхуваше, че ще чуе точно това.

— За да видиш делфините?

— Не, за да се грижа за теб. Татко ми каза, че си сама и че трябва да се грижим за теб. Сега, когато него го няма, това е моя работа.

Беше толкова сериозен и толкова мил, че сърцето й се късаше.

Нямаше да му каже, че няма нужда от него.

— Всички ние трябва да се грижим един за друг. Но в момента твоя грижа са Дона и майка ти. — Направи пауза. — Може би ще успея да ти уредя да работиш с мен през ваканцията следващото лято. Нещо като чиракуване.

— Ще работим заедно? — В гласа му се долавяше нетърпение. — Както с татко?

— Точно така. Нямам търпение, Рони.

— И аз. — Направи пауза. — Но дотогава има цяла година. Всичко наред ли е? Не искам да бъдеш самотна, лельо Хана.

— Всичко е наред. Ще бъда непрекъснато заета, а ти ще си тук, преди да се усетя. А сега отиди при гостите и разрежете тортата. Обичам те, Рони.

— Аз също те обичам. Ще прочета всички книги от библиотеката на татко, свързани с картографирането и научните…

— Направи го. Сигурна съм, че ще ти бъде от полза. Наслаждавай се на рождения си ден. Дочуване, любими. — И затвори.

В какво се беше забъркала?

Сделка с дванайсетгодишно момче. Отговорност ли беше, или дълг?

Любов.

А може би щеше да се справи с останалото, когато имаше любов. Всъщност започваше да чувства вълнение при мисълта, че Рони щеше да работи с нея.

Загледа се в морето. Надяваше се, че Рони ще може да дойде тук и да види чудесата, които тя бе видяла през последните няколко седмици. Ако оставеше корпорацията „Аква“ да ръководи, екипът й щеше да си е заминал дълго преди следващото лято.

„Не искам да бъдеш самотна.“

Тя също не искаше да бъде самотна, но беше направила избора си. Беше опитала брака, но той не се беше получил. Беше прекалено амбициозна и обсебена от работата си, че да се отдаде на подобно обвързване. За да се реши отново да опита, връзката трябваше да е много специална.

Киров.

Името се появи в главата й като съблазнителен шепот, а тя побърза да го отхвърли. Това бе обещание, което никога нямаше да се сбъдне. Да. Киров може и да беше необикновен, но беше също така смъртоносен. По-добре да остане сама, отколкото да тръгне по този път.

„Престани да хленчиш“, каза си раздразнено. Работеше със страхотни хора, а имаше Кейти и децата, които да обича. Това бе хиляди пъти повече, отколкото имаха други жени.

Обърна се и тръгна към миниподводницата, която бе свързана с кораба.

Работата бе изключително вълнуваща и изпълваше живота й. Когато беше в миниподводницата и изследваше онези чудеса, които искаше да покаже на Рони, биваше завладяна от безкрайна радост и любопитство и пред нея се разкриваха необятни възможности.

И нямаше самота.

 

 

„По дяволите, отново я изтървах“, помисли си Еберсоул с безкрайно раздразнение, докато гледаше Хана да се качва в миниподводницата. Изпитваше желание да слезе долу, да я измъкне оттам и да я удуши. Знаеше, че вероятно отново го избягва и че Джош Карнаби също е част от това.

Да, разбира се. Ако се докопаше до нея, тя най-вероятно щеше да се отскубне. Хана Брайсън не можеше да се нарече крехка. Беше висока и стройна, но с широки рамене и дълги красиви крака. Буйната й къдрава коса стигаше до раменете и обрамчваше лицето й, от което беше трудно да откъснеш поглед заради дълбоко поставените кафяви очи, високите скули и пълните устни. Камерите я обичаха и лицето й беше допълнителна награда за корпорацията, когато „Дискавъри ченъл“ провеждаха интервютата. Науката бе страхотно нещо, но харизмата я правеше още по-интересна.

А ето, че сега тя беше истинска досада. Не разбираше обикновените правила, които се налагаха при ръководенето на експедиции като тази. Искаше нещата да стават по нейния начин и се противопоставяше на всички ограничения, които те се опитваха да й наложат. Беше твърдоглава и упорита и смяташе едва ли не за хора подводниците, които беше създала.

Трябваше да признае, че не беше много далеч от истината, когато ставаше въпрос за някои от тях. Тя беше професионалист. Минало време. Осъзна, че изпитва не само съжаление, но и раздразнение.

Защото през тези месеци на борда на изследователския кораб беше попаднал в атмосферата на другарството, сплотеността и вълнението, които свързваха Хана и екипа й, докато изследваха подводния град. На моменти дори се чувстваше като един от тях. Беше… различно.

Хана се обърна, усмихна се и му махна с ръка.

„Бъди професионалист. Потисни гнева си.“ Той също й махна с ръка.

„Наслаждавай се на пътуването.“

„Аз ще те чакам.“

 

 

Хана, която дотогава се взираше в тъмната вода, извърна поглед. Сега гледаше към входа на миниподводницата.

— Още веднъж ти благодаря, Джош.

Джош се усмихна и се отдръпна от контролното табло.

— Вече го снимахме от всеки възможен ъгъл.

— Пет пари не давам. Да го направим отново.

— Да, да. Не те обвинявам, Хана. Това място ще ми липсва.

Хана попиваше с поглед великолепната гледка, която се разкриваше пред нея. Тя спираше дъха й дори след всичките тези седмици.

Маринт.

За десетте години, откакто беше открит, легендарният град, съществувал преди четири хиляди години, се бе превърнал в цяла индустрия за книги, филми, телевизионни предавания, документалистика и бе причината за създаването дори на ново религиозно движение. Може би беше даже по-стар, отколкото учените твърдяха, защото името Маринт бе споменато на стената на гробницата на Хепсут в Египет. Без значение колко древен бе градът, великолепието му се дължеше на архитектурата и симетрията — улиците следваха съвършен ред. Огромните бели колони бяха построени така, че да траят вечно. Една толкова напреднала цивилизация, че университетите се съревноваваха за всяко сведение, което можеше да осветли постиженията й. Твърдеше се дори, че може би той е част от изгубената завинаги Атлантида.

„Но нищо, излъчено или написано от медиите, не може да се сравни с това да го видиш със собствените си очи“, помисли си Хана. Беше изобретила „Конър едно“ и почти идентичния му близнак „Конър две“, които бяха истински творения на изкуството, и не можеше да им измисли по-добро приложение. Беше убедила производителя корпорацията „Аква“, да финансира проучванията не само за да оценят ефективността пред новите подводници, а също и за да демонстрират възможностите им на потенциалните клиенти.

Хана насочи дигиталните камери към една от високите златисти кули.

— Осветлението е по-добро днес. Това тук изглежда фантастично.

— Удивително е какво могат да направят два милиона вата, нали?

Хана кимна. Дузини портативни осветителни кули с големината на билбордове им бяха позволили да картографират и заснемат всеки квадратен сантиметър от потъналия град с невероятна яснота и до последния детайл. Най-после светът щеше да види Маринт в цялото му великолепие, с дългите булеварди, спиращите дъха статуи и огромните сгради, които бяха колкото красиви, толкова и функционални. Високи златисти кули три от които още стояха, отбелязваха север, юг, изток и запад на някогашния остров от четиристотин квадратни мили.

Спуснаха се, като кръжаха около южната кула, и се озоваха на някога оживената главна улица на Маринт.

Джош се усмихна.

— Свържи се с Матю. Кажи му да дойде с „Конър две“, за да се надпреварваме.

— Не и с моите подводници.

— Странно, но от корпорацията „Аква“ мислят, че подводниците са техни.

— Друг път!

Като всичките й други изобретения, подводниците щяха винаги да са нейни, независимо кой финансираше построяването им — цивилни или военни. Наскоро морско списание беше публикувало серия статии за „Флотата на Хана“, която, за нейна изненада, сега наброяваше над двеста плавателни съда, без да се включват най-ранните, от времето, когато беше последна година в гимназията. Стоеше на палубата на първата спусната във вода нейна подводница на двайсет и четвъртия си рожден ден, а за тринайсетте години оттогава беше изобретила най-различни плавателни съдове, вариращи от огромни атомни подводници до малки капсули, в които можеше да влезе само един човек.

За широката общественост обаче, тя беше известна като жената, картографирала и заснела останките на „Титаник“ така успешно, както никога дотогава, и бе позволила на изследователите, които не ставаха от креслата си, да изследват обречения луксозен лайнер чрез интерактивни уебсайтове и 3-D софтуерни програми. Въпреки че други играеха ключовите роли в експедициите, Хана и нейните революционни подводници обираха лъвския пай от вниманието на медиите.

„Онези подводници са просто конвенционални в сравнение с тези“, помисли си Хана. Тези приличаха на совалки с криле. Всяко крило бе снабдено с механична ръка, която се бе превърнала в запазена марка за нейните подводници.

Все още се удивляваше, че е сътворила толкова смешна на вид малка подводница. Крилете, екзотичните извивки и ретроосветителните панели я правеха да прилича по-скоро на нещо, слязло от страниците на романите на Жул Верн, отколкото на продукт на един от най-големите световни производители. Дизайнът бе нестандартен дори по нейните критерии и беше източник на много спорове още откакто преди три години предаде предварителните скици. Много от ръководните кадри на корпорацията „Аква“ се бяха присмели на идеите й и ги бяха обявили за непрактични, но скоростта и маневреността на плавателния съд бяха затворили устите на всички критици.

Джош гледаше втренчено и с благоговение една градинска статуя, въпреки че я беше виждал дузина пъти преди.

— И всичко това беше под нанос от трийсет метра?

— По-голямата част. И щеше още да е там, ако…

— По дяволите! — Джош дръпна ръчката към себе си и миниподводницата зави рязко вдясно.

Хана вдигна поглед и видя, че тъмната конструкция на повредена светлинна кула, паднала на една страна, изпълва целия преден прозорец.

— Дай нагоре! — извика. — Нагоре!

— Опитвам се!

„Конър едно“ се завъртя надясно, удари се в останките на сграда и събори купчина отпадъци. Ушите й забучаха, корпусът на миниподводницата се разтресе.

Алармената инсталация зави пронизително и Хана чу собствения си глас — запис, естествено — да повтаря: „Сблъсъкът неизбежен!“.

Чувстваше се така, сякаш зъбите й вибрираха. След повече от минута плъзгане и удряне в различни останки, най-после спряха.

Тя погледна през люковете. Пълен мрак. Бяха повлечени далеч от светлинните кули.

Обърна се към Джош, чието лице бе покрито с пот, въпреки че в миниподводницата беше доста студено.

Дишаше учестено и кондензиралият му дъх полепваше по таблото.

— Какво е положението със захранването? — запита тя.

Джош дръпна ръчката и двигателите на „Конър едно“ завиха слабо.

— Предполагам, че това е отговорът на въпроса ти. Почука по бутона на слушалките си. — Ще се обадя за помощ.

— Спести си дъха. — Тя гледаше диагностичния екран. Антената е повредена. Нямаме възможност за комуникации, нито GPS.

Джош поклати глава.

— Става все по-добре.

— Не знаеш и половината. Кислородният резервоар е пробит. Остават ни четирийсет минути.

— Кажи ми, че това е някаква неудачна шега.

— Напротив, не се шегувам.

— По дяволите, дори не трябваше да сме тук. Експедицията трябваше да завърши преди седмица.

— Ти изяви желание да останеш. Вярваше в това, което правим. Всички вярвахме.

Той се усмихна горчиво.

— Съжалявам, Хана. Мисля, че вече съм изгубил вярата си.

Тя огледа малкото затворено пространство, осветено само от светлините на таблото пред тях. Над него имаше два люка, а зад тях беше Маринт.

Джош поклати глава.

— Вината е моя. Ударих се в онази стена като булдозер. Опитах се да се отдръпна, преди да ни е повлякла, но не бях достатъчно бърз.

— Не си виновен. На света няма човек, който да управлява това нещо по-добре от теб.

— Освен теб.

— Аз го изобретих, но това не означава, че рефлексите ми са по-добри от твоите. — Хана натисна бутона, който включваше наблюдателните камери. Три от тях позволяваха да се види дясната, предната и задната част на миниподводницата.

Джош премигна и се опита да различи нещо в мрака.

— Колко далеч ни отнесе сблъсъкът?

— Петстотин метра, може би дори повече.

— На спасителния отряд ще му е трудно да ни открие. Ако GPS сигналът, който излъчваме, е прекъснал при първия удар…

— Знам, Джош. Предполагам, че трябва да мислим позитивно. — „Лесно е да се каже“, помисли си с горчивина.

Той гледаше мониторите. Плъзгането бе причина да се вдигне толкова много нанос, че се виждаше само на няколко метра. Не искаше да го каже на глас, но знаеше, че кислородът им ще свърши, преди видимостта да се е възстановила.

Трябваше да измисли нещо. Бързо.

На диагностичния екран мигаха червени светлини, които обозначаваха повредите. Уплаши се, като видя, че предупредителните надписи са навсякъде по корпуса. По дяволите.

Посочи индикатора за захранването.

— Губим мощност.

— Страхотно. А клетките за горивото разкъсани ли са?

Тя кимна и прехапа устни.

— Направени са от течна кислородно-въглеродна смес. По-тежка от водата.

— Да? И?

Хана се наведе напред и дръпна лоста, който задвижваше лявата ръка. Захранващите я мотори заръмжаха и тя се показа изпод крилото.

Пъхна лявата си ръка в управляващата ръкавица и опъна пръсти. Механичната ръка отвън имитира движенията й тромаво, сякаш страдаше от артрит.

— Няма да постигнеш много с това — каза Джош.

— Добре е за операцията, която няма да е особено деликатна.

— Каква операция?

— Сигурна съм, че са изпратили „Конър две“ долу веднага щом са изгубили връзка с нас. Той не може да е чак толкова далеч.

Джош поклати глава.

— Възможно е да е на цял километър. А в този мрак един километър е равен на сто.

— Трябва да изпратим светлинен сигнал.

— И как ще го направим?

Хана вдигна ръка и механичната ръка отвън се удари в каменна стена. Тя сви пръсти в подобие на ноктите на хищна птица и придърпа устройството към мястото, където бяха разкъсаните горивни клетки.

— Виждаш ли искри? — запита.

— Искри? Тук долу? Как и защо…?

Беше прекъснат от бял силен пламък, придружен от тихо ръмжене.

Джош се облегна назад.

— Господи! Какво направи?

— Запалих отделението с горивните клетки.

— Опитваш се да ни вдигнеш във въздуха?

— Да, нещо такова.

От механичната ръка полетяха искри и друг лъч, от ярка бяла светлина, освети морското дъно.

Джош едва си поемаше дъх.

Хана одраска още няколко пъти скалата с механичната ръка. Полетяха искри, но нямаше повече силни избухвания на ярка светлина.

— Предполагам, че това е всичко. — Издърпа ръката си от командната ръкавица.

— По дяволите, можеше да ни убиеш! — каза Джош.

— Съществуваше такава вероятност, да, макар и не много голяма.

— Защо го направи тогава, по дяволите?

— Имах представа, че е наводнено достатъчно, та да не вдигне цялата миниподводница във въздуха. — Погледна през предния люк. — Нямаме време да чакаме и да се надяваме, че ще се препънат в нас.

— Дори да е така, ще бъде истинско чудо, ако… — Млъкна. — Съжалявам. Знам, че не е добре да се мисли негативно. Има ли още нещо, което можем да направим?

Хана поклати глава.

— Ще чакаме. Ще ограничим движенията си и разхода на кислород. — И добави тихо: — И ще се опитаме да не гледаме втренчено таблото.

 

 

— Мина доста време — каза Джош. — Трябваше вече да са тук, нали?

— Минаха само петнайсет минути. — На Хана също й се струваха повече. Надяваше се, че спасителният кораб ще дойде преди това. — Мисля, че и двамата сме малко напрегнати. Може да им е трудно да ни открият в целия този нанос и…

— Погледни!

Видяха лъч ярка бяла светлина през предния люк, но това не бе експлозия.

Хана се наведе напред.

— Това е „Конър две“!

Миниподводницата, почти идентичен близнак на „Конър едно“, се спусна отгоре и се спря на дъното на по-малко от три метра от тях. Мургавото и изсечено като с длето лице на Матю Джеферсън се появи в предния десен люк. Усмихна се, като видя Хана. След това вдигна малка бяла дъска, на която беше написал: „Добре ли сте?“.

Хана грабна бялата дъска, която беше под таблото. Написа отговора и му го показа: „И двамата сме добре. Остават ни по-малко от двайсет минути!“.

Матю кимна и се отдалечи от люка. След няколко секунди механичните ръце на „Конър две“ се протегнаха. Хванаха стената, която ги притискаше, повдигнаха я бавно и я отместиха. После механичните ръце, със сръчност, която можеше да е дело само на Матю, свързаха двете миниподводници със стоманено въже. „Конър две“ се издигна бавно, с което отново вдигна наноса и напълно лиши Хана и Джош от видимост. Тяхното плавателно средство подскочи и те усетиха как се отдалечават от океанското дъно.

— Слава богу! — възкликна Джош.

След няколко минути наносът се утаи и те отново виждаха сините и зелените светлини на издигащия се „Конър две“.

— Как сме с кислорода? — запита Хана.

— Добре. Остават ни още десет минути — поклати глава Джош. — Все още не знам как успяха да ни намерят. Дори да са били точно над нас, когато ти даде сигнал, пак им е трябвало време да се спуснат. Знаеш ли какви сме късметлии?

— Знам, Джош. Знам.

След няколко минути Хана погледна през люка.

— Знаеш ли, не отдавам на късмета това, че знаеха къде да ни търсят.

Джош се усмихна.

— За съдбата ли говорим, Хана? Ако е така, не приличаш на себе си.

— Не това имам предвид — каза Хана и посочи. — Погледни.

Джош се наведе напред и погледна през своя люк.

— Какво…

После ги видя. Два делфина обикаляха около двете миниподводници и си играеха, като удряха по люковете с носовете си.

Хана им се усмихна и почука по стъклото.

— Здравей, Пийт — прошепна. — Здравей, Сузи. Радвам се да ви видя…

 

 

След трийсет минути Хана и Джош, заедно с част от екипа й, стояха на горната палуба на изследователския кораб „Коперник“ и гледаха двумачтовата шхуна, която бе закотвена на петдесет метра от тях.

— Кога пристигна „Попътен вятър“? — запита Хана.

Капитан Данбъри, червенокос и едър като мечка, сви рамене.

— Преди два часа, почти веднага след като се спуснахте, Мелис се обади по радиото и каза, че ще вечеря с нас.

Хана кимна.

— Добре, че е взела Пийт и Сузи със себе си. Иначе все още щяхме да бъдем долу.

— Правилно си разбрала — каза Матю със силен австралийски акцент. — Но не всеки получи заслуженото. Аз бях този, който ви измъкна от наноса на дъното. Не беше лошо спасяване, нали, кукло?

Тя се усмихна. Матю беше висок и привлекателен чернокож, а чарът му караше мнозина да забравят, че е един от най-добрите пилоти на миниподводници.

— Ще оставя това „кукло“ да мине покрай ушите ми само защото току-що спаси живота ми.

— Знам как да подбирам момента. — Той се усмихна на делфините, които играеха във вълните между двата плавателни съда. — Веднага щом спуснахме миниподводницата, Пийт и Сузи застанаха пред нас и не се помръднаха, докато не поехме в исканата от тях посока.

Кайл Дейли, специалистът по хидравликата, свали бейзболната си шапка и се почеса по къдравата кестенява коса.

— Добре, аз ли съм единствената тук, която не вярва, че делфините са Айнщайн в морския свят? Те са риби, а не хора.

— Бозайници — поправи го Хана.

— Както и да е — направи гримаса той. — Щастлив съм, че сте добре, но те можеха да поведат Матю и към пасажа сьомги, на които бяха хвърлили око.

Хана поклати глава.

— Можеш да проявяваш скептицизъм, но не и по отношение на Пийт и Сузи. Не и след нещата, които ги видяхме да правят през последните седмици.

— Точно така. А следващото е да ги накарате да ви плащат данъците. — Кайл посочи към „Конър едно“. — Истинско чудо е, че успяхте да излезете от онова нещо. Прилича на останките на превозни средства от старите учебни филми по кормуване. Нали ги знаете, смачкани автомобили, покрити с кръвта на небрежни тийнейджъри.

Хана клекна под лявото крило.

— Благодаря за образа, който извика в съзнанието ми, Кайл, но разбирам какво искаш да кажеш. Не прилича на нещо, в което човек може да оцелее.

Хана помоли Кайл, който изговаряше клишета с дълбокия баритон на инструктор по кормуване от учебен филм, да млъкне. Обикновено приветстваше хумора му, който винаги разпръскваше напрежението след дългите седмици в морето. В момента обаче не можеше да се концентрира върху нищо, освен върху повредения „Конър едно“. Джош коленичи до нея и огледа вдлъбнатината в корпуса под крилете.

— Не е нещо, което след месец в машинното да не може да поправи.

— Шест седмици. А всичко вървеше толкова добре.

— И все още върви добре. Щяхме да сме мъртви, ако бяхме в някоя друга миниподводница. Това само доказва какъв невероятен дизайн има тази.

— Имам чувството, че Еберсоул няма да погледне на случилото се по този начин.

— Дяволски си права — чуха дрезгавия глас на Шон Еберсоул зад тях. Изгледа Кайл студено и той спря насред изречението. — Мислиш, че това е шега?

Хана и Джош се обърнаха с лице към него. Еберсоул, главният изпълнителен директор на корпорацията „Аква“, беше нисък и със здраво телосложение, а в момента бе буквално настръхнал. Дори на открито от него се носеше слабият мирис на тютюн „Маклелънд Дарк Стар“. Този мирис винаги го обгръщаше, макар Хана да не го беше виждала да пуши лулата си.

Хана потупа миниподводницата.

— Да, няколко шеги, Еберсоул. Трябваше да ни видиш как се смеем на дъното на океана. И двамата сме добре, между другото.

Еберсоул кимна към „Конър едно“.

— Това е повече, отколкото може да се каже за плавателния съд.

Джош пристъпи напред.

— Вината е моя. Мислех, че видимостта е достатъчна, но прецених погрешно разстоянието. Все още мисля, че това е най-добрият плавателен съд, който съм управлявал.

— Така ли? Хана, да поговорим вътре.

— Сега? Трябва да направя диагностика и…

— Хората ти могат да се погрижат. Да вървим.

Джош и Матю направиха опит да го последват, но Еберсоул се обърна и вдигна ръка.

— Само Хана.

Тя се обърна към тях.

— Всичко е наред, момчета. Довършете тук.

И последва Еберсоул, който вече бе прекосил наполовина палубата. Екипажът й я гледаше така, сякаш я викаха в кабинета на главния директор, и се виждаше, че на Кайл му е необходим целият самоконтрол, за да не подсвирне.

Слязоха долу и тръгнаха по дългия тесен коридор към залата за заседания, из която навсякъде бяха разпръснати плановете за двете миниподводници. „Конър едно“ и „Конър две“ бяха почти идентични, но все пак се различаваха по някои детайли. Хана бе решила да бъде така, за да й послужат за модели за най-добрия краен продукт. Над дългата маса на почти невидими тънки жици висяха модели на двата плавателни съда.

Еберсоул затвори вратата след себе си.

— Прекратявам мисията, Хана.

Тя се напрегна.

— Не го прави.

— Аз съм единствената причина да си все още тук. От корпорацията искаха да я прекратят още преди седмици.

— Знам. Но трябва да ни спечелиш още малко време.

— Всеки ден тук струва на компанията цяло състояние. Наемането на този кораб, заплатите на екипажа…

— Но за „Аква“ се говори непрекъснато по „Дискавъри ченъл“, постоянно поместват материали, а плакатите са на всяка автобусна спирка. Плюс статиите в „Нешънъл Джиографик“. Вниманието на медиите е огромно.

— Така е. Но хората от „Дискавъри ченъл“ си отидоха, както и тези от „Нешънъл Джиографик“. А ти приключи с изпитанията на миниподводниците. Работата е там, че „Аква“ извлече на практика всичко, което можеше, от тази мисия. Твоите творения свършиха чудесна работа и всички от индустрията го знаят. И ще го узнаят още повече хора, когато излъчат телевизионното предаване и напишат статията. Поръчките вече са достатъчни за три години напред.

— Това не ми ли дава право на още две седмици?

— Компанията няма да спечели нищо, ако останем още тук. Напротив, загубите ще бъдат огромни. И всички ще узнаят за днешния сблъсък и повредите по миниподводницата. Това няма да успокои потенциалните ни клиенти.

— Тази история все още е без край.

— Имаш предвид Маринт?

— Да. — Хана отиде до далечната стена, където цветни снимки бяха залепени една до друга и образуваха мозайка, на която се виждаше древният град. — Научихме толкова много за живелите тук хора. Как са се хранили, кои богове са почитали, какви брачни ритуали са спазвали, как са отглеждали децата си, как е било устроено управлението им…

— Твоите миниподводници направиха това познание възможно.

Хана обърна гръб на мозайката.

— Но не сме разрешили най-голямата загадка… Не знаем как са умрели. Изчезнала е една напреднала цивилизация… Почти няма следи от езика им. Какво се е случило?

— Това е въпрос за друга експедиция, Хана.

— Но само с още няколко гмуркания, ние можем да дадем отговора и в тази експедиция.

— Ще ти дам още ден. Утрешният. После потегляме към дома.

— Обещавам да припиша всички заслуги на корпорацията „Аква“, когато предаванията бъдат излъчени и книгите — публикувани.

— Вече обеща да го направиш. По тази причина сме тук. — Еберсоул поклати глава. — Няма да мога да контролирам повече нещата, когато докладвам за злополуката. Приключихме тук, Хана.

И излезе с широка крачка от залата.

По дяволите. Очакваше го, но се надяваше да успее да убеди Еберсоул да й спечели повече време. Но той беше категоричен. Е, това не означаваше, че тя ще се предаде без борба. Трябваше само да измисли начин да го победи.