Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (20)

Глава 19

— Какво стана там долу, по дяволите? — извика Гадер в радиото. — Пет от миниподводниците ми са били потопени и само една се връща?

Единственият оцелял, Лейн Гарвин, отговори едва чуто:

— Бяха готови. Използваха миниподводници, каквито не съм виждал преди…

Вероятно изобретените от Хана Брайсън. Гадер изруга. Вече беше продал унищожените плавателни съдове и това щеше да му струва много пари.

— Каква част от водораслите успяхте да вземете?

Гарвин се поколеба.

— Никаква.

— Кажи ми, че не съм чул правилно. — Гласът му бе тих, но вибрираше от гняв. — Кажи ми, че не съм наел банда глупаци за най-важния проект в кариерата ми. Можеш ли да ми го кажеш?

— Сякаш адът се освободи. Имам късмет, че съм жив. Корабът ми е повреден. Трябва да изляза от него, преди да ме е завлякъл на дъното.

— Къде си сега?

— Може би на две мили. Тръгнал съм право към теб. Приготви се да ме вземеш на борда.

— А хрумна ли ти, че може би ги водиш при мен?

— Не мисля така.

— Не мислиш? Господи, Гарвин? Нима мислиш, че си единственият в беда? Аз самият трябва да се спасявам. Не се осмелявам да отида до летище „Фуертенвентура“, както планирах. Възможно е да ме чакат там. Ще трябва да отида в Лас Палмас. Отдалечи се от мен.

— Виждам те на екрана. Трябва да ме вземеш на борда. Не знам още колко ще издържи корабът ми.

— Казах да се отдалечиш от мен.

— А аз казах, че не мога.

Гадер кимна на Асад, плешив сомалиец със светлокафява кожа. Тъй като подводницата не беше снабдена с вградена оръжейна система, колумбийците бяха измислили ефективно решение, за да се борят с военните и полицейските патрули, които биха могли да ги открият и преследват. Асад, като главнокомандващ оръжията, използваше същата техника в сомалийски води. Изкачи стоманената стълба, която го отведе на външната горна палуба.

— Добре. Виждам, че си в лоша ситуация. — Опита се да изрази съчувствие към Гарвин, но изпитваше такова съчувствие, каквото котката — към мишката. Обърна се към контролното табло и промени курса, за да поеме към Лас Палмас.

По дяволите Брайсън и Киров. Всичките му планове за бягство бяха фокусирани върху летище „Фуертенвен тура“. Щеше да има късмет, ако стигнеше до безопасен рай, преди да са го заловили. Обърна се и отново заговори по радиото на Гарвин:

— Добре. Ще почакаме десет минути.

— Това е всичко, от което имам нужда.

„И аз“, помисли си Гадер. Изкачи стоманената стълба и се присъедини към Асад на горната палуба.

Бум.

— Какво беше това, по дяволите? — запита Хана. Експлозията беше пред тях — в посока на миниподводницата, която преследваха. — По нас ли стрелят?

— Прекалено е далеч — каза Киров. — Но е възможно поради щетите да… — Погледна командното табло. — Чакай. Няма я.

— Отново ли я загубихме?

— Не мисля. Отпред във водата има… останки от нещо.

— Миниподводницата?

Киров кимна.

— Или повредите са били по-големи, отколкото мислехме, или…

— Гадер — каза Хана. — Типично за него, нали? Елиминира всички, които могат да го издадат.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза Киров. — Помниш ли, според доклада на капитан Данбъри, самият Гадер също е на подводница.

Хана намали скоростта.

— Обаче не сме сигурни.

— Ще разширя обхвата на наблюдение, но не изглежда да има кораб в района. За него ще е по-лесно да пътува незабелязан, в подводница.

Хана също гледаше командното табло.

— Не виждам нищо. Има само един кораб в района и той… — По гръбнака й полазиха тръпки. Беше така заета да преследва миниподводницата, че не беше направила връзката, не беше осъзнала колко са се отдалечили и в каква посока.

Току-що бяха стигнали до морския път за Лас Палмас.

— О, мили боже.

Възможно ли беше да има такъв късмет?

Гадер гледаше шхуната в далечината.

Беше в контролното помещение, за да установи маршрута си до Лас Палмас, когато ясно видя „Попътен вятър“. Дори не знаеше, че шхуната все още е в тези води след приключването на експедицията при Маринт.

Вярно, това бе корабът на Мелис Немид, но дали бе възможно Хана Брайсън да е на борда?

Съмняваше се.

Но Мелис Немид със сигурност щеше да е там. Изпита радостно вълнение, примесено с гнева, който бе го обхванал преди малко. Хана Брайсън и Киров бяха режисирали този кошмар. Бяха го накарали да бяга, а това не му се бе случвало от ранните му години в бизнеса с оръжия. Чувстваше се… смален.

Не можеше да им позволи да спечелят, да се измъкнат. Щеше да ги намери и да ги убие по жесток начин, дори да трябваше да посвети на това целия си останал живот.

Но докато ги намереше, щеше да вземе това, което му се предлагаше. Макар мисията да бе пълен провал, все още можеше да постигне малка победа, ако успееше да нарани Брайсън по някакъв начин.

А какво по-сигурно от това да прати Мелис Немид, нейната приятелка, в отвъдното?

 

 

— Мелис, трябва да се качите в спасителните лодки. Абсолютно всички, които сте на борда — каза настоятелно Хана по радиото. — Дай заповед да ги приготвят. Незабавно.

Още преди да е задала въпроси на Хана, Мелис нареди на капитана да подготви „Попътен вятър“ за евакуация. След това се върна при радиото.

— Добре, Хана. Защо трябваше да направя това?

— Гадер е в района. Вярваме, че е в подводница. Току-що провалихме плана му и е възможно да реши да стреля по теб, преди да побегне.

— С какви оръжия разполага?

— Не знаем. Току-що взриви една от собствените си миниподводници, така че вероятно разполага с реактивни снаряди.

— По дяволите. — Гласът на Мелис спадна до напрегнат шепот. — Беззащитни сме срещу нещо такова.

— Знам. Ще го намерим, Мелис, но подготви екипажа си в случай, че се случи най-лошото.

— Ще го направя. И ще се погрижа за Рони. Не се тревожи.

Да не се тревожи? Беше уплашена до смърт.

— Благодаря, Мелис.

— Късмет.

Хана се обърна към Киров.

— Появи ли се вече нещо?

— Не. Следващия път, когато решиш да конструираш миниподводница, се погрижи да има хидролокатор с по-широк обхват на действие.

— Добре. А някакви идеи за момента?

— Да се приближим до „Попътен вятър“. Ако на екрана все още не се е появило нищо, ще излезем на повърхността и ще огледаме. Ако е на подводница, съмнявам се тя да има възможност за подводно изстрелване на снаряди към повърхността. Ще трябва да изплува, за да нанесе удар.

 

 

— Побързай. — Гадер стоеше на горната палуба на подводницата и гледаше как Асад бързо разполага пусковото съоръжение за изстрелване на снарядите.

Асад му хвърли пренебрежителен поглед, но нищо не каза. И двамата знаеха, че думите на Гадер бяха излишни. Асад действаше възможно най-бързо и сръчно. Каквото и да получаваше той от сомалийците, Гадер беше сигурен, че получава много повече от другите си клиенти. Но това бе друг разговор за друго време.

Когато приключи с инсталирането на пусковото устройство, Асад се приведе и започна да се прицелва в „Попътен вятър“.

 

 

Хана увеличи мощността на двигателите и изплува на повърхността. Електронният перископ незабавно сканира района и показа на екрана точките, които може би представляваха интерес. „Попътен вятър“ се появи на екрана почти незабавно, но след няколко секунди там се появи и нещо, което не можеха да различат ясно.

— Какво е това? — запита Киров.

— Не знам. Моля се да е нещо безобидно.

— Можеш ли да увеличиш образа?

Хана го направи и веднага стана очевидно, че виждат двама мъже, застанали на горната палуба на подводница.

— По дяволите, нима…

— Това е пусково устройство за изстрелване на снаряди — каза Киров. — Нямаме време за губене. Какъв е обхватът на нашите снаряди?

— Достатъчен. — Хана сложи лявата контролна ръкавица.

— Какво правиш?

— Нямаме време да се приближим — отговори тя. — Поддържай курса. Аз ще се прицеля и ще стрелям.

— Знаеш ли какво правиш?

— Прочела съм ръководството за експлоатация. — Хана вдигна ръката в контролната ръкавица и я сви в юмрук. — Побързай. Прицели се вместо мен.

Киров се подчини.

— Това е самият Гадер — каза Хана, като погледна в телескопа. — И се готвят да стрелят!

 

 

— Кажи ми кога — каза Асад. Лицето му бе абсолютно безизразно. — Всичко е готово.

Гадер почувства как го обзема непреодолима възбуда, докато гледа „Попътен вятър“. На шхуната кипеше трескава дейност. Дали не ги бяха видели и вдигнали тревога? Прекалено късно. Само една дума и той щеше да изпрати в небитието Мелис и екипажа й. Щеше да вкуси насладата от триумфа и силата.

„Иска ми се да можеше да ме видиш, Хана Брайсън, помисли си. Това съм аз. И това е само началото. Мога да ти отнема всичко и всеки. И ще го направя, кучко.“

Обърна се към Асад и даде заповед.

 

 

— Приготви се — каза Киров. Прицели се в палубата.

— Какво има?

— Клатим се прекалено силно… Не мога да се прицеля точно.

Хана погледна монитора, вдигнала ръката в контролната ръкавица.

— Хайде…

— Сега!

Хана мръдна средния си пръст и снарядът се изстреля.

За свой ужас видя Гадер да се обръща към другия мъж.

Дали не бяха изстреляли снаряда прекалено късно?

— Не — прошепна. — О, моля те, не!

Нито един от мъжете на палубата не помръдваше.

Гледаха ужасено, чули рева на снаряда.

Подводницата на Гадер се разцепи и краищата на двете части се вдигнаха над водата!

Тя потъна така бързо, че Хана не можеше да е сигурна какво е видяла. Ако не беше черният дим, който продължаваше да се издига към небето, можеше да сметне всичко просто за лош сън.

Струваше й се едва ли не невъзможно. Само допреди малко се страхуваха до смърт от злобата на Гадер. А сега той бе мъртъв и вече не бе заплаха за Мелис и Рони. Това копеле вече нямаше да бъде заплаха за никого в света.

Облегна се назад и отчаяно се опита да си поеме дъх. Киров се наведе към нея.

— Хана — каза тихо.

— Да?

— Можеш вече да свалиш ръкавицата.

 

 

— Обичате да правите впечатление — каза Мелис, когато Хана и Киров излязоха от миниподводницата, спряла до „Попътен вятър“. — Радвам се, че не бяхте в центъра на онази огромна експлозия. Двамата с Рони се тревожехме.

— Аз самата бях малко разтревожена. — Хана прегърна Рони. — Как си?

— Добре. — Погледът му бе прикован във водата, където допреди малко беше подводницата на Гадер. — Какво се случи?

Какво можеше да му каже? Беше му обещала истината.

— Трябваше да се отървем от Гадер.

Рони се обърна към Киров.

— Лошият?

Киров кимна.

— Най-лошият. Опитваше се да нарани много хора. Включително теб и Мелис.

Рони поклати глава.

— Но ние щяхме да сме добре. Можем да се грижим за себе си. — Усмихна се щастливо на Мелис. — Не е ли така?

Тя кимна.

— Добър екип сме. Но той се тревожеше за теб, Хана. — Направи пауза. — И за Пийт и Сузи. Те изчезнаха веднага след като вие напуснахте „Попътен вятър“ рано тази сутрин.

— Рано тази сутрин — повтори Хана, очевидно учудена. Слънцето вече залязваше в яркочервени пламъци и й се струваше невъзможно всичко това да се е случило само за един ден.

Киров срещна погледа й и се усмихна.

— Да. Беше дълъг и труден ден.

Тя кимна.

— Да. — Обърна се към Мелис. — Не мисля, че трябва да се тревожиш за Пийт и Сузи. Вярвам, че са ги повикали на друго място. И съм сигурна, че ще се върнат скоро.

— Повикали?

— Ти ми каза, че делфините общуват помежду си. Матю, на път към кораба, ми се обади по радиото и ми каза за делфините. Да, определено са ги повикали. — Въздъхна от облекчение. — И, слава богу, Матю е добре.

— Хайде. — Мелис се обърна и тръгна към стъпалата, които водеха към долната палуба. — Да отидем в кухнята за по чашка кафе. Там ще ни разкажете всичко.

Хана кимна.

— Това ще ми се отрази добре. — Протегна ръка към телефона си. — Веднага щом се обадя на Евгения и й кажа за Гадер.

Мелис се спря, преди да е стъпила на първото стъпало.

— Анна Деверо беше ли на борда на подводницата?

— Не знаем със сигурност — отговори Киров. — Но не я виждам на борда на това старо чудовище. Тя определено би предпочела друга обстановка. Обзалагам се, че Евгения и Чарли ще я търсят навсякъде по света.

— Да, вероятно. — Хана потри уморено слепоочията си. — Знам, че Чарли няма да се откаже.

— Уморена си. — Киров се наведе и я целуна по челото. — Отиди в кухнята и изпий чашка кафе.

— Ти няма ли да дойдеш?

Той поклати глава.

— Ще закарам миниподводницата обратно до „Коперник“, преди Санфорд да ни е обвинил в пиратство. — Тръгна към нея. — А после има още няколко неща, които трябва да свърша. Защото не са така, както трябва да бъдат.

Хана замръзна.

— По дяволите, отново ще заминеш. Знам го.

— Да. Но скоро ще се върна. — Погледна Мелис. — Навреме за галавечерята и откриването на музея. Обещавам.

— И трябва да ти вярвам? — запита Хана.

Той обаче беше влязъл в миниподводницата, бе затворил вратата и не я чу.

Тя отиде до перилата и загледа безпомощна, разочарована и ядосана как се отдалечава.

— Всичко е наред, лельо Хана — каза Рони, който бе до нея. — Каза, че ще се върне.

Тя с горчивина си помисли, че не й беше дал такова обещание последния път.

— Няма значение. Нямаме нужда от него. — Трябваше да превъзмогне болката и внезапното чувство за самота. Прегърна Рони през раменете. — Хайде. Да слезем в кухнята и ще ти разкажа история, от която ще ти настръхнат косите.

Той се засмя.

— И татко винаги казваше така. — После изведнъж се откъсна от нея и изтича към перилата. — Ето ги! Пийт и Сузи!

Те скачаха и извиваха тела, гмуркаха се радостно и отново изплуваха в танца на живота. Нямаше съмнение, че са се върнали при тях.

— Гордеете се със себе си, нали? — каза тихо Хана и се обърна. — Може би ние също се гордеем с вас. Давайте, забавлявайте се. Трябва да кажа на Мелис, че сте тук.