Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (6)

Глава 5

— Ти си луда, Хана. Знаеш го, нали? — Мелис следваше Хана по тесните коридори на „Коперник“, безлюдни заради веселбата, която продължаваше на палубата. Музиката бумтеше горе, защото празненството отново бе набрало скорост след заминаването на федералния агент. — Добре, изпитвах леко подозрение, но не съм искала да се впуснеш след Киров.

— Трябва да го направя. Стигнахме до важно откритие — може би най-важното в историята на Маринт. Ти каза, че точно това си търсила през всичките тези години. Искаш си рамката обратно, нали?

— Разбира се. Което не означава, че ти трябва…

Хана спря и се обърна към нея.

— Чу какво каза онзи федерален агент. Около Маринт става нещо, за което ние нищо не знаем. Убиват хора. И Киров е в центъра на събитията. Той е ключът. Когато го открия, той ще ми каже какво става. И ще върна рамката.

— От устата ти звучи прекалено лесно. Правителството вече го търси. Какво те кара да мислиш, че можеш да се справиш по-добре?

— Познавам го.

— Как можеш да го кажеш? Очевидно не го познаваш чак толкова добре. Нямаше дори представа, че е замесен във всичко това.

Хана ядосано си помисли, че Мелис е права. Тя всъщност не познаваше Киров. Той имаше повече тайни и от сфинкса. Беше й позволил да надникне само в малка част от живота му. Какво право имаше тя да мисли, че разбира него или нещо, свързано с него?

И защо осъзнаването на този факт й причиняваше толкова силна болка?

— Да, не знаех. Трябва да е открил нещо, преди аз да потегля към Маринт. Нещо, което го е подтикнало да действа. — Стисна устни. — Каквото и да е, иска ми се да го удуша, задето не ми е казал.

Мелис направи гримаса.

— Може би е знаел, че няма да попречиш на плановете му.

— А можеше и да му попреча. Бъди сигурна, че когато го открия, ще го накарам да ми каже съвсем точно какви са тези негови планове. — Хана се обърна и продължи да върви към каютата. — По дяволите, чувствам се използвана. Нямаше да се заинтересува от Маринт, ако не му бях казала, че ще приема работата тук. Помислих… — Гласът й заглъхна. — Той винаги действа сам и според собствената си преценка. Ако е открил нещо за Маринт, защо не го е споделил с мен? — И защо въобще се питаше какви са били мотивите на Киров? Нима не знаеше, че той е истинска загадка? — Той е свикнал да бъде сам и няма да се разкрие пред някого. Аз го въведох в твоя живот. Аз съм виновна, че те нарани и попречи на проекта ти. Ще сложа край на това, Мелис. На този свят няма чак толкова много мечти, които да си струват. И никой няма да разруши твоите.

Мелис стоеше на прага на каютата на Хана и я гледаше как хвърля нещата си в куфара.

— Няма нужда да го правиш. Съпругът ми, Джед, разполага с необходимите средства. Компанията му ползва услугите на частни детективи. Нека му се обадя.

— Не — побърза да каже Хана. — Ако те успеят да го открият и той се почувства застрашен, могат да свършат като онези двамата във Венеция.

— Защо не ми каза за отвратителния навик на Киров да убива хора? — запита тихо Мелис.

— Да не мислиш, че федералните агенти, които бяха тук тази вечер, са чисти? Всички те живеят в света на мрака. Това не е нашият свят, но мисля, че Киров не би убил, ако не се чувства застрашен или… — Направи пауза и едва след това предпазливо каза: — Вече не съм сигурна в нищо, когато става въпрос за него. Знам само, че ми помогна да намеря виновниците за смъртта на Конър. Нямаше да успея без него.

— Разбирам защо това те кара да му вярваш — каза Мелис тихо. — Но това тук е нещо съвсем различно. Ти можеш да свършиш като онези двамата във Венеция.

— Няма.

— Откъде въобще ще започнеш?

— Ще използвам същия метод, който използват и частните детективи на съпруга ти. Ще започна с приятелите и колегите му.

— Не каза ли, че винаги работи сам? Познаваш ли приятелите му?

Хана се замисли за миг.

— Само един.

 

 

Ню Йорк

Хана се отпусна на задната седалка на таксито и загледа сградите по „Лексингтън авеню“ докато шофьорът спореше със свой колега по радиото. И едва тогава се запита какво ще прави, ако няма успех тук.

„Типично“, помисли си. Не разполагаше нито със спасителна мрежа, нито с резервен план. Не беше си оставила никакъв избор, освен да успее — и точно така й харесваше. Точно затова бе долетяла в Ню Йорк вместо само да вдигне телефона. Ако отговорът не беше положителен, на разговора лесно можеше да се сложи край само с едно натискане на бутона.

„Да се сложи край.“ Странни думи, като се имаше предвид кого щеше да посети.

Евгения Самсова беше почти на двайсет, когато служеше като агент на КГБ, и имаше репутацията, че се справя с враговете бързо и ефективно. Но беше въстанала срещу все по-нарастващата корупция сред шефовете на агенцията и когато Съветският съюз се разпадна, тя приключи с работата си в разузнаването. Напоследък беше постигнала огромен успех като сътрудник на американски корпорации, стремящи се да се намесят в руската икономика. Евгения и мрежата й от контакти лесно преодоляваха препятствия, спъващи армии от адвокати и корпоративни съветници. Евгения бе единствената приятелка на Киров, която Хана познаваше, и ако тя не пожелаеше да й помогне, следата към Киров лесно можеше да се изгуби.

Таксито зави, навлезе в Източна петдесет и първа улица и спря пред сградата, където бяха офисите на Евгения. Хана плати на шофьора и изкачи няколкото стъпала, които водеха до входната врата. Натисна звънеца и след минута вратата се отвори и две дълги и стройни ръце внезапно се увиха около врата й.

— Хана, каква чудесна изненада! — Евгения дълго и силно я прегръща, преди накрая да се отдръпне. Усмивката й бе ослепителна, а с кестенявата си коса и по младежки свежа и безупречна кожа, Евгения приличаше по-скоро на гимназистка, отколкото на постигнала международен успех делова жена. Хана дори не можеше да свърже външния й вид с онова, което знаеше за нея като за бивш федерален агент.

Преди Хана да е казала и дума, Евгения я сграбчи за ръката и прошепна на очарователния си английски с руски акцент.

— Имам нужда от помощта ти, Хана.

— От помощта ми?

— Да. Няма време да ти обясня, но искам да изчакаш шейсет секунди във фоайето, после да се качиш в офиса ми и да ми се разкрещиш.

Хана я гледаше втренчено.

— Да ти се разкрещя?

— Слушай ме внимателно. Искам да кажеш: „Добре, кучко. Имаме сделка. И ще се откажем от клаузата Апраксин“.

— Ти сериозно ли говориш?

— Да. И трябва да го кажеш така, сякаш си ми много ядосана. След това да слезеш по стълбите, да затръшнеш тази врата и да изчакаш в кафе-бара отсреща. Можеш да се върнеш, като видиш посетителите ми да си тръгват.

Хана се съгласи.

— Чудесно. Помни, шейсет секунди.

Евгения изтича горе. Хана влезе във фоайето, опитвайки се да проумее случващото се. Всичко, свързано с Евгения, винаги беше неочаквано, но не и чак толкова странно. О, добре, щеше да го направи.

След минута изкачи стълбите, отвори широко дъбовата врата на офиса и се разкрещя на Евгения пред тримата мъже в тъмни костюми. Затръшна вратата и слезе обратно по стълбите.

Влезе в кафе-бара отсреща и тъкмо се чудеше дали да поръча нещо, когато видя пред офиса на Евгения да спира лимузина. Тримата мъже в делови костюми слязоха бързо по стълбите и се качиха в колата, която се понесе бързо по улицата.

Хана се върна пред сградата и видя, че Евгения я чака на входните стъпала.

— Страхотно! Чудесно изпълнение, Хана!

— Щастлива съм, че си толкова доволна. Какво направих току-що?

— Помогна ми да осъществя сделка за два милиарда долара, ето какво. Руска автомобилна компания търси партньор, който да транспортира стоката. — Евгения сви рамене. — Споменах, че има и друго предложение, и те решиха, че ти си представител на конкурентната фирма.

Както и да е, бяха нетърпеливи да сключат сделката след твоето появяване.

— Така ли се сключват сделки за милиарди?

— Два милиарда. Цифрите може и да стават по-големи, но това не означава, че играчите са по-умни. — Евгения й махна с ръка да влезе. — Спечели ми доста пари днес. Заслужаваш чаша чай и парче сладкиш.

Хана я последва по стълбите до стаята, която тя наричаше „истинския“ офис. Той бе пълна противоположност на офиса на втория етаж с дъбовата ламперия, гранитовите повърхности и тежките мебели. Тя използваше онази импозантна стая, за да посреща там клиентите си, но по-голямата част от работата вършеше в другия офис, който бе по-уютен.

Евгения изгаси музиката и съблече ушитото си по поръчка сако. Бялата й блуза, която изглеждаше затворена и консервативна в съчетание с костюма й на райета, се оказа с ръкави с къдрички. Евгения вдигна ръце.

— Харесва ли ти?

Хана кимна.

— Да.

Евгения наля чай в две чаши и кимна към двата фотьойла в ъгъла.

— Седни и ми кажи какво те води насам.

Хана взе чашата от ръката й и седна. Отпи от чая и си пое дълбоко дъх. Време беше да изплюе камъчето.

— Киров.

Лицевите мускули на Евгения се напрегнаха.

— Той добре ли е?

Цялата й веселост се бе стопила. Евгения и Киров бяха приятели от години, а приятелството им се основаваше на преодоляване на трудности и опасности. Хана знаеше, че Киров бе спасил живота на Евгения, и беше възможно тя да му е върнала услугата. В началото Хана ги бе помислила за любовници, но, както каза Евгения, сексът само щеше да влоши отношенията им. В техния свят приятелството бе много по-ценно.

— Какво се е случило с него?

— Не знам — каза Хана. — Не съм го чувала и не съм го виждала повече от два месеца. Но е убил двама мъже във Венеция миналата седмица, така че сигурно е добре.

— О, какво облекчение — каза Евгения сухо. — Мислех, че е оставил тези дни зад гърба си.

— Старите навици умират трудно, както се казва в поговорката. — Хана обви с две ръце чашата и я поднесе към устните си. Отпи. — Иска ми се да кажа, че няма нищо общо с мен, но има.

— О, но Киров има много общо с теб. — Евгения се усмихна. — Беше ми интересно да наблюдавам как общувате. Непрекъснато се карахте, но ти намираш Киров за много секси. Нали?

Трябваше да се досети, че Евгения щеше веднага да се насочи към личния аспект. По дяволите, да, намираше Киров за изключително секси, но нямаше да го обсъжда.

— Не това имах предвид. Безпокои ме, че случилото се има нещо общо с проекта за Маринт, в който участвах.

— О, да, Маринт. Гледах предаванията по „Дискавъри ченъл“. Очарователно.

— Бях там през последните няколко седмици. Киров трябваше да е с мен, но тръгна нанякъде без предупреждение точно когато трябваше да заминем.

— Типично за него. — Направи гримаса. — Той влиза и излиза от живота на приятелите си ей така и дори не забелязва какво прави.

Хана кимна.

— Разбрах вече.

— С теб обаче е… различно. — Евгения прехапа долната си устна. — Ти си специална за него. Не съм го познавала, когато е бил женен, но никога не съм го виждала да се държи с някого другиго така, както с теб. Винаги внимава да не се раздава прекалено.

— Забелязах — каза Хана сухо.

— Но ти също си доста затворена, Хана. Предполагам, че да се общува с вас е като да се проникне в швейцарска банка. — Отметна глава назад и се засмя. — Признавам, бих искала да видя как вие двамата ще се разкриете един пред друг. Обикновено не обичам ролята на воайора, но винаги има изключения.

Трябваше да насочи Евгения в желаната посока.

— Признавам, че между двама ни с Киров има привличане. Как мога да го избегна? Той ми помогна в труден за мен момент след смъртта на брат ми. Но сега не става въпрос за лични отношения. А за Маринт. Киров може би е прекалил, защото, щом е замесен Маринт, съм замесена и аз.

Евгения се усмихна.

— Искрено се съмнявам, че Киров е прекалил. Той умее да контролира ситуациите.

— За бога, той не е Супермен.

— Знаеш ли, никога не съм намирала Супермен за интересен. Прекалено е ясен.

— Евгения, изслушай ме. Разбрах, че е замесен и друг мъж. Името му е Гадер.

Евгения присви очи.

— Винсънт Гадер?

— Познаваш ли го?

— Не лично, но разбирам тревогата ти. И как се вписва той във всичко това?

Евгения най-после се беше концентрирала в разказа й и Хана изпита облекчение. Разказа й набързо за последното откритие при Маринт, за кражбата и за посещението на федералните агенти.

Евгения дълго мълча след края на разказа й, потънала в мисли. Най-после вдигна поглед.

— Киров имаше ли достъп до някаква специална информация за Маринт, преди да тръгне?

— Имаше достъп до същите материали като мен. Което ще рече — нищо различно от публикуваното в хиляди книги, статии и показано в редица документални филми.

— Трябва да е имало и нещо друго — поклати глава Евгения. — Защо си тук? Защо дойде при мен?

Хана се размърда неспокойно.

— Имам нужда от помощта ти, за да го намеря. Трябва да знам какво става и да върна онзи артефакт. А и той има нужда от помощ, независимо от мнението ти, че умее да контролира ситуациите. Киров здравата е загазил, щом са намесени федералните, Гадер и кой знае кой още. Търсят го за убийство.

— Ако казаното от теб е истина, той е убил двамата, за да спаси трети. Не може да му бъде повдигнато обвинение.

— Както и да е, от ФБР го търсят. Познаваш го много по-добре от мен. Знаеш кои са познатите му, начините му на действие… Ще ми помогнеш ли да го открия?

Евгения отново замълча.

— А ако Киров не иска да бъде открит?

— Дори от мен?

— Особено от теб. Предполагам, че заради това не се е свързал с теб. Не иска да те постави в опасност. Също така, вероятно е знаел, че федералните ще те потърсят, и не е искал да се наложи да ги излъжеш.

— Или да го предам?

— И двете знаем, че нямаше да го сториш. Сигурна съм, че и Киров го знае.

Да, дължеше прекалено много на Киров. Но това не означаваше, че в момента изпитва и нещо друго, освен безкрайно раздразнение.

— Права си, искам сама да се справя с Киров. Но, по дяволите, не мога, ако не го открия. Имам нужда от помощта ти, Евгения. Моля те.

Евгения извърна поглед.

— Поставяш ме в неудобно положение. Дължа живота си на Киров и трябва да съм му предана. А какво иска той? Вероятно да стоиш възможно най-далеч от него.

Този бе очакваният от нея отговор, но не можеше да го приеме.

— Евгения, аз съм замесена в това, независимо дали той го иска или не. Следят телефонните ми обаждания, федерални агенти ме потърсиха на кораба, изчезна безценен артефакт… Не разбирам нищо, но мисля, че всичко е ясно за Киров. Не мислиш ли, че заслужавам обяснение?

Евгения не отговори.

Тя поднесе аргумента, на който знаеше, че Евгения ще отговори.

— А Киров може би има нужда от помощ. От нашата помощ. Имам нужда да чуя и всичко, което знаеш за Гадер. Предполагам, че е опасен човек.

Евгения кимна.

— О, да, определено е.

— Тогава направи това за мен. Направи го за Киров. Ако го намерим и той ме прати по дяволите, ще се прибера у дома.

Евгения повдигна скептично вежди.

— Просто така?

— Е, може би, след като получа някои отговори. — Хана покри дланите на Евгения със своите. — Ще го направиш ли, Евгения?

Евгения издиша шумно.

— Киров ще бъде бесен, знаеш го, нали?

Хана се изпълни с надежда.

— Не се съмнявам. Нима казваш, че ще ми помогнеш?

— Да. — Очарователна усмивка озари лицето й. — Напоследък скучая. Имам нужда от предизвикателство. Да намерим този твърдоглав и потаен кучи син.

 

 

Париж, Франция

Улица „Дьо Риволи“

Ах, Анна…

„Красива, както винаги“, помисли си Гадер, като зърна Анна Деверо да го чака на тротоара близо до кафене „Марли“. Носеше къса черна пола, която разкриваше дългите й загорели крака. За трийсетте секунди, които му трябваха, за да стигне до нея, преброи поне шестима минувачи — и мъже, и жени — които се обърнаха, за да видят отново красивата жена с дълга черна коса, пълни устни и блестящи зелени очи. Изпита познатата страст. Нищо не го възбуждаше повече от втренчените в Анна погледи на другите.

Спря до тротоара и тя се качи в „Мерцедес“-а. Усмихна му се.

— Закъсня. Нямаш ли шофьор днес?

Той я целуна и продължи да шофира.

— Нямам. Трябваше да направя някои важни телефонни обаждания по пътя и не исках никой да ме подслушва. Как мина срещата ти?

— Добре. Доктор Холис се съгласи да направи всичко, което поискаме. Не трябваше да го увещавам дълго, след като му дадох парите. Той е фанатик по отношение на всичко, свързано с Маринт, и ти си прав — наистина чувства, че е в нещо като съревнование с Мелис Немид. Вълнува се, че ще види рамката преди нея.

— Даде ли му ясно да разбере, че няма право да го обсъжда с никого?

— Разбира се. И се погрижих да няма негови колеги наблизо, докато водехме разговор в офиса му в Лувъра. — Наклони глава. — Но нали не мислиш, че ще си държи устата затворена, след като има възможността да разгледа рамката?

Гадер й хвърли кос поглед. Тя се усмихна.

— А, тази ще е една от онези задачи? Не ми каза. Ще получа ли награда?

— Защо да си правя труда? На теб ти харесва. Кой настояваше да отиде в онзи склад в Тенерифе? Ти трябва да ми плащаш. — Зави наляво. — Щом свършим с него, няма да ти е трудно да го накараш да те заведе на някое усамотено място.

Тя се засмя.

— Някое тайно и отдалечено местенце, където няма да може да разкаже на никого за… Но той е женен.

— Не очакваш проблеми с него, нали?

— Вече имам проблеми в тази област.

— Знам.

— Нямаше да са му необходими много увещания, за да ми скочи и в офиса си в Лувъра. Кажи ми, когато ти даде онова, което искаш. Ще го заведа в провинцията и ще се отърва от него. — Наведе се, погали с устни бузата му и прошепна: — Освен ако не искаш да дойдеш и да гледаш. Нямам нищо против да правя секс с него, преди да го убия. Знам, че това понякога ти харесва. Помниш ли Мордален?

— Да. — Усети как се втвърдява при спомена за онази нощ, когато поръча да убият Лю Мордален — един от конкурентите му в търговията с оръжие. Чувстваше се надарен с огромна власт, докато стоеше над тях и й заповядваше да изпълнява различни сексуални актове с Мордален. После — като завършек — й бе поръчал да му пререже гърлото. Тя не се беше поколебала и когато след минути бе отишла при него, тялото й бе покрито с кръв. Беше много дива онази нощ и изразът „жадна за кръв“ бе придобил ново значение.

— Мислиш за това. — Протегна ръка и го потърка бавно. — Всичко, каквото пожелаеш. Знаеш го, Винсънт. Искам единствено да ти доставя удоволствие.

Да, знаеше, че е готова да изпълни всичките му желания, защото тя самата също го искаше. Никога не беше срещал жена, която да е по-сексуална или по-смъртоносна. Анна нямаше чувство за правилно и грешно, знаеше само какво й носи удоволствие. Можеше да бъде абсолютно безразсъдна и имаше моменти, когато той се колебаеше да приеме някои от предложенията й. Но вълнението винаги побеждаваше неохотата му. Както и сега.

— Ще видим. — Постави длан на коляното й. — Може да бъде забавно.

— Ще се погрижа да бъде. — Облегна се назад. — Е, помисли ли къде ще ме заведеш на вечеря, мили?

 

 

Бруклин, Ню Йорк

Хана вървеше с Евгения по „Месерол стрийт“ в Грийнпойнт, квартал в Бруклин. От двете страни на улицата се редяха витрините на малки семейни магазинчета, повечето от които бяха затворени в този момент. Но няколкото ресторанта бяха претъпкани. От тях се носеха силни аромати и изпълваха въздуха.

— Мислиш ли, че връзката ти тук може да ни помогне? — запита Хана.

— Киров е винаги въоръжен. Чувства се безпомощен без оръжие. Но никога не прекосява граница въоръжен, защото така ще е по-лесно да го открият по летищата и гарите.

— Сигурна съм, че поне няколко правителства горят от желание да затворят границите си за него.

— Така е. Което означава, че трябва да купи оръжие в страната, в която се намира. За щастие, познавам някои от търговците, от които купува. Ако Киров наскоро се е свързал с някого от тях, може би ще успея да открия къде е.

— Защо сме тук, тогава? Не трябва ли да се обадиш на някого отвъд океана?

— Ще го направя. Любимата свръзка на Киров се намира в Рим, а той може да уреди прехвърлянето на оръжие почти навсякъде в Европа. Но единственият начин, по който можем да му се обадим, е чрез компютъра на брат му в задната стаичка на магазина му. Което е ей там.

— А не може ли чрез мобилен телефон, от който после да се отървем?

Евгения се усмихна.

— Ти си аматьор, нали? Ако опитаме, италианските власти ще го открият веднага. Ако обаждането не се свързва с IP адреса на брат му, нямаш шанс да се свържеш с него.

Хана направи гримаса.

— Все още ми се иска нещата да ставаха по-бързо.

Стигнаха до малък магазин, на витрината на който с червени букви бе написано: „ПРОДАЖБА И ПОПРАВКА НА ВЕЛОСИПЕДИ“. На вратата висеше табела „Затворено“, но виждаха плешивия мъж на средна възраст, който бе вътре. Поправяше задното колело на велосипед, а в ъгълчето на устата му висеше цигара.

Евгения почука на витрината и гневът, изписан по лицето на мъжа, бързо отстъпи място на усмивката му. Той изтича до вратата, отключи я и отвори.

— Евгения, мила моя! Ти направи по-щастливи деня ми, седмицата ми, месеца ми… Защо не идваш да ме видиш?

Евгения го прегърна.

— Мостът Бруклин води в двете посоки, Ед. Радвам се да те видя.

Той отстъпи крачка назад и погледна Хана.

— А коя е прекрасната ти приятелка?

— Хана Брайсън, това е Едмънд Горецки.

— Ед, моля — каза той.

Хана се усмихна. Цигарата продължаваше да виси в ъгълчето на устата му и говорът му бе неясен. Но въпреки това вълнението и топлината, които струяха от него, бяха ясно доловими.

— Радвам се да се запозная с теб, Ед.

Евгения сниши глас.

— Сам ли си?

Ед кимна.

— Трябва да се обадя на брат ти.

— Разбира се. Но знаеш, че там е много късно, нали?

— Въпросът не търпи отлагане. Важно е да говоря с него веднага.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против, щом става въпрос за теб, Евгения. Ела.

Последваха Ед в задната стаичка, която бе нещо като минисклад за велосипедни части. Ед ги заведе до стационарния компютър и подаде слушалките и микрофона на Евгения. Той отвори необходимата програма и набра няколко номера.

След миг Хана бе силно изненадана да чуе, че Евгения говори бързо на полски. Ед се засмя, като видя реакцията й, и тихо каза:

— Не очакваше…

Хана кимна. Двамата се отдалечиха от компютъра.

— Да, но, разбира се, Евгения ме изненадва и с други неща.

Ед най-после махна цигарата от устата си.

— Говори като полякиня. Ако не я познавах по-добре, бих казал, че е отраснала в моя квартал във Варшава. Тя усвоява езиците така лесно, както повечето хора — лошите навици. — Посочи ушите си. — Взема уроци посредством iPod-а си.

След около две минути Евгения свали слушалките от главата си и се обърна към Хана и Ед.

— Може би разполагам със следа.

Ед вдигна ръка.

— Замълчи, моля те. Не искам нищо да чувам. За твоя защита, както и за моя.

Евгения кимна.

— Разбирам. Задължена съм ти, Ед. Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Той сви рамене.

— Майката на съпругата ми иска да стане американска гражданка, но има някои проблеми с това. Можеш ли да помогнеш?

— Може би. — Евгения се замисли за миг. — Познавам някои хора от Държавния отдел, които ми дължат услуга. Ще отсъствам от страната няколко дни, но когато се върна, ще ти се обадя за подробностите.

— Благодаря ти, мила моя. — Изпрати ги до вратата. — Ще кажа на съпругата си. Ще бъде очарована.

Хана се обърна към Евгения, когато излязоха навън.

— И двете ли ще бъдем извън страната за няколко дни?

— Да. Братът на Горецки отначало не искаше да ми помогне, но добре, че се познаваме от дълго време. Но пак ме накара да се закълна, че няма да кажа на Киров откъде имам информацията.

— Свързвал ли се е с Киров наскоро?

— Самият той не е снабдявал Киров, но наскоро се е свързал с друг търговец, от когото Киров е купил оръжие.

— Къде?

— В Дъблин. Случило се е само преди два дни, затова шансът все още да е някъде в Ирландия е голям. — На лицето й се изписа тревога. — Чувствам се неспокойна. Всичко това никак не ми харесва…

— Какво има? — запита Хана. — Знаем много повече, отколкото преди.

— Горецки ми каза и нещо друго — каза мрачно Евгения. — Киров е купил не само едно оръжие. Оръжията, които купил, биха стигнали за малка армия.

След като се отбиха набързо в апартамента на Евгения на „Юниън скуеър“, двете потеглиха към летище „Джон Кенеди“, за да хванат полета в 10:50 за Дъблин. В полунощ Хана се намираше в големия търбух на луксозния самолет, и по-точно в тоалетната. Двойката, която седеше до нея, я разпозна заради предаванията на „Дискавъри ченъл“ и я засипваше с въпроси. Тя се надяваше скоро да заспят, за да може да си почине. Погледна часовника си. Щяха да стигнат Дъблин след три часа и половина. Евгения отиде при нея, наведе се и прошепна:

— По-известна си, отколкото мислех. Двамата ти почитатели се чудят къде отиваш.

— Обикновено обичам да разговарям с хората, но в момента умът ми е зает с друго. Надявам се, че не съм била груба.

— Не, напротив, беше много мила. Забелязах, че дори те снимаха с телефона си.

Хана се усмихна.

— По-добре да се освежа, тогава. Сигурна съм, че не изглеждам никак добре.

— Само малко уморена. За тях сигурно няма значение.

Хана изпи и последната капка минерална вода в шишето си.

— Благодаря ти, Евгения. Не знам какво щях да правя, ако не ми беше помогнала.

— Щеше да намериш друг начин. Цял живот си намирала решение на проблемите. Сигурна съм, че щеше да намериш решение и на този.

— Е, щастлива съм, че решението се оказа ти.

— И аз ти помагам с радост, Хана. Предана съм на приятелите си, а теб смятам за истинска приятелка. Но, както казах, дължа на Киров живота си. Никога не бих направила нещо, което може да му навреди.

— Страхувах се, че можеш да почувстваш, че предаваш Киров.

Евгения поклати глава.

— Не, не се почувствах така. Иначе нямаше да съм тук. Макар че много искам да ти помогна, моята мисия всъщност е да помогна на Киров. И не така, както ти спомена. Той е способен да се грижи сам за себе си. Но фактът, че е убил двама души във Венеция, ме разтревожи силно.

— Защо? — запита Хана.

Евгения не отговори веднага.

— След като съпругата му бе убита, Киров бе погълнат от идеята за отмъщение. Знаеш какво е чувството. Преживяла си го след смъртта на брат си. За теб обаче това е траело две седмици. Помисли си само какво е този гняв да кипи у теб в продължение на петнайсет години. Толкова време бе необходимо на Киров да убие хората, убили съпругата му.

— Но е успял. Всичко е свършило.

— И аз така си помислих. През цялото това време той пътуваше по света и живееше извън закона. И мислеше само за отмъщение. Реших, че може би накрая е намерил покой. Но думите ти ме разколебаха.

— Как можеш да бъдеш сигурна? Не знаем с какво се занимава.

— Не съм сигурна. Просто се опитвам да си обясня нещата. — Евгения поклати глава. — Възможно е да е като затворник, който изведнъж се оказва на свобода и не може да живее в реалния свят. Киров прекара петнайсет години в затвора, който сам създаде за себе си. И е възможно да не знае по какъв друг начин да живее.

— Господи, това звучи ужасно! Надявам се да не е вярно. — Но си помисли, че това може би обясняваше защо Киров си бе тръгнал така внезапно. О, по дяволите, нямаше да размишлява за това сега, нямаше да размишлява изобщо, докато не се срещнеше с него.

— Може и да греша. Но ако съм права, той трябва да знае, че има приятели в този свят — хора, които го обичат и се интересуват от него. — Евгения се усмихна студено. — Много те обичам, но според мен ето за какво става въпрос. И е много важно и ти да си там, Хана, защото знам какви са чувствата му към теб.

— Нищо такова не знаеш. Правиш предположения.

— Много ме бива в предположенията. Щом си важна за него, ще направя всичко възможно да те заведа при него.

— Защо се чувствам така, сякаш ме поднасят на Киров на сребърен поднос?

— Глупости. Аз съм феминистка и никога няма да направя това. Но му дължа живота си и той винаги е на първо място. Предупреждавам те, че искам Киров да получи всичко, което иска и от което има нужда.

— Включително оръжие за цяла малка армия?

— Ако успее да ме убеди, че е добре за него. Това е. — Обърна се и тръгна по пътеката. — А сега е по-добре да се върнеш на мястото си и отново да позираш на почитателите си. Не искам да губим време, когато стигнем в Дъблин.

След като самолетът се приземи и преминаха през митницата, Хана се обади на Мелис, а Евгения се отби в бизнес центъра, за да ксерокопира и подпише някакви изпратени й по електронната поща документи. Мелис отговори на първото позвъняване. Беше на борда на „Попътен вятър“, на път за дома си.

— Ирландия? — запита Мелис, след като научи подробностите. — Не мисля, че ще намерим някакви отговори там.

— Може и да не намерим, но тази е единствената следа, с която разполагаме. Ще ти се обадя, когато разберем нещо. Между другото, как са Пийт и Сузи?

— Изчезнаха някъде, преди да тръгна. Както обикновено, общуват с местните делфини.

— Не се тревожи. Ще те намерят.

— Ще видим. Между другото, Еберсоул търси теб. Ядосан е, че замина, без да говориш с него. Казва, че двамата имате да обсъдите някаква недовършена работа на корпорацията „Аква“.

— Имат някаква друга работа за мен, но той не поиска да я обсъдим сега. И аз не настоявах. Имах впечатлението, че няма да ми хареса. Честно, в момента нямам нужда от неприятности.

— Е, предполагам, че шефовете на Еберсоул му оказват натиск. Сигурна съм, че ще получиш няколко тревожни телефонни обаждания.

— Видях ги на гласовата си поща. Възможно е да огранича входящите си обаждания, докато съм тук.

— Добра идея.

Хана долови мрачна нотка в гласа на Мелис. Не беше свикнала да я чува така потисната, но какво можеше да се очаква след кражбата на артефакта и възможната загуба на Пийт и Сузи?

— Мелис, върни се в лабораторията си и се потопи в работа. Само така ще освободиш ума си от всичко това. Аз ще ти върна рамката, обещавам.

— Благодаря, Хана. — Направи пауза. — Но не мога да оставя всичко на теб. Това е моята работа, става въпрос за моя Маринт. Ще ти дам още няколко дни да откриеш Киров и да получиш някои отговори. След това ще помоля Джед да наеме частните детективи и сама ще тръгна на лов.

Боже мили, това бе последното, което искаше да се случи!

— Не го прави, Мелис.

— Става въпрос за моя Маринт — повтори тихо Мелис. — Ще чакам обаждането ти.

Хана сложи край на разговора. По дяволите. Тя се чувстваше потисната и разтревожена, а как се чувстваше Мелис…

— Хана?

Обърна се и видя Евгения зад себе си.

— Току-що говорих с Мелис и… — Млъкна, като видя изражението на Евгения. — Какво има?

Евгения погледна мъжа до себе си. Беше на средна възраст, с тънки мустачки, а костюмът и палтото, които носеше, не го отличаваха с нищо от другите бизнесмени, които чакаха на оживеното летище.

— Кажи й — каза той.

Евгения прошепна в ухото на Хана:

— Имаше проблем. Според този мъж, в теб се е прицелил снайперист и ще стреля, ако не направим това, което иска той.

Хана се обърна и погледна мъжа. Беше удивена.

— Това е лудост. Вярваш ли му?

— Погледни знака до теб — каза той тихо. — Обърни особено внимание на последната буква „О“.

Хана се обърна. На табелата пишеше: „Само за пътници, очакващи багажа си“. В средата на втората буква „О“ имаше дупка.

Хана се обърна към близката сграда, знаейки, че куршумът трябва да е дошъл оттам. Изстрелът не се бе чул, заглушен от движението и глъчката, както и от шума на излитащите самолети. Никой не бе забелязал.

— Джордж е много добър стрелец — каза мъжът с мустачките. — Може да те уцели където пожелае. Както и другата дама.

Пред тях спря черен автомобил. Мъжът отвори задната врата.

— Влезте, моля. Не искам да дам знак на Джордж да ви демонстрира отново уменията си.

Хана погледна Евгения. Тя се поколеба, после кимна. Влязоха в колата, а той направи крачка назад и затвори вратата. Колата се отдалечи бързо от летището.

— Как сте? Благодаря, че се присъединихте към мен, дами.

Думите бяха произнесени от мъжа, който седеше срещу тях на обърнатата назад предна седалка. Беше някъде към петдесетте, дребен мъж, който сякаш бе само сива коса, очила и пухкави розови устни.

— Снайперистът ви не ни остави кой знае какъв избор — каза Хана сухо.

Той се засмя.

— Тъй като другата ви възможност беше да паднете мъртви на тротоара, разбирам. Позволете ми да ви поздравя за отличното решение. — Ирландският му акцент придаваше мекота дори на заплахите.

Но Хана си помисли, че няма по-голяма заплаха от куршум, изстрелян толкова близо до теб.

— Кой сте вие и какво искате? — запита Евгения.

— А, директен подход. Свежо. Хората от моя свят не говорят така направо. Уви, не сте в положение да искате информация от мен. Ще ми кажете онова, което искам да знам, и ако сте още живи, когато дойде краят на пътуването ни, аз ще реша какво да споделя с вас. Разбирате ли?

— Задайте въпросите си — каза Хана.

— Отлично. Какво ви води вас двете в Дъблин?

Хана погледна Евгения, преди да отговори.

— Търсим приятел. Чухме, че е тук.

— Може би мога да помогна. Името на приятеля ви?

Хана се поколеба.

— Никълъс Киров. — Погледна лицето на мъжа за някаква реакция, но такава нямаше.

— И каква работа имате с този човек?

— Той е просто приятел — намеси се Евгения. — Не сме изминали целия този път заради вас, ако това си мислите, мистър Уолш. Вие сте Антъни Уолш, нали?

Сивокосият се засмя.

— Много добре, Евгения.

— Вижте, Уолш, снощи говорих с Горецки от Рим — каза Евгения. — Каза, че е изпратил Киров при вас. Предполагам, той ви е казал, че двете се каним да дойдем в Дъблин.

— Да, той ми каза. Професионална учтивост. Бих направил същото за него. Хората с нашата професия никога не са достатъчно предпазливи. Знам, че в Америка слагат оръжията в кутии от овесена каша, но тук оръжие, което не може да бъде проследено, е истинска скъпоценност.

— Мислех, че Горецки ще гарантира за мен — каза Евгения. — Той и брат му са стари мои приятели.

— О, той се изказа много добре за теб и ме увери, че мога да ти имам доверие. Извини ме, че съм недоверчив, но единствената причина да съм още жив и в бизнеса е, че съм се научил да не вярвам на никого. И дори да нямате намерение да ми навредите — нещо, в което още не съм съвсем убеден — не мога да рискувам да провалите операцията ми, като влезете в страната и започнете да задавате въпроси за мен и местонахождението ми. Подозирам, че това щеше да е първата ви крачка в откриването на вашия приятел.

— Единственият ни интерес е да намерим Киров — каза Хана. — Не сме дошли тук, за да навредим на вас.

— Може би не преднамерено, но лесно би могло да се случи. И ако приемем, че казвате истината, защо мислите, че бих ви издал някого от клиентите си?

Евгения се усмихна.

— Изкарвам си прехраната с воденето на преговори. Мислех, че вероятно ще стигнем до решение.

— Клиентите ми трябва да останат анонимни. Ако се разнесе мълвата, че не съм дискретен, няма да остана в бизнеса — нито пък жив — много дълго.

— Няма да се разнесе — каза Хана. — А и ние искаме само да помогнем на клиента ви.

— Никога не съм казвал, че е мой клиент. Това, че някой ме е споменал, не означава, че сме с общ бизнес.

— Ако случаят е такъв, защо си направихте труда да ни посрещнете на летището? — запита Евгения.

— Казах ви. Трябва да се защитя. Започвам да вярвам, че ще ме използвате, за да откриете Киров, но вярвах, че може би ще използвате Киров, за да стигнете до мен.

Евгения кимна.

— Разбирам.

И двамата бяха така студени и делови, че гневът на Хана изведнъж се разпали. Тя беше уплашена, беше заплашена, а те се държаха така, сякаш бяха на делова среща в конферентна зала.

— Не разбирам за какво са ви тези глупости — каза Хана. — Разбирам само, че бях на прицела на снайпериста заради параноята ви.

Евгения я потупа успокоително по ръката.

— Първия път винаги е най-трудно. — Погледна отново Уолш. — А сега, мистър Уолш, как ще направим така, че и двамата да получим каквото искаме?

Уолш я изгледа студено.

— Аз нямам нужда от нищо. Имам вас и това ми стига.

Евгения като че ли бе изненадана. Изведнъж вече не беше уверена, а стана предпазлива.

— Можем ли поне да поговорим?

Той мълчеше и гледаше през прозореца. Лицето му беше лишено от изражение.

— Не мисля, че имам какво повече да ви кажа.