Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (3)

Глава 2

Мелис Немид напълни две чаши с портокалов сок и подаде едната на Хана.

— Опита. Направи всичко възможно. Не мога да моля за повече.

— Но аз мога. — Хана взе чашата и се облегна назад в стола си. Двете седяха на палубата на дългата девет метра двумачтова шхуна на Мелис. Макар да приличаше на плавателен съд от деветнайсети век, долу се намираше една от най-добрите изследователски лаборатории, в която работеха половин дузина от най-умните и най-трудолюбивите морски учени, които Хана беше срещала.

Но нищо не бе по-впечатляващо от младата жена, която седеше срещу нея. Мелис Немид бе морски биолог. Тя бе открила Маринт и бе отключила неговите тайни преди години. Древният град и жителите му се бяха превърнали в нейна страст. Хана беше срещала Мелис на различни научни конференции, когато тя все още беше много млада, но се опитваше да убеди скептичните си колеги в значението на Маринт. Между двете съществуваше голяма близост, те бяха съюзници срещу затворените за новите идеи организации и корпорации. Бяха еднакви по дух — и тогава, и сега.

Хана погледна към „Коперник“, намиращ се само на стотина метра от „Попътен вятър“. Екипът й беше все още на палубата и оценяваше щетите по миниподводницата. Знаеше, че трябва да е там с тях, но не можеше да потисне желанието си да се отдалечи от Еберсоул и от всичко, което й напомняше за корпорацията „Аква“.

— Това „всичко възможно“ не беше достатъчно, Мелис. — Стисна чашата. — По дяволите, знам, че сме близо до отговора.

— Аз също го усещам. Но съм благодарна и за онова, което успяхме да свършим. Само ти можеше да убедиш онази компания да превърне изпитанията на подводниците в археологическа експедиция. Аз от години се опитвам. Щях да чакам още, ако не беше ти. Съпругът ми, Джед, наля милиони в този проект, но няма да му позволя да налива повече. Той споделя мечтата ми, но трябва да поема контрола. Това е моя отговорност. — Направи гримаса. — А парите са оскъдни в академичния свят.

— Да приема ли, че не си имала успех вчера?

— Беше пълна загуба на време. Не знам колко пъти се наложи да водя някой председател на фондация на лично пътуване до музея „Маринт“ в Атина, да понасям дълги и скучни обеди и вечери само за да чуя, че може и да спестят няколко долара следващата година…

— Събирала съм пари за различни начинания. Не е забавно.

— Изпълнителният директор, с когото се срещнах вчера, ми каза, че съм щяла да имам по-добри шансове, ако съм излезела на вечеря с него, облечена в сребристата рокля, с която бях на благотворителната среща на „Спасете океана“ миналата година.

— Шегуваш се.

— Иска ми се да беше така.

— Не го направи, нали?

— За каква ме мислиш? — Мелис се усмихна и отпи от сока си. — Освен това, бях взела роклята назаем от „Халстън“. Против принципите ми е да купувам дизайнерски рокли, ако мога да използвам парите за нещо по-полезно.

— О!

— Затова издърпах котвата и се върнах възможно най-бързо тук.

— Направила си добре. Предполагам, вече си чула, че Пийт и Сузи ни спасиха?

— Капитан Данбъри каза нещо за това. Не се изненадвам. Те са ме измъквали от много затруднени положения през годините. — Погледна с любов делфините, които играеха около „Коперник“. Обърна се отново към Хана. — Макар да не ми се иска да го кажа, може би ще е добре да сложиш край на експедицията сега. Тук сме вече две седмици повече от очакваното и хората ти са уморени. И двете знаем колко опасно може да е това. Случват се злополуки. Можеше да загинете.

— Но останахме живи. А отговорът е все още някъде там. И вероятно пред очите ни.

— Ако е така, ще го намерим. Даде ни достатъчни данни за няколко години обработка. Благодарение на теб ще можем да изследваме всеки сантиметър от града, без да ставаме от столовете пред компютрите. Ще можем да го огледаме отгоре, отдолу, отляво и отдясно, от всеки възможен ъгъл. Работата ти е по-удивителна дори от тази по картографирането на „Титаник“.

— Надявам се да излезе нещо.

— Непременно ще излезе. След време децата в училище ще могат да влизат в сайт за Маринт и да изследват целия град, точно както и с „Титаник“. Може би някое от тях ще направи откритието, което търсим.

— Предполагам, че съм по-нетърпелива от теб.

Мелис се усмихна.

— Живея с Маринт през по-голямата част от съзнателния си живот и никога не ми е било лесно да се потопя в загадките му. Когато го открих, можехме да се гмуркаме до него само с водолазни костюми. Но след подводните земетресения до рифа Ел Хиеро, през последните пет години островът потъна повече, отколкото за всичките четири хиляди години. Изглежда толкова несправедливо… сякаш съдбата преднамерено ни е зашлевила шамар. Но плавателните съдове като твоите ни го върнаха. Подводните течения разчистиха стотици метри нанос и разкриха нови части от града. Той се оказа доста по-голям от очакванията ни. Така че онези земетресения може би не бяха чак такава катастрофа. Струва ми се, че Маринт ни издава тайните си само когато съм най-способна да разбера значението им.

— Точно затова дойдох тук. Имах нужда от твоето виждане за нещата.

— Трябва да си вземеш ваканция. Така ще можеш да видиш всичко от нова гледна точка.

— Няма да се откажа, Мелис.

— Аз също. Маринт може и да е на над четири хиляди години, но искам да открия всичките му тайни през краткия си живот. Което обаче не означава, че човек не трябва да спира, за да си поеме дъх, нито че не може да си позволи ваканция.

— Никога не съм знаела какво да правя през ваканциите. И не съм си ги позволявала.

— Направи си една сега. Отиди на някое любимо място. Не ти беше лесно, Хана. Брат ти почина преди два месеца, а ти дори не си имала време да скърбиш за него.

— Скърбих. Скърбя за него всеки ден от живота си. — Хана сведе поглед. — Защото не мога да се заровя в работата си и да забравя. Той беше дясната ми ръка. — Усмихна се леко. — И нямаше търпение да ми помогне и в това изследване.

— И аз очаквах с нетърпение да го видя. Конър бе добър човек.

— Да, такъв беше.

— Не обвиняваш себе си, нали?

Хана бе изненадана от директно зададения на въпрос, макар да знаеше, че искреността е характерна за Мелис.

— Не. Въпреки че се случи по време на поставена от мен задача.

— Изследвахте стара руска атомна подводница, която американски музей искаше, нали?

Хана кимна.

— Сигурна съм, че си чула. Нищо не знаехме за историята на тази подводница. Изглежда, някои хора бяха готови да убият, за да разберат какво има на борда й. Ако бях в „Мълчалив гръм“ в онази нощ, аз също нямаше да съм тук сега.

— И всички, отговорни за смъртта му, са мъртви?

— Да. Това няма да върне Конър, но е облекчение, че вече никого няма да могат да наранят.

Пийт и Сузи изплуваха на повърхността близо до тях.

Хана ги погледна и се усмихна.

— Винаги знаят кога някой има нужда да бъде ободрен и развеселен, нали?

— Колкото и да ми се иска да се съглася с теб, мистър Дейли може би ще бъде прав, ако каже, че просто са гладни. — Взе пластмасовата кофа със сьомга и я подаде на Хана. — Ще ги нахраниш ли?

— Разбира се. — Хана взе две риби и ги хвърли на Пийт и Сузи, които веднага ги погълнаха.

Мелис остави кофата.

— Като сме започнали разговор на теми, които би предпочела да не обсъждаш, какво ще кажеш за Киров?

— Права си. Предпочитам да не обсъждам.

— Сдържам любопитството си през последните два месеца. И сега искам някои отговори.

Хана въздъхна примирено. Разбира се, Мелис нямаше да се откаже така лесно.

— Добре. Какви отговори?

— Знам, че Киров, който по някакъв начин е свързан с теб, се е подписал за този проект като шеф на охраната, но така и не се е появил.

Хана сви рамене.

— В такъв случай, знаеш колкото мен. Киров има връзки в разузнаването и те използваха влиянието си в корпорацията „Аква“, за да го включат.

— Защо никой не го е виждал тогава?

— Нямам представа. Не се е свързал с мен.

— Прекрасно. Виждам, че вкусът ти към мъжете не се е подобрил след развода. — Мелис погледна към палубата на „Коперник“, където екипът на Хана все още работеше по миниподводницата. — Добре. Ще забравим за него. А Матю? Той те обожава, нали знаеш.

— Матю? Сериозно ли говориш? На всяко пристанище по света жените се тълпят около него.

— Обаче той не си пада по нито една от тях. Държи се като ученик, когато си наблизо. Ученик, който говори с очарователен австралийски акцент. И има невероятно тяло. Седя тук с надеждата, че ще съблече ризата си, но това едва ли ще се случи.

— Може би ти трябва да имаш връзка с него.

— Няма как да стане. Аз вече имам съвършения съпруг. Джед е всичко, което искам и от което имам нужда. Матю е изцяло твой.

Хана се усмихна и поклати глава. Беше й забавно да види Мелис в ролята на сватовница. Защото тя обикновено беше напрегната и обсебена от работата като Хана.

— Знаеш, че не е мой тип.

— Великолепен мъж, който те боготвори? — Мелис се замисли за миг. — Права си. Не е достатъчно сложен. Не е твой тип. Но може би трябва да помислиш дали да не смениш типа.

Висок и настоятелен звук се разнесе от радиостанцията, прикрепена към колана на Хана. Тя я извади и поднесе към устата си.

— Тук е Хана.

От миниатюрния микрофон се чу гласът на Джош.

— Хана, в „Конър едно“ съм. Двете с Мелис трябва да дойдете веднага. Веднага!

Хана размени поглед с Мелис. Настоятелността на Джош я изненадваше. Запита:

— Какво става, Джош?

— Няма да повярваш! По дяволите, и аз не мога да повярвам! — Долавяше вълнението в гласа му. — Еберсоул може да върви в пъкъла. Мисля, че го открихме.

— Кое?

— Онова, което търсихме. Краят на историята.

 

 

Хана и Мелис гледаха втренчено неясния прожектиран образ в заседателната зала на „Коперник“. Около тях бяха над двайсетина души от екипажа и всички те се опитваха да придадат смисъл на онова, което виждаха.

— Какво гледаме? — запита Хана.

Джош фокусира.

— Това е записът от задната камера на „Конър едно“ точно преди да се ударим в стената. Преглеждам записите, за да видя какво се случи.

Матю се усмихна.

— Ти не си реагирал достатъчно бързо — ето какво се е случило. Нямаш нужда от преглеждане на записите, за да го установиш.

— Благодаря ти за подкрепата, Матю. Е, исках да видя на записа каквото се е случило. — Джош увеличи образа. — При падането си стената се е ударила в ръба на мозайка от цветно стъкло, покрита дотогава от наноса. То се наклонило за секунда и нашите светлини са попаднали върху него. Нямаме ясна снимка на цветното стъкло, но можете да видите образа, който хвърля на друга стена. Погледнете.

Джош замрази образа и те видяха с удивителна яснота многоцветния образ.

— Невероятно! — прошепна Хана. — Толкова ясен!

Мелис тръгна към екрана.

— Това може да е горната повърхност на рамка, през която слънчевите лъчи да преминават и да образуват тези цветни образи по белите плочки на вътрешен двор. Виждали сме такива и на други места, предимно в училища и библиотеки.

— Точно това си помислих и аз — каза Джош. — Виждал съм достатъчно такива в миналото и затова имах доста точна представа какво виждам. Ако прилича на останалите, разказва някаква история. — Обърна се към Мелис. — Ти си експертът. Какво ти говори на теб?

Мелис разгледа внимателно образа.

— Това са знаци на изгрева и залеза, които обозначават раждането и смъртта. Разказват историята на живота.

— Чий живот? — запита Еберсоул от задната част на залата.

Мелис разгледа с присвити очи знака вдясно.

— Изглежда, раждането и живота на… — Ахна. — О, мили боже!

Джош кимна.

— Не съм луд значи?

Мелис изучава образа още известно време.

— На последната картина се вижда формата, каквато е имал някога островът. Това е самият Маринт. — Погледна Хана. — Това е историята на Маринт от началото до края.

— Винаги си казвала, че се крие някъде тук — каза Хана.

— Да, усещах, че трябва да е тук. Хората от Маринт са уважавали прекалено много историята си, за да не я отразят някъде. И тъй като цивилизацията им е загинала много преди цунамито, трябва да са имали време да я разкажат. — Мелис тръгна към прожектирания образ и прокара пръсти по линиите, които приличаха колкото на древен език, толкова и на пещерни рисунки. — Но тук се вижда само първата част. Ето, това са първите заселници в рибарските си лодки, а тук е изобразена войната, която са водили с нашествениците. Това вече ни е известно от статуите и паметниците, които открихме. Непосредствено след войната настъпва период на мир, в който изкуството процъфтява.

— И какво друго? — запита Джош.

Мелис се обърна към него.

— Нищо. Тук се вижда само това. Трябва да видим и останалата част от мозайката. — Погледна Хана. — Възможно ли е да я извадим цяла?

Хана се замисли за миг.

— Щеше да е по-лесно с двете миниподводници, но е възможно и да успеем. — Погледна Матю и Джош, а те двамата кимнаха в отговор.

Кайл се засмя.

— Най-добре е някой да каже на онези от „Дискавъри ченъл“ да си довлекат отново задниците тук!

Останалите от екипа избухнаха в смях, но Хана забеляза, че Мелис не се усмихна. Тя все още гледаше като омагьосана цветните образи, прожектирани на екрана. Хана се приближи до нея.

— Добре ли си?

— Да. Искам да знам още. Хана, чувала съм, че имаш удивителна фотографска памет. Вярно ли е?

— Да.

— Тя може да ми е от голяма полза сега. Видя ли там долу нещо, което да не е сега тук, пред мен?

— Може би. Не знам. Не е толкова лесно. Необходима е огромна концентрация.

— Не искаш да го направиш.

Хана поклати глава.

— Предпочитам да не разчитам на това. Нека донесем рамката и да видиш сама. Окей?

Мелис кимна.

— Просто съм нетърпелива. — Най-после откъсна поглед от екрана. — И… Струва ми се, че съм малко уплашена. Така става, когато мечтата се сбъдне. Минаха толкова много години. Възможно е това да е отговорът, Хана. Последното късче от пъзела…

 

 

Провинция Тахар, Афганистан

Винсънт Гадер слезе от бронирания „Хамър“, без да обърне внимание на силния вятър, който пълнеше очите и косата му с пясък. Дузината мъже от охраната и негови колеги носеха плътни шалове, но той не можеше да позволи новият му клиент да види у него нещо друго, освен сила и увереност. Също така знаеше, че смелостта, изписана на изненадващо и поразително красивото му лице, е едно от най-силните му преимущества, и нямаше никакво намерение да крие силните си страни.

— Добре дошли, мистър Гадер! — Генерал Фетсел стоеше в подножието на хълм, който спираше донякъде пронизителния вятър.

Гадер се усмихна. Генералът, разбира се, знаеше едно-две неща за това, какво е да си лидер.

— Благодаря, че ме посрещнахте, генерале. Съжалявам, че пристигнах с толкова кратко предизвестие, но съм открил, че колкото по-рано си уредя среща, толкова по-голяма е възможността да изтече информация.

Фетсел кимна.

— Разбирам. Но съм разочарован, че приятелката ти не е с теб. Красотата й е почти легендарна.

— Анна реши да пропусне тази среща. Не исках тя да отвлича вниманието ви от планираната от мен демонстрация.

— А, много мъдро. Наясно ли сте с моята ситуация?

— Да. — Гадер бе свързан с Фетсел от доволен клиент, който му бе описал какви са нуждите на генерала: бе се съюзил с местните бунтовници, с чиято помощ се надяваше да свали нестабилното правителство и да провъзгласи себе си за лидер. По пътя му, разбира се, имаше и препятствия.

— Готови сме да платим добре, ако ни дадете онова, от което имаме нужда.

— Генерале, разбрах, че вашият проблем са летателните апарати с дистанционно управление. Те наблюдават по-голямата част от района и изстрелват без предупреждение снаряди по вашите съюзници.

— Точно така.

— В такъв случай, имам решението на проблема ви. Нямаше да е мъдро да се доближите повече до стоката точно заради споменатите летателни апарати. Моето оборудване ми показва, че има два над главите ни в момента. Възможно е да наблюдават срещата ни.

— И къде са играчките ви?

— На около две мили оттук. — Гадер натисна бутон на мобилния си телефон и след малко от запад долетя пронизително изсвирване. Той посочи два обекта, които се издигаха бързо нагоре. — Ето. Могат да се управляват и с дистанционно управление, но е по-добре да ги оставите на автопилот. Те ще намерят и ще унищожат летателните апарати, които обсъждаме.

Мобилният телефон на Гадер, който бе в джоба му, звънна. Той го извади и погледна екрана.

— Простете ми, но трябва да приема обаждането.

Фетсел смръщи вежди.

— Но ние сме насред делова демонстрация, Гадер.

— Обещавам да бъдете силно впечатлен. Нямаше да приема обаждането, ако не беше въпрос на живот и смърт. Ще съм при вас след миг. — Обърна се и се отдалечи. Натисна бутона за приемане на разговора. — По-добре да е нещо важно, Девлин — процеди през зъби. — Знаеш къде съм и какви преговори водя. Казах на Фетсел, че въпросът е на живот и смърт, и ще бъде, ако си ме обезпокоил за нищо.

— Това ще искаш да го чуеш — каза Девлин. — Научих го току-що от нашата връзка на „Коперник“. Той мисли, че са направили откритието.

— Мисли?

— Не можеше да говори по-дълго. Страхуваше се да не го разкрият. Ще се гмурнат отново утре сутринта и той е повече от сигурен, че ще получиш точно онова, което очакваш.

Да. Вълнението обзе Гадер и той стисна по-силно телефона.

— Ще летя до Атина довечера. Искам да се срещна там с целия екип.

— Кой екип? Учените? Или нашите хора?

— И двата. Ще имаме нужда от всичките си сили. — Гадер хвърли поглед към генерала, който го гледаше студено. Искаше му се да му каже да върви по дяволите. Парите, които щеше да получи от Фетсел, бяха дребна сума, сравнена с онова, което се задаваше на хоризонта при Маринт. То можеше да е по-голямо и значимо от всичко досега. — И се погрижи да избереш хора, които няма да се уплашат, независимо срещу кого ще им се наложи да се изправят. — Добави мрачно: — Ще е най-добре да не се колебаят, когато им кажа да дръпнат спусъка.

 

 

Маринт, Атлантическия океан

Хана изпъна пръсти в управляващата ръкавица и погледна към ръката робот през люка на „Конър две“. Металните пръсти се изпънаха едновременно с нейните. Ръкавицата усещаше намеренията и позволяваше на контролера да предчувства движенията, така че не бе нещо необичайно механичните ръце да ги изпълнят, преди самата Хана да ги е извършила. Контролерът бе дело на млад кинезиолог с блестящ ум, който продължаваше да й изпраща електронна поща всяка седмица и да усъвършенства творението си.

Матю и Джош бяха при контролните пултове на „Конър две“ и спускаха миниподводницата на морското дъно. Джош присви очи и погледна цветния монитор, насочен към артефактите под тях.

— Паметта на GPS-а твърди, че се е случило на около три метра оттук. Нещо изглежда ли ти познато, Матю? — Хвърли му кос поглед. — Защо ли те питам? Ти си толкова сляп, че си се блъснал в стената.

Матю смръщи вежди.

— По-кротко. Можеше да се случи и на теб.

През по-голямата част от спускането Джош беше тормозил Матю за злополуката от предишния ден и макар че Матю му беше отговарял с чувство за хумор, Хана виждаше, че вече му е дошло до гуша. Беше време да се намеси и да сложи край на това.

— Матю е прав. Беше злополука и… Какво е това?

Чуха стържещ звук и последва леко раздрусване. Погледът й се стрелна към контролното табло.

— Какво става?

Чуха отново същия звук. Този беше по-силен и идваше някъде отзад.

— Шумът не е механичен. — Матю погледна през предния и през страничните люкове. — Мисля, че нещо ни удари.

Хана издърпа ръцете си от управляващите ръкавици. Протегна ръка към командното табло и включи всички външни светлини. Включи и шестте видеокамери с висока разделителна способност и така можеха да виждат във всички посоки.

Раздрусване.

— Какво, по дяволите… — Хана погледна мониторите. — Мили боже, това е делфин. Мисля, че ни удря с опашката си.

— Няколко делфина, може би шест — каза Матю. — Засичам ги с хидролокатора.

Хана погледна екрана на хидролокатора. На тях се виждаха няколко точки.

— Това е странно. Винаги са ни осигурявали достатъчно място тук долу. Никога не са ни удряли.

Раздрусване.

Джош погледна през десния люк.

— И не е само един. Всичките ни удрят. Мислиш ли, че си играят с нас?

Тя предполагаше, че и това е възможно. Вярно, Пийт и Сузи също често си играеха. Но в атаките на тези делфини имаше нещо… преднамерено.

— Не знам. — Гризеше долната си устна. — Ще се свържа с Мелис. Тя трябва да види това.

Делфините удариха миниподводницата още три пъти, докато Хана се свърже с повърхността. Най-после чу гласа на Мелис в слушалките. Беше изненадана.

— Стигнахте ли вече дъното?

— Не още. Исках да видиш това. Виждаш ли данните от всичките ни камери?

Хана знаеше, че застанала пред редицата монитори с висока разделителна способност, Мелис ще вижда по-добре от тях тук долу, в „Конър две“.

— Да — отговори Мелис. — Вие какво виждате?

Раздрусване.

— Получи ли данни за това? — запита Хана.

— Да. — В гласа на Мелис се долавяше изненада. — Един делфин току-що се блъсна във вас.

— Случи се няколко пъти през последните минути. Делфините са шест или седем. И всичките удрят преднамерено „Конър две“. Понякога с опашките си, понякога с цяло тяло. Никога не съм виждала нещо подобно. А ти?

— Не. Не и с подводници. Но виждаш ли как разтварят челюсти? Това е знак за агресия. Каквото и да става, това не е игра за тях. — Мелис говореше сериозно. — Виж, преди сте имали късмет с делфините, но сега може би е време да отстъпите. Забравете за образа на сладкия и мил делфин, който медиите създават. Те не са като нас и ние трябва да се научим на съвместно съжителство с тях по техните правила. Делфините са очарователни същества, но могат да бъдат и опасни.

Хана трепна, когато една опашка удари най-близкия до нея люк. Насилие.

— Започна едва когато се приближихме към потъналия град. Изглежда не искат да се доближим до него.

— Много лошо за тях, защото сме тръгнали право към него — каза Джош. — Ще включа осветителните кули. — Натисна бутона, който дистанционно активираше огромните светлинни кули на морското дъно, и замръзна шокиран. — О, мили боже!

Над останките от Маринт плуваха хиляди делфини.

— Какво става тук, Хана? — прошепна Матю.

Тя поклати глава, като че ли не вярваше на очите си.

— Иска ми се да знаех. — Гледката спираше дъха. Никога преди не беше виждала толкова много делфини на едно място. Те разтваряха челюсти като онези, които удряха миниподводницата.

Хана заговори в микрофона.

— Мелис, виждаш ли това?

— Да, но не вярвам на очите си. Кажи ми, че записвате данните.

— Разбира се.

— Добре. Иска ми се да бях долу с вас.

— Можеше да заемеш моето място — каза Матю. — Нещо ме плаши.

— Знам какво имаш предвид — каза Хана. — Да се захванем със задачата, заради която се спуснахме. Насочи ни към мястото, където се блъснахме вчера.

Удар.

Джош стисна по-здраво ръчката.

— Това беше друг делфин. И още много идват към нас.

Удар.

Отново стържещ звук и раздрусване.

Удар.

Отново.

Удар!

Последният разлюля миниподводницата, тъй като я удариха едновременно три делфина.

— Махнете се оттам! — извика Мелис. — Изплувайте на повърхността веднага!

Удар.

Матю погледна въпросително Хана. Тя поклати глава.

— Не. Продължаваме.

Удар.

Хана сложи 3D очила. Гледката пред нея, осигурявана от видеокамерите, се променяше с градусите, на които тя обръщаше глава. Пъхна отново ръце в управляващите ръкавици и изпъна пръсти, за да активира механичните ръце.

— Какво правиш? — запита Джош.

— Ще се опитам да ги разпръсна.

— Желая ти късмет — каза Матю. — Тези делфини тежат над четири тона.

— Просто поддържай курса. — Хана видя четири делфина, задаващи се към тях отдясно. Размаха механичната ръка напред и назад и така предпази плавателния съд от удар.

Делфините завиха в последната секунда.

Тя блокира друг удар — този път отляво. А след това още един.

— Стигнахме ли вече, момчета?

— Още трийсет метра.

— Побързайте. Мисля, че ги уплаших, но отдръпването им може да не трае дълго.

След малко Матю погледна цветния монитор, насочен към древния град под тях.

— Паметта на GPS-а твърди, че сблъсъкът е станал на около девет метра оттук. Виждаш ли нещо познато, Хана?

— Не питаш, когото трябва — каза Хана и заговори в микрофона: — Мелис?

— Мисля, че това са градините на университет — каза Мелис.

— Виждам ги — каза Джош. — На десет часа са. Ще ви отведа там.

Джош приближи миниподводницата до срутената стена, която едва не бе причинила гибелта им предния ден, след което насочи светлината върху нея.

— Готово. Ето ги нашата рамка и цветното стъкло. Получаваш ли образ, Мелис?

— Да, това е. Не мога да кажа още каква част се крие под наноса. Можете ли да го разнесете по някакъв начин?

— Вече работя по въпроса. — Хана накара лявата механична ръка да се протегне и активира струята сгъстен въздух, като я насочи към океанското дъно. Наносът се разхвърча и разкри каменна рамка с богата инкрустация, съдържаща стотици съединени парченца цветно стъкло.

За първи път успяха да разгледат добре целия артефакт. Той имаше големина приблизително четири на два и половина метра, беше издялан от плоча тъмнокафяв гранит и беше с дебелина по-малка от три сантиметра. Мостовете между цветните прозрачни парченца бяха широки приблизително осемнайсет сантиметра. Няколко от тях бяха счупени и оставяха зеещи дупки в изящната мозайка.

— Трябва да я реставрираме. Слава богу, че е почти запазена — каза Хана.

Удар.

Друг делфин ги удари — този път отзад.

— По дяволите! — извика Джош. — Идват още!

Хана се обърна рязко. Десет-двайсет делфина приближаваха бързо отляво. Хана вдигна механичната ръка и ги прогони със струя сгъстен въздух.

— Гледай бързо. Не искам да те притеснявам, Мелис, но тук долу нещата не изглеждат добре.

— Само още няколко секунди, Хана.

— Добре. Но не повече.

Мелис мълча известно време. Хана си я представи наведена леко напред и мърдаща устни, сякаш чете древен надпис.

— Проклета да съм — прошепна Мелис.

— Мелис?

— Това е гробище. Някой е бил погребан тук.

Матю и Хана размениха погледи.

— Мисля, каза, че това е университет.

— Било е — каза Мелис. — Но историкът — този, който разказва историята на Маринт — е бил служител от висок ранг. Може да е бил главният. Деканът, ако щете.

Някога било знак на върховно уважение да погребат на територията на учебното заведение неговия основател. Помните ли, че заснехте някакви знаци при централния пазар и съдебната зала?

— Помня — каза Хана. — Какво друго ни казва тази мозайка?

— Трябва да я донесете горе. Счупените парченца са достатъчно да скрият няколко ключови части от историята. Но специално се споменава огромна сянка, спускаща се над тези води.

Джош поклати глава.

— Огромна сянка… Страхотно. Това да не е история за духове?

— Не мисля — каза Мелис. — Жителите на Маринт не са били особено суеверни. Тук има нещо, което не разбираме. Огледайте се и вижте дали няма да разберете къде е погребан. Възможно е да има знак. Будителите и учените често са били отбелязвани с кръгъл мотив — може би кръг или няколко кръга. Виждате ли нещо такова?

— Още не. — Хана придвижи нагоре външните светлини на „Конър две“, после ги завъртя в кръг, за да огледат наоколо.

Делфини.

Накъдето и да погледнеше, виждаше плъзгави тела да се стрелкат и да заемат позиции около миниподводницата. Огромни тъмни очи и онова заплашително разтваряне на челюстите. Сърцето й заби тежко.

— Помогни ни, Мелис. Ти ще забележиш по-лесно от нас онова, което ти трябва, а и делфините никак не ни помагат.

— Гледам, но досега не съм… Чакайте. Придвижи десния кръг светлина малко назад — там, където беше преди секунда.

Хана се подчини. Делфините бяха образували стена и нищо не се виждаше. Извика на Матю и Джош.

— Трябва да минем през делфините, момчета. Бавно. Не искаме да ги нараним.

Преминаха, като Хана насочваше към делфините струи сгъстен въздух. Този път обаче те се отстраняваха от пътя им много по-неохотно.

— О! — възкликна Хана. — Дори сгъстеният въздух вече не им прави впечатление. Вероятно са разбрали, че няма да ги нарани.

— Открихте ли някакъв знак? — запита Мелис.

— Още не. Виждаме само много… Това може да е той! — Насочи една от камерите към кръгло очертание на морското дъно. — Виждаш ли това, Мелис?

— Да. Колко е голям?

— Около два метра и половина в диаметър.

— Издухайте наноса от него.

Матю спусна миниподводницата над кръга, а Хана насочи струята сгъстен въздух към него. В камъка, който имаше формата на колело, бяха издълбани стотици фигури, различни от всичко, което бяха виждали досега в града.

— Това ли търсиш, Мелис?

— Да, това определено е надгробен камък. Не мога да прочета всичко, но това не е нещо необичайно. Надписите по всички надгробни камъни, които открихме, са на различен език от обикновено използвания. Възможно е да е по-стар диалект, а може би дори тяхната версия на поезия. — Мелис направи пауза. — Предполагам, че няма начин да го донесете горе.

— Съжалявам, кукло — каза Матю. — Не и сега. Вероятно не бихме могли да го помръднем, дори да разполагахме с двете миниподводници. Ще бъде достатъчно, ако можем да повдигнем рамката.

— Знаех отговора — каза Мелис. — Съжалявам, че попитах.

Джош позиционира външните камери над и около надгробния камък.

— Но ще ти осигурим страхотна гледка. 3D. Което е почти равносилно на това да си тук.

Удар.

С по-голяма сила.

Удар.

Миниподводницата бе отхвърлена на една страна.

Удар.

Още три делфина удариха и всеки удар бе по-силен от предишния.

Още един удар!

Хана отново опита да ги разпръсне със струята сгъстен въздух, но този път нямаше никакъв ефект върху делфините.

— Времето ни изтича — каза Хана. — Да сложим рамката в шейната и да изчезваме оттук.

Джош и Матю върнаха миниподводницата при рамката. Беше им много трудно да я държат стабилна под непрекъснатите удари на делфините.

Хана натисна бутон и предпазното покритие на шейната се вдигна. Първото препятствие бе преминато. Кайл бе положил доста усилия да накара доста големия капак да се отваря и затваря, като бе използвал хидравлична система, предназначена за много по-малка шейна.

Като използваше всяко възможно движение и цялата чувствителност на механичните ръце, Хана взе внимателно рамката и я залюля към шейната. Преди да е успяла да я спусне, видя черна сянка да се стрелка към артефакта.

Делфини. Дузини.

— Не! — процеди през зъби. — Да не сте посмели! Тя е моя!

Делфините заудряха по рамката, шейната и механичните ръце.

Те я изпуснаха и парченцата цветно стъкло потънаха към дъното. Преди да се е ударила в него, Хана успя отново да я хване.

— Страхотно хващане! — каза Матю. — Но трябва да работиш бързо. Приятелите ни се готвят за нов удар.

Хана вдигна поглед. Този път към тях се приближаваше още по-голяма сянка, която набираше скорост с всяка секунда.

Нямаше време за губене.

Трябваше бързо да реши как е най-добре да спусне рамката в шейната. Обикновено й бяха необходими няколко секунди, за да прецени ъгъла и най-доброто положение, но днес нямаше да има тази възможност.

Задържа дъха си и пусна рамката.

Сивата сянка стана огромна, но рамката прилегна в шейната.

Матю и Джош нададоха радостни възклицания, но тя все още не беше готова да празнува. Натисна бутона и загледа как капакът се плъзга над нея.

Оставаше още малко…

Успех!

— Тръгвайте! — извика. — Да изчезваме оттук!

„Конър две“ пое рязко нагоре, а стотиците делфини заудряха миниподводницата и шейната от всички посоки.

„Това е лудост, помисли си Хана отчаяно. Не може да се случва наистина.“

Колко ли още удари можеше да поеме миниподводницата? Хана се държеше здраво, защото плавателния съд се мяташе от страна на страна.

— Не се издигайте още — каза. — Движете се по протежението на рифа.

— Защо?

— Просто го направете.

„Конър две“ смени посоката си. Нападенията на делфините намаляха.

— Получи се! — каза Матю.

Хана хвърли поглед назад, към шейната.

— Продължавайте да поддържате същата скорост. Все още не сме се измъкнали.

Когато вече бяха оставили Маринт след себе си, делфините оредяха значително. След още няколко минути не се виждаше нито един.

Матю се обърна към нея.

— Откъде знаеше?

— Не знаех, но предположих. Бяха така съсредоточени в Маринт, че може би нямаше да искат да се отдалечат от него. — Хана свали лентата от косата си и избърса потта от челото си. — Добре, момчета. Да излезем на повърхността.