Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (7)

Глава 6

Стадион „Авива“

Дъблин, Ирландия

Киров и Дрискол вървяха по най-горната пътека на стадиона и поглеждаха към футболния спектакъл, който се разиграваше долу. Почти петдесет хиляди запалянковци го изпълваха. Дрискол направи гримаса.

— Колко жалко. Предполагам, че мястото е добро, но някога имаше много повече чар, ако ме разбираш. Прогресът е едно, но човек не може да купи чувствата, които дадено място навява.

Киров тихо каза:

— Обещавам ти, че ще гледаш на това място с обич. Справи се със задачата и ще бъдеш свободен да отидеш където пожелаеш и да правиш всичко, което поискаш. Над теб няма да висне заплаха. Може би това ще подобри чувствата ти.

— Стадионът „Лендсдаун“ щеше да бъде по-добре.

Киров погледна охранителните камери.

— Не оспорвам. Ако работата беше лесна, нямаше да те моля да се включиш.

Дрискол погледна през стадиона към ложите от другата страна, където стояха повечето високопоставени лица.

— Апартаментът на Гадер е някъде там?

— Да. Право по онзи коридор.

— А защо не е сред ложите?

— Гадер получи четирийсет процента от акциите от това място миналата пролет. Част от сделката беше, че ще получи апартамент за гости, където би могъл да забавлява клиенти. Той разполага също така с офис. Угодиха му.

— Удивително. Не знаех, че живее тук.

— Не живее. Понякога идва с клиенти или приятели с реактивния си самолет, за да гледа някой мач. Гадер е роден във Франция, но е получил образованието си тук, в „Тринити колидж“. Голям привърженик е на ирландския национален отбор.

— И си сигурен, че онзи пакет е в апартамента му?

Киров кимна.

— Да. Не знам обаче къде точно. Предполагам, че има сейф в офиса. И сейфът не знам къде е. Но това не означава, че пакетът е там. Макар че би било разумно да е заключен в сейфа.

— Разумът обикновено няма нищо общо със скривалищата, където хората държат ценните си вещи — каза Дрискол. — Дай ми само трийсет минути в офиса и ще ти кажа от кой тип хора е — които заключват скъпоценностите си в сейф или имат куража да ги скрият на друго място.

— Трийсет минути е много време. Петнайсет може би. Ще трябва да действаме със скоростта на светкавицата. Трябва да получиш идея за „терена“ тази вечер. Това ще помогне.

В този момент Чарли се приближи с количка с напитки и закуски. Беше облечен в зелено сако и черни панталони. Не наруши крачка, когато заговори на баща си и Киров.

— Последвайте ме, господа.

Киров се усмихна и двамата тръгнаха след Чарли.

— Изглежда, синът ти е открил къде са униформите.

Дрискол кимна и се усмихна така лъчезарно, сякаш синът му бе извършил някакъв подвиг.

— Способен е. Това стопля сърцето ми. И ме кара да съжалявам, че съм пропуснал първите му двайсет и пет години. Майка му ми каза за него едва когато се наложи да влезе в болницата с туберкулоза. Искаше да е сигурна, че ще се погрижа за него.

— Малко е възрастен за любяща бащинска грижа.

— Човек никога не е прекалено стар за такова нещо. Длъжник съм му. Разбираме се прекрасно. Слуша ме. Имал е доста проблеми със закона в тийнейджърската си възраст и ако бях край него тогава, можех да му помогна.

Киров повдигна вежда.

— Ти ли можеш да му кажеш как да няма проблеми със закона? Не мислиш ли, че е малко странно?

Дрискол се засмя.

— Е, щях да му покажа как да стане толкова добър, че никога да не го хванат.

— Нищо чудно, че майка му го е държала в тайна от теб.

— Да. — Усмивката му се стопи. — Направила е, каквото е могла. По онова време не можех да помогна кой знае колко на детето си. Сега съм по-стар и знам някои неща. — Погледна Киров. — Чарли започва да те харесва. Виждам го.

— Защото наскоро не се е опитвал да ме удуши?

— Е, Чарли е малко склонен към насилие. Но сега те уважава, а това е вече много.

Завиха надясно по коридора, който водеше към стълбището. Киров затвори вратата зад тях, а Чарли дръпна покривката от масичката за сервиране и откри още две униформи.

— Намерих ги в гардероб близо до кухнята на първия етаж. Сервитьорите в апартамента на Гадер са с такива — каза Чарли. — Там вероятно има стотина души и поне десетина сервитьори. Ще успеем да влезем и излезем, без да привлечем много внимание върху себе си.

— Браво, Чарли. — Беше приятно изненадан от предприемчивостта на Чарли Диел. Той беше умен и ентусиазиран. Щом преодоля първоначалното си отхвърляне на Киров, започна да се подчинява на инструкциите му охотно и без да задава въпроси. Киров подаде на двамата малки видеокамери. — Закрепете ги на първото копче и оставете яките си отворени. Разполагате само с дванайсет минути запис, но ако се разделим, това време ще бъде повече от достатъчно да заснемем обстановката.

Дрискол съблече фланелената си риза и облече едно от зелените сака. Усмихна се на Киров, който му помогна да закрепи камерата.

— Когато започнах този бизнес, трябваше да запомням всичко и да го рисувам на хартия по-късно. Така ми харесва много повече.

Киров се усмихна.

— Това само доказва колко си талантлив. Хубаво е да бъдеш ценен. И ти ще се заинтересуваш да видиш какво мога да направя със записите.

Киров и Дрискол се преоблякоха и след като се увериха, че камерите им са добре скрити, тримата вдигнаха количката и я свалиха до третото ниво на стадиона. Излязоха от стълбището и започнаха да я бутат към ложите. Лесно минаха край охраната, която дори не ги погледна. Киров каза тихо на другите двама:

— Добре, ще се срещнем отново пред стълбището след десет минути. Вървете.

Всеки от тях грабна празен поднос от количката и започна да си пробива път през тълпата, събирайки празните чинии и чаши от гостите.

Киров се обръщаше на всички страни, за да заснеме възможно най-голяма площ. Предната стена на апартамента се състоеше изцяло от прозорци, стигащи от пода до тавана и гледащи към игралното поле. Зад тях се виждаха гостите, два напълно обзаведени бара, няколко монитора и дивани. Всички се бяха концентрирали в играта. Забавно беше да се види как участниците в разговори непрекъснато хвърлят погледи към входа, за да не би да пропуснат някой по-важен гост от този, с когото разговарят. Не познаваше по-голямата част от тях, но разпозна няколко известни актьори, малко позабравена вече рок звезда и няколко професионални атлети.

Млад сервитьор привлече погледа му, в неговия се четеше любопитство. Киров му кимна приятелски и младежът побърза да стори същото, след което продължи работата си.

Киров погледна към задната част на апартамента, където една врата бе леко открехната. Дали зад нея не беше офисът на Гадер? Тръгна към нея, като балансираше внимателно подноса.

Спря при вратата и видя Гадер подпрян на бюрото си. Говореше с двама мъже, които седяха в креслата.

— Мога ли да ви помогна?

Тихият и дрезгав глас дойде някъде иззад него. Обърна се и се намери очи в очи с Анна Деверо. В бронзовата кадифена коктейлна рокля беше дори по-красива от снимките, които бе виждал. Но беше очевидно, че изпитва раздразнение.

— Канех се да видя дали мистър Гадер не иска нещо.

— Ще помоли да му го донесат, ако иска. Би трябвало да го знаете и да не го безпокоите. Артър не ви ли каза?

— Да, мадам. Съжалявам. — Не трябваше да проявява прекалена почтителност. Знаеше, че излъчва авторитет, който не можеше лесно да бъде потиснат. Ако се опиташе, ефектът бе издайнически. Можеше само да бъде учтив и да запази достойнството си. — Забравих. Аз съм просто резерва.

— И нямате богат опит. — Анна го изучаваше. — Били сте моряк, нали?

— Мадам?

— Наблюдавах ви. Вървите като моряк. Прекарали сте много време в морето.

Киров се усмихна.

— Работих девет години на рибарски кораб. Вие сте удивителна.

— И никога преди не сте работили като сервитьор, нали?

— В момента няма работа по доковете. Какво ме издаде?

Тя отпи от шампанското си.

— Начинът, по който държите подноса. Той почива изцяло на дланта ви. Огледайте се. Останалите сервитьори използват и ръката си. По-добре е за равновесието.

Киров отпусна подноса и върху ръката си.

— Благодаря ви за съвета.

Тя го гледаше замислено. След това се усмихна и усмивката й можеше да бъде описана само като ослепителна.

— За мен беше удоволствие. — Влезе в офиса и затвори вратата след себе си.

Киров гледа известно време затворената врата. Анна Деверо щеше да се окаже сила, с която трябваше да се съобразява. Беше наблюдателна, интелигентна и вероятно непредсказуема. Не беше сигурен дали обяснението му й се бе сторило задоволително. Вероятно всичко необичайно и странно предизвикваше тревогата й. Не можеше да бъде сигурна, че няма да го провери чрез майордома на Гадер, Артър. Трябваше бързо и дискретно да изчезне.

Огледа за последен път стаята, преди да излезе.

 

 

След по-малко от час бяха отново в апартамента на Дрискол и Чарли продължаваше да говори за Анна.

— Не съм виждал дори филмова звезда, която да е по-красива. Тя е буквално наелектризираща.

Киров се усмихна, докато свързваше камерата на Чарли с лаптопа си.

— Ако тук има само снимки на Анна Деверо, ще бъда ядосан.

— Не се тревожи. Снимах цялото място. Но… разкажи ми повече за нея. Откъде е?

— Твърди, че е от Лимож, Франция.

— Какво искаш да кажеш с това твърди?

— Преди няколко години Гадер се замеси в недотам чисти финансови операции и един от борда на директорите провери него и Анна. Неговото минало винаги е било задоволително документирано, но нейното не беше проверявано дотогава. Никой от живеещите там не помнеше нито нея, нито семейството й. Тя продължава да се придържа към историята си, но предполагам, отговорът на въпроса ти е, че никой не знае откъде е.

Чарли поклати глава и се усмихна.

— Знаеш ли какво мисля? Че Гадер я е създал в тайна лаборатория. Поставил си е за цел да създаде съвършената жена и така се е появила тя.

— Зависи от това, какво разбираш под съвършенство. Тя е умна, красива и прикрива добре жестокостта си. Но не мисля, че дори Гадер я намира съвършена. Тя помага много на него, както и на бизнеса му. Но няма да се изненадам, ако всъщност планира да го узурпира.

Чарли ококори очи.

— А може ли да го направи?

— Вероятно не, докато Гадер е жив. Но понякога се съмнявам дори, че той може да се окаже пречка за нея.

Чарли се замисли.

— Наистина ли я смяташ за способна на убийство?

— Да. — Киров вдигна поглед от екрана на лаптопа си. — Няма доказателства. Това е само инстинкт. У нея се усеща студенина. Тя му е помогнала да превърне организацията в това, което е днес. И може вече да е решила, че всъщност няма нужда от него. Но, разбира се, Гадер не е глупав. Сигурен съм, че вече е нащрек.

Дрискол поклати глава.

— Или може би не. Когато жената е толкова красива, тя може да промени възприятията на мъжа.

Чарли се усмихна.

— Със сигурност промени моите. С удоволствие бих я подложил на тест.

Киров се запита дали някога е проявявал такова безразсъдство и е бил така сигурен, че нещо, което иска, си е заслужавало риска. Още от момче се обучаваше за моряк и за него дисциплината бе начин на живот. Беше имал своите необуздани моменти, но винаги се отзоваваше, когато дългът го зовеше. Почти завиждаше на Чарли за сляпото му усещане за собствено безсмъртие.

— По-добре е да помниш това, което ти казах — посъветва го Киров. — Тя може дори да е по-опасна от Гадер.

Чу се звуков сигнал, който им казваше, че данните от камерата на Чарли са прехвърлени. Всички обърнаха глави към монитора на лаптопа.

— Добре, и сега — какво? — запита Дрискол.

Киров седна на стола пред компютъра и отвори необходимата програма.

— Сега, когато разполагам с всички записи от апартамента на Гадер, ще сравня данните и ще отбележа компонентите, които са еднакви за всички снимки. — Киров посочи три екрана на монитора. — Ето ги трите видеозаписа, заснети със скритите ни камери. Всички сме заснели задната стена, затова ще кликна с мишката в горния ляв ъгъл на всеки от записите и ще го маркирам като А1. Така компютърът ще знае, че това е едно и също място. Термостатът също се появява на всички записи, затова ще го маркирам като А2. Ще прегледам по този начин и трите записа. Ще отнеме само няколко минути.

Дрискол и Чарли наблюдаваха работата му, а Киров маркира няколко общи точки, включително прозорците и дори полупразна чаша от шампанско на масичката за кафе.

— Добре, мисля, че е достатъчно — каза Киров. — Сега програмата ще ни даде пълна картина на апартамента на Гадер. Ще бъдат необходими часове, за да се получи пълен образ, но обща представа ще имаме по-скоро.

След няколко минути на екрана се появи триизмерно представяне на апартамента. Киров започна да натиска бутоните и да се движи из различните му части така, сякаш играеше компютърна игра.

— Харесва ми! — прошепна Чарли. — Къде си се научил на това?

— Купих софтуера и започнах сам да се упражнявам. Идеята ми бе подхвърлена от приятелка. — Изведнъж пред очите му застана Хана, изражението на лицето й беше напрегнато, докато му обясняваше как работи програмата. Тя беше жизнена и земна, енергична. За нея дори най-големият проблем бе предизвикателство. По дяволите, всеки миг с нея бе предизвикателство. „Не мисли за Хана. Концентрирай се в настоящия проблем.“ — Тя използва подобна техника, за да създаде триизмерен модел на „Титаник“.

Дрискол грабна стол от трапезарията и го сложи пред компютъра.

— Фантастично. Така можем да се разходим из апартамента и да добием представа къде може да е търсеното от нас нещо.

— Това е идеята.

Дрискол гледа екрана още няколко секунди, после избухна в смях.

— Мили боже… Това е цял един нов свят. Почти ме изкушава да се върна завинаги в занаята.

Киров долавяше вълнението му. Добре. Точно това искаше да се случи. Дрискол щеше да бъде по-изобретателен, ако срещнеше предизвикателство.

— Няма да имаш нужда от повече удари. Не и ако се съсредоточиш върху този. А сега седни и започни да събираш информация, за да можем да съставим план.

Дрискол му хвърли кос поглед.

— Обзалагам се, че вече имаш план. Не си от онези, които обичат да работят в екип, както е модерно сега. Ти обичаш да дърпаш конците, Киров. — Погледна отново компютърния екран. — Нямам проблеми с това, докато не направиш нещо, с което да застрашиш живота ми.

Киров не отговори.

— Няма ли да ме успокоиш? — запита Дрискол.

— Ще се опитам да запазя живота и на двама ви. Само толкова мога да обещая. Ако не ви е достатъчно, откажете се.

— Няма начин — каза Чарли. — Ще взема онзи пакет и ще се отървем веднъж завинаги от семейство Броган. След това ще направя много пари, ще си купя къща и ще си взема за жена красавица като Анна Деверо. По дяволите, може дори да взема нея.

Дрискол поклати глава.

— Чарли, мисля, че е по-добре да играем тази игра заедно с Киров. Не бързай толкова. Сигурен съм, че ще намериш хубава жена и без да бъде черна вдовица. А сега запиши бележките, които ще нахвърлям…

Мобилният телефон на Киров започна да вибрира в джоба му. Беше нов и той се бе погрижил само двама души да знаят номера. Извади го от джоба си.

— Да.

— Киров, момчето ми…

Позна веднага гласа и ирландския акцент. Което не беше кой знае какво постижение, щом възможностите се свеждаха до двама.

— Здравей, Уолш, чаках обаждането ти.

— Все още работя по стоката, която поръча. Не се тревожи, идва.

— Не се тревожех. Имам доверие на теб и организацията ти. Препоръчаха те силно.

— Ласкаеш ме. Обаждам се, защото при мен е нещо друго, което може би те интересува. Готов съм да ти дам чудесна награда.

— Имаш поръчката ми. Наистина не се интересувам от нищо допълнително…

Прекъсна го женски глас.

— Киров, недей да се пазариш с него. Не му плащай нито цент.

По гръбнака на Киров полазиха студени тръпки.

— Хана?

Телефонът отново се оказа у Уолш.

— Виждам, че познаваш продукта.

Киров стисна телефона.

— Какво правиш, по дяволите?

Каза го толкова рязко, че Дрискол и Чарли вдигнаха глави.

— Онова, което правя винаги, Киров. Докопвам се до неща, които хората искат, а после им ги продавам на съответна цена. Погледни в телефона си. Току-що ти изпратих страница от последния си каталог. Давай. Чакам.

Киров погледна и видя, че има ново съобщение. Появи се снимка на Хана. Китките й бяха завързани и държеше сутрешния брой на ирландския „Таймс“.

— Ще ти изтръгна сърцето, ако я нараниш, Уолш.

— Да, типично за теб.

— Какво искаш?

— Петстотин хиляди евро в брой. Тази вечер.

— Ти си луд. Не мога да събера толкова много пари за толкова кратко време.

— Аз съм разумен човек. Ще приема замяна. Можеш да направиш нещо за мен например.

— Няма да убивам за теб, Уолш. Въпреки репутацията ми, не съм наемен убиец.

— Кой е казал нещо за убиване? Дори ми се вижда странно, че това е първото, което ти дойде наум.

— Може би заради кръговете, сред които се движа.

— Да се срещнем довечера. Ще обсъдим разумно работата.

— Само ако първо говоря с Хана. Дай й телефона.

— Не приемам заповеди, Киров.

— Откъде да знам, че не чувам запис? Може вече да си я убил.

— Направи, каквото ти кажа, и ще я видиш още тази вечер.

— Тя е тук, в Дъблин?

— Видя снимката във вестника.

— Той може да се купи във всеки голям град по света.

— Тя е тук, Киров. Всъщност тя доста ме улесни.

— Дай й отново телефона. Няма да направя нищо за теб, докато не говоря с нея.

Друга дълга пауза. Киров дори помисли за миг, че Уолш е затворил. После, най-после, Уолш отговори:

— Добре.

Чу отново гласа на Хана:

— Не го прави. Каквото и да иска, не го прави.

— Тихо. Добре ли си?

— Да.

— Съжалявам, Хана. Ще те измъкна оттам, независимо какво ще ми коства. — Направи пауза. — Независимо какво ще трябва да направя за Уолш.

— Не искам да правиш нищо за него. Не разбирам.

Защо се случва това?

— Аз също не разбирам. Но няма още дълго да бъдем в мрака. Скоро ще бъдеш свободна. Обещавам ти.

— Трогнат съм. — Гласът на Уолш изненада Киров. Не знаеше, че отново е взел телефона. — Спази обещанието си. Да се срещнем довечера на моста Шон О’Кейси.

— Добре. И как мога да бъда сигурен, че не е капан?

— Не можеш. Но ако исках да ти поставя капан, можех да изчакам да стане време за доставката. Всичко това нямаше да е необходимо.

Киров си помисли, че в думите му има смисъл.

— Какво искаш от мен, тогава. Кажи ми сега.

— Ще го обсъдим, когато се видим. В десет часа довечера. Ела сам, защото иначе сделката няма да се състои.

— Но как ще…

Уолш сложи край на връзката.

Киров остана дълго така, замислен. Едва когато прибра телефона в джоба си, усети, че ръцете му треперят. Какво пък, по дяволите? Беше се справял и с далеч по-големи негодници от Уолш.

Но този път ставаше въпрос за Хана и точно това го плашеше. Не познаваше достатъчно добре Уолш и не беше сигурен доколко е агресивен. Не знаеше как реагира, когато е притиснат в ъгъла. Не знаеше дали няма да удари по най-близкия човек, ако се почувства заплашен.

А най-близкият човек беше Хана.

— Обаждането като че ли не беше приятно, Киров — каза тихо Дрискол.

Киров кимна рязко и грабна сакото си.

— Трябва да вървя.

— Просто така? — запита Чарли. — Ами нашите планове?

— Ще трябва да почакат. Моя приятелка има нужда от мен.

— И ние така чухме — каза Дрискол. — Стори ми се, че имаш нужда от помощ. Не знам за Чарли, но аз нямам кой знае какво да правя тази вечер.

Киров поклати глава.

— Благодаря ти, но трябва да отида сам. Ако не съм сам, той може да изпадне в паника и да реши да я убие.

— Може да убие и двама ви — каза Чарли. — Имаш нужда от подкрепление.

— Вече имам. — Извади автоматичния си пистолет и провери дали е зареден. — И Уолш разбира езика на оръжията.

— Не бъди глупак — каза Чарли с дрезгав глас. — Ще те убие, ако отидеш сам.

Киров се усмихна.

— Е, Чарли, не мислех, че даваш и пет пари за мен.

Чарли се изчерви и заговори смутено:

— Е, нали знаеш… Разчитаме на тази работа. Няма да ни помогнеш с нищо, ако си труп в реката.

— Бих казал, че това е повратен момент в отношенията ни.

— Партньори сме, нали? Просто си помислих, че партньорите трябва да се подкрепят.

Киров прибра оръжието в кобура.

— Да, мисля, че обикновено е така. Всъщност нямам богат опит, тъй като работя сам, но приветствам идеята. Обаче не и в този случай.

— Разбирам. — Дрискол стана и подаде ръка на Киров. — Обади се, ако промениш решението си.

Киров поклати глава и се обърна.

— Ще го направя.

Чарли пъхна ръце в джобовете си.

— Ти си глупак, Киров.

— Наричали са ме и с по-лоши думи. Ще се видим тук по-късно вечерта.

Излезе от апартамента и затича надолу по стълбите.