Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (14)

Глава 13

Гледаше отражението на луната във водата. Никога не бе харесвала корабите. Бяха прекалено бавни, а и никога не й бе харесвала идеята, че единственият път за бягство е студеното море. Не знаеше как Киров е издържал на подводницата през всичките тези години. Но пък, от друга страна, двамата с Киров бяха различни по толкова много начини, по колкото си и приличаха.

Погледът й се спря на Киров и Хана в другия край на палубата. Киров не бе така мрачен, както когато се качиха на борда.

Дали бе дело на Хана?

Вероятно. Хана не можеше да се примири с мрачните му настроения. Което бе добре за нея. Евгения вярваше, че ако човек е деен и позитивен, нищо не може да помрачи настроението му.

Погледът й се премести върху Чарли, който стоеше сам до перилата. Изпитваше болка и беше сляп за всичко друго. Ако бъдеше оставен сам, щеше да изпадне в нищото или да бъде убит. Жалко. У него имаше потенциал.

О, какво пък, по дяволите.

Скочи на крака и отиде при Чарли.

— След час ще пристигнем. — Опря лакти на перилата. — Ще бъда щастлива да сляза на сушата. Седем часа е прекалено дълго време.

Чарли не отговори.

— А ти?

— Не ми пука — отговори Чарли мрачно. — Не обръщам много внимание.

— Точно така. Много си зает да се самосъжаляваш.

Той замръзна от шока.

— Върви по дяволите.

— О, това е някакъв отговор. Може би все пак си жив. Не бях сигурна. Държиш се по-скоро като зомби.

— Искам да бъда сам.

— Досега беше сам. Време е да се върнеш в реалността и да се включиш във войната.

Той смръщи вежди.

— Ще се включа във войната веднага щом ми покажете Анна Деверо и Гадер.

— Точно така, действаш само ако някой ти подготви ситуацията. Това бе работа на баща ти, нали? Той подготвяше всичко за теб. После ти се включваше и помагаше.

— Млъкни.

— И искаш това още да продължава. Ще се облегнеш на Киров и на нас останалите и ще се опиташ да отмъстиш.

Чарли постави длани на раменете й.

— Млъкни.

— Мислиш ли, че баща ти би искал това? Може би. Той прекалено много защитаваше малкото си момче. — Направи пауза. — Но мислиш ли, че щеше да се гордее с теб? Аз не мисля.

— Гордееше се с мен. Сам ми го каза.

— Бил е горд, че стоиш далеч от затвора. Гордеел се е, че изглеждаш добре и че си умен. Ако се изключи това, какво си направил, че да се гордее с теб?

Чарли я стисна толкова силно за раменете, че й причини болка.

— Защо казваш това? — запита с дрезгав глас.

— Харесвах баща ти. Имаше стил и ум. Беше завършена личност. — Направи пауза. — А ти, от друга страна, си като объркана мозайка от парченца. Истинско чудо е, че си е правил труда с теб. — Размърда рамене. — Чудо е, че и аз си правя труда с теб. Причиняваш ми болка. Ако не ме пуснеш до три секунди, ще пукна поне две от ребрата ти. След това ще започна да мачкам пениса ти. Знаеш, че мога да го направя.

— Да. — Погледът му обхождаше лицето й. — Но защо? Защо да си правиш труда с боклук като мен?

— Имаме ли проблясък? — Освободи се от ръцете му и направи крачка назад. — Мислиш ли и за нещо друго, освен за себе си?

Той поклати бавно глава.

— Не, по дяволите, мисля за члена си. Той е дяволски важен за мен.

Тя се усмихна.

— Както би казал всеки мъж.

— Защо се държиш така гадно с мен?

— Казах ти, харесвах баща ти. — Направи гримаса. — И, трябва да призная, може би харесвам и теб, Чарли.

— И това е причина да ми забиеш нож?

— Това е моят начин. — Вдигна поглед към него. — Готов ли си да ме изслушаш?

— Имам ли избор, който да ми позволи да запазя пениса си? — запита той с горчивина.

— Ще трябва сам да откриеш. — Усмивката й се стопи. — Мисля, че се разкъсваш от вина за смъртта на баща си. Че си играл ролята на послушния син, когато е трябвало да вземеш нещата в ръцете си, да останеш и да му помогнеш. Вярно ли е?

Чарли затвори очи от болка.

— Господи, да.

— Направил си грешка, но не можеш да върнеш времето назад. Единственото, което можеш да направиш, е да извлечеш поука. А това няма да стане, като мислиш непрекъснато и кършиш ръце. Можеш да направиш така, че смъртта на Дрискол да означава нещо.

Отвори очи. В тях блестяха сълзи.

— За мен означава нещо. Той имаше повече кураж, отколкото аз някога ще имам.

— Не си бил подлаган на изпитание. Но в живота не става въпрос да умреш добре, а да живееш добре. Баща ти бе достатъчен опитен, та да го знае. Какъв човек искаш да бъдеш, Чарли? Искаш ли да бъдеш като баща си?

Чарли се колебаеше.

— Не знам. Той беше умен и забавен. И наистина добър човек. Обичах го. Мога ли да бъда като него? Не мисля. Ядосвам се прекалено силно. Той беше изискан, а аз съм просто грубо момче от улицата.

— Има такива неща като израстване и промяна. — Остави думите й да стигнат до съзнанието му. — Всичко е възможно, ако го искаш достатъчно силно. Дрискол те обичаше и най-добрият подарък, който можеш да му направиш, е да не останеш такъв, какъвто си бил, когато сте се намерили. Мисля, че баща ти би искал да развиеш докрай потенциала си. Най-важното обаче е какво искаш ти.

Той мълча известно време.

— Как да го постигна?

— Мога да ти помогна. Имала съм много по-труден живот от твоя, Чарли. Първо, тъй като знам, че няма да можеш да се концентрираш върху нищо, докато не накараш Гадер да си плати за смъртта на баща ти, мога да те науча как да бъдеш смъртоносен и да постигнеш отмъщение. Добър си за аматьор, но всеки професионалист би те повалил за секунда. — Направи пауза. — Ако не бе изгубил пистолета си при прекатурването, нямаше да водим този разговор. Всичко е зависело от револвера ти. Основен принцип е никога да не губиш оръжието си.

Той кимна бавно.

— Разбирам.

— Ако оцелееш в схватката с Гадер и реша, че можеш да се научиш, мога да те взема със себе си в Ню Йорк и да видя дали ще успея да изгладя още някой от острите ти ръбове. Често имам работа с компании и държави, които държат работата им да бъде свършена. Познавам джунглата прекалено добре.

— В момента това не ме интересува — каза той нетърпеливо. — Гадер. Искам да се науча как да убия него и кучката му.

— Разбираемо е. — Обърна се. — Но ще те уча само дотогава, докато правиш всичко, което кажа. В минутата, когато избухнеш или предприемеш нещо сам, всичко свършва. Времето ти да бъдеш незрял свърши със смъртта на Дрискол. — Срещна погледа му. — Помисли си.

— Няма нужда да мисля — каза той тихо. — Ще направя всичко, което трябва. Кога започваме?

Тя сви рамене.

— Изпълняваме задача. Ще трябва да намеря време.

— Какво искаш да кажеш? — Смръщи вежди. — Искам да… — Млъкна. — Както кажеш.

— Да. — Тя се усмихна леко и се обърна. — Дори само този урок ще те отведе далеч.

 

 

Летище „Уестън“

Дъблин, Ирландия

07:30

Гадер слезе от частния реактивен самолет и изгледа мъжа, чакащ го в хангара. Той беше Чарлс Еймс, шефът на охраната му. Беше го придружавал и превеждал през някои от най-опасните държави в света, а ето, че се бе провалил да опази съдържанието на хладилната камера в стадион, пълен с охрана.

— Знаеш, че не толерирам неуспехите, Еймс — каза, докато сваляха багажа му.

— Аз също.

— Тогава как се случи това, по дяволите?

Еймс не проговори веднага, после каза неохотно:

— Откриха единственото слабо звено в защитата ни. Обслужващата фирма има нужда от незабавен достъп в случай на повреда. Изиграха охраната, облечени като нейни работници.

— Единствено благодарение на Анна съм си възвърнал изгубеното. Трябва да се чувстваш ужасно глупаво.

Еймс сви рамене.

— Провалихме се. Няма да се случи отново.

„Не и ако те уволня“, помисли си Гадер, но само кимна:

— По-загрижен съм какво е станало в колежа. Доктор Лампмън е изгубил не само пробите, които му дадох, а и записките си. Мислех, че нещата там са под контрол.

— Човекът ни в университетското градче е бил инжектиран с лекарство, което приспива изключително бързо. Той ни даде добро физическо описание на крадеца, но все още нямаме достатъчно следи.

— Не е за вярване. — Гадер се обърна към него. — Искам си собствеността обратно и искам да знам кой ми е причинил това. За да ме ударят от две страни, вероятно са били едни и същи хора. С какви улики разполагаме?

— С описанието на човека, откраднал пробите от доктор Лампмън. Бил същият, който уж случайно влязъл в лабораторията преди няколко дни. Но тогава е бил с жена. Нашият човек не е успял да ги снима, но сега с него работи художник. — Извади две скици от куфарчето си. — Все още не сме идентифицирали мъжа, но мислим, че е Никълъс Киров, бивш командир на руска подводница и същият, който ни попречи да изтръгнем информация от Самюел Дебни във Венеция. Успяхме да убедим Дебни да ни каже името му, но само това знаем за него. Много е трудно да бъде проследен Киров. Знаем обаче, че напоследък е свързан с въпросната жена. — Подаде му друга скица. — Тя е идентифицирана с абсолютна сигурност. Хана Брайсън. Вероятно сте чували за нея.

— О, да. Скоро й откраднах нещо много ценно. И сега тя се опитва да ме накаже? — Сведе поглед към скицата. — Тя като че ли не обича да й се месят в работата. Чудя се дали ще й хареса онова, което ще й причиня, когато я хвана. — Върна скиците на Еймс. — Искам пълни доклади и за двамата на бюрото си, когато се прибера у дома. Приятели, семейство, колеги. И телефонен номер.

— С Брайсън няма да е трудно, но с Киров… Мисля, че някога е работил в ЦРУ. Прикрива следите си изключително умело.

— Работете. Това копеле за втори път застава на пътя ми. Не искам да има и трети. А междувременно аз ще се справя с жената. — Не биваше да се заблуждава обаче, че с нея ще бъде по-лесно, отколкото с Киров. Знаеше колко смъртоносни могат да бъдат жените. — Ще й се иска да не се е раждала. Искам да я боли. Искам да я видя нарязана на парчета. — Помисли си, че на Анна може би ще й хареса да направи това. Макар да предпочиташе да работи върху мъже. Не, щеше да запази това удоволствие за себе си. Брайсън и Киров го бяха накарали да изглежда като глупак. Трябваше да им даде пример. — Намерете ги.

— Ще започна веднага работа върху телефонните им номера. — Еймс се обърна. — Ще се видим в апартамента ви, сър.

Раздразнен си помисли, че Еймс може да стигне там преди него. По дяволите, лимузината му още я нямаше. А, не, ето я, идваше. Имаше време да се обади на Девлин.

Той вдигна на третото позвъняване.

— Девлин, имам добри новини от Франция. Проектът е в ход. Напредва по план.

— Незабавно?

— Възможно най-скоро. Два дни максимум.

— Може би ще е необходимо известно време…

— Не повече от два дни и искам име.

— Ще го имаш. — Девлин затвори.

Гадер си помисли, че Девлин няма да се провали. Не беше като тези проклети хора от охраната, които бяха позволили да му отмъкнат пробите.

Лимузината спря в хангара и шофьорът се спусна да помогне на екипажа от самолета да натоварят багажа на Гадер в багажника.

Гадер влезе в лимузината, но в последния момент извика на Еймс.

— Ще се срещнем в офиса в 18:00. Ще можеш да ми докладваш за напредъка тогава.

Шофьорът затвори вратата след него.

— Добре дошъл, любов моя. — Анна бе кръстосала дългите си крака пред себе си. Държеше бутилка шампанско.

— Ето, това се казва приятна изненада. — Гадер я целуна. — Малко е рано за питие, не мислиш ли? — Анна рядко пиеше. Винаги беше мислил, че това се дължи на страха й да не изгуби контрол.

— Ябълков сок.

— О! Не че едно питие няма да ми се отрази добре. Или дори четири.

Тя кимна.

— Знам. Съжалявам, че трябваше да си дойдеш по-рано.

— Еймс е открил, че копелетата, които стоят зад това, са Киров и Брайсън. Трябва да ги намерим. Обади се на всички и използвай чара си. Важно е.

Тя отпи от чашата си.

— Жалко, че не разбрах повече от стареца, преди да си отиде от този свят.

— По дяволите, не можа ли да го заловиш жив? Разполагаме с хора, които щяха да го накарат да проговори.

— Никой не е по-добър от мен, мили. Но имаше прекалено много свидетели. Само след две минути вече се бяха събрали половин дузина хора. А трябваше да взема безценния ти товар.

— Какво знаем за мъртвия?

— Името му е Мартин Дрискол. Много добър крадец. Осъждан само веднъж, и то преди няколко години.

— Работил ли е за някого от съперниците ни?

— Не, доколкото можах да открия. Все още проучваме въпроса.

— Някакъв късмет с проследяването на партньора му!

— Още не. Другият бе много по-млад, между двайсет и трийсетгодишен. Дрискол обикновено работи сам и няма колеги, които са известни. Хората ни работят.

— Добре.

Тя отпи отново от чашата си.

— Ако съдя по телефонното ти обаждане, постигнал си успех във Франция.

Гадер се усмихна.

— Огромен успех. Не исках да го обсъждаме по телефона, но имам възможно най-добрите новини.

Тя му хвърли въпросителен поглед.

— Ударихме джакпота, Анна.

— Искаш да кажеш…

— Артефактът е липсващото парче от мозайката. Той се оказа всичко, на което се надявахме.

Анна се засмя.

— Не мога да повярвам!

— Вярно е. Информирах приятелите ни в Пакистан, че ни остават броени дни. Очаквам да ми се обадят следобед.

Тя го целуна.

— Ти не престана да вярваш.

— Така е, но сега разбираш защо бях толкова разтревожен заради случилото се тук миналата вечер. Не можем да позволим нещо да ти попречи сега. Залогът е твърде висок. — Кимна към малката хладилна камера на пода на колата. — Това ли са пробите?

— Да. Не бях сигурна какво ще искаш да правя с тях.

Той взе камерата и я отвори.

— Ще ги върнем в офиса на стадиона. Ще кажа на Еймс да има винаги двама дежурни охранители поне, докато… — Гласът му заглъхна. Гледаше втренчено в хладилната камера.

— Какво има?

— Мисля, че липсва един поднос. — Започна да размества пробите. — Къде е, по дяволите?

Тя смръщи вежди.

— Сигурен ли си?

Той усети как напрежението и гневът стягат гърдите му. Търсеше като обезумял.

— Не го виждам. — Гледаше я ядосано. — Къде е, Анна?

Тя го гледаше право в очите. Гласът й бе леденостуден.

— В какво точно ме обвиняваш, Винсънт? Предлагам да продължиш да търсиш. Преброй ги.

Той направи, каквото тя бе предложила. Всичките бяха там. Един се бе залепил за горния поднос.

— Права си.

Затвори хладилната чанта и се облегна назад. Беше отишъл прекалено далеч. Ако не можеше да има доверие на Анна, на кого можеше, по дяволите? Ако тя не бе действала така бързо миналата вечер, можеше да изгуби всичко и да му се наложи да започне отначало.

— Права си, както обикновено. Прости ми.

Анна се отпусна малко, но държанието й си остана студено.

— Разбирам, че нощта е била тревожна за теб. Но наистина трябва да мислиш, преди да кажеш нещо.

Щеше да го накара да си плати за грешката. Може би не в момента, но щеше.

— Абсолютно си права — каза Гадер. — Да забравим за това.

— Разбира се. Но, Винсънт… — Наведе се съвсем близо до него. — Никога повече не подлагай предаността ми на съмнение. Убих човек заради теб. А и двамата знаем, че вероятно няма да е за последен път.

— Така е — засмя се той. — Съжалявам, Анна. За да ти се реванширам, нека ти кажа как се отървах от обожателя ти Холис. Ще се развеселиш.

 

 

Летище „Стодуел“

Лондон, Англия

— Гадер знае, че ние сме откраднали пробите. — Киров затвори телефона си. — Уолш каза, че хората на Гадер са разпитвали всички по улиците за нас. Понякога дори са били брутални.

— Уолш ядосан ли е?

— Да, но не на нас. В противен случай нямаше да ни предупреди. — Добави: — Това неизбежно щеше да се случи, Хана. Беше просто въпрос на време.

— Знам. — Но пак я тревожеше фактът, че Гадер използваше всичките си ресурси в Дъблин, за да ги проследи. — Какво ще правим сега?

— Ще изпълняваме плана. И ще внимаваме. Единствено това можем да направим. — Пауза. — Освен ако не искаш да се откажеш.

Тя поклати глава.

— Не можем да се откажем. Дрискол умря. Колко още… — Пое си дълбоко дъх. — Готова съм. Обади се.

— Мога да се справя и сам.

— Не, казах ти. За мен Гадер не е достатъчно реален. Той е тъмна сянка, която разрушава всичко около себе си. Не искам да мисля за него като за нещо, по-голямо от живота.

— Да го сведем тогава до реални размери. — Набра номера. — Три минути.

Тя пое телефона.

Гадер вдигна на петото позвъняване.

— Ти, копеле — каза ядосано Хана. — Ти го уби. Няма да се измъкнеш.

Гадер не проговори известно време.

— Кой е? — И си отговори сам. — О, мисля, че е Хана Брайсън.

— Да.

— Каква изненада. Киров с теб ли е?

— Не и в момента. Непрекъснато ми казва да се успокоя. Но не мога. Тя уби Дрискол хладнокръвно.

— Кръвта на Анна никога не е хладна. Винаги е гореща, когато действа.

— Дрискол беше добър човек. Не заслужаваше да умре.

Втора пауза.

— В такъв случай, не е трябвало да застава на пътя ми. Имал е късмет, че е умрял бързо.

— Счупила му е врата. — И добави с треперещ глас. — Това няма да ти донесе нищо добро. Няма да се откажем. Ще намерим рамката. И ще ти отнемем всички проби.

— Нямате шанс.

— Чух, че ни търсиш. Няма да ни намериш. За толкова глупави ли ни мислиш?

Поредната пауза.

— Не, мисля, че си кучка. — Гласът му бе злобен. — Да, търся ви. И ще ви намеря. И когато това стане… искаш ли да знаеш какво ще направя с вас?

Киров погледна часовника си и вдигна пръст.

— Ще ви нараня повече, отколкото смятате за възможно. — Гласът на Гадер бе натежал като олово от злоба. — Ще ти отрежа гърдите, а после и всички крайници. Как се осмелявате да влизате в територията ми и да крадете моя собственост?

— Не са твоя собственост. Нито рамката, нито пробите.

— Мои са, защото казвам, че са мои. Собствеността е всичко. Няма да позволя да застанете на пътя ми. Ще ви намеря и ще съжалявате, че сте се родили.

— Празни заплахи.

— Ще ви покажа колко са празни. Ти си нищо. Ще направя, каквото искам…

— Сложи край — каза Киров.

Тя затвори. Пое си дълбоко дъх и се опита да спре треперенето си.

— Достатъчно дълго ли говорих?

Той кимна.

— Имал е време да проследи обаждането. И беше очевидно, че го прави. Имаше достатъчно паузи, които подсказваха, че се опитва да удължи обаждането.

Тя потрепери.

— Грозота. Вече знам какво чудовище е. Винаги е бил там някъде, на заден фон, но е различно, когато чуеш гласа му. Цялата тази злоба…

— Да, трябва да е останал доволен. — И добави: — Говореше ти прекалено интимно. Това ме ядоса. Мисля да се върна и да го посетя.

— Не, не ставай глупав. Обещай ми, че ще останеш в Дъблин.

Киров не отговори.

— Обещай ми, по дяволите.

Той сви рамене.

— Добре. Трябва да се опитаме да го привлечем в капан на наша територия.

— Струва ли си?

— Разбира се. Така ще спечелим време и сигурност.

— Да разбирам ли, че проследяването на обаждането няма да го доведе дотук?

Киров поклати глава.

— Ще го отведе директно в университета в Единбург.

— И как ще стане това?

— Стар шпионски номер. Съединяваш два телефона — слушалката на единия към микрофона на другия и обратно. Проследяването на обаждането ги отвежда до офиса, където си скачил двата телефона. Имам връзка в Лондон, който е специалист по тези неща.

— Разбира се, че имаш — каза Хана. — И предполагам, че ти дължи услуга?

— Не, всъщност сега аз съм му длъжник. Особено защото трябва да му платя за изгубеното време и пътуването. — Усмихна се. — Там има още двама души, които много приличат на нас и ще се погрижат той да ги види. Хората на Гадер ще са заети да преследват тях.

— И сега ние сме свободни?

— Засега. Свързах се с някои приятели в Атина. Те ме увериха, че там няма и следа от присъствието на Гадер, но винаги съм вярвал в мерките за безопасност. — Обърна се. — Хайде. Време е да се качим в самолета. Евгения и Чарли ни чакат.

Тя кимна и тръгна към малкия реактивен самолет, който ги чакаше пред хангара. Каза си, че си е струвало. Защото цялата тази грозота трябваше да бъде изтрита от лицето на Земята.

Киров я погледна.

— Справи се добре — каза тихо.

Само няколко думи, но накараха грозотата да си отиде.

— Разбира се. А сега да се качим на самолета за Атина.

 

 

— Проследи ли го? — запита Гадер. — По дяволите, задържах я достатъчно дълго.

— Да. Мисля, че да. — До ухото на Еймс имаше притисната телефонна слушалка. — Макар че не трябваше да я заплашваш и така да я принудиш да затвори…

— Нима искаш да кажеш, че вината е моя, ако не си успял?

— Не, сър. Не бих казал такова нещо.

Да, Еймс добре знаеше какво е позволено.

Гадер се подпря на бюрото. Не беше играл козовете си така, както трябва. Беше се ядосал, когато бе чул гласа на Хана Брайсън. Беше така близо до голямата печалба, а ето, че Киров и тази жена бяха застанали на пътя му. „Добре, успокой се. Направи необходимото.“

Беше само въпрос на време да паднат в ръцете му.

— Проследили сме го — каза Еймс. — Университетът в Единбург, Шотландия.

Университетът, който разполагаше с една от най-добрите лаборатории в света. В началото се бе замислил дали да не изпрати пробите на професор Макданиъл. А сега, изглежда, Макданиъл все пак щеше да има своята възможност.

Но не за дълго.

— Тръгвай — каза на Еймс. — Нека екип замине веднага за Единбург. Искам пробите, Киров и Брайсън тук.

— Живи ли ги искаш?

— Така казах, нали?

„О, не ги убивайте. Имам планове за Хана Брайсън.“