Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (21)

Епилог

Две седмици по-късно

Музеят на Маринт

Атина, Гърция

— Много си красива, лельо Хана. — Рони неочаквано се усмихна. — Но те харесвам повече в дънки и избеляла синя риза. Така приличаш на някоя друга, не на себе си.

— Да. — Тя приглади полите на шоколадовокафявата си копринена рокля, обсипана с мъниста, и се отдалечи от огледалото в апартамента на Мелис в музея. — Мелис я взе назаем от свой приятел дизайнер в Рим. Голяма услуга, тъй като всичките му модели са четирийсет и втори размер и трябваше да се правят корекции. — Разроши косата му. — А моите ризи са избелели от слънцето, морето и упоритата работа. Затова съм съгласна, че ми отиват много повече. Дойдоха ли вече майка ти и сестра ти?

Той кимна.

— Разговарят с Мелис. Тя им показва рамката, която току-що пристигна от Франция. Съпругът на Мелис, Джед, ги доведе с личния си самолет. Дона е много развълнувана, че ще присъства на официалното откриване на музея. Мама й купи розова рокля с много волани.

— Трябва да си с тях, в такъв случай.

Той поклати глава.

— Не, те нямат нужда от мен. — Подаде й сериозно ръка. — Дойдох, за да те придружа на партито, лельо Хана.

Тя беше трогната.

— Благодаря ти. — Пое ръката му. — Много си мил, Рони. — Тръгна към вратата. — Мислех си, тъй като ще работим заедно следващото лято, че може би трябва да се откажеш от „лельо“ и да ме наричаш само Хана. Много по-професионално е. Така ще бъдеш един от екипа.

— Хана — повтори той колебливо. — Точно като татко.

— Да — усмихна се тя. — За него щеше да е странно да ме нарича по друг начин. Беше ми брат, за бога. Но, както ти е удобно. Ще отговарям на всяко обръщение.

— Хана — каза той отново и й се усмихна лъчезарно. — Мисля, че така ми харесва. И че на татко също би се харесало.

Тя го целуна по главата.

— Може би. — Бяха стигнали края на стълбите, които щяха да ги отведат до главната зала на музея.

Гласове.

Проблясващи кристални полилеи.

Мъже в смокинги, жени в многоцветни копринени рокли.

Музика.

Тълпа.

— О, господи! — каза Хана. — Не се чувствам в свои води.

— Ще остана с теб — побърза да я увери Рони. — Но има много хора, които познаваш. Матю, Кайл, целият екип. Евгения, Чарли…

Боже, той мислеше, че е нервна.

— Знам. — Заслиза по стълбите. — Всичко е наред. Понякога ми се налага да присъствам на такива събития, но ме хваща клаустрофобия. Винаги, когато съм на парти, копнея за пясъка и морето.

— Излез на терасата тогава. И ще видиш морето. Видях Киров там.

— Киров? — Погледът й се спря на френските прозорци. — Върнал се е?

Киров отсъстваше вече две седмици — всъщност от последния им ден в Маринт. И не се беше обадил нито веднъж, дяволите да го вземат.

Рони пусна ръката й, когато стигнаха в подножието на стълбите.

— Отиди да говориш с него. А аз ще отида при мама и Дона… Хана. — И се скри в тълпата.

Тя остана на мястото си около секунда, после тръгна към френските прозорци.

— Хана.

Обърна се и видя Евгения да си пробива път към нея, а Чарли да върви по петите й. Тя беше облечена в яркочервена рокля без презрамки и с пола на плисета, но роклята не бе по-красива, нито по-блестяща от жената, която я носеше.

Евгения я прегърна.

— Изглеждаш превъзходно. Като че ли мястото ти е сред такова общество. Партито на Мелис е страхотно, но трябваше да покани и всичките си дарители. И така със сигурност му липсва спонтанност. — Посочи Чарли. — Нали и той изглежда прекрасно?

Чарли наистина изглеждаше прекрасно в смокинга си, който бе така добре ушит, както и този на гръцкия корабовладелец в другия край на стаята. Прекрасен, мургав и красив и дори… изтънчен. Той направи гримаса.

— Тя ме накара да го облека.

— Изглеждаш страхотно, Чарли. — Погледна отново Евгения. — Какво знаеш за Анна?

Евгения поклати глава.

— Все още е някъде по света. Вероятно са й донесли за случилото се с Гадер. Бейкър мисли, че се е измъкнала с близо сто милиона долара, обърнати в злато.

— По дяволите.

— Ще я открия — каза Чарли тихо. — Ще ми е необходимо време, но ще убия тази кучка.

Хана му вярваше. Чарли се превръщаше в страшна сила.

— Бъди внимателен. Тя ми напомня Медуза с главата, обвита в змии. Разполага с прекалено много начини да удари по теб.

— Той обаче се учи на различни начини да отреже главата на Медуза. — Евгения се усмихна лъчезарно. — Чарли направи огромен напредък. Междувременно, той ще дойде с мен в Ню Йорк и ще се учи на недотам насилствени методи.

— Кога тръгвате?

— След галавечерята. — Тя погледна към терасата. — Киров те търсеше. Каза ми, че ти е купил подарък.

— Какво?

Евгения сви рамене.

— Не знам. Но като го познавам, сигурна съм, че е нещо необичайно. — Целуна я по бузата. — Ще се видим после. Хайде, Чарли. Чух, че след малко ще запалят огромен огън на верандата. Жителите на Маринт правели така по време на различни церемонии.

— Интересно — каза Хана разсеяно. И тръгна към френските прозорци.

— Виждам, че си очарована от възможността да видиш огъня — каза Евгения. — Кажи на Киров, че трябва да те доведе. Мелис ще е разочарована, ако не се появиш.

— Ще бъда там. — Отвори френските прозорци. Киров беше на двайсет метра от нея, окъпан в златистия блясък на залязващото слънце и Егейско море. Силен, мургав, жизнен, в ярък контраст с приглушената светлина наоколо.

Сърцето й биеше тежко. Трябваше да остане спокойна, по дяволите. Не трябваше да бъде така уязвима.

Той се обърна с лице към нея.

— Върнах се. — Усмихна се. — Спазих обещанието си. Виждаш ли, че се движа в правилната посока?

— Да. — Тръгна към него. — Без обяснения. Само „ще се видим“ и „не се тревожи“. „Ще се върна.“

— Обясних ти. Казах ти, че трябва да свърша някои неща.

— Да не би едно от тях да е било да накараш Бейкър да спре лейтенант Санфорд и корпорацията „Аква“ да не ме разкъсат на парчета? Бяха особено мили. Не ме заплашваха с присъда и затвор.

— Да, поговорихме малко. Интересно е какво могат да постигнат физическите заплахи и малко изнудване.

— Изнудване?

— Научих разни неща за методите на разследване на Бейкър и заплаших флотата, че ще се появя в медиите и ще разкажа как са били готови да пожертват величието на Маринт пред олтара на съвременните оръжия.

— А щеше ли да ти навреди, ако ми беше казал какво смяташ да направиш?

— Все пак, имам напредък. Не трябва да очакваш прекалено много от мен.

— И защо не? — Спря пред него и се взря в очите му. — Искам да мога да очаквам всичко от теб. Уморих се да бъда внимателна и да проявявам разбиране…

— Разбиране?

— Е, може би не. Нямам чак толкова търпение. Но с радост бих поработила върху него.

Той наклони глава на една страна.

— Мисля, че виждам промяна в отношението ти. Вярно ли е?

— Възможно е.

— Благодаря на бога — каза той тихо, на руски.

— Какво? — запита тя.

— Само благодарих на бога за малките чудеса. — Погали я по бузата. — И особено за това чудо.

— Имах време да помисля — каза тя. — Реших, че може би наистина те интересувам. Защото знам, че искрено се интересувам от теб.

Той се усмихна.

— Страхуваш ли се от думата „любов“, Хана?

— Преди да я кажа, искам време, за да изследвам всяка нейна страна. Имаш ли нещо против?

— О, да, аз също съм за изследването. — Наведе се и устните му докоснаха нейните. — Ще изследвам всяка твоя част.

— Това звучи истински сексуално.

— Да. Духът можем да оставим за по-късно. — Целуна я отново. — Искам да те окуража да поемеш в правилната посока. Защото вярвам, че ще бъда съблазнен. Това възможност ли е?

— Да.

— Да се отдръпна ли тогава и да те оставя ти да го направиш?

— Не, за мен не е лесно. Мисля, че е най-добре просто да го оставим да се случи. — Постави длан на гърлото му. — Сърцето ти бие толкова бързо — прошепна. — Харесва ми да го усещам.

— Ще изскочи от гърдите ми. — Взе ръката й и целуна дланта й. — Освен ако не искаш да направиш нещо напълно неприемливо от обществена гледна точка, по-добре да изчезваме оттук.

Не можеше да диша. Главата й бе замаяна и й беше трудно да мисли.

— Мелис. Трябва да отидем да видим огъня.

— Не трябва, по дяволите. — Пое си дълбоко дъх. — Да, всъщност трябва. — Хвана я за китката и я задърпа към верандата. — Получих разрешение от Мелис да използвам огромния спектакъл с огъня, за да ти дам подаръка.

— Какво?

Бяха стигнали до верандата, в чийто център огънят хвърляше оранжево-червени пламъци. Гостите току-що бяха започнали да излизат от музея и те можеха да заемат места в първата редица.

— Какво правим тук? — запита Хана.

Киров извади от вътрешния джоб на сакото си голям кафяв плик и й го подаде.

— Последните проби TD44. Взех ги от сейфа на Гадер и от лабораторията на Лампмън. Хората на Бейкър дебнеха и около двете места и не ми беше лесно, но знаех, че ще ги искаш.

Тя кимна.

— Както и Мелис. Тя унищожи всички проби, които бяха в лабораторията й. Лекът на Азиз е истинско постижение на науката. Знаем, че действа, защото го изпробва върху замърсеното от Гадер езеро в Ирландия. Водораслите бяха напълно унищожени.

— Ще го вземеш ли, в такъв случай?

Тя пое плика от ръката му.

— На всяка цена. — Пристъпи по-близо до пламъците. — Знаеш ли, това ми се струва правилно. Водораслите TD44 са унищожили Маринт. А сега ще бъдат унищожени от един от символите на Маринт. — Пусна пробите — бавно, една по една — в огъня. Хвърли плика след тях и загледа как пламъците поглъщат всичко. — Маринт е загинал. А сега загинаха и водораслите.

— О, Хана, грешиш — каза Киров тихо и я хвана за ръката. — Маринт е все още жив. Само е заспал. — Двамата прекосиха верандата и заслизаха по стъпалата към морето. — Попитай делфините…