Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (13)

Глава 12

Киров погледна часовника си, а после — тротоара. Доктор Лампмън щеше да мине всеки момент на връщане от вечерния си курс. Но ако Хана не бе свършила със задачата си, щеше да мине покрай сградата с ботаническата градина и да продължи към паркинга.

Което не искаха да се случи.

Киров примижа и погледна към сградата. Дали това не беше…?

Дим.

Малко в началото, а после — повече и вече видим в помещенията, където лампите бяха запалени. Дори излизаше от някои прозорци на втория и третия етаж.

Зазвуча алармата и вътре засвяткаха червени светлини.

Киров погледна отново към тротоара. Няколко студенти се бяха спрели, а зад тях разпозна тромавата походка на доктор Саймън Лампмън. Точно по график.

Професорът гледаше сградата с ужас. Изруга високо и се затича към входа за лабораторията.

Киров беше на няколко метра след него.

Лампмън извади несръчно ключовете, отключи вратата и я отвори. Киров я улови, преди да се затвори, и загледа как Лампмън тича по слабо осветения, задимен коридор и влетя в лабораторията. Киров се спря на прага й и го видя да отваря едно шкафче, да вади от него голямо кожено куфарче и да хвърля стотици листове на пода. След това отвори две охладителни камери и извади няколко химически прибора и подноси, които напъха в куфарчето.

Димът ставаше все по-гъст, а алармите като че ли пищяха още по-пронизително. Лампмън кашляше, очите на Киров се насълзиха. Тази смес навяваше на Хана приятни спомени от детството, но на Киров напомняше единствено за дизеловия генератор на подводницата.

Сви се в една ниша и загледа как Лампмън носи куфарчето към други охладителни камери в края на коридора. По пътя спря, отвори чекмедже близо до камерите и напъха в куфарчето две DVD-та и папка. Отвори хладилните камери и прехвърли няколко прозрачни кръгли контейнера в куфарчето, което бе все още отворено. Спря се. Погледна първо лабораторията, след това камерите пред себе си, като че ли пресмяташе нещо наум. Кимна, затвори куфарчето и затича обратно към входа.

Киров понечи да застане на пътя му, но усети остро пробождане в средата на гърба.

— Внимателно.

Киров се обърна. Беше младежът с дългата коса и раницата. Отблизо изглеждаше много по-възрастен и със сигурност доста по-заплашителен.

Лампмън замръзна.

— Какво става?

Младежът не сваляше поглед от Киров.

— Няма за какво да се тревожиш, докторе. Мистър Гадер ме изпрати да те пазя.

— Да ме пазиш?

— От хора като… този.

Младежът погледна коженото куфарче.

— Имаш ли всичко необходимо?

Лампмън кимна.

— Добре. Тръгваме. И тримата.

 

 

Стадион „Авива“

Дъблин, Ирландия

Дрискол показа на охраната дигиталния термометър.

— Четирийсет и два градуса. Съвършено.

— Добре. — Охраната посочи куфара на колела. — А сега сложете всичко обратно. Трябва да заключа.

Чарли отвори капака на куфара и бързо извади нещата, които беше сложил вътре. Двамата с Дрискол бързо ги наредиха в хладилната камера.

— Това ли е всичко? — Охраната надникна в празния куфар и кимна към камерата. — Добре. Затворете я.

Дрискол затвори вратата и отново използва обслужващия код, за да заключи вратата. Взе кутията с инструменти, а Чарли хвана дръжката на куфара с колелцата.

— Готово — каза Дрискол на охраната. — Благодаря, че ни отделихте от времето си.

Двамата с Чарли излязоха от апартамента и тръгнаха по рампата. Чарли вървеше бързо, няколко крачки пред другите.

— По-бавно — каза Дрискол. Когато приближи Чарли, прошепна: — Не прекалено бързо. Не искаме да изглежда така, сякаш бързаме.

Взеха асансьора до паркинга, натовариха всичко в караваната и влязоха. Дрискол отвори куфара, махна фалшивото дъно и огледа пробите.

— Добре свършена работа. Дори не те видях как пускаш тук.

Чарли се усмихна.

— Такава беше идеята, нали?

Запалиха двигателя и потеглиха.

 

 

Киров усещаше дулото на пистолета в основата на гръбнака си, докато вървеше по задимения коридор. Погледна назад към младежа.

— Мислиш ли, че ще успееш? Пожарната ще е тук всеки момент, а съм сигурен, че охраната на университетското градче е отвън.

— Прав си — каза младежът. — Трябва просто да те убия.

Лампмън изглеждаше като човек, който има пристъп на паническо разстройство.

— Не мога да се забъркам в нещо такова.

— Прекалено е късно — каза Киров. — Имаш ли представа колко хора вече умряха заради пробите, които държиш?

— И ти ще бъдеш един от тях — каза младежът.

Киров се наведе и се обърна рязко. Преди младежът да е успял дори да помръдне, Киров удари дланта му в стената и прободе китката му с малка игла. Само след секунди младежът изтърва оръжието и падна на колене. След две секунди беше в безсъзнание.

Лампмън започна да отстъпва назад.

— Какво, за бога…?

Киров вдигна иглата.

— Беше предназначена за теб. Сега ще взема куфарчето.

Лампмън го притискаше към гърдите си.

Киров вдигна пистолета и го затъкна в колана си.

— Дай ми го, моля те. Не искам да ми се наложи да използвам пистолета.

Докато Лампмън мислеше над думите му, Киров протегна ръка и изтръгна куфарчето от ръцете му.

Лампмън понечи да възрази:

— Не можеш…

— Кажи на полицията каквото искаш. Но истината няма да изглежда добре за теб, а Гадер в никакъв случай не би искал полицията да се намеси. И ако се тревожиш за репутацията си, трябва да помислиш и за нея.

Киров затича по коридора и се скри в дима. Протегна ръце пред себе си. Къде, по дяволите, беше задната врата?

Чакай. Този звук. Познатото бръмчене на двигател отвън. Отпред и леко вдясно.

Като използваше рева на двигателя за ориентир, Киров продължи да тича по задимения коридор.

Колко далеч можеше да е вратата?

После видя светлина отвън, която проникваше през стъклената врата и прорязваше дима.

Киров отвори вратата и попадна в светлината на фаровете от мотоциклет. Мотоциклетистът потегли с рев и спря рязко пред него.

Хана вдигна стъклото на шлема.

— Какво чакаш? Качвай се!

Киров скочи на задната седалка. Сирените на пожарната кола виеха в далечината, а Хана запали двигателя на мотора и подкара бързо към „Пиърс стрийт“.

 

 

Стадион „Авива“

Дъблин, Ирландия

Анна стоеше в офиса на Гадер, стиснала юмруци и втренчила поглед в хладилната камера.

— Няма ги! — Удари по съседното шкафче с длан. Обърна се към Карл Дайсън, шефа на охраната на стадиона. — Липсва ни нещо ценно. Къде са сервизните работници?

— Току-що тръгнаха — каза мъжът от охраната, който влезе в този момент. — Но аз бях с тях през цялото време. Не са взели нищо.

— Идиот! — процеди тя през зъби. — Преди колко време тръгнаха?

Той сви рамене.

— Минути.

Тя хукна към изхода.

— Върни се в помещението си и виж записа. Искам марката, модела и номера на превозното средство, с което са в момента.

Дайсън заекна.

— Това не е възможно. Ще отнеме време.

— Възможно е, ако искаш да запазиш работата си. Искам да ги имам, преди да съм стигнала до колата си. — Спря на прага и се обърна. — И да ми кажеш в каква посока са тръгнали, преди да съм излязла от паркинга.

 

 

— На запад, по „Лендсдаунроуд“ — каза шефът на охраната, когато колата на Анна излезе с рев от гаража. — И със сигурност знаем, че шофират каравана „Мицубиши Делика Л400“, тъмносиня или черна.

— И все още не знаете номера?

— Да. Току-що видяхме данните от камерата при входа, номерът бе опръскан с кал. Имаме го отчасти… Започва с буквите „К“ и „Л“.

— Разбрах.

— Обадихме се на компанията по поддръжката, те нямаха представа, че камерата е имала нужда от ремонт. Казаха, че не са били техни хора. Ще се обадим в полицията.

— Не, не намесвайте полицията.

Мълчание.

— Правилно ли чух?

— Казах: без полицията. Мистър Гадер не би искал да привлича вниманието към себе си.

— В района на стадиона беше извършена кражба. Нямам избор, трябва…

— Престъплението бе извършено срещу мистър Гадер. Казвам ви: не се обаждайте в полицията. Ние ще се погрижим.

— Трябва да го обсъдя с главния управител.

— Обсъждайте го колкото искате, но мистър Гадер ще бъде страшно недоволен, ако желанията му не бъдат спазени. Обадете се, когато разполагате с повече информация.

Зачака шефа на охраната да затвори, преди да каже на другия в този конферентен разговор.

— Чу ли всичко, Еймс?

Шефът на охраната на съпруга й прочисти гърлото си.

— Да. Но наистина трябва да помислим дали да не се обадим в полицията.

— Няма да споря и с теб. Без полицията. Затова ти плащаме. Къде си сега?

— „Хадингтън роуд“, близо до стадиона.

— Добре, отиди до спирката на ферибота. Възможно е да се насочат към Ливърпул.

— А ти?

— Аз ще поема на юг по „Бийч роуд“. Ще искат да се отдалечат възможно най-бързо и най-далеч.

— Може би ще ни е от помощ, ако знаем какво са откраднали, мис Деверо. Какво търсим?

— Бели химически подноси, вероятно са в хладилна камера.

— С какво си имаме работа? Безопасно ли е за нас? Като се имаше предвид опасната търговия на Гадер, въпросът бе основателен.

— Да, Еймс. Просто ни ги върнете. Ще поддържаме връзка.

Анна сложи край на разговора и погледна през предното стъкло. Въпреки че крадците имаха преднина от няколко минути, все още можеше да ги настигне. Светофарът светеше зелено.

Анна натисна педала на газта.

 

 

„Бийч роуд“

Дъблин, Ирландия

Дрискол шофираше по тъмния път и често поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Пътят зад тях беше чист. Дотук, добре.

Погледна сина си, върху чието лице попадаха светлините от таблото.

— Успяхме. Ще доставим стоката и оттук нататък ще живеем добре. Тъжен ли си заради смяната на професията.

— Не. Имам нужда от ново начало.

— Ще го получим. В писмото в което ми предлагат работа, пише, че ще бъдем в Сидни за период от осемнайсет месеца, а след това ще имаме избор. Можеш дори да се върнеш в Ирландия, ако искаш.

— Приятелите ми са тук. Но не знам. Не съм бил никъде другаде, освен в Ирландия, Англия и Шотландия. Винаги съм искал да видя света и предполагам, че това е шансът ми.

— Така е. И нищо няма да ме направи по-щастлив от това да ти го покажа. Но знаеш ли, колкото и прекрасни неща да виждах по света, нещо все ме теглеше към Ирландия. Дори когато бе прекалено рисковано за мен тук.

— Дом?

Той кимна.

— Направих всичко възможно да придобия изискана фасада, но по сърце съм просто сантиментален ирландец. Възможно е и ти да се чувстваш като мен и да искаш да се връщаш тук.

— Възможно е. — Погледна баща си. — Има и момиче.

Дрискол се засмя.

— Обикновено има. Защо не си ми казал за нея?

— Тя ме напусна. Мислеше, че не съм достатъчно амбициозен. Беше по времето, когато реших да те намеря. По дяволите, радвах се да те видя.

— Въпреки ужасните неща, които майка ти вероятно ти е разказала за мен.

— Не всички бяха ужасни — засмя се Чарли. — Но искам да се върна тук преуспял. Може би тогава тя ще мисли различно за мен.

— Човек никога не знае, синко. Във всеки случай, може би ти ще мислиш по различен начин за себе си. Това е по-важно. — Дрискол погледна в огледалото за обратно виждане. — Има някой зад нас.

Чарли се обърна да погледне.

— Полицията?

— Не, колата прилича на италиански спортен модел. Приближава бързо. Ще я пуснем да мине.

Колата се изравни с тях. Дори в мрака Дрискол различи елегантната линия на марката „Ламборгини“.

— Нямам нищо против като се върна тук да карам такава кола — прошепна Чарли.

Дрискол сбърчи вежди.

— Това не ми харесва.

„Ламборгини“-то ги дебнеше така, както пантерата дебне плячката си.

Дрискол завъртя кормилото рязко вдясно и навлезе в страничен път. Още преди да са завършили маневрата, „Ламборгини“-то зави на сто и осемдесет градуса и пое отново зад тях.

Дрискол стисна кормилото.

— Скоростта е на нейна страна, но ние имаме по-голяма маса.

— Нейна?

— Зърнах я. Мисля, че е жената на Гадер. — Изви устни. — Любимата ти Анна.

„Ламборгини“-то се опита да се изравни с тях, но Дрискол успя да го задържи отзад.

Засега.

Чарли бръкна под седалката и затърси нещо.

— Какво правиш? — запита Дрискол.

— Имам застраховка. — Чарли извади хавлия, в която беше увит револвер. — Никой няма да ни спре.

— Остави това нещо. Аз не използвам оръжия.

„Ламборгини“-то ги задмина с рев.

— По дяволите! — Дрискол заудря ядосано по кормилото.

— Не й позволявай да ни блокира пътя. Трябва отново да излезем на „Рок Роуд“.

Дрискол му хвърли поглед.

— Остави оръжието. Трябва да…

Ахна. Със скърцане на гуми, „Ламборгини“-то бе направило нов съвършен завой на сто и осемдесет градуса и сега ги заслепяваше с фаровете си. Колата набра скорост и се спусна към тях.

— Тя е луда — каза Чарли.

— Или е сигурна, че има по-надеждни въздушни възглавници от нас.

Чарли свали прозореца си и се прицели в бързо приближаващата спортна кола. Стреля веднъж, после още веднъж, но, изглежда, нито един от куршумите не улучи.

Дрискол стисна още по-силно кормилото.

— Или си лош стрелец, или стъклото й е непробиваемо за куршумите.

Чарли изруга, подаде ръка през прозореца и отново стреля. „Ламборгини“ — то продължаваше да лети към тях.

В последната минута, Дрискол завъртя рязко кормилото вляво.

— Внимавай! Огромен камък! — извика Чарли.

Караваната го закачи и се затъркаля надолу по стръмния склон, за да се спре, легнала на една страна, в дъното на клисурата.

Чарли се опита да се повдигне.

— Татко… Татко!

Дрискол усети кръвта в носа и устата си.

— Чарли… Изчезвай оттук.

— Няма да те оставя.

Дрискол се опита да се размърда.

— Не мога да помръдна.

— Тогава ще те нося.

— Не ставай глупав.

Фаровете на „Ламборгини“-то се появиха горе на склона.

— Изчезвай оттук. Веднага.

— Пробите! — Чарли се обърна и видя, че хладилната камера, която беше снабдена с колела, е прекатурена и се намира зад Дрискол.

— Няма време, синко. Свържи се с Киров и му кажи за случилото се. Револверът още ли е у теб?

— Не, аз… — Чарли погледна към пътя над тях. — Хвърлих го, когато започнахме да се търкаляме по склона.

— Няма нищо. Бягай, Чарли. Ще ми бъде два пъти по-трудно, ако трябва да се тревожа и за теб. Върви!

— Не.

— Тогава намери револвера. Не можем да направим нищо без оръжие.

— Трябваше да го държа здраво. — Чарли излезе през отворения прозорец и се обърна назад. Лицето му бе изкривено в агония. — Татко…

— Всичко ще е наред. Тя е жена. Те не са склонни към насилие. Ще й наговоря куп лъжи и тя ще си отиде. Не съм искал много от теб, но те моля да ми се подчиниш сега. — Добави тихо: — Гордея се с теб, Чарли. А сега върви.

Чарли се скри в храстите.

Дрискол вдигна поглед към фаровете на „Ламборгини“-то. Докато гледаше, видя Анна Деверо, която вече се спускаше грациозно по склона.

Като стигна до преобърнатата каравана, клекна до нея.

— За кого работиш?

— Само за себе си.

— Лъжеш. — Отиде от страната на Дрискол и разби вече напуканото стъкло със силен удар. Парченца полепнаха по лицето му, което кървеше. Коленичи до него с усмивка.

— Кой те нае?

— Никой.

Пъхна ръка вътре и притисна палци до гръкляна му.

— Ще счупя ларинкса ти, старецо. Но ще ти дам още един шанс. Щом те пусна, ще ми кажеш името. После ще взема онова, което е моя собственост, и ще си отида. Разбра ли ме?

Не можеше да диша, от ноздрите му течеше кръв.

Анна отдръпна ръцете си.

— Името.

Дрискол се изплю в лицето й.

Анна се усмихна, не направи опит да изтрие кървавата слюнка, която се стичаше по бузата й.

— О, ще си платиш за това, старецо. — Сбърчи вежди, защото видя фаровете на няколко автомобила, които бяха спрели горе на склона. — Много лошо. Можехме да се позабавляваме.

Анна постави дясната си ръка под брадичката му и подпря крак на вратата.

Завъртя се назад и счупи врата му.

 

 

Уиклоу, Ирландия

00:10

Киров, Хана и Евгения седяха в мълчание в малката, взета под наем, къща с изглед към Ирландско море. Къщата очевидно се наемаше от играчи на голф, защото се намираше близо до световноизвестния европейски клуб.

— Къде е той? — запита Хана. — Мина прекалено много време. Трябваше…

— Чувам нещо. — Евгения скочи на крака.

Киров я изпревари и вече надничаше през предния прозорец.

— Чарли е. — Отиде до вратата и я отвори.

Чарли стоеше на прага замаян.

— Мъртъв е.

— Знаем. — Хана го хвана за ръката и го накара да влезе. — Подслушвахме полицейските честоти, за да видим дали хората на Гадер ще съобщят за кражбата. — Покри дланта му със своята. — Толкова съжалявам, Чарли. Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Не, не съм добре. Баща ми е мъртъв. Мисля, че ще повърна.

— Полицията говори за случилото се така, сякаш е било катастрофа — каза Евгения. — Но съобщават само за баща ти. Страхувахме се, че хората на Гадер могат да ви настигнат.

Чарли се отпусна на дивана.

— Видях го да умира. — Поклати глава. — Видях го да умира, а нищо не направих.

— Сигурна съм, че не си можел нищо да направиш — каза Хана.

— Напротив. Трябваше да му помогна. Гледах иззад храстите близо до върха. Татко ми каза да се върна и да намеря револвера, който изгубих, когато колата започна да се търкаля по склона. Бях го изкачил до средата, когато я видях да слиза, и спрях. Изглеждаше така крехка. Трябваше да остана. Баща ми каза, че може да вървя, тъй като тя е жена и няма да го нарани.

— Тя? — запита Киров.

— Анна. Счупи му врата. — Поклати глава в почуда. — Изглеждаше, че не й е трудно. Исках да се върна и да я разкъсам, но тя изчезна някъде. Изтичах обратно до караваната, но той беше мъртъв. Не знаех какво да правя. Бяха спрели и други автомобили, по склона слизаха хора. А той ми каза да ви намеря.

— Пробите? — запита Хана.

Чарли поклати глава.

— Не. Всичко вървеше добре, но когато онази кучка ни принуди да катастрофираме, трябваше да оставя пробите в караваната. Съжалявам.

— И аз — каза Киров. — Постъпил си правилно, но това е дяволски лош късмет. Никак не ми се иска пробите да останат притежание на Гадер. Тъй като и артефактът е у него, той може би има всичко, от което се нуждае. — Обърна се към Хана. — Ти какво искаш да направиш по въпроса?

Тя погледна Чарли, който беше на ръба на нервен срив.

— Трябва да се придържаме към плана на Евгения. Да вземем кораба до Англия. Там ще наемем малък самолет и ще занесем пробите на Мелис в лабораторията в Атина.

— Но нямате всички проби. Оплесках нещата. Онази кучка ги взе — каза Чарли. — Киров каза, че е важно всичките да са у нас.

— Ще занесем пробите, които имаме. Възможно е в записките на Лампмън да има нещо, което ще ни даде преднина пред Гадер.

— Вече не давам и пет пари за пробите. Никъде няма да ходя — каза Чарли.

— Напротив — каза Киров. — Тук не е безопасно за теб.

— И за това не давам пет пари. Ще остана и ще се погрижа Гадер и онази кучка да си платят.

— Ще си платят. — Киров го хвана за рамото. — Обещавам ти.

— Кога?

— Скоро.

— Искам да го направя сам. Тази вечер.

Хана се приближи към него.

— Знам как се чувстваш. Всички знаем. Но трябва да постъпиш умно. Ако ги преследваш, те ще те убият. А щом полицията идентифицира баща ти, хората на Гадер лесно ще се досетят, че ти си му помогнал. И ще започнат да те преследват, Чарли.

— Добре. Така да бъде.

— Не — каза Киров. — Възможно е и да използваме агресията, но по-късно. И при нашите условия. Имай ми доверие, Чарли.

Чарли потърка челото си.

— Дори не знам къде ще отида.

— Когато това свърши, ще отидеш в Австралия, както щяхте да направите, ако баща ти беше жив.

— Онази охранителна фирма искаше него, не мен. Аз бях само придатък.

— Ще говоря с тях. Ще имаш жилище там. И същите възможности, както ако беше отишъл с баща си. Шансът е добър, Чарли. Вземи го.

Чарли поклати глава.

— Не мога просто да избягам. Тя го уби.

— Остави това на нас — каза Киров. — Обещавам ти, че Гадер и Ана ще си платят, но те имат пари, власт и цяла малка армия, която ги подкрепя. Трябва да внимаваш. Баща ти искаше да бъдеш в безопасност. Затова те е помолил да се отдалечиш от караваната. Ако наистина искаш да си платят, трябва да изчакаш правилния момент. Така щеше да постъпи баща ти.

Чарли се замисли.

— Да, може би. Винаги ми е казвал да бъда търпелив. — Добави ожесточено: — Но не мога да бъда търпелив. Не за дълго. Те го убиха. Убиха баща ми.

— Едно по едно, Чарли. — Евгения тръгна към вратата. — Корабът ни чака. Трябва да вървим.

— Ела с нас, Чарли — каза Киров тихо. — Ще имаме нужда от помощта ти.

Чарли се колебаеше и гледаше ту единия, ту другия.

Накрая кимна.

— Добре. Не знам какво друго да правя. Но не мога нищо да обещая. — Тръгна към вратата. — Всичко се промени вече.

 

 

— Той е прав, Киров — каза Хана, гледайки Чарли, който се бе подпрял на перилата на палубата на няколко метра от тях. Не беше казал и дума, откакто преди два часа бяха напуснали Ирландия. — За него всичко се промени. В началото имах проблеми с приемането му. Той определено е нешлифован диамант. Но се стараеше толкова много, а и се виждаше колко много обича баща си.

— Да — каза Киров. — И баща му го обичаше. След всичките години, в които са били разделени, бяха открили нещо добро. Искаха шанс за достойно бъдеще, за да останат заедно. — Изкриви устни. — Това улесни нещата за мен.

Хана го погледна. Изражението му бе сериозно и мрачно като тона му.

— Като че ли долавям характерната за руснаците меланхолия. Какво точно улесни?

— Да манипулирам Дрискол да ми даде онова, от което имах нужда. — Стисна устни. — Харесвах Дрискол, Хана, чувството му за хумор, интелигентността му и… По дяволите! Не трябваше да става така. Мислех, че планът на Дрискол има добри шансове да успее, но трябваше да задълбая по-дълбоко, може би да намеря подкрепление…

— Престани — каза Хана. — Хората ти на онази подводница може и да са те смятали за Бог, но не си Супермен. Планът на Дрискол бе блестящ. Не можеше да направиш нищо за безопасността им, освен ако не бе наел армия да го защитава.

Той не отговори. Очите му не се отделяха от Чарли.

Думите й не достигаха до него.

Хвана го за ръката и го завъртя към себе си.

— Чуй, знам какво чувство за отговорност имаш, но е време да го преодолееш. Не беше виновен за смъртта на съпругата си. Беше жертва. Умен си. Знаеш, че е вярно. Ако не предприемеш нещо, реакцията ти на всеки твой ход ще остане завинаги такава. Предложи на Дрискол точно каквото искаше той и дори му го беше дал вече. Той беше професионалист и искаше своя шанс. Вълнуваше се. Гордееше се с таланта си и с радост го демонстрираше пред Чарли. — Направи пауза. — Всичко се обърка. Аз също съжалявам и също съм ядосана. Но, по дяволите, престани да се ядосваш на себе си и се концентрирай върху хората, които го убиха.

Той не отговори веднага. След малко се обърна и я погледна.

— Свърши ли? — Усмихна се леко. — Добре. Защото не знам още колко мога да понеса. Никакво съчувствие, никакви уверения в разбиране. Просто силен шамар, за да се осъзная. Това не е характерно за теб, Хана.

— Нещо, за което много хора са благодарни.

— Само ако са глупаци. — Хвана ръката й. — А аз не съм глупак, Хана.

Ръката му бе топла, стискаше я здраво. Не излъчваше сексуалност, а утеха и приятелство. Беше скала, на която да се опре в момент на нужда. Не искаше да се откъсне от него.

— Не се отдръпваш — каза Киров.

— Защото не си глупак — каза тя. — И не се опитваш да ме съблазниш.

Той се засмя.

— Неподходящ момент. Неподходящо място. Освен това, казах ти, че решението ще бъде твое. Аз просто съм на разположение за каквато и еротична игра ти дойде наум. — Усети как тя се напряга, и я стисна още по-силно. — Всичко е наред. Това може да почака — каза тихо. — Онова, което имаме, също е хубаво. Нали?

Да, хубаво беше. Колебливата връзка, която се бе оформила между тях през тези последни няколко седмици, беше нещо хубаво. Всеки ден научаваха все повече един за друг и това причиняваше трусове във връзката. Но на този свят нищо не остава същото. Както му бе казала, винаги има действие и противодействие — освен ако не живееш във вакуум.

Не искаше да пусне ръката му. Извърна поглед.

— Да, имаме това, Киров.