Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Зоната на сенките (10)

Глава 9

Хотел „Риърдън“

Дъблин, Ирландия

За нейна изненада, Хана спа чак до 07:30. Дори насън й се струваше, че все още се люлее, както бе на борда на кораба. Знаеше, че усещането ще се запази за още около седмица. То никога не я бе тревожило, напротив, намираше нещо успокоително в него. За нея морето бе толкова дом, колкото и брегът.

Провери гласовата си поща. Еберсоул и още един от изпълнителните директори на корпорацията „Аква“ й бяха оставили общо шестнайсет съобщения. Какво ли искаха, по дяволите? Ако компанията наистина бе заслужила някоя носеща милиони експедиция само защото в нея фигурира и нейното име, щяха да искат чудовищно голяма услуга. И вероятно такава, каквато нямаше да й бъде по сърце.

Изкушаваше се да се обади от чисто любопитство, но след няколко секунди изключи телефона. Нямаше нужда от никакви усложнения.

Облече анцуг и тениска, обу маратонки и слезе долу с намерение да потича по кея. Но още преди да е излязла от хотела, видя познато лице отвън.

Агент Елайджа Бейкър седеше на пейка, която гледаше към хотела.

— Добро утро, мис Брайсън.

Тя го гледаше предпазливо, а край тях минаваха служители на хотела.

— Какво правите тук, по дяволите?

Той се усмихна.

— Прапрабаба ми и дядо ми са от Ирландия. Моментът ми се стори подходящ да навестя старата родина.

— Проследили сте ме.

— Ласкаете се. Тъй като не ни достигат хора, не бихме изпратили човек след вас — не сте толкова важна за нас.

— Но ето ви тук.

— Е, не е трудно да ви проследи човек. Приятелят ви Киров много по-добре прикрива следите си.

— Аз не съм престъпник. Нямам причина да крия следите си.

— За наше щастие, предполагам. Интересът ни към вас се възобнови, когато разбрахме, че сте тръгнали към Ирландия. Винсънт Гадер прекарва много време в Ирландия напоследък.

— И неговите прадеди ли са от Ирландия?

— Стори ми се интересно, че сте в един и същи град с човека, за когото твърдяхте, че никога не сте чували.

Тя сви рамене.

— Светът е малък.

— Киров е тук, нали?

— Не ми казахте, че сте се опитали да го наемете.

Бейкър присви очи.

— Говорили сте с него значи.

Тя не отговори на въпроса му.

— Опитали сте се да го наемете да шпионира експедицията ни.

— Гадер също има вътрешен човек. И реших, че и аз трябва да имам.

— Кой беше вътрешният човек на Гадер?

— Кой е казал, че е мъж?

— Кой беше?

— Не знам.

— Не знаете? Не ви вярвам. Още една тайна, която не искате да споделите с мен.

— Не знам, наистина. Но информацията, предадена от този човек, най-вероятно е причина за кражбата.

Както обикновено, Бейкър подхвърляше откъслечна информация, после отстъпваше. Независимо дали знаеше или не, беше очевидно, че нищо няма да каже.

— Какво искате от мен, Бейкър?

— Само Киров. Трябва да говорим с него.

— Защото мислите, че той разполага с информация, която може да ви помогне да приковете Гадер? А вашето разузнаване не работи ли?

— Точно това правя, Хана. Кажете ни къде да го намерим и се върнете към живота си. Няма нужда да се замесвате във всичко това. Повярвах ви, когато казахте, че не знаете кой е Гадер. И мисля, че дори сега не разбирате на какво е способен. — Бейкър се изправи и пристъпи към нея. — Веднъж намерих трупа на негов делови партньор, който се опитал да го излъже. Зъбите му бяха избити един по един. Езикът му беше в джоба на ризата. Гадер е животно. Не се забърквайте с него.

Бейкър очевидно се опитваше да я шокира и изплаши. Подобно поведение винаги извикваше гнева й.

— А аз мисля, че вашата работа е да върнете артефакта — каза, като натърти всяка дума. — Ще разговаряме отново, след като изпълните поетите задължения.

Бейкър я изучаваше с поглед.

— И какво ще ми донесе това?

— Ще сключим сделка. Намерете артефакта и го върнете на Мелис, а аз ще ви помогна с Киров, Гадер и който там е на ваш дневен ред. Ще имате пълното ми съдействие.

— Времето ни може би изтича, Хана. Помогнете ми и обещавам, че ще направя всичко възможно да върна артефакта.

— Не е достатъчно.

— Бъдете разумна.

— Това е предложението ми. Няма да разговаряте с мен, докато рамката не се окаже отново в ръцете на Мелис Немид. — Протегна се, защото мускулите и се бяха схванали. — А сега, извинете ме, но пречите на сутрешния ми пробег.

Докато тичаше, на няколко пъти й се стори, че вижда хората на Бейкър да следят всяко нейно движение.

Копелето я бе превърнало в параноичка.

А може би имаше причина за това.

Щом си бе направил труда да я проследи до Ирландия, най-вероятно продължаваше да я следи. Трябваше да вземе предпазни мерки.

Затича покрай реката, замислена над думите, които бе изрекла.

„Намерете артефакта и го върнете на Мелис, а аз ще ви помогна с Киров, Гадер и който там е на ваш дневен ред.“

Толкова лесно му бе предложила помощта си. Какво беше мислила, по дяволите?

„Ще имате пълното ми съдействие.“

Мислила е единствено за това, че трябва да върне артефакта на Мелис. Нима той не си струваше всяка сделка, всяка цена? Киров можеше и сам да се погрижи за себе си. Мелис със сигурност щеше да е съгласна с нея. През всичките тези години бе търсила последното парченце от мозайката…

Но дори Мелис знаеше къде да тегли чертата. Тя вероятно щеше да каже на Бейкър да върви по дяволите.

Може би не ставаше толкова въпрос за Мелис, колкото за Киров. Все още изпитваше гняв и болка — не искаха да я напуснат. Той се приближаваше прекалено близо до нея и трябваше да го отблъсне.

Дори с цената на предателство?

Нямаше начин. Всичко в нея отхвърляше тази мисъл.

По дяволите, трябваше да намери начин да се справи с Киров и с мислите за него.

„Съжалявам, Бейкър, но няма да сключа сделка с дявола.“

 

 

„Тринити колидж“

Дъблин, Ирландия

Хана разпозна дългата и уверена крачка на Киров, въпреки че ги разделяше игрището за голф. Той излъчваше сила, а походката му предполагаше, че е в мир със себе си и с целия свят.

Като приближи към нея, се усмихна.

— Съобщението, което си ми оставила на гласовата поща, беше доста странно. „Да се срещнем на самото място.“

Хана посочи сградата зад себе си.

— Мястото. Май не ти е било трудно да го намериш.

— Да, не ми беше трудно. Но мислех, че ще се срещнем пред хотела ти.

— Ако беше дошъл пред хотела, можеше да прекараш следващите няколко дни на разпит във ФБР. Бейкър е тук и наистина иска да те види.

Киров кимна.

— Разбирам. Трябва да те е проследил. Сигурна ли си, че не те е проследил и дотук?

— Абсолютно.

— Забравяш нещо. Мобилният ти телефон. Могат да го използват, за да те проследят. — Огледа се. — Предполагам, че имаме компания.

Хана го изгледа.

— Ти за каква ме мислиш? — Показа му евтин телефон. — Купих го за петдесет евро от магазин на „Насау стрийт“. Платих в брой, а с него получих и сто свободни минути.

Киров се усмихна.

— Браво. А телефонът ти?

— Извадих SIM картата, изтрих всичко, извадих батерията и го хвърлих в кошчето за боклук.

— Хм. В реката щеше да е по-добре.

— Съгласна съм. — Сви рамене. — Във всеки случай, никой не ме следи в момента.

Киров отново се усмихна.

— Моето влияние ли те направи толкова добра в избягването на дългата ръка на закона?

— Престани да се ласкаеш. Наистина няма с какво да се гордееш.

— О, напротив.

— Както и да е. Не мога да се върна в хотела, нито да използвам кредитните си карти, докато не свършим. Тази работа започва да се превръща в неудобство за мен.

— В такъв случай, върни се у дома си в Бостън. Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Това няма да се случи.

— Странно, и аз така си мислех.

— Губим си времето. — Посочи с глава към сградата с ботаническата градина. — Да проверим какво има в лабораторията.

— Не, не още. Защото не си губим времето. Чакаме да зърнеш доктор Саймън Лампмън. Той изследва пробите за Гадер.

— Ти, разбира се, си запаметил целия му дневен режим.

Киров сви рамене.

Графикът е съвсем прост. Човек няма нужда от чудовищна памет като твоята, за да го запомни. — Посочи близката сграда. — Там. Това е „Лус Хол“. Всеки момент ще мине пред нея на път към „Пиърс стрийт“. Винаги обядва там.

— Как изглежда?

Киров посочи мъжа, който носеше кафява платнена чанта и няколко метални тръбички.

— Ето така. Представям ти доктор Саймън Лампмън.

Хана гледаше втренчено Лампмън, който мина покрай сградата и излезе на оживената улица. Беше с наднормено тегло, рошава коса и прекалено тесни за него дрехи. Движеше се тромаво, опитвайки се да задържи металните тръбички под мишница.

Хана поклати глава.

— Има ли представа колко е опасен проектът на Гадер?

— Получава такива пари, че вероятно не го интересува.

— Докато не му отнемем проекта — каза Хана. — Какво ни пречи да нахълтаме в лабораторията и да го вземем сега? С каква охрана може да разполага тя?

Киров се усмихна развеселен.

— Не вярвам да си чак толкова нетърпелива да извършиш кражба. Освен това, не можем да ядосаме и така да предупредим Гадер. Ще трябва да нахлуем в офиса му и в лабораторията по едно и също време. В противен случай няма да успеем.

Хана неохотно се съгласи.

— Предполагам, че си прав.

— Освен това, трябва да сме сигурни, че сме взели всички материали, с които Лампмън разполага. Ако оставим дори една проба, излагаме света на риск.

— И как ще го направим?

— Не съм сигурен. Трябва да помисля. Ето защо идването ни дотук е само с разузнавателна цел. — Киров все още бе втренчил поглед в мястото, което Лампмън бе прекосил преди малко. — Погледни там. Виждаш ли младия мъж в ризата на райета?

Хана погледна и видя момче с дълга кестенява коса, дънки, тениска и дънчено яке. Беше преметнал ученическа раница на дясното си рамо.

— Да. Какво за него?

— Това е един от хората на Гадер.

— Момчето? Сигурен ли си?

Киров кимна.

— Виж издутината под якето му. Той е един от тримата, които следят Лампмън. Работят на смени и се сливат със студентите.

— И аз реших, че е студент. Дали Лампмън знае, че го следят?

— Не мисля. Вярвам, че имат за задача не само да го следят, но и да го пазят.

— Да го следят? Но той работи за тях.

— Гадер вероятно иска да е сигурен, че Лампмън не си сътрудничи с властите и че няма да продаде пробата на негов съперник. Гадер е изключително подозрителен — дори към собствените си хора. Сигурен съм, че следи още и телефона на Лампмън, както и електронната му поща. Каквото и да правим, трябва да имаме това предвид. Където и да е Лампмън, наблизо ще има човек на Гадер.

— Добре е да го знаем.

Киров посочи сградата с ботаническата градина и лабораторията.

— Двамата няма да са тук още час, така че можем да огледаме лабораторията. Трябва да заснема помещението.

Стигнаха до сградата и слязоха по няколкото стъпала до приземния етаж, където две стрелки ги упътваха към лабораториите от първа до осма. Хана хвърли поглед на студентите, които изпълваха коридорите, и се почувства стара. Не беше нещо необикновено. Често се чувстваше така, когато работеше с млади хора и по своите проекти.

Киров посочи една затворена врата.

— Лампмън преподава тук и също тук е по-голямата част от високо технологичното оборудване, от което има нужда при изследванията.

Хана надникна през тясното прозорче на вратата. Лабораторията беше празна. Опита топката на вратата. Беше заключено.

— Е, ще влезем ли или какво?

Киров хвърли поглед на групата студенти, струпани около вратата на друга лаборатория малко по-нататък по коридора.

— Прикривай ме.

Хана пристъпи между него и студентите. Киров извади от джоба си шперц, пъхна го в ключалката и отключи за секунди. Влязоха в лабораторията и затвориха вратата след себе си.

Киров оглеждаше помещението така, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност. Мивките се редяха една до друга по четирите стени, а вътрешното пространство се заемаше от минилаборатории за по двама. В далечния край имаше огромно бюро, поставено върху учителската платформа. Киров клекна, за да разгледа помещението и от друга гледна точка.

— Какво търсиш? — запита Хана.

— Възможности. — Разглежда внимателно още миг. — Хм. Няма места, които да играят ролята на скривалища. Една врата. Няма прозорци. Има шкафчета, които се заключват, но в края на коридора има архивен център, където се поддържа ниска температура.

Хана се замисли.

— Имаме нужда от Лампмън, за да ни покаже къде са пробите.

— Мислех, че не одобряваш насилствените методи.

— Така е. Но ако има по-тънък подход, можем да го използваме.

— И имаш ли такъв сега?

Тя гледаше издигнатата учителска платформа.

— Е, ако бях Лампмън и работех по проект, който ми носи изключително добри пари…

— За шеф, който може да накаже провала с куршум в главата? — намеси се Киров.

Хана кимна.

— Бих направила всичко, за да го защитя, особено ако е опасен. Може би в това е ключът. Бихме могли…

— Мога ли да ви помогна?

Хана беше изненадана от студения глас, дошъл откъм вратата.

Двамата с Киров се обърнаха и видяха доктор Саймън Лампмън да стои на прага.

Киров бе съвсем спокоен.

— Добро утро. Тъкмо се възхищавахме на лабораторията. По-добре обзаведена е и по-приятна от много други. Хубаво е да се види академична институция, която е в крак с времето.

Хана сведе поглед и видя, че Лампмън държи кесия със сандвич. Толкова по въпроса за обяда. Професорът бе очевидно ядосан. И определено подозрителен.

— Как влязохте?

— Вратата беше отворена — каза Киров. — Надявам се, че нямате нищо против. Търсим училище за дъщеря си. Не искаме да я изпратим, където и да е.

Лампмън натисна бутона за заключване и се опита да завърти топката на вратата.

— Странно… — Вдигна поглед, смръщил вежди. — Нещо не е както трябва. Ключалката е наред. Не може да сте тук вътре.

— Очевидно можем — усмихна се Хана. — Дори да е случайно. Имате ли нещо против да ви зададем няколко въпроса за методите на обучение тук?

— Много съм зает — каза рязко Лампмън. — Трябва да разгледате учебното заведение и да поискате проспекти от администрацията.

Киров кръстоса ръце на гърди.

— Със сигурност не можете да имате нещо против да отговорите само на няколко…

— Съжалявам — каза Лампмън. — Трябва да ви помоля да си тръгнете.

Хана бавно кимна.

— Много добре. Току-що направихте решението ни много по-лесно. Дъщеря ни е отлична студентка. Заслужава вниманието и сътрудничеството, както и уважението, на професорите.

Двамата с Киров излязоха от лабораторията. Едва бяха пристъпили в коридора и Лампмън заключи вратата след тях. Хана се наведе към Киров с намерението да го заговори, а той рязко постави длан върху ръката й. Тя проследи погледа му.

Младежът с раницата беше само на пет крачки от тях и набираше номер на мобилния си телефон.

Киров се блъсна в него и той изпусна телефона.

— Съжалявам — каза Киров. — Позволете ми да… — Отстъпи крачка назад и телефонът изхрущя под петата му. — О, не…

Младежът се наведе и го вдигна.

— Ти, копеле!

— Съжалявам — каза Киров. — Позволете да го платя.

Младежът го изгледа гневно и продължи да върви, като стискаше в ръка счупения телефон.

Киров се усмихваше, когато двамата с Хана излязоха от сградата.

— За какво бе всичко това? — запита тя.

— Нямаше намерение на никого да се обади. Снимаше ни. Не исках да разполага със снимката ни. Вероятно е дочул части от разговора ни с Лампмън и се е канел да направи снимката като предпазна мярка. Да се надяваме, че ни мисли за двойка родители, разглеждащи университетското градче. Или може би не. — Киров погледна часовника си. — Да се върнем в апартамента и да видим какъв напредък имат Дрискол и Чарли. Надявам се да са се справили по-добре от нас.

 

 

— Това е. — Дрискол посочи големия плосък екран на монитора на лаптопа. — Това е източникът на топлина в офиса на Гадер.

Киров, Хана и Чарли гледаха екрана от сгъваемите столове, на които седяха. Тази вечер апартаментът имаше много по-обитаем вид заради разпръснатите столове и масички. Четирийсет и два инчовият телевизор бе закрепен за стената, а до него имаше няколко плаката на стадион „Авива“.

Дрискол посочи хладилния апарат на снимката от уебсайта.

— „Фенуик 9500“. — След това извика на екрана образите от техните видеокамери. — Тук, зад бюрото, има същият.

Киров стана и се приближи до екрана, за да види по-добре.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Дизайнерите на Гадер са добавили панели от черешово дърво, за да се слива с останалите шкафове, но определено е същият. Погледнете редиците отвори горе и долу. — Дрискол показа последователно снимката от уебсайта и образа, заснет от камерите.

Киров кимна.

— Прав си. Същият е. Какво откри за него?

— Принципно това е охладителна камера, използва се предимно в клиниките и кабинетите на лекарите. Ако някой проникне вътре, се задейства алармата. Ако някой проникне в камерата в офиса на Гадер, той ще алармира охраната на стадиона, самия Гадер и неговите частни охранители.

— Което не е добре за нас — каза Киров. — Особено като се има предвид, че стадионът разполага с двайсет и четири часова охрана. Има ли начин да се преодолее алармената инсталация?

Дрискол въздъхна.

— Не съвсем. Само един пропуск и всички ще се спуснат отгоре ни.

Хана повдигна вежди.

— И това от устата на най-добрия крадец на света? Прекалено ли е трудно?

— Не съм казал това. Споменавам го само, за да обясня защо отхвърлям доста очевидна възможност. — Посочи отново снимката от уебсайта. — Този апарат има още една интересна черта. Ако основният охладител откаже по някаква причина, включва се аварийно захранване. До местния офис на компанията се получава тревожен сигнал и диагностичен доклад. И те веднага изпращат екип да отстрани повредата.

— Интересно — каза Киров.

Чарли се усмихна.

— Ще стане още по-интересно, ако в този екип сме аз и татко.

— Разбирам. — Киров се замисли за миг. — Но нали знаете, че ще ви наблюдават във всяка секунда, в която сте там?

— Разбира се — каза Дрискол, — но няма значение. Ще ти донеса онова, което искаш. Това ми е работата.

— Оценявам увереността ти, но все пак съм малко разтревожен — каза Киров. — Ако хората на Гадер ви заловят, ще бъдете убити по зверски начин. Ще измъчва и двама ви, докато не му кажете всичко.

— В такъв случай, ако ни заловят, ще е по-добре бързо да изчезнете — засмя се Дрискол. — Защото ще му кажа всичко, което поиска да знае.

— Но той и бездруго ще те убие — каза Киров.

— Искаш ли да свърша работата или не? Трябва да ти кажа, че ентусиазмът ми се изпарява с всяка секунда.

— Разбира се, че искам. Но трябва да знаеш за рисковете.

— Отново се чувстваш отговорен за всички. Започва да става досадно. Винаги знам какъв риск поемам, както и синът ми. Нали така, Чарли?

— Да.

Киров кимна.

— Добре, ще се опитам да се въздържам отсега нататък. Не искам да ви отегчавам. И как ще повредите охладителната камера?

Дрискол пристъпи към един от плакатите, на които се виждаше стадион „Авива“. Заби пръст в долния ляв ъгъл.

— Всички инсталации и захранването на стадиона са тук, две нива под земята от северната страна. Ще вкараме вирус в системата, което ще се отрази като токов удар, включително и в офиса на Гадер. В момента вирусът се разработва от компютърен специалист. Трябва да повредим само охладителната система, а не целия апарат. Равновесието е деликатна работа, но ще успеем. Ще изпробваме вируса първо върху аптека в Донибрук. Те имат такава охладителна камера, вижда се още от улицата. Ще се настаним с телескоп в празната сграда отсреща и ще гледаме пристигането и работата на ремонтния отряд.

Киров кимна.

— Впечатлен съм. Виждам защо всички казват, че си един от най-добрите.

— Един от най-добрите? — каза Дрискол обиден.

— Грешка на езика. Сигурен съм, че си толкова талантлив, че ще вземеш пробата, без да рискуваш живота си.

— Няма проблем. Как бяха нещата в колежа?

— Не толкова добри.

Дрискол се засмя.

— Прецакали сте работата?

— Не получихме това, от което имахме нужда. Срещнахме проблеми — каза Хана. — Ще трябва да подходим от друг ъгъл.

— Имате ли нужда от помощта ми?

Киров и Хана се спогледаха.

— Всъщност може би да. Ще трябва да координираме усилията си. Ще бъде добре, ако уцелим момент, когато Гадер е извън града, а Лампмън е в колежа.

Дрискол му хвърли поглед, пълен с любопитство.

— Искаш Лампмън да е там, когато нахлуете в лабораторията?

Киров кимна.

— Трябва да е там. В противен случай, планът ни няма да проработи.

— А се тревожиш, че ще заловят нас!

— В момента Гадер е извън страната, но през уикенда отново ще има гости в апартамента. Трябва да нанесем удара си преди това.

— В такъв случай, трябва да измислиш нещо по-продуктивно — каза Дрискол. — И по-успешно от последната ти задача. Все пак, аз не мога да свърша всичко сам.

 

 

Ресторант „Ситронел“

Вашингтон

Гадер отпи поредната глътка от виното си и изруга тихо. Нибал Дока отново го караше да чака. Арогантно копеле.

Дока беше само посредник, и при това съвсем ненужен. Беше посланик на Пакистан в Съединените щати — положение, за което бяха платили приятелите му, които можеха да разчитат на всякакви услуги от негова страна.

Гадер си помисли, че трябваше да се срещне с тях. А не с този идиот. Но приятелите му бяха пожелали така — ако нещата се объркаха, той щеше да бъде изкупителната жертва.

Може би дори Дока го бе разбрал. Възможно е да е мислил, че ще му се притекат на помощ, но Гадер знаеше, че щяха да спасят само собствените си вратове. Защото винаги може да си намерят друга кукла на конци.

— Съжалявам — чу носовия глас на Дока зад гърба си. — Забави ме важна среща. Дълго ли ме чака?

Гадер се канеше да отвърне нещо остро, но вместо това се обърна и каза:

— Не. Радвам се да те видя.

Дока се настани срещу него.

— Тук разполагат с чудесни вина.

— Сигурен съм, че е така. Но не се настанявай удобно.

— Защо?

— Няма да водим разговора си тук.

Дока наклони въпросително глава на една страна.

— Трябва ни възможно най-голяма секретност. Може би прекалено много хора знаят за срещата ни тук, а и винаги се страхувам да няма камери за наблюдение.

Дока се усмихна.

— Параноик си.

— Уверявам те, че не съм.

— Изненадан съм, че не мислиш, че и у мен има подслушвателно устройство.

— Ако беше така, мобилният ми телефон щеше да вибрира като луд — усмихна се Гадер. — Има лек за това.

Дока изгуби малко от арогантността си.

— Къде предлагаш да отидем?

Гадер се изправи и хвърли двайсетачка на масата.

— Да се поразходим.

Гадер поведе Дока към червените тротоари на Джорджтаун. Тръгнаха по главната улица, покрай затворените бутици и ресторанти.

Дока бе очевидно раздразнен.

— Отиваш прекалено далеч. Аз съм зает човек, Гадер. Има ли някакъв смисъл в това?

— Твоите шефове ще го оценят, макар че ти не го разбираш.

— Те не са ми шефове — сряза го той.

Целта на Гадер беше да го ядоса и се радваше, че е успял.

— Извини ме. Твоите приятели. Изключително богатите ти и влиятелни приятели, които в момента са силно ядосани от отказа на страната ти да въвлече Индия в открит конфликт. Много е лошо за бизнеса.

Дока кимна.

— Много хора споделят чувствата им.

— Нападението в Мумбай беше достатъчно доказателство за това. Но приятелите ти търсят нещо повече: да направят нещо, което ще има резонанс и занапред. Поискаха помощта ми преди две години и ето, че аз най-накрая имам нещо за тях.

— Атомно устройство? — Дока сниши глас. — Интересно.

— По-добро.

Дока се засмя, но лицето му стана мрачно, когато видя, че Гадер е съвсем сериозен.

— За какво по-точно говорим?

— За прехраната им. Индия има най-развитата риболовна индустрия в света. Ако това изведнъж им бъде отнето, икономиката им ще се срине.

— За това ли става въпрос? Риболов?

— Ако пуснеш атомна бомба, ще построят сградите отново. Но ако им отнемеш прехраната, никога няма да се възстановят. Няма да могат да изхранят цялото население.

Дока рязко спря.

— Разбирам. И как ще постигнеш това?

— Открих начин да унищожа морския живот на стотици, може би дори хиляди, мили по крайбрежието. С координирани нападения, ще можем да унищожим и вътрешните източници на риба. И ефектът ще продължи с години, може би дори с десетилетия. Ще ги съсипе. И ако приятелите ти успеят да представят нещата така, че Пакистан да излезе виновен, ще има война със сигурност.

Дока гледаше Гадер така, сякаш му говореше на чужд език.

— Това е… удивително. Обикновено не говориш празни приказки, затова предполагам, че и сега казваш истината, и вярвам, че ще успееш да го постигнеш.

— Така е. Има само някои последни подробности.

— А цената?

— Двеста и петдесет милиона.

— Долара?

— Да.

— Никога няма да ги платят.

— Мисля, че ще ги платят. Заедно, шестимата господа, които ти представяш, струват почти двеста милиарда долара. Вероятно имат двеста и петдесет милиона, които държат между възглавничките на диваните си.

— Това са ужасно много пари. Как да им го кажа?

— Кажи им, че дори една холивудска звезда струва повече. И че им предлагам сделка. След като обмислят възможностите, ще го осъзнаят.

— Ще разговарям с тях довечера. — Изражението на Дока сега изразяваше нетърпение. — Те очакваха да чуят какво имаш за тях и подозирам, че сега ще бъдат дори още по-развълнувани.

Беше успял да накара този идиот да го разбере в достатъчна степен, че да предаде новината колкото може по-бързо.

— Добре. Кажи им, че трябва да ми отговорят до четирийсет и осем часа. Ще чакам обаждането ти. — Завъртя се на пети и се отдалечи.